Бети Нийлс
И розите имат бодли (6)

Шеста глава

Имението Ловъл беше очарователно. През селото криволичеше рекичка. Нот мина по главната селска улица и половин миля по-нататък влезе през тясна врата и спря пред ниска къща с начупен покрив. Стените й едва се виждаха от виещите се рози, орлови нокти, повет и бръшлян. Градината наоколо бе прекрасна, в нея растяха какви ли не дървета, храсти и цветя. Всичко това напомни на Сара за родния й дом и тя каза развълнувано:

— О, господин Нот, каква възхитителна гледка! След това го последва към задния вход. Каменният коридор ги изведе до кухнята и като влязоха, Нот извика:

— Госпожо Бут! Къде сте, госпожо Бут?

Отговори му тъничък писклив глас. Кухнята бе точно такава, каквато Сара би желала да има. Подът беше застлан с плочи. По средата имаше огромен кухненски бюфет и голяма изтъркана маса, а около нея бяха подредени столове. В ъгъла бе поставена кошница с котенца, а край нея се разхождаше майка им. Възрастната жена, която се появи, беше ниска и пълна, с кръгло щастливо лице. Тя каза любезно:

— Ето те и теб, Нот, и младата девойка също! Ще седнете ли да изпиете по едно кафе? Сигурно искаш да тръгваш скоро обратно, Нот? А ние ще разгледаме на спокойствие къщата заедно с вас, госпожице…

— Флечър, госпожо Бут, но ще ви помоля да ме наричате Сара.

— Добре, Сара е хубаво име — госпожа Бут им сипа кафе и отряза от кейка. — Има още около час до пристигането на госпожа Ноута. Ще ти покажа стаята и ще те разведа из къщата — тя насочи към Сара блестящите си сини очи. — Тук е доста тихо, скъпа, но струва ми се, че си живяла в провинцията?

— Да, израсла съм в провинцията, макар че от няколко години вече живея в Лондон.

— Шумно и лошо място — обяви госпожа Бут и отряза още кейк на Нот.

Стаята на Сара се оказа в задната част на къщата и имаше изглед към голяма градина, която се сливаше с ливадите наоколо. Тя застана за момент пред прозореца, очарована от гледката. В градината растяха какви ли не дървета, храсти и цветя. Между тях се виеха пътечки.

— А стаята на госпожа Ноута е от другата страна на стълбищната площадка, госпожице Сара. Сега ще ти я покажа. Остави си палтото на леглото и да разгледаме наоколо.

— Чудесно е, госпожо Бут — отвърна Сара и надникна през една врата, която водеше към малка тераса. — Ще може ли Чарлс да живее тук с мен? Свикнал е да сме заедно, особено през нощта.

— Разбира се, че може, госпожице Сара.

— Благодаря ви, госпожо Бут, но моля ви, не ме наричайте госпожице Сара, а просто Сара. Аз съм домашна прислужница в дома на лейди Уесли.

— Може и да си домашна прислужница, госпожице Сара, но чувствам, че в теб има нещо повече! А аз имам самостоятелен апартамент ей там, в края — обясни госпожа Бут. — Живея сама, макар че още две жени от селото идват всяка сутрин да помагат в домакинството. Имаме градинар, момче за поръчки, също и… — тя спря и се ослуша. — Идва кола, но още е рано за госпожа Ноута. По-добре да отида да видя кой ли е?

— Чия е къщата, на госпожа Ноута ли? — попита Сара.

— О, не, никой ли не ти каза? — госпожа Бут надничаше през перилата към долния етаж. — Е, знаех си аз…

Тя забърза надолу по стълбите, следвана от Сара. Вратата се отвори и госпожа Ноута и професор Ноута влязоха в коридора. Сара изпита силно желание да се обърне и да побегне нагоре по стълбите, но в същото време бе обзета от радост, че го вижда. Здравият разум надделя, тя слезе долу и спря скромно, като очакваше да я заговорят. Госпожа Бут вече бе поздравила госпожа Ноута и за голяма изненада на Сара, бе получила прегръдка и целувка от професора. Тя се обърна сияеща към Сара:

— Госпожица Сара пристигна преди около час. Тъкмо разглеждахме къщата с нея.

— Радвам се да те видя отново! — каза госпожа Ноута. — Искам да ми разкажеш за себе си — изглеждаш добре! Спомням си, че беше доста по-слаба… И как стана така, че работиш в къщата на лейди Уесли? — тя погледна към сина си. — Не е ли чудесно, Радолф?

Той поздрави Сара хладно.

— Здравей, Сара. Сигурен съм, че ще се грижиш добре за майка ми. Бут, скъпа, трябва да се връщам в града, така че нека да обядваме колкото е възможно по-скоро — и погледна към майка си: — Не възразяваш, нали?

— Разбира се, че не, Радолф. Сара, ела с мен горе да се пооправя. Радолф, налей, моля те, по едно питие! Ще се върнем след пет минути.

През цялото време Сара не каза и дума. Всъщност не й бе дадена възможност. Тя последва госпожа Ноута в нейната стая.

— Смятам да поспя след обяда — обяви госпожа Ноута, — така че ти ще можеш да разгледаш къщата. Доста е красива, нали? Майка ми я остави на Радолф и той обича да прекарва уикендите тук.

Това обясняваше тона, с който той поиска по-ранен обяд. Някой трябваше да ми каже, че къщата е негова, помисли Сара, но от друга страна, тя наистина нямаше право да очаква някой да й дава обяснения.

Сара отвори малката пътническа чанта на госпожа Ноута и извади отвътре гребен, пудра и червило. Докато, госпожата беше в банята, разтвори прозорците и бързо се огледа в огледалото. Не изглеждаше в блестяща форма, но то бе, защото не знаеше какво ще се случи по-нататък. Беше ли равнопоставена с госпожа Бут или трябваше да се храни в кухнята? Щяха ли да й кажат или трябваше да попита?

Оказа се, че не трябва. Професорът ги очакваше в коридора, а багажът на майка му беше разпръснат наоколо. Погледна я и каза:

— Ела в гостната за питиетата, Сара, а след това ще обядваш с нас. Може да работиш като домашна прислужница, но в този дом си компаньонка на майка ми.

Той не се усмихваше, гласът му беше безизразен, видът — незаинтересован. Нямаше смисъл да му отговаря. Сара мина покрай него и последва госпожа Ноута в гостната. Там госпожата взе стол и седна край отворения френски прозорец.

— Ела седни до мен, Сара! Вярвам, че ще прекарам добре тук. Можеш ли да караш кола?

Сара взе чашата с шери.

— Да, мога. Всъщност имам шофьорска книжка, но не съм карала от години.

— Наоколо е тихо и спокойно. Ще си правим хубави малки разходки, Радолф. Колата в гаража ли е?

— Да, Уилс, градинарят я използва от време на време. Не виждам защо Сара да не я кара. Тя се управлява лесно, а и наистина пътищата тук са пусти. Разбира се, бих предложил отначало Сара да покара сама, докато се убеди, че може да се справя.

Сара отпи от шерито и стисна ядно зъби. Професорът можеше да я дразни колкото си иска. Спомни си целувката му и лицето й пламна. Той се загледа в нея, тъй като руменината правеше лицето й наистина красиво.

Обядът бе спокоен и приятен, също и разговорът. Професорът се оказа добър домакин и с лекота я увлече в техния разговор. Минаваше от тема на тема, без да засяга лични проблеми и след малко Сара загуби сковаността си. Когато свършиха, госпожа Ноута каза, че отива да поспи, а Сара е свободна до времето за чай. Професорът подхвърли, че му се струва добра идея да покаже на Сара градината, преди да отпътува за града. Сара се подчини с удоволствие. Трудно й бе да повярва, че този приятен мъж с отлични маниери беше същият раздразнителен и нетърпелив човек, който почти непрекъснато я дразнеше. Не че това имаше особено значение. Сара си помисли, че ще го обича винаги — дори и когато е в лошо настроение.

След няколко минути й стана ясно, че той е силно привързан към дома си. Разходиха се по затревените пътечки, разгледаха цветята и постояха край чистото поточе, което ромонеше в единия край на градината. После той я отведе към оборите. Там на спокойствие живееха магаре, стар кон и малко хубаво пони.

— Майка ми има двуколка. Обича да я кара сама из околността — обясни професорът.

Две котки и куче от неизвестна порода спяха в градината. Когато професорът се наведе да погали кучето, Сара попита:

— Казахте, че имате куче, нали? Защо не го доведете тук? Няма ли да му хареса?

— Тротър обожава природата. Сега е при ветеринаря, който се грижи за него, докато ме няма. Ще го взема със себе си следващия път.

— Идвате ли често тук? — попита тя и в същия момент съжали.

— Когато мога — отвърна той с хладен тон, който беше достатъчно предупреждение за нея да не задава повече въпроси.

Поеха обратно към къщата и Сара каза:

— Ако нямате нищо против, мисля, че трябва да отида да разопаковам багажа си, така че да съм готова, когато госпожа Ноута се събуди. Благодаря ви за разходката!

Тя се усмихна и силно пожела да е красива и богата, и да знае как да го накара да се усмихне. След това кимна и се отдалечи. Той така и не каза нищо. Към средата на седмицата Сара спокойно можеше да признае, че госпожа Ноута не се нуждаеше от компаньонка. Тя можеше чудесно да се грижи за себе си. Все пак животът беше приятен, тъй като и двете се наслаждаваха на едни и същи неща: да работят в градината, когато Уилс им разрешеше, да карат двуколката, вечер да играят на карти или да слушат плочи в малката всекидневна, а вратата към градината да е отворена. След като Сара преодоля първоначалната си стеснителност, те разговаряха като стари приятелки. Госпожа Ноута разпитваше внимателно Сара за живота й и одобряваше това, което чуваше. След това на свой ред разказваше случки от живота на сина си.

— Започвам да се притеснявам — сподели тя. — Радолф работи толкова много! Вече десет години откак го изостави онова момиче и изглежда той си мисли, че всички жени са неверни. Ох, това са мъжете! Все пак аз още храня надежда, че той ще се ожени — те пиеха чай в градината и Сара остави чашката в чинийката си с леко тракане, което отекна в тишината. — Да, Сара, ще бъде много хубаво! Радолф не е прибързан — тя подаде чашата си за още чай. — Тези кифли са много вкусни. Ще си взема още една. Отегчаваш ли се, Сара? Би трябвало да имаш свободен ден през седмицата. Не искаш ли да отидеш по магазините или на кино, или при приятели? — втренчи се в нея госпожа Ноута и добави безгрижно: — Радолф ще пристигне късно вечерта в събота и ще остане тук в неделя. Бихме могли всички да се разходим с колата…

Сара се наведе да погали Чарлс, който седеше до нея.

— Ще имате ли нещо против, ако ползвам свободния си ден в неделя, госпожо Ноута? Няма да ходя по магазините, но вчера срещнах пастора и той ме покани на обяд след службата в църквата. Той има няколко деца и може би ще се поразходим, ще пием чай навън.

Това беше почти истина — пасторът я беше поканил, но твърде неопределено и с положителност не за в неделя. Госпожата се съгласи с готовност.

— Радвам се за теб! Разбира се, ще отидем заедно на църква сутринта.

Дните се нижеха бавно. В събота Сара изми косата и оправи маникюра си. Искаше й се да облече новите си дрехи, но това можеше да се изтълкува като опит да привлече вниманието на професора. Облече най-хубавите от старите си дрехи, но изглежда напразно се безпокоеше, тъй като до десет часа вечерта той все още не беше пристигнал.

— Не чакай повече, Сара — каза госпожа Ноута. — Ако отидеш до кухнята й помолиш госпожа Бут да направи сандвичи и кафе, да остави купа с плодове и да приготви спалнята ми, можеш да отиваш да си лягаш. Само ще те помоля да надникнеш в стаята на Радолф, за да се убедиш, че всичко е наред! Лека нощ, Сара.

Сара лежеше будна в тъмнината и чу, когато колата пристигна малко след полунощ. Обърна се на една страна и се унесе в сън — щеше да го види на закуска.

 

 

Тя се появи навреме, за да помогне на госпожа Бут да сервира апетитната закуска. Подреждаше прибори до бюфета, когато госпожа Ноута влезе. Поздрави весело и продължи:

— Радолф вече закуси. Излезе на разходка и ще се върне за църква.

След това отиде да се приготви за църква, а Сара остана да почисти масата. Приходящите прислужници не идваха в неделя и въпреки че госпожа Бут никога не искаше помощ, Сара знаеше, че й е благодарна. Имаше време да оправи леглата, да почисти спалните и баните, след което облече розовата си рокля и отново слезе долу. Професорът седеше на стол в коридора и четеше вестник. Когато тя стигна до последното стъпало, той се изправи.

— Много си хубава! В моя чест ли?

— Добро утро, професор Ноута! Днес имам свободен ден. Ще обядвам навън след службата.

Качиха се в колата му, а в църквата Сара се озова седнала между майката и сина. Тя каза молитвите и изпя химните с нисък приятен глас и не чу нито дума от проповедта. Беше прекалено заета да мисли как да се измъкне след службата, без професорът и майка му да разберат, че не отива на обяд у пастора. За щастие съдбата бе на нейна страна. Когато се изправиха, госпожа Ноута забеляза свои приятели.

— Семейство Сондърс — каза тя на сина си. — Трябва да отидем да поговорим с тях.

Сара излезе навън заедно с останалите в църковния двор и тръгна сама. Удоволствието от свободата не продължи дълго. Нямаше представа къде да отиде, но въпреки че вратата на селската гостилница бе отворена гостоприемно, тя не посмя да влезе. Селяните бяха бъбривци и рано или късно някой щеше да разпространи вестта, че са я видели в селото, когато би трябвало да е на гости при пастора. Спря пред табелата в средата на селото — не й се искаше да отива чак до Брайс Нортън. Суинбрук звучеше по-добре, а и се сети, че госпожа Бут й беше споменала за малка горичка и крайпътното заведение. Тръгна бързо. Обувките й не бяха подходящи за разходка, но вече нищо не можеше да направи. След като селото се скри от погледа й, забави крачка. Целият ден беше пред нея, а до горичката имаше не повече от миля-две. Местността беше хълмиста и докато вървеше, Сара си мислеше за сандвичите и чашата лимонада, които щеше да си купи след малко. Щеше да постои по-дълго в крайпътното заведение и да изпие и чаша чай. Извади портмонето си и го отвори. Вътре имаше две монети — от два и от пет пенса — и нищо повече. Спомни си, че бързаше много и тъкмо се канеше да сложи пари в портмонето, когато госпожа Ноута я повика за нещо. След това очевидно бе забравила.

Седем пенса не стигаха за нищо. Трябваше да намери къде да си почине за малко и след това да се върне обратно — нищо друго не й оставаше. Повървя още известно време. Пътеката изтъня между дърветата и изведнъж тя видя подходящо място. Малък хълм близо до пътеката, засенчен, покрит с трева и мъх. Имаше дърво, на което да се облегне. Тя седна удобно, затвори очи и, тъй като нямаше какво да прави, скоро задряма. В гората беше тихо и нищо не я безпокоеше. Събуди се няколко часа по-късно. Професор Ноута седеше до нея. Беше сменил елегантния си сив костюм и носеше стар панталон и отворена риза. Не я поглеждаше, но изглеждаше раздразнен. Тя се изкашля предпазливо и се обади:

— Здравейте…

Гласът й беше доста тих, но той извърна глава.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита остро.

— Внимавайте какво говорите, професоре! — отвърна Сара строго. — Това не ви влиза в работата.

— Ще говоря както искам! И смятам, че ми влиза в работата. Какво те накара да надрънкаш куп лъжи за обяд у пастора?

— Как разбрахте? И не са съвсем лъжи. Пасторът ме покани на обяд, но не уточни кога.

— Тогава защо каза, че отиваш днес? — очите му бяха стоманени и тя потрепери. Не отговори и той продължи: — Защото аз бях вкъщи ли?

— Ами… затова.

— Добре! За в бъдеще ще уредим нещата така, че да ползваш свободния си ден, когато аз съм тук. Така няма да е нужно да се виждаме — той я погледна. — Става ли?

Тя искаше да се съгласи с достойнство, но с ужас откри, че сълзите я задушават и всеки момент ще избухне в плач. Всичко се бе объркало — той беше коравосърдечен, дребнав и арогантен, а тя го обичаше до полуда! Сълзите й потекоха и тя изхлипа.

Той я обгърна с една ръка, а с другата й подаде носната си кърпичка.

— Вече е почти четири следобед. Хайде, избърши си очите и да потърсим къде да пием чай!

Сега гласът му бе съвсем различен — приятелски и изпълнен със съчувствие. Тя предположи, че така разговаря с пациентите си. Избърса лице и се опита да оправи косата си.

— Трудна работа — отбеляза професора, бръкна в джоба си и й подаде някаква лентичка. — Ето, опитай да я вържеш с това!

— Благодаря ви, много сте любезен, но не е необходимо да ме каните на чай. Трябва да се върна и да обясня всичко на госпожа Ноута. Тя много ли е сърдита?

— Ни най-малко, макар че се чуди защо е било необходимо да лъжеш.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Виждал съм те да изглеждаш и по-добре.

— Страхувам се, че ви развалих следобеда, професоре! Моля, вървете закъдето сте тръгнали.

— Бях тръгнал да те търся. Задачата не беше трудна — роклята ти се вижда от няколко мили — той скочи на крака и й подаде ръка. — Хайде, да вървим!

Той подсвирна и Тротър се появи из храстите. Излая радостно при вида на Сара и тръгна с тях към колата. Скочи на задната седалка и провря глава между двамата. Професорът шофираше уверено. В следващото селце спря пред малка, приятна на вид, гостилница. Излезе от колата, без да каже дума, и Сара го последва. Тримата заедно с кучето заобиколиха гостилницата и влязоха през задната врата. Кухнята беше уютна, до масата седеше възрастна жена. Професорът каза:

— Здравей, Мег! Може ли да изпием по един чай?

Жената приличаше много на госпожа Бут, така че Сара не се изненада, когато професорът продължи:

— Това е госпожа Приър, сестрата на госпожа Бут и стара моя приятелка. Госпожица Флечър и аз сме гладни като вълци.

— Господ да ви поживи, господин Радолф! Чайникът е на котлона, а плодовият кекс е готов — тя изгледа мрачното лице на Сара и добави: — Ако сте много гладни, ще донеса няколко яйца. Сварени яйца, кифли, мармалад и сметана, какво ще кажете?

Професорът я целуна по кръглата буза.

— Господ здраве да ти дава, Мег, звучи прекрасно! Може ли да седнем тук, при теб? Къде е Дик?

— Отиде до фермата на Смолбоун да вземе малко бекон — докато говореше, тя слагаше чаши, чинийки и големи чинии на масата. — Седнете, яйцата ей сега ще станат. Върнахте се вкъщи за уикенда, така ли? А как е в Лондон? — усмихна се тя към професора. — Когато бяхте малко момче, казвахте, че никога не бихте живели там.

— Човек невинаги може да избира — тъжно отвърна професорът.

— Е, всичко се променя, господин Радолф — тя отново погледна към Сара. — Вие сигурно сте младата госпожица, която придружава госпожа Ноута? Сестра ми ми разказа за вас.

Сара се усмихна срамежливо, но искрено. Преди не повече от половин час професорът изглеждаше толкова ядосан, а сега седеше и разговаряше с тази приятна жена, която познаваше от дете.

— Госпожа Бут беше моя бавачка, Сара. Познавам нея и Мег откакто се помня — погледна учуденото й лице и се засмя: — Сигурно се чудиш как така, след като съм роден и израсъл в Холандия. Винаги идвахме в къщата на баба ми, която сега е моя, през ваканциите. Беше чудесно! Предполагам, че ще направя същото и с моите деца.

Последните му думи я натъжиха. Той отгатна чувствата й по лицето. Очите му не бяха вече стоманени, а искрящо сини.

— Познаваш ли тази част от страната, Сара?

Тя поклати отрицателно глава и той се впусна в дълъг разказ. След малко Мег донесе сварените яйца и чая. Ободрена от топлата напитка и храната, Сара се почувства много по-добре. Сега разбираше, че бе постъпила като глупачка, а професорът беше толкова мил и внимателен. Въпреки това решението й да го избягва в бъдеще оставаше непоклатимо. Даваше си сметка, че не го познава добре — струваше й се, че е добър, но го прикрива под хладни маниери.

Свършиха с чая, благодариха топло на Мег и се отправиха към колата. Сара се замисли какво щеше да каже на госпожа Ноута. Щеше да се наложи да вечеря с нея и професора, но след това можеше да се извини, че я боли глава и да ги остави.

Влязоха в къщата, като Тротър тичаше напред. Сара се отправи към всекидневната, където госпожа Ноута обичаше да пише писма. На вратата се спря и погледна към професора, застанал в коридора.

— Благодаря ви за… За това, че ме намерихте. Бяхте много любезен.

Не се развълнува от усмивката му. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата. Госпожа Ноута не изрази неодобрение.

— О, разбирам! Колко мило от твоя страна да ми дадеш възможност да прекарам деня със сина си! По случайност Радолф откри, че не си на гости у пастора, а са те видели да се отправяш към Суинбрук. Горкото момиче, свободният ти ден не беше много успешен, а? Трябва да измислим нещо по-добро следващата седмица.

Сара остана в стаята си до последния момент преди вечеря. Седеше на леглото и мислеше за професора. Той нямаше да дойде до следващата събота, а за тогава тя трябва да измисли нещо, така че да не се срещнат. Това беше потискаща мисъл, но тя се успокои, че ще го види след малко.

Влезе в трапезарията почти минута преди звънеца, като не си остави време за напитка. Госпожа Ноута беше сама.

— А, ето те, Сара! Ела да ми правиш компания! Винаги се чувствам самотна, когато Радолф замине.

Сара се втренчи в празния му стол.

— Нима е заминал?

— Да, защо, скъпа? Малко неочаквано наистина — обади се на някого и ми каза, че трябва да отпътува за Лондон веднага.

Пада ми се, помисли си Сара. Но ако дойде отново и ако мога да го видя за една-две минути…

Но не можа. Професор Ноута не дойде следващата събота, нито по-следващата, а след това госпожа Ноута се връщаше в Холандия. Сара приемаше задълженията си сериозно. Тя разхождаше госпожата с колата, возеше се с нея в двуколката, работеше в градината под зоркото око на градинаря и поддържаше приятни разговори. Правеше й компания, намери няколко изгубени книги, обсъждаше плетки и дрехи и въобще се стараеше да бъде полезна. Настъпи и последният ден. Сара приготви багажа на двете. Нот щеше да я вземе с колата, а професорът щеше да прати някого да вземе майка му и да я отведе в лондонското му жилище.

— Той ще дойде с мен за няколко дни в Холандия. Баща му ще се зарадва — обясни госпожа Ноута. — Прекарах толкова добре малката си почивка тук, Сара! Ти беше чудесна компаньонка! Ще ми липсваш. Надявам се, че ще се срещнем пак.

— Аз ще бъда в дома на лейди Уесли. Вие я посещавате понякога, нали?

— Да, разбира се — тя се ослуша. — Мисля, че Нот пристига за теб.

— Ще остана, за да се убедя, че всичко е наред и вие сте тръгнала.

Сара рязко спря, тъй като вратата се отвори и професорът влезе в стаята. Той поздрави, целуна майка си и погледна към Сара.

— Нот е отвън, ако си готова, Сара. Благодаря ти за грижите към майка ми.

Отвори вратата и застана там. Сара се ръкува с госпожа Ноута и се усмихна неуверено на двамата. Мина покрай него и излезе в коридора. Там я чакаше госпожа Бут.

— Е — каза възрастната жена, — съжалявам, че те изпращаме, госпожице Сара! Ти ми помагаше толкова много.

Сара стисна ръката й и излезе навън да потърси Нот. Видя, че колата му е паркирана до колата на професора. От все сърце пожела професорът да не беше идвал. Беше се държал с нея като с непозната и тя си помисли тъжно, че ще го запомни така. Поздрави любезно Нот, сложи кошницата с Чарлс на задната седалка и седна отпред. Госпожа Бут стоеше на вратата и й махаше. Сара помаха в отговор, а Нот я попита:

— Прекара ли добре? Чака те доста работа, като се върнем. Парсънс е болна, а госпожа Уилис, жената, която те заместваше, вчера не дойде — майка й била зле.

Това беше хубаво. Може би работата, щеше да й помогне да забрави. Беше доволна, че нямаше да има време да мисли. Тя погледна назад, когато стигнаха до края на алеята. Ролсът на професора тъкмо тръгваше. Нот я погледна бързо.

— Съжаляваш ли, че се връщаш?

— О, не! Прекарах добре тук, но всички вие ми липсвахте, господин Нот!

Той остана доволен. Такава бе реакцията на всички в къщата на госпожа Уесли, когато я посрещнаха. Стаята й бе приготвена. Госпожа Ледж й съобщи, че ще има вкусен топъл обяд, а преди това — чай. След обяда Сара се захвана с работата. Смятаха, че Парсънс ще се върне след няколко дни, но дотогава Сара бе помолена да върши работата на двете. Всички изявиха желание да й помагат, но все пак не биваше да очаква, че господин Корк ще оправя леглата, а госпожа Ледж ще лъска медните дръжки на вратите. Е, помисли Сара, исках много работа и я получих. След това за момент изпита самосъжаление.

— Не вярвам, че той изобщо се сеща за мен, дори и с неприязън — промърмори тя на Чарлс, който се прозя и й обърна гръб.

 

 

Но не беше права. Професор Ноута мислеше за нея, докато седеше в гостната в дома на родителите си. Не беше казал нищо, но майка му, сякаш прочела мислите му, се обади:

— Чудя се какво ли прави горката Сара. Не мога да разбера защо трябва да работи като прислужница. Сигурна съм, че ти, Радолф, би могъл да й помогнеш да си намери подходяща работа.

— Разбира се, че мога. Но тя е упорито момиче и има лошо мнение за мен. Чудил съм се как да й намеря по-добра работа, но без тя да разбере, че имам пръст в това. Защото, ако разбере, веднага ще откаже — после добави: — Е, сега поне зная къде е.

— Да, скъпи — отвърна майка му успокояващо. — Каква работа имаш предвид?

— Нищо конкретно. Упоритата малка глупачка бърше прах, оправя легла и отваря вратите…

Гласът му прозвуча безжалостно и майка му прецени, че е по-добре да не обръща внимание на избухването му. Толкова прилича на баща си, с умиление си помисли тя, същият буен нрав. След малко тя попита мило:

— Можеш ли да останеш за ден-два, Радолф, или трябва веднага да се връщаш в Лондон? Баща ти се надява, че ще поплавате с лодката.

Той се беше върнал към обичайното си спокойно държание.

— Имам няколко свободни дни. Къде е лодката, в Снийк ли?

— Да, скъпи. Той ще е доволен. Да поканя ли някои приятели на гости, докато си тук? Семейство Ван Донгенс се върнаха наскоро от Франция…

Той отиде до прозореца.

— Така ли? В отпуска ли са били?

— Да. Най-голямата им дъщеря, Лиза — спомняш си я, нали? — беше с тях. Тя е хубава и умна. Има чудесна работа — нещо в посолството, доколкото си спомням. Много я ценели.

Той се обърна и я погледна през рамо.

— Лиза? Онази упоритата, която говори непрекъснато?

Забележка, която зарадва майка му. След като той излезе от стаята, тя проведе дълъг телефонен разговор с лейди Уесли.