Бенджамин Спок
Грижи за бебето и детето (17)

ИГРА И ОБЩИТЕЛНОСТ

450. Играта е сериозно занимание. Когато видим малки деца да строят с кубчета, да играят на самолети или да се учат да скачат на въже, ние си мислим, че децата просто се забавляват и че играта е съвсем различна от сериозните занимания, като ученето на уроци или ходенето на работа. Тази погрешна представа е насадена у нас още в нашето детство, когато на повечето от нас са казвали, че играта е удоволствие, учението — задължение, а работата е тежка и скучна необходимост.

Бебето, което прехвърля дрънкалката от едната си ръка в другата или пък се учи да пълзи надолу по стълбите, както и момченцето, което бута кубче по пролуката между дъските на пода, и си представя, че това е влак, работят усърдно — изучават света. Те се обучават за предстоящия полезен труд така, както и гимназистът изучава геометрия. Детето обича играта не защото е лесна, а защото е трудна. То се стреми всеки час и всеки ден да постига все по-трудни неща и да върши това, което по-големите деца и възрастните правят.

Майката на едногодишно дете се оплаква, че то се отегчава от кухите кубчета и иска само да нарежда тенджерите и тиганите едни в други. Причината за това е, че то вижда как майка му си „играе“ с тенджери и тигани, а не с кубчета. Може би затова едногодишните деца са така прехласнати от цигарите.

451. Простите играчки са най-добри. Децата обикновено най-много обичат простите играчки и най-дълго играят с тях. Причина за това не е непретенциозността на децата, а тяхното богато въображение. Има два различни вида влакчета. Едните са метални и боядисани, за да приличат на истинските, и се движат по релси. Другите са направени от плоски дървени кубчета, които лесно се свързват. Единственото, което малкото дете може да прави, е да бута вагончетата от „истинския“ влак по пода. Много трудно е да ги свърже заедно и да ги постави на релсите. Детето не може да сложи нищо в пътническия вагон, докато не се счупи покривът му. След известно време то започва да се отегчава. Вагоните от дървени кубчета са нещо друго. Детето може Да скачи цяла редица от тях и да се възхищава на дългия си влак. Две кубчета правят камион с ремарке. На него то може да нареди малки кубчета, да го нарече товарен влак и да пренася стока. Когато се отегчи от сухопътните превозни средства, кубчетата стават отделни лодки или редица шлепове с корабче. Така то може да продължава безкрайно.

Понякога родителите с ограничени материални възможности съжаляват, че не могат да купят на детето си лъскаво автомобилче с педали или кукленска къща. Но помислете си само колко много неща може да направи детето от една голяма картонена кутия. Тя ще бъде легло, къща, камион, танк, укрепление, къща за куклите, гараж. Но не смятайте, че на детето изобщо не трябва да се купуват хубави играчки. Ще дойде време, когато то с цялото си сърце ще иска велосипед с три колела или автомобилче, и вие също ще искате да му ги купите, ако можете. Искам само да кажа, че отначало трябва да му осигурите прости играчки. А по-скъпите играчки купувайте, когато имате възможност и когато разберете какво наистина харесва на детето.

Преди да може да си служи с ръцете, бебето обича да гледа ярко оцветени предмети, окачени на опънат през креватчето му конец, които леко се движат при движение на въздуха. През второто полугодие след раждането то обича да хваща, да дрънка и да дъвче разни предмети. Особено подходящи са по-новите пластмасови играчки (напр. малки халки, нанизани на голям пръстен). Боята, с която са оцветени, не излиза, няма опасност да се отчупи парченце от тях както от целулоидните играчки.

От година до година и половина детето много обича да нарежда нещата едно в друго и да ги тласка напред или да ги тегли по пода. Кубчето на четири колелца е любима играчка, но същата работа върши и обикновената кутия, вързана с канап. Впрочем тласкането напред предхожда тегленето. Кухите кубчета не привличат детето толкова, колкото тенджерите, тиганите, цедките и лъжиците.

Повечето деца през първите години обичат меките кукли и плюшените животни. Други пък са равнодушни към тях.

Към две години детето обича да имитира. Отначало то подражава непосредствено на онова, което правят майка му и баща му, напр. метене на пода, миене на чинии, бръснене. След две години неговото въображение става по-творческо. Това е период, когато детето играе с кукли и кукленски мебели, с камиони и коли и реди всичко с кубчета. Наредените едно върху друго кубчета са небостъргач. Наредени едно до друго те са влак. Те могат да се наредят по пода, като се очертае къща или лодка, в която може да се седне, и така до безкрайност. За всяко дете до 6-или 8-годишна възраст една голяма торба дървени кубчета с различна форма струва колкото 10 играчки.

452. Оставете децата да играят по своему. Възрастният, който играе с детето, често пъти неволно прави играта твърде сложна.

Майката, която е купила на малката си дъщеря кукла с цял гардероб дрехи, иска да облича куклата, както трябва, като започне от бельото. Но малкото момиченце може да иска да започне с червеното палтенце. Майката купува на малкото си болно момченце кутийка боички и блокче с картинки за оцветяване. То взема оранжевия молив и започва да драска нагоре-надолу по страницата, без да се стреми да спазва контурите и без да се безпокои, че рисува небето и тревата оранжеви. Трудно е за родителя да не каже: „Не, не така. Виж, ето как се прави“. Или пък бащата, който никога не е имал възможност да играе с влакчета, купува цял комплект като новогодишен подарък на тригодишното си дете. Бащата бърза да го нагласи. Той сглобява релсите. Но момченцето е грабнало един от вагоните и го засилва през стаята така, че той се удря в отсрещната стена. „Не, не“ — казва бащата, „Вагончето се поставя на релсите ето така“. Детето бутва вагончето по релсите и на завоя то дерайлира. „Не, не“ — казва бащата. „Локомотивът трябва да се навие — и той дърпа вагона“. Но детето няма сила да навие локомотива или не може да постави вагоните на релсите. В тази възраст децата не се стремят към реализъм. След като баща му се е ядосвал 15 минути с него, детето започва да мрази тенекиените влакове и у него се появява неприятно чувство, че не е отговаряло на изискванията на баща си. То отива да прави нещо друго, което му е приятно.

Детето започва правилно да облича куклите, да оцветява правилно, правилно да играе с влакче на определен етап от своето развитие. Ако го насилвате, това само ще го накара да се чувствува несръчно и причинява повече вреда, отколкото полза. Детето обича да играете с него, ако искате да играете на неговото ниво. Оставете го да ви покаже как. Помогнете му, ако помоли за това. Ако сте му купили много сложна играчка, оставете го да играе с нея неправилно, както то си иска, или пък тактично я скрийте, докато поотрасне.

453. Щедростта не се насажда с насилие. Когато децата на 1/2, 2 и 2 1/2 години започнат да играят заедно, те доста безцеремонно си отнемат играчките едно на друго. Малкото дете никога не се разделя със своята собственост, за да се покаже, че е добро. То или стиска предмета, замахвайки към нападателя, или го дава в недоумение. Понякога майките се ужасяват, когато видят това.

Ако двегодишното ви дете непрекъснато граби играчките от Другите, това не означава, че то ще стане побойник. То е много малко, за да се съобразява с другите. Оставяйте го понякога Да грабва. Но ако прави това постоянно, добре е от време на време да играе и с по-големи деца, които вече могат да отстояват правата си. Ако то винаги заплашва някое от децата, известно време не ги събирайте заедно. Ако детето ви удря друго дете или го гледа свирепо, дръпнете го без обяснения и го заинтересувайте с нещо друго. По-добре е да не го засрамвате — това само ще го накара да се чувствува изоставено и да стане още по-агресивно.

Ако детето на 3 или повече години продължава да бъде необикновено агресивно и не може да привикне към колективна игра, време е да се замислите за живота му в къщи. Именно в тези по-малко сериозни проблеми на ранното детство добрият детски психиатър най-лесно и най-добре може да ви помогне (т. 570).

Ако двегодишното дете не иска да се раздели със своята собственост, то се държи нормално за своята възраст. Постепенно то ще започне да става по-щедро, като израства психически и като се научи да обича и да се радва на другите деца. Ако го накарате да даде любимата си количка, когато друго дете я иска, у него се създава чувството, че целият свят — и децата, и възрастните, иска да му отнеме неговите съкровища. Това засилва неговите собственически чувства, вместо да ги намали. Към 3 години, когато детето стигне стадия да се радва на игрите с другите, вие можете да предложите следната игра: „Първо Джони да тегли количката, а Ани да се вози, а после Ани да дърпа количката, а Джони да се вози“. По този начин поделянето на играчките става приятно, а не неприятно задължение. Стеснителността е разгледана в т. 457.

454. Как да се помогне на първото дете да стане общително. Повечето първородни деца растат щастливи и доволни, както и следващите деца в семейството. Но за някои от тях е по-трудно да се приспособят към външния свят.

Една майка ми разказваше: „С второто бебе е толкова лесно. То не плаче. Много рядко ми създава трудности. То охотно си играе самичко и толкова се радва, когато се приближиш към него“. След няколко години майката казваше: „Второто се държи така дружелюбно и е толкова общително, че всеки веднага го обиква. Когато вървим по улицата, непознати хора му се усмихват и ни спират да питат на колко е години и едва след това обръщат внимание на по-голямото, и то само от учтивост. Това наскърбява по-голямото. То много повече жадува за внимание, отколкото второто“.

В какво се състои разликата. В някои семейства първото бебе получава премного грижи и внимание, отколкото му е полезно, особено след 6-ия месец, когато може вече само да се забавлява. Родителите непрекъснато му обръщат внимание, говорят му, взимат го на ръце повече от необходимото и по този начин потискат неговата инициатива. Това не му дава възможност да развие собствените си интереси. То много рядко има възможност да заговори първо, защото винаги родителите започват разговора. Твърде често родителите излагат на показ първородното си дете пред приятели и познати. В малка степен това не е вредно, но в по-голяма това прави детето стеснително. Ако първото дете се разболее, естествено родителите бдят загрижени и разтревожени над леглото му много повече, отколкото е нужно. Те приемат неговото непослушание много по-сериозно, отколкото това е необходимо, и правят голям въпрос от него.

Това непрекъснато внимание и суетене около детето го разглезва в две отношения: то расте с мисълта, че е център на вселената и че всеки автоматически трябва да му се възхищава независимо от това, дали се държи добре или не. От друга страна, то не се е опитвало само да се забавлява и да бъде общително и приятно за околните.

Разбира се, първото дете не трябва да се пренебрегва. То се нуждае от любов и внимание, но вие трябва да го оставите да си играе самостоятелно, докато това го задоволява и увлича, без да се намесвате, без да го наставлявате, без да му се сърдите или да се безпокоите. Дайте му възможност от време на време то да започва разговора с вас. Когато дойдат гости, оставете то само да се сприятели с тях. Когато дойде при вас за игра или за ласки, отнасяйте се дружелюбно и топло, но когато то поиска, оставете го да се върне към своите занимания.

Друг фактор, който понякога прави първото дете необщително, е твърде сериозното отношение на родителите към своите задължения. Те може би не са сурови хора и се държат добродушно със своите приятели и със своите следващи деца. Но те просто прекомерно се стараят за първородното си дете.

Ще ви стане ясно какво искам да кажа, ако сте виждали как нервен човек се опитва за първи път да язди кон. Той седи вдървен, не знае как да се приспособи към движенията на коня и е ненужно деспотичен. Трудно е и за коня, и за ездача. Опитният ездач знае как да се отпусне, как да се приспособи към движенията на коня и как леко да го насочва. Отглеждането на дете далеч не е като язденето на кон, но и в единия, и в другия случай принципът е същият.

Подобен пример представлява младият офицер или ръководител, който за първи път оглавява други хора. Ако не е много сигурен в себе си, отначало той е ненужно сериозен и строг от страх да не загуби контрола върху своите подчинени. По-опитният човек не се страхува да се отнася към своите подчинени Дружески и да се вслушва в гласа на здравия разум.

Но ще кажете: „Там е работата, че аз съм неопитна“. Не е необходимо да имате опит, за да се справите с едно бебе — това, което ви трябва отначало, е дружелюбното отношение. Детето няма да ви изхвърли от седлото както коня (поне докато порасне) и то няма да ви се смее, както биха ви се смели рота войници. Не се страхувайте да бъдете естествени и приветливи. По-добре бъдете прекалено добродушни, отколкото груби.

АГРЕСИВНОСТ И СТЕСНИТЕЛНОСТ

455. Децата се научават да контролират агресивните си чувства.

Безпокоите ли се, когато вашето двегодишно дете дръпне косата на друго дете или пък 4-годишното ви дете си играе с детски пистолет? Някои родители смятат, че тези агресивни действия трябва да бъдат потиснати в самото начало. Не ще и дума, че нашият цивилизован свят не би съществувал, ако хората не се научаваха да контролират своите агресивни чувства. Но родителите не трябва да се безпокоят за това. Нормалното дете, постепенно научава как да се контролира успоредно с напредването на своето развитие и усъвършенствуването на собствената му природа и при наличността на добри взаимоотношения с родителите.

Помислете си само как се променя детската агресивност в различните възрасти. Когато е гладно, малкото бебе се сърди на целия свят. Когато се разсърди, едногодишното дете понякога пляска майка си по лицето, ако тя се остави. Към 2 години, ако с него са се отнасяли внимателно, но твърдо, детето вече е способно отчасти да сдържа раздразнението си, но изкарва яда си, като тропа с крака.

Когато някой грабне играчката на едно двегодишно дете, то без да се замисли, ще го удари с лопатката по главата. 4-годишното е много по-възпитано. Поне известно време то ще спори с този, който му е отнел играчката.

Междувременно детето се научава да изявява агресивните си чувства под формата на игра. В началото е много просто. То насочва „пушката“ си и казва: „Бум! Ти си убит“. То се забавлява с мисълта за убиване. Не трябва да му се карате или да го поучавате. То вече знае, че е немислимо да причинява истинска болка на близки хора, но че може да го прави на шега. (Това отчасти обяснява защо децата обичат приказките за насилие.) Може даже да се каже, че в резултат на това детето, което в игрите си може уж да причинява болки и да убива, е по-дружелюбно от детето, което напластява враждебните си чувства в себе си, без да ги проявява.

Момчетата между 6 и 10 години по-добре организират своите игри на въоръжено насилие. Когато децата играят на война, те се разделят на групи и установяват правила на играта. В гимназията и в университета въображението вече не ги задоволява.

Организираните спортни игри и състезания, дискусиите и съревнованието заменят играта. За всички тези дейности са необходими агресивните инстинкти. Но те са строго подчинени на десетки правила и условности.

С други думи, когато 2-годишното дете удари друго по главата или 4-годишното си играе на стрелба, или 9-годишното с интерес чете военни романи, това само показва, че детето минава през необходимите етапи на обуздаване на агресивните инстинкти, което ще го направи достоен гражданин.

Не искам да кажа, че трябва да оставите малкото дете да бъде жестоко към другите или да не обръщате внимание на по-голямото дете, ако насилието го занимава много повече, отколкото другите момчета на негова възраст. Прекалената агресивност трябва да се ограничи и ако не може лесно да се контролира, трябва да се потърсят нейните причини (т. 570).

456. Неприлични думи. Понякога на 3, а по-често на 4 години у децата може да се наблюдава един период, когато им харесва да повтарят ругателни думи. Те със смях се обиждат едни други с неприлични думи и изрази и мислят, че са много остроумни и смели. Вие можете да кажете на детето да престане или да го оставите известно време да се забавлява, а след това да го спрете. Като станат по-големи, всички нормални деца, които имат възможност да общуват с други деца, научават псувни и „мръсни“ думи. Дълго преди да научат значението на тези думи, те знаят, че са неприлични. На децата не са чужди човешките слабости и те повтарят неприличните думи, за да покажат колко много знаят и че не се боят да бъдат малко „лоши“.

’ Обикновено Разбиранията на нашите, както и на съветските педагози по въпроса за агресивните инстинкти на детето са принципно различни. Не се приема съществуването на вроден агресивен инстинкт. Що се отнася до някои придобити агресивни прояви, чрез съответни възпитателни въздействия на различните етапи от развитието на детето те напълно успешно могат и трябва да бъдат своевременно отстранявани. Така например, ако едно кърмаче при своите разнообразни, още необмислени движения случайно удари майка си по лицето, това още не означава агресивна проява. И въпреки това още на тази възраст разумната майка внимателно може да отстрани ръчичката на детето и да му покаже, че това „не може“. При това занапред майката трябва да избягва създаването на подобна ситуация, особено ако такъв удар по лицето съвпада с чувство на недоволство и раздразнение у детето. Ако деца в ранната възраст, когато си играят заедно, започнат най-невинно да се пляскат по главите, майката много внимателно трябва да намери подходящ начин да ги накара да превърнат плескането в поглаждане и галене. С други думи, още от ранната възраст трябва Да се насаждат у децата положителни социални форми на общуване. По този начин у детето няма да се създават основания за агресивност спрямо други деца и възрастни. Това, разбира се, съвсем не означава, че у децата не трябва да се развива умението за самозащита, което няма нищо общо с някакъв инстинкт за агресия. Бел. ред.

родителите са шокирани, когато чуят тези думи от устата на своето „сладко невинно детенце“. Какво трябва да прави добрият родител? По-добре е да не припадате и да не показвате, че сте шокирани. На срамежливото дете това действува много силно. То го тревожи и го кара да се страхува да общува с деца, от които е чувало лоши думи. Но повечето деца поне тайно се радват, че са шокирали родителите си. Някои от тях продължават да употребяват такива думи в къщи с надежда да предизвикат отново същия ефект. Други, на които е било забранено да говорят така в къщи, употребяват лошите думи на друго място. Когато кажете на детето, че като издава известни звуци, то може да скандализира всекиго, това е все едно да му дадете оръжие и да му кажете „Не стреляй с него“. От друга страна, не трябва мълчаливо да слушате как детето ви говори неприлични думи. Можете твърдо да му кажете, че вие, както и повечето хора, не обичате да слушате тези думи и не искате то да ги употребява.

457. Срамежливото дете и „маминото детенце“. Ако първородното дете до 2 години почти не е играло с други деца, то ще се оставя да му вземат играчките и да го обиждат. То може да гледа в недоумение или всеки път да тича разплакано при майка си. В повечето случаи това е временно състояние, което се дължи на неговата неопитност. Ако детето продължава редовно да играе с други деца, с течение на времето то ще се научи да се сърди и да си отстоява правата. По-разумно е в такива случаи майката да не проявява загриженост, да не му съчувствува, да не се разправя вместо него с другите деца, да не го съветва, че трябва да си поделя играчките, а просто да му предложи да си вземе играчката обратно.

Второто или третото дете в семейството рядко се изправя пред този проблем, вероятно защото е трябвало да устоява правата си още от едногодишна възраст.

Ако някое дете редовно бие вашето и то все повече се плаши, добре е за 2 месеца да го водите да играе другаде, където ще има по-голяма възможност отново да добие смелост.

Ако след 3- или 4-годишна възраст детето все се оставя да го бият, добре е да се консултирате с детски психиатър. Може би нещо безпокои детето.

На бащата може да не му е приятно, ако двегодишният му син обича от време на време да играе с кукли. Много рано е да се тревожите. На две години децата почти не правят разлика между мъжки и женски занимания. На три години през по-голямата част от времето те показват предпочитание към привичните занимания за техния пол, а на четири години това предпочитание се засилва. За нормално три- или четиригодишно момченце е съвсем естествено да играе с момиченца поне част от времето, особено ако няма момчета на негова възраст, но ако играят на семейство, то обикновено иска да бъде бащата или синът.

Ако три-четири- или петгодишно момче избягва другите момчета или редовно предпочита да бъде майката или момиче при игра на семейство, то сигурно се страхува да бъде момче и се нуждае от помощта на детски психиатър. Също така има нужда от по-близки приятелски взаимоотношения с баща си. Понякога причината е, че майката премного се грижи за него и не го оставя да се отдели от нея.

458. Ако детето хапе. Естествено е едногодишното дете да ухапе майка си по бузата. Никненето на зъби го кара да хапе и когато е уморено, неговото желание да хапе се увеличава. Когато едно дете на възраст между една и две години ухапе друго дете, това почти нищо не значи. Не се знае дали това е на шега или от злоба.

След 2–2 1/2 години всичко зависи от това, колко често хапе детето и какво е неговото поведение изобщо. Ако, общо взето, детето е весело и общително и хапе само от време на време, когато се сбие, това няма голямо значение. Но ако детето през повечето време се чувствува нещастно, проявява нервност и хапе децата без причина, това показва, че нещо не е в ред. Може би в къщи са прекалено строги с него и го тиранизират, така че то постоянно се намира в състояние на нервно напрежение. Може би не е имало възможност да свикне с други деца и си въобразява, че те са опасна заплаха за него. Може би ревнува малкото бебе в къщи и пренася своя страх и своята омраза върху всички малки деца, като че ли те също така са негови съперници. Ако не можете сами да откриете причината и начина за нейното отстраняване, на помощ трябва да се повика детският психиатър (т, 570).

Когато някое дете хапе майка си, трябва ли тя да му отвръща със същото. Майката може да ръководи своето дете по-добре, като се държи на висотата на своето положение и дружелюбно го насочва, а не като слиза на неговото ниво и му отговаря с хапане, плесница или крясък. Освен това ухапете или плеснете едногодишно дете, то ще продължава да отговаря със същото, защото го мисли за игра. Ако го погледнете укорително, само ще засилите неговата жестокост. Единственото, което трябва да направите, е да не му позволявате да ви хапе, като се дърпате, когато видите блясъка в неговите очи, и като му покажете ясно, че не ви е приятно и няма да му разрешите да ви ухапе.

459. Успокойте детето, ако се удари. Когато детето се удари или нарани, то иска да бъде успокоено, а и на самите родители им се иска да го успокоят. Това е естествено и правилно.

Понякога, когато родителите искат детето им да стане смело и да не се оплаква, се страхуват, че успокояването де го направи „мамино детенце“. Но обикновеното успокояване не може да направи зависимо едно дете, което се чувствува закриляно. След шестгодишна възраст детето прави големи усилия да бъде смело и да не тича при майка си.

Дете, което плаче при всяко, дори най-малко нараняване или болка, е имало по-сложно минало. Вероятно то изобщо е станало зависимо от прекомерно суетене и опека над него. Понякога майката е човек, който, без да съзнава, има доста строго и критично отношение към детето си и проявява нежност само когато то се е наранило или когато е болно. Тя не трябва да бъде по-строга с него, когато то е в беда, а да му покаже, че му се радва и го обича и тогава, когато то е добре. В други случаи родителите изпитват панически страх, че детето им ще се нарани, и този страх частично преминава у детето.

Не се страхувайте да успокоявате детето, когато е нещастно. Просто избягвайте да насочвате неговото внимание към раната и го насочете към редовните му занимания, щом като това стане възможно.

ДРУЖЕСКИ ОТНОШЕНИЯ С БАЩАТА

460. Момчето се нуждае от дружбата и отзивчивостта на бащата. И момчетата, и момичетата имат нужда да бъдат заедно с баща си, който им се радва, и при възможност заедно с него да вършат някои работи. За съжаление бащата се връща в къщи с желание да си легне и да чете вестник. Ако той разбираше колко ценна за детето е неговата компания, той би направил известни усилия. Казвам известни, защото според мен съвестният баща (или майка) не трябва да прави свръхусилия. По-добре е с желание да поиграете с детето за 15 минути и да кажете: „Сега ще си прочета вестника“, отколкото да прекарате цял ден в зоологическата градина в лошо настроение.

Понякога бащата така силно желае синът му да стане идеален, че това пречи да прекарват приятно времето, когато са заедно. Бащата, който иска сина му да стане спортист, може отрано да го води да играят заедно на топка. Естествено при всяко хвърляне и улавяне на топката има грешки. Ако бащата непрекъснато го критикува дори и с приятелски тон, на детето му става неудобно. Не му е приятно да играе. Това създава у детето впечатление, че е неспособно и че баща му мисли същото. Ако по характер момчето е самоуверено и общително, след време то започва да се интересува от спорт. Одобрението от страна на бащата би му помогнало повече, отколкото поучаването. Играта на топка е прекрасно занимание, ако идеята за тази игра е на сина и ако се играе за удоволствие.

Момчето няма да стане мъж по дух само защото е родено с мъжко тяло. Това, което го кара да се чувствува и да действува като мъж, е възможността да подражава и да се оформя по примера на други мъже и по-големи момчета, към които има приятелско отношение. То не може да подражава на даден човек, ако не чувствува, че обича и цени този човек. Ако бащата няма търпение и се дразни от него, момчето ще се чувствува неудобно не само с баща си, но и с други мъже и момчета. То ще се държи близко до майка си и ще възприема нейните маниери и нейните интереси.

Ако бащата иска малкият му син да стане мъжествен, той не трябва да се нахвърля на детето, когато то плаче, да му се присмива, когато играе момичешки игри, или да го принуждава да се занимава със спорт. Той трябва да му се радва, когато са заедно, да го накара да почувствува, че прилича на него, да споделя някоя тайна с него и от време на време да го води на екскурзия.

Въпросът за момчетата, които растат без бащи, е разгледан в т. 778 и 779.

Ролята на бащата за осигуряване на дисциплината е разгледана в т. 477.

За отношенията на бащата със сина и дъщерята ще научите нещо повече в т. 507 и 509.

461. И момичето се нуждае от приятелството на бащата. Очевидно е, че момчето има нужда от баща като образец за подражание, но много хора не разбират, че дружелюбният баща играе друга, но не по-малко важна роля и в развитието на момичето. Момичето не се стреми да му подражава, но чувствувайки неговото одобрение, то получава увереност в себе си като момиче и като жена. Имам пред вид дребни неща, които бащата може да направи — комплимент за нейната рокля, за прическата й или пък за сладките, които е направила. Когато момичето порасне, той може да прояви интерес към нейните възгледи и да сподели с нея някои от своите. По-късно, когато момичето има приятели, от голямо значение е той да ги приема добре, дори ако счита, че не са достойни за нея.

Като се учи да цени у баща си онези качества, които го правят истински мъж, момичето се подготвя за живота си като възрастен човек в света, който наполовина се състои от мъже. Начинът, по който девойката започва да дружи с момчета и по-късно с мъже и особено човекът, в който тя ще се влюби, и семейството, което тя ще създаде, в значителна степен ще се определят от взаимоотношенията й с баща й през нейното детство.

462. Бурни игри. Много бащи обичат бурните игри с малките си деца и повечето деца също ги обичат. Но от тях децата прекалено се възбуждат и това понякога води до нощни кошмари. Добре е да помните, че на 2, 3 и 4 години децата лесно губят контрола над своите чувства, като любов, омраза, страх. Малките деца не могат много ясно да различават реалното от въображаемото. За тях баща им, който се преструва на мечка или на боксьор, наистина е такъв. Това е твърде силно преживяване за едно дете. Така че бурните игри трябва да бъдат по-умерени, добродушни и краткотрайни даже и когато детето се моли за повече. И най-важното бурните игри не трябва да се превръщат в истинска борба и гонитба, а просто да бъдат сведени до обикновена акробатика. Ако детето се възбуди, прекратете играта.

463. Бащата не трябва да се присмива на детето. Когато момчето раздразни баща си, той може да му се присмее. Детето се чувствува унизено, когато му се присмиват, и то не знае как да реагира. Присмиването е много силно средство за малките деца.

ПРИГОТВЯНЕ ЗА СЪН

464. Нека приготвянето за сън да бъде приятно. Дали детето ще си ляга да спи с желание или пък ще упорствува и ще спори, зависи от няколко фактора.

Погрижете се лягането да бъде приятно. Помнете, че за измореното дете е чудесно и примамливо да си легне в леглото, ако вие не го превърнете в неприятно задължение. Подготвяйте го за сън весело, но непреклонно. Дръжте се така, като че ли не допускате мисълта, че то може да откаже да си легне да спи. Добре е, ако детето понякога може да уговори майка си (или баща си) да му разрешат да си легне по-късно (напр. в празник). Но такова уговаряне не трябва да се допуска всяка вечер. Най-добре е следобедният сън да бъде веднага след обяда, преди детето да се увлече в игра. Обикновено връзката между вечерята и лягането е по-сложна заради къпането и връщането на бащата от работа.

Поне до 3-4-годишна възраст или докато вече може само да си ляга, водете детето за ръчичка до леглото, а не го подкарвайте с думи.

Малкото дете носете нежно на ръце, а 3-4-годишното водете за ръка и през цялото време разговаряйте за това, с което то току-що се е занимавало.

Известен ритуал при лягането действува успокояващо на малките деца. Например куклата се слага да спи и се завива. После мечето се слага в детското креватче. След това майката слага детето, завива го и го целува, намалява осветлението или угасва лампата. Установената процедура трябва да се извършва спокойно независимо от това, дали бързате. От друга страна, не е разумно да оставяте детето да удължава ритуала. Ако имате време, редовно му разказвайте или четете приказка. Тя не трябва да е страшна. Повечето деца си лягат по-лесно с плюшено животно или с кукла.

Фиг. 20

465. Ако детето си ляга с играчка в леглото. Вредно ли е да разрешите на детето да си ляга с плюшена играчка? Безусловно не е. Ако играчката му действува успокояващо и с нея то не се чувствува само, тя му е полезна. Човекът е общителен по рождение и присъствието на други хора му е необходимо. Няма нищо чудно в това, че детето, особено ако е единствено, се чувствува малко самотно, когато си ляга само в стаята. Ако за него куклата или животното са като живи същества, толкова по-добре. Не се тревожете, ако играчката се измърси или разпокъса. Можете да я изперете или изчистите, но не я изхвърляйте. Същото се отнася и за някое вълнено одеяло, стара мушамичка за легло, сива изпокъсана пелена или нещо друго, към което детето се е привързало. Единственият проблем възниква, когато любимият предмет окончателно се износи. Когато това се случи, детето понякога се примирява. Но ако детето пренесе своята привързаност към друг предмет, не се опитвайте грубо да се намесите. След време то само ще надживее тази потребност. Този процес може да се ускори, като от време на време, му напомняте, че възрастните така не правят, че и то някой ден ще порасне и няма повече да се нуждае от този предмет. А какво да кажем за твърдите играчки? Понякога Родителите се страхуват, че ако има твърди играчки в леглото, детето ще се удари или ще наруши съня си. Не се безпокойте, децата могат да спят мирно в леглото си, когато е изпълнено с най-различни любими играчки.

466. Каква трябва да бъде продължителността на съня. Може да имате доверие, че вашето бебе ще спи толкова, колкото му е потребно. Но след 2 години не можете да оставяте детето да решава колко да спи. То може да се нуждае от повече сън, но да спи недостатъчно поради нервно напрежение, предизвикано от чувството за самотност, от страх, че ще остане само, от страх да стои в тъмнината, от страшни сънища, от страха, че ще се напикае в леглото, а също така поради възбуда от вълнуващи преживявания. То може да бъде възбудено и поради съперничество с по-голямото си братче или пък да изгаря от ревност към по-малката си сестричка. Всяка вечер то може да е раздразнено от непрекъснатите разправии с майка си по повод на времето за лягане, може да се безпокои за уроците си или да се вълнува във връзка с предаваната по радиото пиеса. Решаването на тези проблеми се разглежда в други точки. Споменавам ги тук само за да подчертая следното: ако детето спи малко, това още не означава, че то няма нужда от повече сън. (фиг. 20).

Двегодишното дете се нуждае средно от 12-часов нощен сън и от 1–2 часа сън през деня. Между 2 и 6 години дневният сън обикновено се скъсява, но нощният остава същият. Между 6 и 9 години детето скъсява нощния сън с 1 час и ако трябва да става в 7 часа, то си ляга да спи в 20 часа. До 12-годишна възраст сънят се намалява с още 1 час и детето може да ляга в 9 часа. Това са средни цифри. Някои деца се нуждаят от повече сън, други — от по-малко.

Много деца на 3-4-годишна възраст престават да спят през деня, но повечето от тях, докато станат на 5–6 години, се нуждаят от следобедната почивка или поне от спокойна игра в къщи. Всичко зависи от индивидуалния темперамент и от активността на детето.

Проблемите, свързани с приготвянето за сън и заспиването в кърмаческия период, са разгледани в т. 284 и 285; за възрастта към 2 години — в т. 494 и 496; след три години — т. 510.

ЗАДЪЛЖЕНИЯ

467. Задълженията трябва да са приятни. Как трябва да се учи детето да изпълнява различни задължения. То инстинктивно започва да чувствува, че обличането, миенето на зъбите, метенето, разтребването са интересни неща, и то присъщи на възрастните. Ако родителите успеят да запазят добрите си взаимоотношения с детето, когато малко поотрасне, то обича да изпълнява техните поръчки, да носи дърва, да тупа килими, защото иска да участвува във важните работи и да зарадва майка си и баща си. Повечето от нас (включително и авторът) не винаги са в състояние така да възпитат децата си, че те да бъдат отзивчиви. Но ако речем, че децата обичат да помагат, ние няма да превръщаме домашната работа в неприятни задължения и да караме детето да върши нещо, когато сме раздразнени.

Не можем да очакваме, че дори и на 15 години детето непрекъснато ще отговаря за своите задължения. (Повечето възрастни също проявяват понякога безотговорност.) Детето трябва да се подсеща. Имайте търпение и напомняйте спокойно и учтиво, като че ли говорите на възрастен. Раздразненото натякване убива всяко желание за работа. Добре е да карате деТето да върши работа заедно с някой член от семейството — било избърсване на чинии или подрязване на тревата в градината. По такъв начин детето има чувството, че работи като възрастен човек, и това е по-интересно за него.

468. Самостоятелно обличане. Между 1 и 1,5 години детето започва да се опитва да се съблича само. (То дърпа чорапа си за пръстите право към себе си и чорапът се запъва.) На 2 години детето вече може спокойно да съблече всичките си дрехи. То прави опити да се облича, но се оплита в дрехите. Необходима е може би цяла година, за да може да се научи правилно да облича лесните за обличане дрехи, и още една година (до 4 или 5 години), докато се научи да се справя с по-трудните неща като връзки и копчета.

Много такт е необходим през периода от 1/2 до 4 години. Ако не го оставите да върши това, което може, или ако се намесвате прекомерно, детето ще се разсърди. Ако не се научи сега, когато има желание, по-късно няма да иска. Но ако вие не му помагате, то никога няма да успее да се облече и ще се дразни от неуспеха си. Помагайте му тактично. Събуйте му чорапчето донякъде и го оставете то да го свали. Оставете му най-отгоре дрешката, която ще иска да облече само, така че да може веднага да започне. Привлечете интереса му към по-лесните работи, докато вие вършите по-трудните. Когато се обърка, не настоявайте вие да го облечете, а го оправете и го оставете само да продължи. Ако детето почувствува, че му помагате, а не му пречите, то е много по-отзивчиво. Необходимо е търпение.

469. Как да се научи детето да си прибира играчките. Когато Детето е малко и вие трябва да вдигате и прибирате всичко, след като то свърши да играе, вие можете да превърнете разтребването в интересна игра. „Тези кубчета ще сложим тук, а Другите там. А тук нека бъде гаражът и всички коли трябва да дойдат тук, за да нощуват.“ Към 4-5-годишна възраст детето вече свиква само да си прибира нещата и това му е приятно. Много пъти то прави това без подсещане. Но ако някога се нуждае от помощ, помогнете му отзивчиво.

Ако кажете на едно тригодишно дете: „Прибери си нещата“, това звучи неприятно. Даже и да му е приятно да го прави, то още е твърде малко, за да извърши всичко само. Освен това на тази възраст то все още е много упорито.

Когато майката с весело настроение помага на детето да прибира играчките си, това не само развива у него правилно отношение към това задължение, но е по-лесно и за майката, отколкото да влиза в дълги пререкания.

470. Мудното дете. Ако някога видите как някоя майка прави усилия сутрин да раздвижи своето мудно дете, като го подканва, предупреждава, кара му се да стане, да се измие, да се облече, да закуси и да тръгне за училище, вие никога не бихте пожелали да изпаднете в такова затруднено положение. Детето не се ражда мудно. Неговата мудност е резултат на непрекъснатото подканяне: „Побързай с обяда си“, „Колко пъти трябва да ти кажа да се приготвяш за лягане?“ Много лесно човек усвоява навика да подтиква децата си и по този начин у тях постепенно се изгражда разсеяност и упорство. Родителите казват, че трябва да се карат на детето, иначе то нищо нямало да свърши. Получава се омагьосан кръг. Но виновни са родителите — най-често майката. Тя може би е нетърпелив човек, с желание да командува, особено мъжете. Тя даже и не разбира как отнема инициативата от своя син.

През първите години, когато детето още не може само да извършва всекидневните си работи, правете ги заедно. Когато стане достатъчно голямо, за да пожелае да поеме отговорност, веднага го оставете да върши всичко само. Когато забрави, пак му помогнете. Когато отива на училище, нека да бъде негово задължението да стига навреме. Добре е, ако един или два пъти го оставите да закъснее за училище или изобщо да не отиде на училище и само да почувствува колко неприятно е това. Детето повече от майка си съжалява, когато пропусне нещо. Това е най-добрият стимул да се стегне.

Може би сте с впечатление, че според мен детето не трябва да се държи отговорно за нищо. Напротив, аз смятам, че то трябва да сяда на масата, когато яденето е готово, и да става навреме сутрин. Това, което искам да изтъкна, е, че на детето трябва повече да му се разрешава да проявява инициатива и когато то явно забравя своите задължения, да му се напомня делово. Но не трябва без нужда то предварително да се подтиква, не трябва прекалено често да му се напомня, защото обикновено детето само иска да прави всичко навреме и както трябва.

471. Понякога му разрешавайте да се цапа. На малкото дете му се харесват някои занимания, при които то се замърсява, и те са полезни за него. То обича да рови земята и пясъка, да стъпва в локви, да плиска вода от умивалника. То обича да се търкаля по тревата, да стиска кал в ръцете си. Когато има възможност да върши тези чудесни неща, детето се обогатява духовно, става по-добър и по-топъл човек, така както и възрастният, когато слуша хубава музика или се влюби.

Ако малкото дете постоянно се предупреждава строго да не замърсява дрехите си и около себе си и ако взема това присърце, то ще бъде винаги сковано. Ако започне да се бои от мръсотия, то става прекалено предпазливо и в други отношения и това му пречи да се развие като свободен, добър и жизнерадостен човек.

Разбира се, не трябва да оставяте детето да цапа, когато и както му дойде наум. Но когато трябва да го спрете, не се опитвайте да го плашите или да предизвиквате у него отвращение; просто измислете нещо друго по-практично, което то би могло да върши. Ако иска да бърка кал, когато е облечено с най-хубавите си дрехи, накарайте го първо да се преоблече. Ако намери стара четка и иска да боядисва къщата, вместо боя му дайте кофа с вода и го накарайте да „боядисва“ бараката или пода на банята.

472. Добрите обноски идват по естествен начин. Обучаването на детето да казва „благодаря“ и да поздравява не трябва да е първата стъпка. Най-важното е да обича хората. Ако не ги обича, трудно е да го научите дори и на елементарна учтивост.

Втората стъпка е да не го карате да се стеснява пред непознати. Ние сме склонни да показваме своето дете, особено първото, да го представим на непознат възрастен човек и да го накараме да каже нещо. Но двегодишното дете се стеснява от това. Щом ви види да поздравявате някого, то започва да се чувствува неудобно, защото знае, че след поздрава вниманието веднага ще се насочи към него. През първите 3–4 години е най-добре детето да има време да огледа възрастния и затова не насочвайте, а отвличайте вниманието на непознатия от детето. 3-4-годишното дете наблюдава няколко минути как непознатият говори с майка му и изведнъж ще се намеси в разговора с някаква неочаквана реплика, като „А днес водата от клозета преля и се разля на пода“. Това не са изящни обноски, но са истински обноски, защото детето чувствува нужда да сподели с Други хора това очарователно преживяване. Ако това дружелюбно отношение към непознатите се запази, детето скоро ще се научи да проявява това дружелюбие в по-общоприета форма.

Третата и може би най-важната стъпка е да се осигури на детето да расте в семейството, в което отделните членове се обичат и уважават помежду си. Тогава и то се научава да бъде добро. То иска да каже „благодаря“, защото останалите членове от семейството го казват. То с радост вдига шапката си заедно с баща си, когато мине някоя позната жена, защото желае да бъде като баща си.

Важно е, разбира се, да научите детето как да бъде учтиво и внимателно, но това трябва да става по приятелски начин. Всеки обича добре възпитано дете, но никой не обича грубите невнимателни деца. Родителите са тези, които трябва да направят детето приятно за околните. Оценката, която то получава, го кара още повече да се старае.

Когато учите детето на добри обноски, правете го, когато сте сами с него, а не пред външни хора, за да не го поставяте в неудобно положение.

ДИСЦИПЛИНА

473. Типични заблуждения относно дисциплината. През последните десетилетия бяха извършени големи проучвания върху детската психология от възпитатели, психоаналитици, детски психиатри, психолози и педиатри. Ние, родителите, с нетърпение очаквахме и четяхме резултатите, публикувани във вестници и списания. Малко по-малко ние научихме, че децата се нуждаят преди всичко от любовта на добри родители, че те сами се стараят усърдно да приличат на възрастните и да придобият чувството на отговорност; че много от децата, които по-късно изпадат в беда, са страдали не от липса на наказания, а от липса на любов; че децата учат с желание, ако им се дават учебни задачи според възрастта и ако се обучават от разумни и отзивчиви учители. Известно чувство на ревност между братя и сестри, както и чувство на гняв към родителите, проявявани от време на време, са естествени чувства и детето не трябва да се срамува от тях. Интересът на детето към различни полови въпроси и към някои страни на половия живот е съвсем естествен. Прекомерно силното потискане на агресивните чувства и на интереса към пола може да доведе до невроза. Подсъзнателните мисли са толкова силни, колкото и съзнателните. Всяко дете е личност, която трябва да се уважава.

Днес всички тези схващания са вече нещо обикновено, но в начало те бяха потресаващи. Много от тези възгледи противоречеха на вековните схващания. И няма нищо чудно в това, че мнозина родители се объркаха в новите теории. Най-малко са се объркали уравновесените родители, които са имали щастливо детство. Те може да са били заинтригувани от тези нови схващания и може да са били съгласни с тях. Но когато е ставало дума за отглеждането на собствените им деца, те са ги отглеждали почти така, както са били отглеждани самите те. И те са сполучили със своите деца, както и техните родители са сполучили със самите тях. Това е естественият начин на усвояване на грижите за детето.

Родителите, които са срещнали повече затруднения, произлизащи от новите схващания по въпросите на възпитанието, обикновено не са имали много щастливо детство. Често между тях и техните родители са съществували обтегнати отношения и те са изпитвали към тях неприязън и чувство за виновност. Те не биха искали собствените им деца да имат същото отношение към тях. Те приветствуват и възприемат новите теории. Те дори често влагат в тях значение, което самите учени не са вложили, напр. че единственото, от което децата се нуждаят, е родителската любов; че родителите не трябва да карат децата си да им се подчиняват; че не трябва да се пречи на агресивните прояви на децата към родителите и към други хора; че ако възникват затруднения във възпитанието, вината е на родителите; че когато децата са непослушни, родителите не трябва да се сърдят и да ги наказват, а да се опитат да им засвидетелствуват по-голяма любов. Всички тези погрешни постановки са неприложими в тяхната крайност. Те насърчават децата да се налагат и да стават неприятни, карат ги да се чувствуват виновни за своето прекомерно непослушание. Те карат родителите да полагат свръхчовешки усилия. Когато децата са непослушни, родителите отначало се стремят да потиснат своя гняв, но след време те избухват и се чувствуват виновни и объркани. А това на свой ред води до по-голямо непослушание от страна на детето (вж. 474).

Някои родители, които са много възпитани хора, оставят децата си да бъдат крайно неприятни не само към тях, но и към външни хора. Те като че ли не виждат лошото държание на своето дете. Ако някои от тези ситуации се проучат внимателно, става ясно, че родителите в своето детство са били принуждавани да бъдат прекалено добри и да потискат всяко естествено чувство на негодувание и неприязън. Сега те в душата си се радват, когато тяхното дете има лошо и неприятно държание, каквото на тях никога не са им разрешавали в детството, и се преструват, че постъпват в съгласие с най-добрите модерни теории за отглеждането на децата.

474. Чувството за вина у родителите води към проблеми при възпитанието. Има много ситуации, при които родителите се чувствуват малко виновни към някое от своите деца. Подобни ситуации бяха вече споменати в т. 13 и 14. Има и други очевидни случаи: напр. ако майката иска да започне работа, но не е уверена, че на детето й ще се осигурят необходимите грижи; ако детето е с физически или умствен недостатък; ако родителите са осиновили бебе и не могат да се освободят от мисълта, че трябва да се полагат свръхчовешки грижи за него, за да отговорят на задълженията, които са поели във връзка с осиновяването на чуждо дете; ако родителите са израснали в обстановка на постоянно неодобрение и постоянно живеят с чувството за виновност; ако родителите са учили детска психология в университета или в професионално училище, знаят всички трудности във връзка с възпитанието на децата и очакват, че трябва да се справят по-добре от другите родители заради своето образование.

Независимо от причината за това чувство на вина то винаги пречи за по-лесното справяне с детето. Родителят е склонен да очаква твърде малко от своето дете и твърде много от себе си. (Тук ще говорим за майката, която повече се занимава с грижите около детето, но същото може да се отнася и до бащата.)

Дори когато търпението е изчерпано, детето е станало невъзможно и се нуждае от строго въздействие, майката все пак често се опитва да бъде търпелива и добра. Или пък проявява колебание в момент, когато детето се нуждае от твърдост.

Детето подобно на възрастния разбира кога е било лошо или невъзпитано дори ако майка му се прави, че не вижда. Вътрешно то се чувствува виновно. То би искало някой да го спре. Но ако не бъде поправено, то ще се държи все по-лошо, сякаш да узнае до какъв предел трябва да достигне неговото лошо поведение, преди някой да го спре.

След време държанието му става толкова непоносимо, че търпението на майката се изчерпва напълно. Тя му се кара или го наказва. Мирът е възстановен, но загубилата търпение майка се чувствува виновна за това и вместо да забрави станалото, тя се опитва да заглади своята вина или се оставя детето да й отмъсти за наказанието. Например тя позволява на детето да се държи грубо по време на наказанието или го отменя, преди да е изпълнило това, което е било необходимо, или пък се преструва, че не забелязва, ако детето отново започне да не слуша. В някои случаи, ако детето изобщо няма намерение да й отмъщава за наказанието, майката, без да осъзнава какво прави, незабелязано го подтиква към това.

Всичко това може би ви се вижда много сложно и неестествено. В действителност това не е рядък проблем. Повечето съзнателни родители от време на време изпускат детето, когато чувствуват, че са го изоставили или не са били справедливи към него. Но те скоро възвръщат равновесието си. Понякога родителят казва: „Това дете прави всичко, за да ме дразни“. Това показва, че родителят се чувствува много виновен и винаги разрешава на детето или му се покорява и то отговаря на това с непрекъснати провокации. Никое дете не дразни родителите си така случайно. Ако майката може да определи в какво отношение разрешава прекалено много на детето и ако може да затегне дисциплината, като не се отклонява от правилния път, тя с радост ще открие, че детето й не само се държи по-добре, но е и по-щастливо. Тогава тя повече ще го обича и то ще й отговори с взаимност.

475. Можете да бъдете едновременно и твърди, и доброжелателни. Детето трябва да чувствува, че независимо от това, колко добри са майка му и баща му, те си имат своите права, знаят как да проявят твърдост и няма да му позволят да бъде неразумно и невъзпитано. Така то ще ги обича по-силно. Това от самото начало го учи да бъде благоразумно и с другите хора. Разглезеното дете не е щастливо даже и в собствения си дом. И когато то се сблъска със света било то на 2, на 4 или на 6 години, то ще бъде неприятно изненадано. Детето открива, че никой не се церемони с него и никой не го обича заради неговия егоизъм. То или трябва да прекара живота си като неприятна личност, или трябва колкото и да е трудно това, да се научи да бъде приветливо с околните.

Някои съвестни родители често оставят за известно време детето си да се възползува от тяхната добрина, докато се изчерпи търпението им и гневът им избухне. Но нито първият, нито вторият стадий са действително необходими. Ако родителите имат чувство за достойнство, те могат да отстояват позициите си, докато са още приятелски настроени. Например, ако детето ви настоява да продължавате играта, след като сте изморени, не се страхувайте да кажете приветливо, но категорично:

„Изморена съм. Сега ще чета книгата и ти можеш да почетеш твоята“.

Ако след като сте се опитали да му отвлечете вниманието, детето упорствува или не иска да слезе от количката на друго дете, което си отива, не смятайте, че трябва да бъдете мили и внимателни до безкрайност. Вземете го от количката, дори и да поплаче малко.

476. Нека детето да знае, че гневните му чувства са естествени. Когато детето се държи грубо към родителите си (може би защото се е раздразнило или защото ревнува своето братче или сестриче), родителите трябва веднага да го спрат и да настояват то да се държи учтиво. Но същевременно родителите могат да кажат, че те знаят, че детето понякога им се сърди — това понякога се случва на всички деца. Това може да ви изглежда противоречиво, може да ви се стори като препоръка за омаловажаване на направената забележка. Възпитателната работа с децата показва, че детето е по-щастливо и се държи по-добре, ако родителите разумно изискват от него прилично държание. Но същевременно за детето е полезно да разбере, че родителите му знаят за неговите гневни чувства и че те не му се сърдят, нито се отчуждават от него заради тях. Това му помага да преодолее гнева си и да не се чувствува много виновно или уплашено от него. Разграничаването на враждебните чувства от враждебните действия има голяма практическа полза.

477. Бащата трябва да вземе участие в дисциплинирането. Бащата, който чувствува, че в собственото му детство баща му е бил много строг към него, може да каже: „Не искам синът ми да ме мрази, както аз понякога съм мразил баща си“. И така той се оттегля, за да избегне неприятности със сина си, и оставя дисциплинирането на майката. Ако момчето прави нещо, което го ядосва, бащата прикрива чувствата си и не казва нищо. По този начин той прави усилия да бъде добър (или да се преструва на добър). Детето знае кога е огорчило родителите си или е нарушило някое правило и очаква да го коригират. То се чувствува неспокойно, ако родителят прикрие своето неодобрение и раздразнение. То си представя, че този потиснат гняв се събира някъде (което не е далеч от истината) и се тревожи какво ще се случи, ако този гняв се разрази. Възпитателната практика ясно показва, че едно момче, чийто баща не взема участие в дисциплинирането му, се страхува много повече от него в сравнение с друго, чийто баща не се колебае да прави забележки и да изразява своето неодобрение, когато има основание за това. Във втория случай момчето заплаща за непослушанието си: разбира се, макар и неприятно, това не е фатално и атмосферата се успокоява. Момчето се нуждае от баща, който умее понякога да му бъде приятел, но винаги си остава преди всичко баща.

478. Не казвайте „Искаш ли?“ а правете това, което е необходимо. Лесно се свиква с това да се казва на малкото дете: „Искаш ли да обядваш?“, „Да се облечем ли сега?“, „Искаш ли да седнеш на гърнето?“. Бедата е в това, че единственият отговор на детето, особено между 1 и 3 години, е „не“. Тогава бедната майка трябва да го уговаря да отстъпи — нещо, което не е необходимо. По-добре е да не му давате избор и да не влизате в словесни пререкания. Когато е време за обяд, заведете го за ръка или го занесете до масата, като продължавате с него предишния си разговор. Когато забележите, че му се ходи по нужда, заведете го в клозета или му донесете гърнето и започнете да го събувате, без да споменавате за какво го правите.

Когато отделяте детето от неговите занимания, бъдете тактични. Ако преди вечеря 15-месечното бебе се занимава, като пъха кухи кубчета едно в друго, вземете го на масата, заедно с кубчетата и му ги отнемете, когато му подадете лъжицата. Ако 2-годишното дете си играе с плюшено кученце преди лягане, можете да кажете: „Хайде да сложим кученцето да спи“. Ако 3-годишното дърпа автомобилче по пода, когато трябва да го къпете, кажете му, че автомобилът може да направи дълго пътешествие до банята. Когато проявите интерес към това, което детето прави, то става отзивчиво.

Когато стане по-голямо, детето все повече се съсредоточава и все по-трудно е да го отклоните от неговите занимания. Тогава е по-добре с дружелюбен тон да го предупредите да прекъсне заниманията си. Ако четиригодишното дете в продължение на половин час строи боен кораб от кубчета, бихте могли да му кажете: „Сега сложи оръдията вече. Искам да ги видя как ще стрелят, преди да си легнеш“. Това дава по-добър резултат, отколкото ако го откъснете без предупреждение, когато му предстои най-интересната част от играта, или пък ако го предупредите с недоволен тон, като че ли в бойния кораб виждате само безредието по пода. За всичко това се изисква търпение и естествено вие не винаги ще го имате.

479. Не давайте много обяснения на малкото дете. Понякога във възрастта между 1 и 3 години се срещат деца, които се тревожат от прекалено много предупреждения. Майката на едно 2-годишно момченце винаги подробно му обясняваше защо му забранява нещо: „Джеки, не трябва да пипаш лампата на лекаря, защото ще я счупиш и лекарят няма да може да вижда“. Джеки оглежда лампата разтревожено и мърмори: „Лекарят не може да види“. След малко то се опитва да отвори пътната врата. Майка му го предупреждава: „Не излизай. Джеки може да се загуби и мама няма да може да го намери“. Горкият Джеки си мисли за новата опасност и повтаря: „Мама не може да го намери“.

Не е полезно за него да чува за толкова неприятни последствия. Това изгражда у него болезнено въображение. Двегодишното дете не трябва да се тревожи за последствията от своите действия. Това е период, когато детето се учи какво може и какво не може да прави, като действува и се сблъсква с резултатите от своите действия. Аз не искам да кажа никога да не предупреждавате Детето, а да не го навеждате на мисли, които надхвърлят неговите възможности.

Имам пред вид прекалено съзнателната майка, която смята, че трябва да дава изчерпателни обяснения на 3-годишното си дете.

Когато дойде време за излизане, на нея никога не й идва наум направо да облече детето и да излезе. Тя започва: „Сега да облечем ли палтото?“. „Не“ — казва детето. „Но ние искаме да излезем на чист въздух“. То е свикнало да му се дава обяснение за всичко и това го поощрява да продължи: „Защо?“ — пита то, но не защото наистина иска да знае. „Чистият въздух те прави силно и здраво, за да не се разболяваш“ „Защо?“ — казва то. И така през целия ден. Тези безполезни спорове и обяснения не правят детето по-отзивчиво, нито пък го карат повече да уважава майка си. То би било много по-щастливо и би се чувствувало по-спокойно, ако майката се държеше уверено и автоматично, но добродушно го превеждаше през ежедневните процедури.

Когато детето е малко, отстранявайте го от опасни или забранени места и занимания, като го отвлечете с нещо по-интересно, но безопасно. Като поотрасне малко и се научи, подсещайте го спокойно с „не — не“ и пак отвличайте вниманието му. Ако иска обяснение или пита за причината, обяснете му простичко. Не мислете, че то иска обяснение за всяко нещо. То вътрешно съзнава, че е неопитно. То разчита на вас да го предпазите от опасност. То се чувствува в безопасност, когато го напътствувате, стига да го правите тактично и да не прекалявате.

480. Избухване. Почти на всяко дете между 1 и 3 години се случва понякога да избухва. В тази възраст то вече осъзнава своите желания и своята индивидуалност и когато му се попречи, разбира това и се дразни. Но обикновено детето не се нахвърля върху родителя, който му е попречил. Може би възрастният е твърде голям и респектиращ. Освен това инстинктът му за борба още не е добре развит.

Когато се разяри, детето „изкарва“ гнева си на пода и на себе си. То ляга, крещи и удря с ръце и крака, а може да удря и главата си.

Ако това избухване се случва рядко, то няма значение, но ако се случва редовно по няколко пъти на ден, това може да означава, че детето се изморява или има някакво хронично заболяване. Честите избухвания могат да се дължат на това, че майката не се е научила тактично да се справя с детето. Има няколко въпроса, на които трябва да си отговорите: има ли детето достатъчна възможност да играе свободно навън, където майка му не може непрекъснато да го следи, и има ли предмети, които то да може да тегли и на които да може да се катери? Има ли достатъчно играчки и домакински предмети, с които да си играе в къщи, и подредено ли е всичко така, че майката да не трябва непрекъснато да му забранява да пипа каквото и да било. Дали майката несъзнателно не го кара да упорствува, като му казва да дойде да му сложи ризата, вместо тихичко да му я облече, или пък като го пита дали иска да иде в клозета, вместо да го заведе там или да му донесе гърнето. Когато прекъсва играта му, за да го прибере за хранене, прави ли го тактично или го раздразва. Когато вижда, че ще се разрази буря, посреща ли я направо или се опитва да отклони вниманието на детето към нещо друго.

Вие не бихте ли могли да избегнете всички избухвания? Толкова много търпение и такт биха били неестествени. Когато бурята се разрази, приемайте я, без да й обръщате внимание, и се опитайте да я прекратите. Разбира се не трябва да отстъпвате и смирено да разрешавате на детето да постигне своето, защото то ще започне нарочно да избухва. Не спорете с него, защото в такъв момент детето не може да види грешката си. Ако вие самите се разсърдите, то само ще продължава да крещи. Дайте му възможност за капитулация, при която то ще запази своето достойнство. Някои деца се успокояват най-бързо, ако майката ги остави и започне да си гледа работата, без да им обръща внимание. Други, по-упорити и горди, продължават да крещят и да се търкалят, докато майка им не направи приятелски жест. Тя може неочаквано да направи предложение за нещо интересно, да прегърне детето и да му покаже, че иска да се сдобрят, щом като мине кулминацията на бурята.

Неудобно е, когато детето ви се тръшне на тротоара, където минават много хора. Вдигнете го усмихната и го заведете на тихо място, където и двамата, несмущавани, можете да се успокоите. Израз на гняв могат да бъдат и такива избухвания, при които детето задържа дишането си, посинява и даже за момент губи съзнание. Те са ужасяващи за майката, но тя трябва да направи опит да се научи разумно да се справя, както бе описано по-горе. Така тя ще предпази детето си от тяхното преднамерено и по-често използуване с цел да постигне своето.

481. Необходимо ли е наказанието. Единственият разумен отговор е, че повечето добри родители чувствуват понякога необходимост да наказват. От друга страна, някои родители намират, че се справят с децата си успешно, без изобщо да ги наказват. Много зависи от това, как са били отгледани самите родители. Ако от време на време справедливо са ги наказвали, в подобни ситуации те също наказват детето си. Ако с тях са се справяли само с напътствия, те чувствуват, че могат да правят същото и със своите деца.

Обективността налага да отбележим, че има много деца, които имат лошо държание. Родителите на някои от тях често ги наказват, а родителите на други — изобщо не прибягват до наказание. Не можем да твърдим, че винаги ще получим резултат, ако прилагаме системата на наказания или пък ако напълно се откажем от тях. Всичко зависи от цялостния подход на родителите.

Трябва да разберем обаче, че наказанието не трябва да е главният елемент в дисциплината, а само едно допълнително енергично подсещане, че наставленията на родителите трябва да се изпълняват безпрекословно. Ние всички сме виждали деца, чиито родители постоянно ги пляскат и лишават от удоволствия, но държанието им си остава лошо.

Главното условие за добрата дисциплина е любещото семейство. Детето, което е обкръжено с обич, непременно ще се научи да отвръща с любов. Ние искаме (през по-голямата част от времето) да бъдем мили и отзивчиви, защото обичаме хората и искаме и те да ни обичат. (Престъпниците-рецидивисти обикновено са хора, които не са били достатъчно обичани в детството си и към тях са се отнасяли твърде лошо.) Към тригодишна възраст детето постепенно престава да отнема играчките от другите деца и започва да им отстъпва своите, не защото му напомнят (въпреки че и това може да помогне), а защото у него се развива чувство на любов към другите деца, чувство на радост от общуването с тях.

Друг важен елемент е голямото желание на децата да приличат колкото се може повече на своите родители. Те особено много се стараят да бъдат учтиви, внимателни и отговорни в периода между 3 и 6 години (вж. т. 505 и 506). Това е времето, когато момчето добива желание да работи заедно с мъжете, да бъде смело при опасност, да бъде галантно към жените, съзнателно да изпълнява своята работа точно като баща си. В тази възраст момичето започва да помага в къщи, да се грижи за по-малките деца (включително и за куклите), да бъде нежно към другите членове на семейството също като майка си.

Въпреки че децата до голяма степен се възпитават сами чрез подражание и по силата на своята любов към хората, ние всички знаем, че има достатъчно много работа и за родителите. Ако направим едно сравнение с автомобилите, то децата представляват мотор, но кормилото трябва да бъде в ръцете на родителите. В повечето случаи намеренията на децата са добри, но те нямат нито опит, нито стабилност, за да вървят по правия път. Родителите трябва да казват: „Не пресичай улицата, защото е опасно“, „Не играй с това, ще удариш някого“, „Кажи благодаря“, „Прибери се, защото обедът е готов“, „Не можеш да вземеш тази количка, защото тя е на Хари“, „Трябва да си легнеш, за да пораснеш“, и т. н. Какви ще бъдат резултатите от напътствията, зависи от това, дали родителите са достатъчно последователни (никой не може да бъде съвсем последователен), дали наистина държат на това, което казват, и дали напътствието или забраната са основателни или родителите са раздразнени или проявяват своята властна натура.

Главна и всекидневна задача на родителите е чрез строгост да задържат детето в рамките на доброто поведение. (Не трябва отстрани да наблюдавате как малкото дете унищожава нещо и след това да го накажете.) Вие прибягвате до наказание (ако изобщо си служите с наказания) понякога, когато нервите или строгостта ви изневеряват. Може би детето се опитва да разбере дали забраната отпреди 2 месеца е още в сила. Или може би детето ви е сърдито и нарочно не слуша. Може би от невнимателност счупва нещо, което ви е много ценно. Или то се държи малко грубо с вас, когато сте раздразнени от нещо друго. Може би едва не са го сгазили, защото е пресякло улицата невнимателно. У вас избликва справедливо възмущение или гняв. В такъв момент вие наказвате детето или поне имате желание да го накажете.

Наказанието е оправдано, ако постига целта без други сериозни странични ефекти. Ако детето се ожесточи, стане упорито и предизвикателно, значи наказанието не е постигнало целта си. Ако детето страда, когато го наказват, значи наказанието е много силно за него. Всяко дете реагира различно.

Понякога детето счупва чиния или си скъсва дрехите, без да иска или от невнимание. Ако се разбира добре с родителите си, тогава и без наказанието ще се чувствува нещастно като тях. (Понякога даже става нужда да го успокоявате.) Ако вие се нахвърляте върху едно дете, което вече съжалява за стореното, съжалението, което то изпитва, може да изчезне и детето започва да спори с вас.

Ако детето е по-голямо и си играе с някои съдове и редовно ги чупи, може би не е зле да го накарате да купи нови със свои спестени пари.

След 6-та година у детето вече е достатъчно развито чувството за справедливост, за да разбере справедливостта на разумните наказания. Но преди тази възраст такива наказания не трябва много да се използуват и изобщо да не се използуват под 3-годишна възраст. Не трябва у малкото дете да се развива прекалено силно чувство за вина. Работата на родителите е да предпазят детето от беда, а не да застанат в ролята на суров съдник, след като нещо се е случило.

В миналото често биеха децата и никой не се замисляше върху това. По-късно настъпи обрат и мнозина родители решиха, че това е срамно. Но с това не се оправи всичко. Ако разгневеният родител се въздържи от бой, той може да изрази раздразнението и по друг начин, например като продължително се кара на детето или като се опитва да събуди у него дълбоко чувство за виновност. Аз не съм привърженик на боя, но считам, че той е по-малко вреден от продължителното натякване, защото разчиства атмосферата между родителя и детето. Понякога се препоръчва да не биете детето, когато сте ядосани, а да изчакате, докато се успокоите. Това е неестествено. Родителят трябва да е много безжалостен, за да набие детето, когато му е минал гневът.

Някои родители намират, че получават добри резултати, когато затварят детето в неговата стая. Недостатъкът на този метод се състои в това, че детето може да започне да гледа на стаята си като на затвор. Някои семейства намират, че когато оставят детето да поседи няколко минути на определен за целта стол, това действува резултатно.

Избягвайте заканите, доколкото можете. Те отслабват дисциплината. Може да ви се струва правилно да кажете: „Ако караш колелото си по улицата, ще ти го взема“. Но в известен смисъл с такава закана се допуска, че детето може и да не се подчини. По-силно би подействувало, ако майката строго му забрани да кара по улицата, особено след като детето от опит знае, че майка му държи на думите си. От друга страна, ако виждате, че е необходимо да наложите тежко наказание на детето, като му отнемете любимото колело за няколко дни, по-добре е своевременно да го предупредите за това. Неразумните заплахи, които не се привеждат в действие или са изобщо неизпълними, силно подронват родителския авторитет. Заплашванията със страшния „лош“ човек или с милиционера са напълно погрешни във всички случаи.

482. Родители, които не могат да се справят с децата си и които трябва често да ги наказват, се нуждаят от помощ. Някои родители срещат големи трудности с децата си. Те казват, че детето „не слуша“ или че е „лошо“. А когато наблюдавате такава майка, вие виждате, че тя в действителност дори не прави опит да предприеме нещо въпреки убеждението си, че прави всичко възможно. Тя често заплашва детето, кара му се и го наказва. Но такава майка почти никога не изпълнява заканата си. Друга въпреки че наказва, никога накрая не кара детето да направи това, което е трябвало. Трета го кара да се подчини веднъж, а два пъти го пуска безнаказано. Друга майка се разсмива на средата на забележката или наказанието, а пък друга непрекъснато грубо крещи на детето, че е лошо, и даже пита в неговото присъствие околните, дали са виждали по-лошо от нейното дете. Такива родители несъзнателно очакват детето да се държи лошо и не могат да направят нищо ефикасно, за да го спрат. Нещо повече, без да подозират, те подканват детето към непослушание. Тяхното ругаене и наказване са само израз на тяхното безсилие. Когато се оплакват на съседите, те се надяват само на успокояващото потвърждение, че детето им наистина е невъзможно. Такива безсилни родители често са прекарали нещастно детство и през това време не са успели да се убедят, че са добри и възпитани хора. В резултат те нямат достатъчно вяра в себе си и в децата си. Те се нуждаят от помощта на детски психолог и педагог (т. 570 и 571).

РЕВНОСТ И СЪПЕРНИЧЕСТВО

483. Ревността може да бъде и полезна, и вредна. Това е силно чувство даже у възрастните. То е още по-обезпокояващо за малкото дете, защото то не разбира какво му става.

Ако ревността е силна, тя може да помрачи за дълго време отношението му към живота. Но тя е едно от явленията на живота и не може напълно да се предотврати, така че родителите не трябва да се надяват да постигнат невъзможното. Те могат обаче да направят много, за да я намалят до минимум и да помогнат на детето да я превърне в безболезнено и творческо съперничество. Ако детето разбере, че няма защо да се страхува от „съперник“, неговият характер става по-силен и то ще може в по-нататъшния си живот по-добре да се оправи със ситуации на съперничество, било то в къщи или на работата.

484. Помагайте на детето да се чувствува по-голямо. При появяване на бебе в семейството повечето деца проявяват (поне за известно време) желание да бъдат отново бебета и това е съвсем естествено. От време на време те искат шише с мляко. Те могат да намокрят леглото или гащите си и даже да се из-цапат. Те може да започнат да говорят по бебешки и да се държат безпомощно. Най-разумно е родителите да удовлетворят желанието на детето да бъде бебе в момента, когато това желание е най-силно. Например вие можете добродушно да занесете детето на ръце до леглото му и да го съблечете под формата на весела игра. Тогава детето вижда, че не му се отказват такива преживявания, които то смята за прекрасни, но които могат да го разочароват.

Но родителите могат повече да помогнат на детето, като по-често подчертават неговото желание да порасне. Те могат да му напомнят колко голямо, силно, умно или сръчно е станало. Не трябва да му четете дълга прочувствена лекция, а да го похвалите при подходящ случай. От време на време вие можете да изтъквате безпомощността на бебето с тон на съжаление.

Забележете, аз не ви предлагам преки сравнения, с които да намеквате, че предпочитате по-голямото дете пред бебето. Детето временно може да бъде поласкано, че е любимо дете. Но в крайна сметка то няма да се чувствува сигурно с родители, които са пристрастни — те могат да изменят своето предпочитание. Разбира се, родителите не трябва да скриват своята любов към бебето. Това, което искам да подчертая, е, че на голямото дете те трябва да дават възможност да се гордее със своята зрялост и в сравнение с бебето да му напомнят неудобствата, с които е свързана кърмаческата възраст.

Не трябва обаче прекалено много да насърчавате детето да се държи като голямо. Ако родителите непрекъснато наричат „бебешко“, това, което детето понякога иска, и когато го карат да върши нещо, което то не иска, го призовават да се държи като голям човек, детето идва до заключението, че наистина предпочита да бъде бебе.

485. Превръщане на ревността в услужливост. Един от начините, чрез които малкото дете се опитва да преодолее болката от ревността към бебето, е да се държи не като дете, което се състезава наравно с бебето, а като трети родител. Разбира се, когато се ядоса на бебето, то може да се държи както неговите родители, когато са сърдити. Но ако то се чувствува спокойно и уверено, то може да се държи като родител, който учи бебето да ходи, да говори, подава му играчки, успокоява го, когато плаче, предпазва го от опасност, иска да помага, когато го хранят, къпят и обличат. По-голямото дете се опитва да играе тази роля даже и без много насърчаване от страна на родителите. Но те могат много да го улеснят, като му посочат как би могло да им помогне и като изразят истинско задоволство от неговите усилия. Впрочем майки на близнаци, които се нуждаят от помощ, са споделяли своето учудване от действителната помощ, която тяхната 3-годишна дъщеря им е оказвала. Даже и малкото дете може да донесе кърпа, пелена или шише с мляко от хладилника. То може да дава вид, че помага на бебето, че го наглежда, когато майката не е в стаята.

Малкото дете винаги иска да държи бебето на ръце, а майката се страхува, че то може да го изпусне. Но ако детето седне на пода (на килима или върху одеяло), в кресло или по средата на леглото, няма опасност дори и да изпусне бебето.

Така родителите могат да помогнат на детето да превърне своите неприязнени чувства в отзивчивост и истински алтруизъм.

Обикновено чувство за изоставеност изпитва главно първородното дете, когато дойде второто бебе, защото дотогава то е било център на вниманието и не е свикнало да дели родителската любов с други. Когато се роди трето дете, второто не избира дали да бъде родител или бебе, а се убеждава, че е едно от децата в семейството, както е било и до този момент. Струва ми се, че по-голямата нужда на първородните деца да се мислят за родители обяснява защо много от тях по-късно с удоволствие изпълняват своите родителски задължения и си избират професии, свързани с грижи за хората, като стават учители, лекари, възпитатели.

486. Как да се подготви детето за появата на нов член от семейството. Добре е (ако е достатъчно голямо) детето предварително да знае, че ще има братче или сестриче, за да може постепенно да свикне с тази мисъл. (Не му обещавайте, че то ще бъде момиче или момче, защото детето приема такова обещание сериозно.) Въпросът за това, откъде идва бебето, е разгледан по-подробно в глава „Полово възпитание“ (т. 523–527). Мнозина възпитатели и детски психолози смятат, че е добре детето да знае, че бебето расте вътре в майката, и да пипнат, когато то се движи в корема й. Трудно е да се обясни много нещо на дете под 2 години.

Идването на бебето трябва възможно най-малко да променя живота на детето, особено ако то е единствено в семейството. Добре е да направите всички промени няколко месеца по-рано. Ако неговата стая ще бъде предназначена за бебето, преместете го в новата му стая няколко месеца по-рано, така че то да чувствува, че го местят, защото е вече голямо, а не че бебето го измества. Същото се отнася и до преместването му в голямо легло. Ако предстои да ходи в детска градина, това трябва да стане поне 2 месеца преди раждането на бебето. Нищо не може да накара детето да намрази детската градина така, както чувството, че то е изпъдено там. Но ако то вече е свикнало с детската градина и там му харесва, това смекчава ефекта от настъпилите промени в къщи.

Преживяванията на детето през време, когато майката и новороденото са в родилния дом, оказват голямо влияние върху отношението му към тях след завръщането им в къщи. Най-важното е как са се грижили за него през това време. Това е разгледано в т. 495, 772, 777.

487. Когато майката донесе новороденото в къщи. Завръщането на майката от болницата е един напрегнат момент. Тя е уморена и прекалено заета. Бащата тича насам-нататък в желанието си да помогне, доколкото може. Ако по-голямото дете е там, то стои и се чувствува обезпокоено и изоставено: „Значи това е новото бебе!“

Ако има вероятност нещата да се развият така, по-добре ще е, ако може детето да бъде някъде на екскурзия. След 1 час, когато бебето, сестрата и багажа са по места и майката най-после се е отпуснала в леглото, детето може да влезе. Тогава майката може да го прегърне, да му поговори и да му отдаде цялото си внимание. Нека то само да заговори за бебето, когато е готово за това.

По-тактично е в първите седмици, да не показвате, че придавате особено значение на новороденото. Не говорете възторжено за него. Не се вълнувайте. Не му се любувайте и не говорете много за него. Доколкото е възможно, грижете се за новороденото когато голямото дете не е наоколо. Старайте се да го

Фиг. 21. Детето обикновено изпитва смесица от любов и ревност към бебето

къпете и да го храните, когато голямото е навън или спи. Много деца се измъчват от ревност най-вече когато видят майка си да храни бебето, особено ако го кърми. Ако детето е наблизо, трябва свободно да го пуснете да влезе, но ако е някъде другаде и щастливо си играе, не привличайте неговото внимание.

Ако и то иска да пие от биберона, напълнете му едно шише с мляко. Тъжно е да гледате голямо дете, когато пие от шише от завист към бебето. То си мисли, че това е нещо прекрасно. Но когато събере смелост и смукне, по лицето му се изписва разочарование. Оказва се, че това е обикновено мляко с вкус на гума, което изтича бавно. От време на време през първите седмици на детето може да му се иска да пие мляко от биберон, но няма опасност, че то ще продължи вечно да пие от него, ако майката му го дава охотно и ако прави всичко възможно то да превъзмогне ревността си.

Ревността на детето се подсилва и от действията на околните. Когато бащата се върне от работа, той трябва да потисне желанието си да попита детето „Как е бебето днес?“ По-добре е да се държи така, като че ли е забравил, че има бебе, да седне и да си почине. По-късно, когато голямото се занимава с нещо друго, той може да отиде да види бебето. Бабата може също да усложни нещата. Ако тя се срещне с детето във вестибюла, носейки голям пакет, вързан с копринени панделки, и попита „Къде е това сладко момиченце, сестра ти. нося й подарък“, тогава радостта от идването на бабата се превръща в горчивина. Ако майката не е много близка с някоя гостенка, за да й каже как да се държи, тя може да набави евтини играчки и всеки път, когато някой донесе подарък на бебето, тя да изважда по една от тях за по-голямото дете.

Докато майката се грижи за бебето, играта на кукли може да бъде голямо утешение за детето, независимо дали е момиче или момче. То иска да затопля шишето на куклата по същия начин, както майка му прави това, и да има дрешки и други принадлежности, подобни на бебешките. Но играта с кукли не трябва да замести грижите за бебето — тя трябва само да ги допълва.

488. Ревността се изразява по различен начин. Ако детето вземе голямо кубче и удари бебето с него, майката знае, че това е от ревност. Друго дете е по-учтиво. В продължение на няколко дни то се радва на бебето без особен възторг и след това казва: „Сега го върни в болницата“. Едно дете изпитва омраза само към майка си, намръщено изравя пепелта от камината и я насипва съвсем делово по килима. Друго пък става унило и зависимо, не се радва вече на пясъка и кубчетата, ходи след майка си, като я държи за полата и си смуче палеца. То може да почне отново да си мокри леглото нощем, да мокри и цапа гащите си през деня. Понякога ревността привидно приема напълно противоположна форма. Вниманието на такова дете е насочено специално към бебето. Когато види куче, казва:

„Бебето обича кучето“. Когато види приятелчета да карат велосипеди на три колела, то казва: „Бебето също има такова колело“. То е разтревожено, но даже и пред себе си не го признава. Такова дете повече се нуждае от помощ, отколкото детето, което знае от какво е обидено.

Понякога родителите казват: „Ние изобщо не трябва да се безпокоим от ревност. Джони обича бебето“. Чудесно е, когато детето обича бебето, но ревността не трябва да се пренебрегва. Тя може да се прояви косвено или само при специални обстоятелства. Може би детето обича бебето в къщи, но е грубо, когато непознати хора му се възхищават на улицата. Детето с месеци може да не прояви ревност, докато някой ден бебето допълзи до някоя негова играчка и я грабне. Понякога чувствата му се променят в деня, в който бебето проходи.

Една майка казва: „Джони е много мил с бебето. Впрочем той така го прегръща, че то често плаче.“ Това не е случайно. Чувствата му са смесени.

Добре е да приемете, че винаги има и любов, и ревност независимо от това, дали са изразени явно или не. Работата е не да пренебрегвате ревността, нито да се опитвате насила да я потиснете или пък да накарате детето да се срамува от нея, а да помогнете любовта му да надделее.

439. Как да се справяме с различни видове ревност. Когато детето нападне бебето, естествената реакция на майката е да се ужаси и да го засрами. Но това не дава резултати по две причини. Детето ненавижда бебето, защото се страхува, че майката ще обича бебето вместо него. Когато тя го заплаши, че няма повече да го обича, то се чувствува по-разтревожено и озлобено. Засрамването може да го накара да затаи ревността в себе си. В този случай тя нанася повече морална вреда и трае по-дълго, отколкото ако бъде изявена.

Пред майката стоят три задачи: да пази бебето, да покаже на детето, че няма да му позволи да даде воля на своите неприязнени чувства, и да го успокои, като го увери, че го обича. Когато майката го види да се приближава намръщено към бебето с „оръжие“ в ръка, тя трябва да скочи, да го хване и да му каже, че няма да му позволи да удари бебето. (Когато успее в своята жестокост, детето вътрешно се чувствува виновно и разстроено.) Но от време на време майката може да го спира с прегръдка и да казва: „Знам как се чувствуваш понякога Джони. Ти искаш да няма бебе, за което мама да се грижи. Но не се тревожи, мама те обича, както и преди“. Ако то разбере, че в такъв момент майката разбира гневните му чувства (но не и действия) и все пак го обича, това е най-доброто доказателство, че то не трябва да се тревожи.

Естествено е за майката на детето, което разпилява пепел по килима, да бъде раздразнена и ядосана и тя сигурно ще му се скара. Но ако тя разбере, че детето е направило това от дълбоко чувство на отчаяние и горчивина, по-късно тя може да го успокои и да помисли какво е сторила, което детето не е могло да понесе.

Много чувствителното и затворено дете, което става унило от ревност, се нуждае от нежност, от успокоение и от предразполагане много повече, отколкото едно дете, което дава изблик на чувствата си, като извършва насилие. Ако детето не смее да изрази явно това, което го тревожи, може да бъде полезно майката да му каже: „Зная, че понякога се сърдиш на бебето, а и на мене, защото се грижа за него“, и т. н. Ако след време това не даде резултат, майката може би ще трябва да вземе временна помощничка за гледане на бебето, дори и преди това да е считала, че няма възможност за това. Ако това помогне и възвърне жизнерадостта на детето, то ще компенсира с лихва изразходваните материални средства.

Фиг 22. Ревнивото дете трябва да се ограничава, но то също има нужда от успокояване

Заслужава да се консултирате с детски психиатър за едно Дете, което е затаило ревността си и вътрешно страда, независимо дали в резултат именно на това детето е унило или всецяло обзето от мисли за бебето. Психиатърът може да помогне на детето да осъзнае какво го измъчва и да се освободи от него.

Ако ревността се прояви силно едва след като бебето започне Да му взема играчките, може да помогне отделянето на детето в отделна стая, където и то, и играчките му са в безопасност. Ако това е невъзможно, тогава бащата или някой дърводелец Може да му направи голям сандък или долап за неговите неща, и то с голям катинар. Това не само предпазва играчките на детето, но фактът, че то има свой ключ в джоба си и истинска ключалка, създава у него чувство за значимост.

Трябва ли да заставяте детето да поделя играчките си с бебето? В никакъв случай. Ако предложите на детето да даде на бебето някои от по-старите си играчки, които му се струват вече „бебешки“, това може да му хареса и по този начин да се поощри неговата щедрост. Но съзнателната щедрост изхожда от самия човек и затова човек трябва преди всичко да се чувствува в безопасност и да обича хората. Насилването на детето да поделя своята собственост, когато то се чувствува застрашено и е овладяно от егоизъм, засилва тези черти и ги прави по-трайни.

Общо взето, ревността към бебето е най-силна у детето във възрастта под 5 години, защото тогава то е много по-зависимо от родителите си и има много по-малко интереси извън семейния кръг. Детето на 6 години и по-късно малко се отдалечава от родителите и си изгражда свое положение всред приятелите. Това, че е изместено от центъра на вниманието в къщи, не го боли толкова, но би било погрешно да се смята, че у по-голямото дете не съществува ревност. То също се нуждае от внимание и от явно изразяване на майчината любов, особено в началото. Необикновено чувствителното дете или детето, което не е намерило мястото си във външния свят, може да се нуждае от закрила, както и малкото дете. Даже и подрастващото момиче със своя растящ стремеж да стане жена може несъзнателно да завижда на майка си заради новото бебе.

Искам да направя едно предупреждение, което може да изглежда противоречиво. Старателните родители понякога така се тревожат от ревността и толкова упорито се стремят да я предотвратяват, че в това си желание те карат по-голямото дете да се чувствува по-застрашено. Те могат да стигнат стадия, когато се чувствуват виновни, че имат ново бебе, да се засрамят, ако ги забележат, че му обръщат внимание, и да се престарават да задоволяват по-голямото. Ако детето разбере, че родителите му се чувствуват неловко и се оправдават пред него, то също се чувствува неудобно. Това засилва подозрението му, че има нещо „нечисто“ в цялата работа и то става по-лошо към бебето и към родителите си. С други Думи, родителите трябва да бъдат тактични към по-голямото дете, но не трябва да се безпокоят или да се извиняват.

490. Не се ли нуждае и бебето от известно внимание. Досега говорихме изключително за ревността на по-голямото дете към бебето и даже говорихме, че понякога бебето трябва да се пренебрегва заради по-голямото. Бебето също се нуждае от внимание и любов. Но през първите дни и седмици то спи 1/4 от времето и малко са минутите през деня, когато то е в състояние да възприема ласките. Това съвпада с нуждите на по-голямото дете, което именно през първите дни и месеци се нуждае от допълнително внимание и любов. Ако още от началото се постъпва тактично, детето постепенно свиква с бебето и престава да се тревожи, че ще загуби любовта на родителите си. Когато бебето вече се нуждае от цялото внимание на семейството, детето трябва да се чувствува достатъчно сигурно, за да позволи това.

491. Ревност между по-големите деца има почти винаги и ако не е силна, тя обикновено помага на децата да станат по-толерантни, независими и великодушни.

Общо взето, колкото по-добре се разбират родителите с децата си, толкова по-малко ревност има между децата. Когато всяко дете е задоволено от любовта, която получава, то има по-малко основания да завижда на родителското внимание към своите братя и сестри.

Основното нещо, което кара детето да се чувствува сигурно в семейството, е чувството, че родителите го обичат и го прие мат такова, каквото е, момче или момиче, умно или глупаво, красиво или не. То усеща, когато те открито или мислено го сравняват с братята и сестрите му, вътрешно се чувствува нещастно и изпитва неприязън към другите деца и към родителите си.

Една обезпокоена майка, която се старае да бъде напълно справедлива към ревнивите си момчета, казва: „Джеки, ето ти една малка червена пожарна кола. Тони, ето и за тебе съвършено същата кола“. Но всяко дете, вместо да бъде доволно, подозрително разглежда и двете играчки, за да види дали няма някоя разлика. Репликите на майката са обърнали внимание на тяхното съперничество. Тя като че ли е казала: „Купих ти това, за да не се оплакваш, че предпочитам брат ти“, вместо да каже: „Купих ти това — защото знам, че ще ти хареса“. Колкото по-малко положителни или отрицателни сравнения правите между братя и сестри, толкова по-добре. Ако кажете на детето: „Защо не можеш да бъдеш учтив като сестра си“, това събужда у него неприязън към сестра му, към майка му и към самата мисъл за учтивост.

Ако кажете на младото момиче: „Не се тревожи, че не ходиш по срещи като Барбара. Ти си много по-умна от нея и това има по-голямо значение“, това не помага на чувствата й.

По-добре е, когато майката не се намесва в скарванията между деца, които могат сами да се оправят. Когато тя обвини едното дете, това го кара да чувствува по-голяма ревност. В по-голяма или по-малка степен децата се карат поради своята ревност, защото всяко би искало да бъде предпочитано от родителите. Когато родителите винаги са готови да вземат нечия страна, в смисъл да определят кой е крив и кой е прав, това насърчава децата скоро да се скарат отново. Всяко поотделно се надява да спечели предпочитанието на родителите си и да види как те се карат на другото. Ако майката трябва да разтърве децата, да предотврати явна несправедливост, да въдвори тишина заради собственото си спокойствие, по-добре е да поиска да се сложи край на враждуването, да откаже да изслуша обясненията и да каже, че не се интересува кой е прав и кой е виновен (освен ако е съвсем ясно у кого е вината), да започне да се занимава с нещо друго, което трябва да прави, и да не обръща внимание на станалото. В някои случаи тя може спокойно, но твърдо да предложи компромис, в други случаи да насочи децата към ново занимание.