Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (9)

9

„Те не би трябвало да съществуват. Теоретично съществуването им е възможно, но такова е и балансирането на игла върху крайчеца на косъм. Лице в лице с нещо, подобно на Звездните вериги, човек трябва или да подгъне колена, или да се побърка от притеснение.“

Чарлз Суб-Лунен, „Галактически екскурзии“

Дом се зачуди кое му е толкова внушителното. Това беше, когато Веригата беше все още на двайсет астрономически единици от тях и се виждаше странично.

После крипииската совалка се приближи.

Представете си поничка с диаметър три милиона мили. Представете си още една. Вденете едната в другата.

Звездните вериги. А около тях се тътри Минос — планета, съставена от хиляди астероиди, примъкнати през хиляди светлинни години и слети в един свят. Това беше още едно от постиженията на шегаджиите — Миноският лабиринт.

Каютата беше празна, ако не броим креслата, които се приспособяваха към всякакви форми, и екрана. Отвън изглеждаше гигантска, няколко пъти по-голяма от среден товарен кораб и изненадващо аеродинамична. Дом знаеше, че по-голямата част от обема сигурно са щитове плюс двигател, достатъчно голям, че да вдигне кораба въпреки смазващото слънчево притегляне. Но аеродинамичната форма го озадачи.

Докато най-накрая проумя. Дори и слънцата имат атмосфера.

Сияещите свързани кръгове растяха бързо на екрана, докато външните им ръбове излязоха извън него. Не беше никаква утеха да знаеш, че образът е абсолютно точен — образ, потъмнен и екраниран, докато не стана просто ярък. Инстинктът подсказваше, че те се гмуркат в сърцето на звезда.

— Родени от слънцето, изминаваме малък път към слънцето — цитира Айзък хем погрешно, хем нетактично. Дом се отпусна и се разсмя. Стори му се, че чува приглушен тътен, приличен на рева на звездни пламъци. Беше невъзможно, разбира се. Просто му се струваше, че го чува. Разбира се, че беше невъзможно.

Най-накрая всякаква разделителна способност се загуби и целият екран се превърна в болезнено бял четириъгълник. Хрш-Хгн трепереше — инстинктивният фнобски страх от голата слънчева светлина. Дом си представи как корабът акостира над сияйно море без хоризонт и решително озапти въображението си, щом се сети за всички дребни механични нещица, които можеха да се повредят.

Щом салът се приближи, се видя, че нещо в него драстично не е наред.

Художниците и окото на въображението рисуваха салове, откъснали се само на няколко стъпки над платформите от трупи, използвани от дагонските рибари — може би с някой и друг крип, които се хързулкат по палубата, отворена към… небето, а далече долу се простират талази жълт океан. Но дори и крипиите Висша степен не можеха да оцелеят на открито, освен на звездите, почти превърнали се в сгур, а Салът на веригите беше един от първите салове на гореща звезда. Той представляваше просто гладко полукълбо, което се носеше откъм плоската страна сред, както се виждаше на екрана, рехава мъглица.

Совалката внимателно пристана; една част от стената се плъзна и разкри кръгъл сив тунел. Дружелюбен механичен глас ги покани да го последват. Дом предпазливо ги поведе напред.

Звукът, който чу, го фрасна като бухалка по главата. Той се втурна напред, невярващ.

Беше морето.

 

 

Негово пещейшество КРийгИ + 690° се търкулна към брега на ярки танкови вериги. Беше голям, много по-голям от крипиите от низша степен, които живееха на Опакото. Яйцевидният му костюм беше златист. Покрай него подскачаше кошута, а на пипалото му бе кацнала малка синя пойна птичка. Негово пещейшество спря до линията на прибоя и търпеливо зачака.

Дом усети как пръстите му докосват пясъка и нагази във вълните. Известна част от странността на крипа вече се бе разсеяла. Знаеше, че гледа създание — водач на най-напредналия подвид на раса, десет пъти по-стара от човечеството. Дали безликият овоид го гледаше? И какво виждаше?

Бронирано пипало му подаде хавлия. Беше грубичка и миришеше на лимони.

— Ще поплувате ли? Много е приятно — лекият теноров глас се материализираше без помощта на някакво видимо приспособление.

— Благодаря, да — отвърна Дом. Разтвори длан и показа на крипа малка пурпурна черупка.

— Trivia monarcha sinistrale — рече крипът. — Опакова мастилена раковина. Прекрасна в простотата си. Как намирате моя океан?

Дом погледна отново вълните. Прибоят беше фалшив. Хоризонтът бе шедьовър на илюзията и се намираше на стотина метра от брега. Изкуствено слънце, увиснало сред великолепие — великолепието беше истинско. Сред тъмночервеното сияние светеше звезда вечерница.

— Убедителен — отвърна той.

Крипът се разсмя любезно и го поведе бавно по брега.

В светилището имаше повече суша, отколкото море. Отново единствената грешка на крипа беше щедростта. От едната страна равнина, покрита със златиста трева, се вълнуваше чак до далечните планини, прозрачни като кристал. По тези високи върхове можеха да живеят богове. От другата страна започваше гората. Достоен за уважение поток се изливаше от оголена скала и се виеше сред оплетени от корени брегове; водно конче, едно от едрите aeschans от Тера нова, се носеше по водата. Между дърветата растеше къс торф, набоден с тинтяви. Зайците бяха оставили по него знаци, че са минавали. Засаден беше и ароматен копър, а сред най-близките дървета се провираше лоза. В далечината се виждаше вулкан.

— Да ви говоря ли за обратна прожекция, скрити приспособления, изкуствено напояване? — попита невинно негово пещейшество. Дом подуши въздуха. Миришеше на дъжд.

— Не бих ви повярвал — рече той. — Ако разкопая почвата тук, какво ще намеря?

— Горен слой почва, някоя и друга вкаменелост — внимателно подбрани.

— И?

— О, скала. Варовик на дълбочина три метра.

— И после?

— Уви, илюзията свършва. В този ред: машинен пласт, метър мономолекулярна мед, тъничък филм от оксидирано желязо и една идея матрично поле. Да навлизам ли по-надълбоко?

— Това е достатъчно дълбоко, ваше пещейшество.

— Да продължим ли тогава разходката си? Трябва да нахраня шараните.

По-късно, когато златните рибки се събраха на ято по сигнал на малка пиринчена камбанка, той рече:

— Трябва ли да има някаква причина? Тогава нека тя да бъде тази, че изучавам човечеството. В частност земното човечество. Макар че, като казвам това, осъзнавам, че мога да бъда разбран погрешно. Нека вместо това да кажем, че като въвличам себе си в изучаването на Тоталността, аз се стремя да го правя от човешка гледна точка, разбирате ли ме? Всеизвестна истина е, че околната среда оформя съзнанието, и така… — той махна с пипало и обгърна морето, гората, далечните планини. — Разбира се, най-лесно е да се преместя на някой човешки свят, но не би било толкова удобно.

Дом си напомни принудително, че под краката му гори естествена пещ. Но крипът изучаваше също и Звездните вериги от истински близък план, а негово пещейшество бе намекнал, че на сала текат и известен брой други експерименти.

— Шегаджиите ли? — рече крипът. — Разбира се, че ще помогна, стига да мога. Вие сте първият ни посетител, който не е крип. Известни ли ви са някакви пророчества от вашата култура, които да засягат зелен човек в бутилка сред море?

— Не — отвърна Дом, изведнъж разтревожен. — Има ли такива?

— На мен поне не са ми известни. Но ми звучи като самото месо и вино на пророчеството. Трябва да разбирате, че ние не сме в положение да ви предложим кой знае какви съвети — бихме имали нужда от няколко десетки хиляди години изучаване. Имате ли някакви специфични въпроси?

— Крипиите не са били шегаджиите.

— Вярно е. Но това е твърдение.

— Много добре. Вие сте най-старата раса. Чатогастерът и Банката не влизат в сметката — те са индивидуални организми. Значи би трябвало вие най-много да приличате на шегаджиите. Искам да кажа като мислене. Не, дори не и това. Искам да кажа като възгледи.

Крипът се разсмя.

— А какви са нашите възгледи?

— Вие изучавате другите форми на живот. Човекът — ловец. Крипът — събирач на информация. Може ли да говоря в личен план?

— Моля, не се притеснявайте — отвърна голямото златно яйце и Дом се изчерви.

— Е, и преди съм срещал крипии. Знаете ли какво винаги ме е поразявало в тях? И във вас, ваше пещейшество. Вие сте толкова човешки. Хрш-Хгн ми е приятел, но е фноб. През цялото време се издава, а е живял на Опакото сред хора със земен произход почти цял живот. Дребни неща — начини да гледаш на живота, като например, когато и двамата гледаме едно и също нещо и аз знам, че той го вижда от изцяло различен расов ъгъл на зрение. Но крипиите, с които съм се срещал, не внушават подобно впечатление.

— Ние живеем на горещи светове. Безполови сме, октоподоподобни. Човешки ли? — рече КРийгИ + 690°.

— Чел! Човечеството е състояние на ума, не на тялото. Но в това има смисъл. Чудех се защо те приличат толкова на мен, когато трябва да са ми толкова чужди? Мислех си, че е, защото всички крипии, с които съм се срещал, съзнателно са се опитвали да приемат човешката гледна точка. Те са първо човеци и тогава крипии.

Дом се изправи лице в лице с яйцето — само дето то нямаше лице. Най-накрая безплътният глас рече:

— Има много смисъл в онова, което казвате.

— Според мен вие правите това, за да разберете по-добре вселената — рече Дом. — Хората виждат не онази вселена, която виждат фнобите. Съжалявам, все се изразявам погрешно. Те преживяват различна вселена. Точно ли го казах?

— Това е много разумно. Преди да вечеряме с останалите, бихте ли желали да видите нещо?

Намериха му яйцекостюм, оборудван за гости, с много просто контролно табло. Беше все едно да се возиш в малък вертикален танк. В случая на Дом той трябваше по-скоро да пази горещината отвън, а не вътре. После влезе в главната секция на сала.

По-нататък не си спомняше много-много. Индивидуалните преживявания се смесваха в монтаж от жега, огромни, плъзгащи се чудовища с галактически форми, грохота на слънцето и странни проблясъци във въздуха. Спомняше си, че го заведоха на наблюдателна платформа, издигната в средата на матрична намотка, и го поканиха да разгледа.

Кръгообразната звезда, върху която беше акостирал салът, тъкмо минаваше под дъгата на своята близначка. На един по-хладен свят преживяването щеше да е достатъчно да вдъхнови дузина религии.

Бляскава дъга, съвсем-съвсем леко по-ярка от синевата наоколо, се движеше през слънчевото небе.

Той не знаеше дали другите крипии осъзнават, че вътре в тромаво управлявания костюм има млад човек, а не пиян крип, ако крипиите изобщо пиеха. Вероятно не пиеха. След един час вече се чувстваше пиян.

Всичко продължи няколко минути и после го върнаха в светилището. На КРийгИ не му се наложи да обяснява урока. Посредством нещо като осмоза му бяха предали тъкмо чувството за крипииност. Крипът се опитваше да му каже, че е прав. Светът на крипиите отстоеше на цяла една Тоталност от света на хората. И затова крипиите се опитваха да мислят — да чувстват — като хора. Само така би могла да бъде разбрана докрай природата на вселената, казваха те.

С ново разбиране Дом осъзна, че официалният възглед за крипиите е неправилен. Твърдеше се, че те са раса, родена за наука. Крипиите бяха хладните разуми на вселената, абсолютните анализатори, раса от интелигентни роботи, ако роботите бяха онова, за което ги смятаха първите пионери на роботиката. Но това просто не беше вярно. Не беше ли тъкмо това, за което се бореше една от предсадхимистките секти? Върховната реалност? Това беше. Крипиите бяха мистиците на вселената.

Ядоха на маса под кичеста круша. На Хрш-Хгн поднесоха яхния от леко затаили, мазни черни отровни гъби — истински деликатес. Айзък яде картофи от Целоирландия — за енергия. За Дом имаше суфле с морски дарове, превъзходно сготвено. Той започваше да осъзнава и това, че крипиите бяха спецове и в автоматично отношение. Негово пещейшество изсмука нещо от цилиндър под налягане в един въздушен люк приблизително там, където би трябвало да се намира стомахът му.

— Коя е следващата ви цел? — попита той.

— Минос, стига да можете да ме отведете там — отвърна Дом. — Трябва да намеря друг кораб, а и знам, че там има многорасово селище. Мога да хвърля един поглед и на Лабиринта.

— Смятате ли, че в Лабиринта може да има някакъв ключ? — попита любезно крипът.

Айзък изсумтя и сръга здравата Дом в ребрата.

— Това беше хитра литературна алюзия, бих казал — рече той. — Дори и името на планетата е…

— Знам — отвърна Дом. — С нетърпение чакам да срещна минотавъра. Хрш?

— О, нищо — обади се фнобът и вдигна поглед. — Просссто размишшшлявах за това, че май ссъм попаднал в легенда.

 

 

Нарече кораба „Скок назад“ Беше най-добрият, който можеше да предложи малкият корабен парк на Минос. Липсваше му дори автоготвач, което си беше червена точка за него, но матрицата му беше внимателно калибрована, а кабината поне бе по-голяма от шкаф.

— Защо „Скок назад“? — попита Айзък.

— Заради относителността — отвърна Дом. — Пълното му име би трябвало да е „Скок толкова напред, че ако Айнщайн беше прав, корабът щеше да се окаже точно зад вас“. Но я се опитайте да го напишете на идентификационната табела. Мислиш ли, че ще се справиш с него?

— Става — рече жално Айзък. — Надали би могъл да мине за чиста порода.

Тръгнаха през човешката научна колония към Лабиринта, чиято най-близка стена се издигаше над ниските куполи.

— Какво мислиш за крипиите от висша степен? — попита Хрш-Хгн.

— Забележителни са — подхвърли Дом неангажирано. — Ами ти?

— Срещал съм се с няколко, докато тебе те бяха отвели на онова пътешествие. Бях поразен от това колко приличат на фноби, както би могъл да очакваш, и твоето предположение, че всссяка рассса вижда сссобсственото си отражение в…

На входа на Лабиринта към тях се претърколи малко сребърно яйце, размахало в пипалото си сноп листа. Червеникавият оттенък на клепачовия му щит издаваше, че това наистина е крипии от много низша степен.

— Псст! — изсъска глас, който не идваше от никоя определена посока. — Искате ли да си купите карта? Не можете да разгледате Лабиринта без карта. Съставена е от моя брат по люпило по въздушни снимки!

— Я се разкарай бе, сгуромозък! — изпищя един по-едър крип, носейки се към групата с грохот. — Вижте, сър и фрсс, вие очевидно умеете да различавате хората и имате нужда от карта. А аз имам карта, сър и фрсс, каквато рядко сте виждали.

— Трябва ли ми карта? — попита Дом.

— Не точно — отвърна фнобът, който и преди бе посещавал Лабиринта. — Но ги бива за сссувенири!

Щом влязоха в Лабиринта, още дузина продавачи на карти се примъкнаха и тръгнаха подире им.

Шегаджиите си бяха направили шегичка. Сегиз-тогиз някой изследовател изтъкваше, че Лабиринтът вероятно изобщо не е бил замислян като лабиринт, но никой не можеше да измисли някаква алтернативна употреба, на която да може да се вярва. Дом не се изненада, когато двамата му спътници и от двете му страни изчезнаха — Хрш-Хгн го бе предупредил за ефекта на Лабиринта.

Нещо в мономолекулярните стени създаваше отделна вселена за всеки индивид. Ето защо картите и въздушните снимки не вършеха никаква работа. Собствената карта на Дом за Лабиринта би била съвсем точна — за него.

Веднъж мярна сенчестия силует на Хрш-Хгн да излиза от една стена и да потъва в друга. Дом тупна яката стена с юмрук, а после се огледа, за да се увери, че никой не го гледа, и пусна обхождащ лъч по бялата повърхност. Дори не стана по-горещо. Тая илюзия сякаш си беше доста материална.

Откри центъра след десет минути бърз ход. Държеше паметомеча си все още насочен към мястото, където бе минал обхождащият лъч, а пръстът му увисна над копчето, щом Уейс се обърна с лице към него и се усмихна.

— Виждам, че ме очакваше — рече той любезно.

Дом стреля. Уейс го погледна обидено и протегна ръка. Към Дом подскочи разрастваща се, изкривяваща светлинните лъчи сфера.

— Първи рунд — рече Уейс. — Виж сега, аз имам поглъщаща резонанса матрица, а ти какво имаш?

— Ти кой си? — попита Дом, превключвайки оръжието на нож.

— Уейс от Земята. — Той се спря и подхвърли ножа обратно на Дом. — Боя се, че изтъпи острието — продължи той, — но мятането си го биваше.

— Следващият ми въпрос беше дали си дошъл да ме убиеш, но това не е интелигентно, нали така?

— Не е — отвърна Уейс. — Аз май не постигам нищо, но трябва да продължа с опитите — иначе какво е свободната воля?

— Ще получа ли някакви обяснения?

— Много ясно. Трябва да осъзнаеш, че Вселената е твърде голяма, за да обема и нас, и шегаджиите. Някои хора се страхуват, че шегаджиите може да се появят всеки момент.

— Да не би да очакват някакви чудовища с огромни мозъци?

— Според мен онова, което очакват, са богове. Като са чудовища с големи мозъци, поне знаеш какво е, ама боговете са друга работа. Никой не ще да бъде поробена раса. О, имам тук едно-две нещица за тебе.

Роботът приплъзна встрани гръдната си пластина и замери Дом с Иг. Животинчето се разпищя грозно по Уейс от безопасното рамо на господаря си, а после се гмурна в ризата на Дом.

— Имаше и още нещо… — рече роботът. Той потупа торбата си и заопипва зад гръдната си пластина. — Извинявай за забавянето, ама знаеш как е, това нещо изобщо не искаше да влиза там. А, ей го.

Дом улови малко сиво кълбо, преди да успее да се възпре. Беше топло. Уейс го наблюдаваше внимателно.

— Това е матричен двигател без намотка — рече той. — Досега трябваше да ти е откъснал главата. Грубичко, знам.

Дом метна кълбото по най-близката стена. То проблесна за кратко под светлината на Веригите, преди да тупне в съседната алея. После Уейс се стовари върху му.

Роботът беше доста по-тежък от него. Дом се претърколи назад, опита се да отхвърли нападателя си и трябваше рязко да отскочи встрани — един юмрук се заби в пода на Лабиринта точно до ухото му. Ударът разцепи изкуствената кожа. Уейс обърна юмручния удар в страничен замах и върхът на пръста му изора дълбока драскотина през лицето на момчето.

Иг се метна право към очите му. Уейс го отхвърли леко, отскочи назад и сви пръсти.

— Отказвам да вярвам в неуязвимостта — заяви той. — Давай да се захващаме с истинската работа.

Матричният двигател избухна. Лабиринтът проехтя.

Вълната подхвана Уейс и го запрати в стената като парцалена кукла. Кракът му закачи гърдите на Дом.

А високо горе един кораб тъкмо се спускаше, за да кацне.