Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (4)

4

Дом влезе. Баба му вдигна поглед и кимна към един стол. Във въздуха тегнеше миризма на тамян.

Голямата, боядисана в бяло стая бе съвсем празна — имаше малко писалище, два стола и стандартния олтар с кандилничка в единия ъгъл, — макар че Джоун си имаше начин да изпълва празните пространства с присъствието си.

Изписана с огромни букви на отсрещната стена, вездесъщата Единствена заповед се звереше насреща им.

Джоун затвори счетоводната книга и започна да си играе с едно ножче с бяла дръжка.

— След няколко дни идва Душевнокексовият петък, както и навечерието на Малките богове — рече тя. — Мислил ли си да влезеш в клач?

— Не особено — отвърна Дом, който изобщо не се бе замислял върху религиозното си бъдеще.

— Страх те е, а?

— Като го каза, така е — рече Дом. — Това е окончателен, а и доста обвързващ избор. Понякога не съм убеден, че в садхимизма се съдържат всички отговори.

— Прав си, разбира се. Но той наистина задава тъкмо нужните въпроси. — Тя млъкна за миг, сякаш се вслушваше в някакъв глас, който Дом не чуваше.

— Трябва ли? — подсказа й Дом.

— За клача ли питаш? Не. Но и напълно безвредните ритуали са съвсем малко, а и това се очаква от тебе, естествено.

— Има нещо, което ми се ще да си изясним — рече Дом.

— Давай.

— Бабо, защо си толкова нервна?

Тя остави ножа и въздъхна.

— Дом, има моменти, когато будиш у мен неустоимо желание да ти фрасна един по мутрата. Много ясно, че ще съм нервна. Ти какво очакваш? — тя се облегна назад. — Е, да ти обясня ли, или ще ме разпитваш?

— Бих искал да знам какво е станало. Все ми се струва, че имам известно право. Напоследък ми се случиха сума ти неща и, така да се каже, оставам с впечатлението, че всички знаят какво става, само аз не.

Джоун се приближи до олтара. Метна се отгоре му и заклати крака като момиченце — много странна гледка.

— Баща ти — моят син — беше един от двамата най-добри вероятностни математици, които галактиката някога е виждала. Доколкото схванах, ти си разбрал за вероятностната математика. Тя съществува от около петстотин години. Джон я усъвършенства. Той постулира Ефекта на понора и когато той бе доказан, в-математиката се превърна от играчка в оръдие на труда. Можехме да вземем миниатюрна част от континуума — например човешко същество — и да предскажем бъдещето му в тази вселена. Джон го направи за тебе. Ти беше първият човек, квантифициран някога по този начин. Отне му седем месеца — и на нас ужасно ни се иска да разберем как е успял! Защото дори и Банката не може да квантифицира човек с каквато и да било степен на точност за по-малко от година… Баща ти беше гений — поне що се отнася до в-математиката. Но него… не го биваше чак толкова в междуличностните отношения.

Тя стрелна Дом с въпросителен поглед, но той не захапа стръвта. Тя продължи:

— Нали знаеш, той беше убит в блатата.

— Знам.

 

 

Джон Сабалос се загледа над блещукащите блата към далечната Кула. Денят беше прекрасен. Той разгледа аналитично емоциите си и осъзна, че се чувства доволен. Усмихна се на себе си, придърпа нов паметокуб и го пъхна в машината.

— И затова — рече той — ще направя това последно предсказание, отнасящо се до бъдещия ми син. Той ще умре на рождения си ден, щом навърши половин година, както измерват дългата Опакова година, ще стане в деня, в който ще бъде назначен за председател на планетата. Начинът: някакъв вид енергиен разряд.

Той изключи апарата за няколко секунди, докато си събере мислите, и продължи:

— Убиецът: не мога да кажа. Не мисля, че не съм се опитвал да го определя. Единственото, което виждам, е пробойна в потока на уравненията, може би пробойна във формата на човек. Ако е така, то това е човек, около когото континуумът тече като вода покрай скала. Знам, че ще избяга. Усещам го очертан от вашите действия като — да му се не види, пак сравнение — вакуум от сянка. Според мен той работи за Института по шегаджиите, който предприема отчаян опит да убие сина ми.

Замълча и погледна уравнението. Беше излъскано, съвършено като ахатова плоча. Притежаваше вътрешна красота.

Далечното сияние на Кулата отново привлече вниманието му. Той вдигна поглед. Не беше сега моментът, още не. След около час…

— И сега, Дом, когато стоиш тук, разкъсан между шока и смайването, какво виждаш? Дали баба ти гледа решително със стиснати устни, както си гледа в моменти на напрежение? Та като съм почнал да те питам, как мина купонът?

Дом, ти си мой син, но както може би си започнал да разбираш, аз имам много синове — неизброими милиони. Казвам „имам“, но исках да кажа „имах“. Защото в тези милиарди вселени, от които ни дели само една ограда, те са мъртви, както предсказах. Ти, който си от плът и кръв, си също и онзи, другият шанс, който е на цяла писта разстояние след десетичната точка. Шансът да греша. Но изучаващият вероятностите скоро разбира, че по самата си природа шансът едно на милиард изниква ненадейно девет пъти от десет и че и най-големите залози в крайна сметка опират до просто двустранно твърдение: ще стане или няма да стане.

Изучавах тебе и вселената — една на милиард, — в която в момента се намираш. Тя напусна вселената на основната последователност в точката на твоята не-смърт. Вселените са като звездите, които някои от тях съдържат. Повечето следват отъпкания път. Но някои само с едно трепване на фотона се впускат в галоп из странни истории, които свършват със свръхнови и с невъзможни дупки в космоса. Вселени мутанти, които се пропукват под напрежението на парадокса или… какво?

Ще се опитам да ти помогна донякъде, защото помощ ще ти е нужна. Твоят убиец е дошъл от настоящата ти вселена, разбираш ли това? Той е искал да ти попречи да откриеш нещо, което ще превърне твоята вселена с шанс едно на милиард в най-великата вселена сред всички алтернативни творения. Но имам подозрението, че онова, което те е спасило от смърт — каквото и да е то, — също е дошло от твоята вселена. Виждал съм какво ли не в твоята вселена, но как да ти го кажа, щом, повярвай ми, Дом, кажа ли ти го, парадоксът ще пръсне вселената ти по шевовете?

Той остави апарата и се отправи с ленива походка към външния си офис. Роботът секретар щракна и оживя.

— Ако някой ме търси, отивам към Кулата. Аз, такова, няма да се бавя.

— Да, господин председател.

— Ще намериш на бюрото ми един куб. Моля те, изпратете го на Нейно изпълнително директорство.

— Разбира се.

Джон Сабалос затвори вратата и се върна до бюрото. Все още беше облечен в черно-кафявите одежди от тържествата на Прасоновогодишната предна вечер. Не беше спал, но се чувстваше въодушевен. Чувството беше фалшиво, разбира се. Да познаваш бъдещето, не беше същото, като да го контролираш. Просто така ти се струва. Той вдигна записващия апарат.

— Но това поне мога да ти кажа. Три неща. Ще откриеш Света на шегаджиите, ако погледнеш в точните посоки. Животът ти ще е в опасност. И, трето… погледни нагоре, в ъгъла на стаята! И беж да се спасяваш!!!

Той изключи апарата и остави куба на бюрото.

Някъде навън, над източната ливада, някой свиреше на фнобска цитра члонг — лошо при това. Джон пристъпи навън. Тракането на стария електрически компютър на Джоун трещеше над кухненските куполи, което означаваше, че тя обработва сметките на домакинството за осмата година. Пое си дълбоко дъх.

Нещо прибавяше към сетивата му трето измерение и гравираше върху вътрешния му свят висш покой. Със сръчност на посветен във вероятностите той откри причината. Светът беше като вино, защото това беше последният му ден на света. Последната глътка вино. И те щяха да го убият, преди да е открил Света на шегаджиите. Дом трябваше да има по-голям късмет.

Личният му флаер се клатушкаше върху вълните край дългия кей.

Вратата се плъзна и се отвори. С лека крачка той потегли нататък, като потисна обзелото го бурно въодушевление, защото смъртта си беше сериозна работа.

 

 

Гласът на баща му утихна и прожекцията на куба свърши. Дом стрелна поглед нагоре.

Нещо мъничко блещукаше във въздуха като метална прашинка. Чу гласа на Джоун — всяка дума беше хрупкава като замръзнал сняг:

— Самеди, тука има още една. Бъди готов.

— Какво е това? — попита Дом. Прашинката сякаш се разрастваше.

— Колабирал протон. Това помага ли ти по някакъв начин?

— Естествено. Като в матричен двигател.

— Нещо такова. Тъй както го гледам, вече е погълнал собствения си атом. Онова, което виждаш, е ефект от пречупването на светлината. Под контрол е.

Първото нещо, което Дом осъзна, беше, че и двамата стояха като истукани. Второто — че…

— Виждал съм го и преди.

— Ами това е гравитационният вихър, който предишния път те хвана. Само една крачка направи — и ще се превърне в куршум със зъби. Някога да си бил засмукван от дупка с един микрон диаметър?

— Мдаааа.

— Извинявай, беше нетактично от моя страна. Ако Самеди не се домъкне скоро тук, ще ти се наложи да се попритесниш.

— Асфиксиация? То ще изсмуче въздуха от стаята. — Тя кимна.

От стенната решетка се разнесе гласът на Самеди:

— Когато ви кажа, моля ви, легнете по корем на пода, като се държите по-далеч от приблизителния център на стаята… Лягай!

Преди да се стовари на пода, Дом мярна летяща сребърна топка колкото гроздово зърно.

Щом се претърколи, тя плаваше на метър над главата му. Усещаше по гръбнака си странна топлина. Бяха уловили топката в матрично поле. Тя продължаваше да всмуква въздух като миниатюрно торнадо. Не след дълго излезе през стената, като остави подире си дупка с ръбове, огънати във форми на високо напрежение. Чу викове отвън, както и воя на матричен генератор.

Помогна на Джоун да стане.

— Ти като че ли беше преценила всичко — рече й той.

— Разумна предпазливост. След твоя… купон минаха дни, преди да схванем как да се избавим от онова проклето нещо. Твоят робот измисли отговора.

— Не сте могли да го качите на кораб, защото е щяло да прогризе пода… Айзък ли? Какво е предложил?

Погледнаха през дупката. Отвън на ливадата Самеди беше струпал машинарии около бебето-черна дупка. Сребристото сияние беше изчезнало. Тя се виждаше като точица в пространството, дърпаше се в оптичните влакна и хората, които работеха около нея, трябваше да се борят с вятъра, нахлуващ отникъде.

Трима нагласиха висок цилиндър, докато той щръкна изправен точно под точката. Цилиндърът беше натъпкан с матрични намотки.

— Сигурно е много внушителна гледка — обади се Джоун.

— Май схващам идеята — отбеляза Дом. — Дъното на тръбата е запечатано, матричното поле му пречи да докосне ръбовете, вятърът нахлува отгоре…

Самеди изрева някаква заповед към вихъра. Нещото — сега то приличаше на око, злобно око, втренчено право в Дом — се гмурна в цилиндъра.

Последва експлозия.

Беше избухнал цилиндърът, който бе стигнал числото на Мах Едно на миля над главите им. Той се засмука към звездите.

— Екстра — отбеляза Дом. — Ами ако уцели слънцето? Не, там няма как да не сте сложили кораб. Тогава какво?

— Запечатваме го и го запращаме в дълбините на космоса. Айзък предложи да намерим истинска черна дупка и да го пуснем вътре. Но това ни прозвуча като покана да гръмнем вселената, та Хрш-Хгн предложи да я ускорим дотолкова, че да стане почти наполовина по-лека. Според него щяла да се ускори, като се захранва с междузвезден водород.

— И горният край ще пробие дупка в някоя планета от другата страна на сътворението — додаде Дом. Опитваше се да се усмихва.

Баба му се пресегна и го улови за рамото.

— Съвсем не се справяш зле, Дом.

— Нито пък ти, бабо.

— Просто защото съм разумно посветена в Разпада. Няма и да ме видиш, когато реша да се изключа.

Дом инстинктивно потръпна. Беше присъствал, когато негови приятели се бяха изключвали след Разпадни пътувания. Това беше дисциплина, преподавана само в садхимистките клачове. Човек може да кара дни и седмици наред, без чувствата му да го засягат по никой начин. Един-двама му бяха казали, че било страхотно — усещане за ледена интелектуална мощ, способност да се изправиш срещу проблемите, отърсен от измамното рококо на чувствата. Наричаха себе си „хладните глави“. И когато някой се изключеше и черният бич се стовареше върху му, започваше да се радва, ако наоколо му има емоционален приятел, който да го разгъне с железен лост и да го сложи да си легне — за предпочитане с куршум.

— Откога си хладна? — попита той.

— От вечеря насам. И през по-голямата част от последните няколко месеца. Но това няма значение. Ти май също си овладял техниката. При това без помощта на наркотици.

— Да не повярваш.

— Едно нещо, в което те моля да повярваш, е, че никога преди не бях чувала онази втората част на куба. Той ти говореше — на тебе. Той го е направил…

— Той го е направил заради шанса едно на милиард. О, има много начини. Стига да го беше предвидил, той можеше да сложи в куба прост времезабавител. Начини колкото щеш — увери я той.

— А сега какво ще правиш?

Нещо в тона й накара Дом да се напрегне.

— Ами май ще трябва да откривам Света на шегаджиите. Половината от историческите кубове твърдят, че той никога не би могъл да съществува.

— Не мога да ти го позволя — отсече Джоун.

— Докато не го открия, няма нищо страшно. Чу предсказанието.

— Баща ти може пак да е сгрешил. Може да има и шанс едно на милион — друг шанс. Дом, някой се опитва да те убие! Това беше третият опит! — Щом тя тръгна, Дом се дръпна назад.

— Но първия път паднах в блатото и се свестих на четирийсет километра оттам. Втория път нещо спаси достатъчно количество от мен, че да успее да свърши работа — някой в същото време се опитва и да ме спаси! Искам да открия кой и защо.

Той отстъпи още една крачка назад и остави вратата да се плъзне обратно. После се обърна и побягна.

„САДХИМИЗЪМ. Пантеистично-разговорна религия, основана най-хладнокръвно от Арте Садхим (вж.), владетел на Земята в периода 2001–2012 г. Документите от онова време предполагат, че е измислил догмите, вярванията и обредите на садхимизма за един ден и една нощ, като навързал цвъчки, изскубнати на едро от друидизма, маргинално оцелелите вещерски практики, вуду и Наръчника по оцеляване на борда на космолета «Земя». Като религия садхимизмът свършил добра работа и постигнал предназначението си, което било единствено да втълпи дълбоко в умовете на хората мисълта за околната среда, а после заживял свой живот и надминал по величие създателя си. Самият Садхим бил ритуално убит от една отцепила се секта, нарекла се Цветенцата на лявата пътека, в навечерието на Разпети петък — Нощта на дългите атами…“

Чарлз Суб-Лунен, „Религиите на сто свята“

Дом лежеше на леглото и четеше дълго, несвързано писмо от Кеджа. Радвала се да разбере, че бил по-добре; животът на Лаот бил доста приятен, скоро предстояло държавно посещение до Земята, била видяла за първи път сняг — беше приложила замразен куб с няколко снежинки вътре, — а миличкият Птармиган й бил построил градина, която Дом наистина трябвало да види…

Айзък се вмъкна на добре смазаните си крака.

— Е?

— Шефе, цялата сграда гъмжи от стражи. Никъде не мога да го намеря т’ва смотано жабище…

— Айзък, говориш като някой, който изповядва омраза към формата.

— Извинявай, шефе. Готвачът разправя, че оня бил излязъл от куполите и бил тръгнал към бурукуто.

Дом закопча грависандалите си.

— Отиваме да го върнем. Той е единственият тук, който знае повече от три неща за шегаджиите. После се чудя дали да не тръгнем да търсим Света на шегаджиите.

Роботът безстрастно кимна.

— Е? Няма ли да ме попиташ защо?

— Твоя си работа, шефе.

— Точно така. Май ми се налага да сбъдна едно предсказание. Напоследък нещо хич не ме бива по сбъдването на предсказания. Според мен по трасето ще намерим някой и друг отговор. Знаеш ли за третия опит да ме убият?

— О, да, и за още знам.

Дом замръзна на място. Вдигна поглед от дрехите, които напъхваше в раницата, и каза бавно:

— Колко още?

Айзък зажужа:

— Общо седем. Отровната храна в болницата, метеоритът, който на косъм не уцели електроцентралата, две нападения над флаера, с който те докараха тук. И още една изкуствена черна дупка. Появи се в болницата. Тогава ти още беше в резервоара.

— И всички са се провалили…

— Чист късмет, шефе. Болничната храна — според мен ти не си я ял, но един от готвачите я хапна. Метеоритът…

— Странни опити. Пък и неефикасни. — Замисли се, после сложи в багажа и паметомеча, който Кородор му бе подарил. Когато се обърна, погледът му бе привлечен от розовия куб на куботеката. Трудът на Хрш-Хгн за шегаджиите. Напъха и него.

— Тук не съм в безопасност, повече от сигурно е. Тръгваме сега, докато е още тъмно.

— Пробваш ли се да летиш, току-виж те опържили. Самеди е включил защитните екрани около всички стени. Можем да опитаме да излезем пеша. Но ще ти се наложи да ми заповядаш да използвам нужната сила.

— Давай — рече Дом.

— Пълна заповед, моля. После, ако ме гепят ченгетата, всичко ще е документирано със записващото устройство. Не могат да разглобят робот, задето се е подчинил на заповед — Единайсти закон на роботиката, точка В, с поправката — твърдо заяви Айзък.

— Тогава ме измъкни оттук, като използваш сила не повече от необходимото.

Роботът се приближи до вратата и повика войника от охраната, застанал на стража в коридора. После му тресна един саблен удар.

— Не беше зле — отбеляза той. — Достатъчно силно, че да го зашемети, но без да му види сметката. Да се чупим, шефе.

 

 

Бурукуто беше построено в покрайнините на града — там, където сушата се спускаше към блатата. Приличаше на гъбени насаждения под сив купол. Всяка гъба представляваше барака, изплетена от тръстика — някои бяха няколко пъти по-големи от човешки геокупол. Сивият купол беше предпазващ екран с ниска степен на защита — колкото да държи атмосферата вътре влажна и застояла. Беше и поляризиран, тъй че светлината, която се процеждаше през него, да е мътна и подземна. Вътре въздухът беше топъл, лепкав и миришеше на гнилоч. На Дом му се струваше, че ако поеме дълбоко дъх, в дробовете му ще избуят всякакви гадни плесени. Тъкмо това място десет хиляди фноби наричаха свой дом.

Към центъра на колонията бараките се струпваха нагъсто и оформяха гъбесто градче, набраздено от пътечки, сред което стърчаха няколко кули и административни сгради със стряскащо органичен вид. Магазините работеха, макар че отдавна минаваше полунощ; продаваха най-вече зле изсушена плесен, риба или кубове втора ръка. От някои по-големи бараки, издути като ферментиращи тикви, току се понасяше омайна свирня на члонг. Навсякъде около Дом улиците гъмжаха от фноби.

В една чисто човешка обкръжаваща среда самотният фноб изглеждаше или жалък, или отвратителен — от опулените очи до шляпането на влажните крака по пода. В бараките те се извисяваха като призраци — самоуверени и страшни. Повечето алфа-мъжки индивиди носеха дълги двуостри ками и всеки посетител със скрита склонност на омраза към формата свършваше с това, че се затътряше по улиците, притиснал здраво гръб към утешително твърдия зид.

В един момент, когато някакъв натоварен с кошници камион ги задмина с боботене, им се наложи да се притиснат към тълпата. Камионът вонеше — моторът му беше керамичен и гореше рибено масло.

А въздухът беше изпълнен със съскане — шепот, подобен на вятъра: така звучеше фнобската реч. На Дом бурукуто му харесваше. Фнобският начин на живот беше тотално скаран с внимателно стилизираната крайна бедност на садхимистката управляваща фамилия.

Откри Хрш-Хгн в една обществена джаска — играеше цтейм. Той ги погледна и мълчаливо им махна.

Дом седна на каменния стол и търпеливо зачака. Противникът на Хрш-Хгн беше млад алфа-мъжки, който погледна Дом без капчица интерес и отново се обърна към дъската.

Фигурите на цтейма бяха груби и с лоша координация, което и трябваше да се очаква на обществен мач. Въпреки това се движеха по дъската с непохватна грация.

Черните пионки бяха изкопали защитен ров през единия от ъглите на дъската. Белите бяха опитали същата тактика, но сега бяха спрели работа и пионките се тълпяха около един черен офицер, който ги обсипваше с пламенни словоизлияния. Докато Дом наблюдаваше, жрецът шаман на черните тресна с жезъла си копчето за убиване на белия счетоводител и в наченалото се меле успя да преведе няколко пионки под кръстосания огън на топовете. Царят направи храбър опит да побегне нататък, но бе свален от някакъв хвърчащ такъм на водещата пешка.

Противникът на Хрш-Хгн свали шлема си и неохотно измърмори някакъв комплимент на фнобски, а после закуцука нанякъде. Учителят на Дом се обърна.

— Искам да ми помогнеш да открия Света на шегаджиите — рече Дом.

После обясни по-подробно.

Фнобът го изслуша любезно. По някое време се обади:

— Много ми е интересссно да разбера как си оцелял ссслед онази черна дупка, която премахна Кородор.

— Да, и Иг също.

— Не, за това не сси прав… — той посегна надолу и вдигна една плетена клетка. Иг изцвърча вътре.

— Намерих го в храсстите покрай ливадата. Много беше потрессен. Ссигурно някаксси е паднал от рамото ти.

— И ти си се грижил за него — да ти се не начуди човек.

Хрш-Хгн сви рамене.

— Никой друг не би ссе грижил. Рибарите имат предразсссъдъци към тях. Казват, че те били душшшите на мъртвите им другари.

Блатната твар се уви около врата на Дом.

— Ще дойдеш ли с мен… с нас?

— Да, така мисссля. Приемам своя бейтър.

— Така и не разбрах какво означава тая дума.

— Тя ссе отнасся до неумолимите процессси, които вие, човеците, ссе задоволявате да наричате сссъдба. Откъде мислиш да започнеш? Не ме гледай така тъпо.

— Просто очаквах лекция на тема задълженията ми като председател. Като мой учител ти беше много запален на тая тема, доколкото си спомням.

Фнобът се усмихна, включи шлема си и се обърна към дъската. Фигурките на цтейма се изправиха, подредиха се в две спретнати редици и замаршируваха надолу по стъпалата, които се появиха в един от неутралните квадрати, понесли на ръце временно пострадалите.

— Ссега това не е сссъщесствено — рече той, после стрелна Айзък с поглед и продължи: — Като просста жаба ти предлагам да сследваш предопределения си път. Оссвен това като изсследовател на шегаджиите ссс извесстна репутация и като вероятносстен математик любител ссе чувсствам заинтригуван. Кажи ми: дали ссе захващашш сс това, защото е било предвидено да ссе сслучи в бъдещето, или е предвидено да сссе сслучи в бъдещето, защото сссега сследвашшш предссказанието?

— Не знам — отвърна Дом. — Но знам къде има един кораб…

— Господин председател!

Заля го порой от впечатления. Схлупената стая бе притихнала изведнъж, все едно си изключил музикален куб — след това остава тишина, която е още по-гръмогласна и увисва във въздуха като мъгла. Играчите, приведени над дъските за цтейм, не помръднаха, но сега изглеждаха напрегнати.

Триото, което свиреше на члонги, спря да свири. Иг зави.

На вратата бе застанал Самеди, следван от двама офицери с по-нисш ранг. И освен това въоръжени. Дом си спомни какво му бе казал един ден Кородор, когато беше в настроение: че само чукундурите и онези, на които им е бедна фантазията, биха внесли метателно оръжие в буруку. Всъщност, докато го казваше, Кородор бе подхвърлял в длан редовен двуостър нож, а иначе влизаше в бурукото неуверено и при много редки случаи.

— Налага се да ви придружим до вкъщи, господин председателю.

Дом се приближи до него и рече любезно:

— Вие сте били номер две на Тера нова, нали?

— Да, бях.

— Кой ви е казал да внасяте парализатори в буруку!

Самеди преглътна и метна кос поглед към стражите. На стаята сякаш й бяха поникнали уши.

— Вашият предшественик никога не би направил подобно нещо. Бихте могли като нищо да предизвикате междурасов инцидент. А сега откопчайте онези неща и ги пуснете на пода.

— Имам заповед да ви придружа жив и здрав до дома… — започна Самеди.

— От баба ми ли? Тя не притежава власт. Какъв закон съм престъпил? Но вие престъпвате фнобския обичай да…

Беше прекалил. Самеди изръмжа.

— Що за смотани обичаи имат тия жаби бе?! Каза го на развален фнобски. Един по един фнобите се изправиха. Ножовете тшури проблясваха в гъстия сумрак.

Алфа-мъжкият, който игра цтейм с Хрш-Хгн, се люшна към Самеди и заби ножа си в пода помежду им. Самеди погледна към Дом.

— Предизвиква те на двубой — обясни Дом.

— Това ме устройва. — Човекът от охраната вдигна парализатора си, докато най-накрая дулото застана на равнището на лицето на фноба. Фнобът примигна незаинтересувано.

Самеди стреля. Лъчът беше с ниска интензивност — колкото да го зашемети. Фнобът тупна по гръб като повалена фиданка.

— И това е моят…

Дом беше изчезнал. Един нож изби от ръката на мъжа парализатора, както и два пръста. Той зяпна и вдигна поглед към пръстена от безизразни, опулени лица…

 

 

Айзък им помогна да се измъкнат през едно задно прозорче — внезапно в джаската се бе надигнала патърдия. После те се стрелнаха по пътя точно пред две платформи, огънати под тежестта на хората от охраната.

— Тъпа шегичка! — изруга Дом. — Чел бил, да му се не види, ама че тъпа шегичка!

— Интелигентносстта е оссновният начин на човека да оцелее, тъй че тези, които не я проявяват, биват отсстранявани — философски заключи Хрш-Хгн.

— А сега накъде, шефе? — попита Айзък. — Тука почна да ми прилича на Целоирландия в навечерието на Светимаслото на Патрик.

— Прапрапрадядо ми сегиз-тогиз не е бил напълно изряден в бизнес делата си. На космодрума има една частна яхта. Тя е на разположение на всеки Сабалос, заемащ висок пост, ако почувства нужда от… от…

— От импровизирана ваканция? — подсказа Хрш-Хгн.