Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (8)

8

Дом заподскача из тревата. Навсякъде около него хвърчаха черупки. На едното му рамо вече се мъдреше продълговат белег от изгорено — някаква черупка за една бройка бе пропуснала да му отсече главата.

Земята изведнъж хлътна и пред него се простря езерото. Беше голямо. Освен това беше студено и вероятно безопасно. Той даде газ на сандалите и скочи вътре.

Скокът беше отвисоко и свърши ниско-ниско долу. Той се преобърна сред рояк мехурчета и се стрелна към повърхността. Ушите му звънтяха. И продължаваше да потъва.

Невярващ, усети как краката му докоснаха дъното на езерото. Опулил очи, усети как водата около краката му се затопля, докато сандалите напразно се мъчеха да го изтикат към повърхността. Започна да се дави и вдъхна цял гръден кош вода.

Беше на няколко клафтера под повърхността. Дишаше вода. Вдъхна пак, като се опитваше да не мисли за това.

Водата е наситена с кислород. Ще те поддържа.

Голяма сребърна риба се пулеше насреща му — после мръдна с опашка и изчезна. Около краката му припкаше нещо, подобно на десетокрак рак.

Не се плаши.

— Значи ти си Чатогастерът. — Той се втренчи в мътната вода. — Търсеха воден обитател, да, но го търсеха в моретата. Не те виждам.

Тук съм. Мислиш неправилно.

Водата засия в звезди. Те мигаха горе, наоколо, долу. Все още усещаше как водата се вихри край него, но всички други сетива му казваха, че той стои и диша сред междузвездното пространство. Вдън космоса. В центъра на рояк звезди.

Не, в ядрото на галактиката.

— Това е илюзия.

Не, спомен.

В ядрото на галактиката, където звездите триеха рамо о рамо, а междузвездните разстояния се измерваха в светлинни седмици, една планета се къпеше в яростните лъчи на сто слънца. И се състоеше от вода.

В центъра се намираше Вода IV — третото по странност вещество във вселената, — а повърхността й кипеше. Дом наблюдаваше как фактите се оформят в съзнанието му и растат неумолимо като кристали.

Няколко хиляди години планетата пличкаше и пляскаше по водния си път сред звездите, влачейки подире си в галактическото небе сияйна дъга от пара, от която фотонното налягане скулптираше огромни призраци. И после експлодира.

Дом усети, че се снишава. Горяща капчица вода — цяло море — се откъсна от влажния взрив и мина покрай него, като вдигаше пара по пътя си към ръба на галактиката.

И той разбра с увереност втора ръка, че горещият мокър свят е произвел живот. Това беше живот, който нищичко не знаеше за шегаджиите. В горещата вода невероятни съединения бяха оформили несъчетаеми молекули и…

— Ти си езерото — рече той.

Аз съм. Как е старият ми приятел Банката!

— Преди няколко дена беше добре — рече Дом. — Ъ-ъ… ти бягаш ли от публични изяви?

Съвсем не, но обичам спокойствието си. Банката беше единствената друга съществуваща форма на живот, когато пристигнах тук. Слънчевите кучета ме познават. Но аз им помагам, грижа се за кученцата им и те си траят за мен.

— Грижиш се за кученцата им ли? Ти трябва да си телепат.

Не в смисъла, в който го разбираш ти. Но повечето създания се състоят предимно от вода, а аз се състоя изцяло от нея. Те ме пият и аз ставам част от тях — както съм част и от тебе. Осмоза, нали разбираш. Ама да не се обидиш.

— Няма — рече Дом, ритна един облак тиня от езерното дъно и се опита да се самоубеди в това.

Преди осем наши дни Банката ми изпрати вестоносец. Банката е скала, аз съм вода. Имаме си уговорка.

Дом се усмихна.

— Нямаше ли някаква история за разумно слънце, което се намирало в северна галактическа посока от нас? — попита той.

Да, и е вярна. Той е странен. В момента започваме издирване на разумен газов облак, за да завършим квартета на стихиите. Както и да е, Банката ми съобщи, че ми пращал някакво лице да ми помогне с разширителната програма.

— На мен не ми го е казал. Каза ми, че ти можеш да ми помогнеш да открия Света на шегаджиите — рече Дом.

Може би ще можем да си помогнем взаимно.

— Ти какво знаеш за шегаджиите?

Нищо. Знанието не е моята област. Моята област е…

За това нямаше точна дума. Поредица от образи проблесна през ума на Дом, докато Чатогастерът се опитваше да му обясни. „Интуиция“ беше твърде грубо казано; тук имаше нещо от знанието на едно листо за това как расте дървото; имаше нещо топло, мечтателно, тайнствено…

Мога ли да преровя паметта ти? Налага ми се. Благодаря. Може да изпаднеш в нещо като сън обаче — ще напасна ума ти такъв, какъвто бих искал да го намеря.

По-късно езерото каза:

В общия случай слънцата нямат тъмна страна. Да започнем с Кулите на шегаджиите. Тяхната обшивка вероятно представлява една гигантска молекула. Не е известно за какво се използват, макар да поглъщат енергия и явно да не излъчват такава. Чувствам се задължен да кажа, че няма очевидна причина за съществуването им — не повече, отколкото има такава за съществуването на човека например.

Привидно изглежда, че убиецът е по дирите ти, за да ти попречи да откриеш този Свят. Той всъщност може да те припира да го откриеш, като те принуждава да хващаш пътища, които инак би могъл да не хванеш.

Нека се замислим за самите шегаджии. Това, че са съществували, не може да се поставя под съмнение. Те са оставили артефакти, най-великият от които са Звездните вериги, което доказва, че са притежавали мощ, а вероятно и бабаитлък; после са оставили и центъра на вселената Вълк, което предполага, че са разбирали подмолните труизми на Тоталността; оставили са и Утрешния пласт на Трето око, което по мое мнение означава, че поне са правили опити с пътуването във времето. Но съществува фундаментална грешка — предположението, че шегаджиите са сумата от техните творения. Това може да са били и играчки, реликви от младините на шегаджиите. Астрономическите доказателства предполагат, че ако са се развили на някоя планета, досега те щяха да са измрели и изчезнали. Фактът, че Светът на шегаджиите не е открит вътре в „мехура на живота“ не ме води към убеждението, че е скрит. Аз вярвам, че го няма. Трябва да е очевидно, че „тъмната страна на слънцето“ е по-скоро идея, отколкото място.

— Минавало ми е през ума — призна си Дом. Беше седнал в тинята и наблюдаваше танца на лъчите горе по повърхността. — Поетичен образ ли е?

Поезията е най-висшето изкуство. Шегаджиите трябва да са го овладели.

Дом въздъхна.

— В началото ми се въртеше идеята, че просто трябва да се намери някое хитро обяснение като… ами като това на Хрш-Хгн.

То всъщност е много поетично и доста възможно. Но е…

Пак изпадане в непреводимост. Сърбеж; чувство за неправота, традиционно въплътено в почти физическата болка, която някои хора усещат, когато видят, че картината виси накриво, и не могат да я оправят; чувство на несъгласие.

Това би ги направило като крипиите. Околната среда оформя съзнанието, а шегаджиите не мислят като крипиите. Както и да е, крипиите без съмнение са най-напредналата раса понастоящем. Предлагам ти да ги изучиш. В крипиите е ключът към шегаджиите.

— Значи няма да открия планета.

Не съм казал такова нещо. Но идеята е по-важна. Не казвате ли например „светът на обикновената оса“ или „светът на поета“? Те са светове и само случайно имат някаква връзка с физическата реалност като планета например.

— Мисля, че разбрах — надигна се Дом. — Светът на шегаджиите може да бъде просто начин да се гледа на вселената?

Точно така.

— Ще посетя крипиите. — Опита се да си спомни. — Мисля, че тези от Висша степен току-що отвориха учебен сал на Звездните вериги, нали?

И аз така разбрах. Тъй като крипиите от Висша степен представляват най-напредналите крипии и са се специализирали в изучаването на други форми на живот, изборът ти на насока е добър.

Дом се приготви да изплува на повърхността, но се спря.

— Имаше нещо, което ти искаше да направя?

Голяма услуга. Ти си председател на Опакото — един свят, който се състои предимно от вода?

— На повърхността, да. Над деветдесет процента, като се включат и блатата.

Бих искал да емигрирам.

И Чатогастерът обясни защо. Банда била приятна планета, но й липсвал стимул. Не можел да общува с водното съдържание на слънчевите кучета, които като кутренца били пили от езерото; и оттук — чрез собствената им телепатия, която не е нищо повече от би-функция на масивните им мозъци — могат да извличат знания от умовете на пътниците. Но Чатогастерът искал да се разшири. Не му трябвал кораб. Ако Дом би могъл да вземе малкия контейнер, където си държеше питейната вода, и да го остави да се напълни, на Опакото щеше да стигне достатъчно Чатогастер, че да превърне в Чатогастер и великия океан Тетида. Беше убедителен.

Мога да се грижа за рибите ви и да охранявам морските ви пътища. Мога да осигуря вълнички за мускулите на прилива, както и вдъхновение за вашите поети. Който пие от мен, пие от кладенеца на вселената. Моля те.

Дом се поколеба и езерото схвана защо.

Нямам власт. Мога да помагам, но не мога да се боря. За какво ли ми са завоевания? Аз съм…

Непреводимо — но образи по-скоро на съзнание, отколкото на сила; на идея, въплътена във вода, отколкото на същество; увереност, че езерото казва — не истината, защото това предполага, че е способно да лъже, а Чатогастерът не беше способен на лъжа…

— Съветът може и да го отхвърли, но… — той отвори бутилчицата, която си носеше в торбата — скачай вътре.

От бутилчицата изскочи мехурче въздух.

Благодаря ти.

Един ритник съвсем лесно изкара Дом на повърхността. Той изскочи над водата и загреба към брега.

Пукотевицата като че ли беше свършила. Едно-две яйца се спуснаха по спирала надолу, докато той драпаше по хълма, но избухнаха далеч на юг. Няколко мокри кученца, не по-големи от човек, правеха прощъпалника си.

Тук-там по-големи кученца ревяха към небето, а дългите им муцуни, насочени към облаците, трепереха. Червеникавата козина по конусообразните им тела се заглаждаше. Едно от тях трепереше близо до езерото.

— Пссст!

Хрш-Хгн и един робот с изписана голяма тройка на гърдите изскочиха от тревата. Подбраха го в крачка и тримцата се запрепъваха обратно към езерото.

Въздухът замириса на метан — мирис на гнили плодове, който заседна в гърлото на Дом.

— Хрш! Значи Айзък те е хванал? Какво е станало с Айзък? Ти си Айзък? Какво е станало?

Роботът беше наполовина покрит със сажди, а по едната ръка имаше повърхностни драскотини. Фнобът кимна разсеяно и се вгледа назад през равнината.

Най-близкото кутре се бе разтреперило здравата, а от трите подпухнали жлези около широката му задница се надигаше тънка струйка дим.

— Едно куче ухапа робота — измърмори Хрш-Хгн. — Получи се доссста вълнуващо. Cave Canem!

Строполиха се в тревата. Една експлозия изкопа кратер точно пред тях. Над сладката трева се изви топъл вятър и придърпа кипящ облак мазен черен дим. Фалшивата нощ се спусна за миг.

Над нея слънчевото кутренце се понесе като желе във въздуха връз три ослепителни сини пламъка. Бавно, като следваше маршрута, по който предците му бяха поели преди милион години, за да избягат от един враждебен свят, то се издигна над равнините.

Набра скорост и височина, издуха колелце дим и продължи да набира ускорение, докато Дом не го загуби от поглед в далечния перест облак.

Хрш-Хгн приплъзна една малка топка.

— Ссс облекчение заявявам, че не ссстава — заяви той.

— В, „Скок“ има два костюма — рече Дом. — Единият би трябвало да ти стане.

На две мили от тях едно слънчево кутре се надигна с рев върху все по-разширяващ се конус от пушек.

— Погледни го по този начин — заубеждава го Айзък. — Ако атакуваме мадам с въртящи се паметомечове, тя ще спре да си играе и ще ни подпука. Осмелявам се да кажа, че тя не би искала да види Дом засегнат, но… ти как оценяваш шансовете си?

— По-добре варено агне, отколкото печена овца.

— На „Скок“ няма гориво — рече Дом.

— Няма и капчица — додаде Айзък.

— Това е единственият начин.

Още едно кученце се изстреля с гръм и трясък върху огромна задна газова експлозия. Хрш-Хгн го проследи с поглед, докато се изгуби, а големите му сълзящи очи издаваха буря от смесени чувства.

— Но аз не сссъм хич по животните! — нададе вопъл той.

Това си беше поражение. Дом и Айзък се спогледаха и си кимнаха.

 

 

Петнайсет минути по-късно „Пияният“ потъна в тревата до празната яхта. Джоун огледа нервно стражата си.

— Цели двайсет сте — и те ви се измъкнаха!

— Роботът от клас пети ни обсипа с нелогична поредица от събития — обясни Дванайсет.

— Той беше с ум клас пети. Нареди ни да броим до три — додаде услужливо Деветнайсет.

— И после ни удари — продължи Дванайсет.

— Когато се върнем в цивилизацията, ще се погрижа този робот да бъде подложен на лоботомия — рече мрачно Джоун. — Защо ли изобщо започнахме да конструираме човеци роботи?

— Роботите клас пети са били конструирани поради техните… — започна Дванайсет, но се оказа достатъчно интелигентен да млъкне, щом Джоун го погледна.

Дотътриха се още четири робота, мъкнейки безжизнените тела на Три и Осем.

— Тъжно ми е — рече Дванайсет.

— Ръждясвайте в мир — проехтя гласът на Деветнайсет.

— Когато ги рекалиброват, ще се погрижа да минат един клас по-надолу — измърмори Джоун. — Такааа. Останалите да се пръснат. Няма да тръгнем оттук, докато онези не се намерят.

Десет мили на изток три слънчеви кучета се втурнаха нагоре. Те се затресоха в опит да стабилизират допълнителния товар, после се издигнаха към звездите.

Хрш-Хгн изстена, че орбитата му деградирала видимо бързо, но със слънчево куче не можеш да водиш припрени преговори.

Висеше над тях, а името й бе Дере-Триодентласък-Залог-За-предпочитане-Залива-Хъдсън.

— Кутретата наистина стигнаха живи и здрави на орбита — рече търпеливо Дом.

Въпреки всичко това беше отвратителен акт, човече. Сигурността на нашите малки за нас е от първостепенно значение.

Дом се размисли много бързо.

— Аз нося семето на Чатогастера — издекламира той.

Всеки приятел на езерото е и мой приятел, мой човек! Може би един голям влог в сметката на слънчевите кучета ще овъзмезди престъплението, на което бяхме случайни свидетели единствено Ние. Как се казваш?

— Дом Сабалос.

Името ти ми звучи някак си познато. Чували сме го напоследък. Както и да е. Звездните вериги са на ръба на мехура. Дълго време ще прекарате в интерпространството.

— Роботът ще го преживее. Ние с приятеля ми имаме костюми. Приятелят ми наближава повторното влизане — обясни Дом в орязания стил на слънчевите кучета.

Прекараха доста дълго в интерпространството.

Дом си повтаряше, че вътре в полето на слънчевото куче не ги грози опасност, но това не го възпря да стиска козината на звяра, докато не го заболяха ръцете. Костюмът осигуряваше силно успокоително, което превръщаше голите изображения просто в неприятни. Хрш-Хгн беше припаднал. Айзък бе изключил повечето си електрически вериги. Дълго време си беше.