Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (3)

3

„Разбирането е първата стъпка към контрола. Сега ние разбираме вероятността.

Ако ние я контролираме, то всеки човек ще бъде магьосник. Нека тогава се надяваме, че това няма да отмине току-така. Защото нашата вселена е крехка къща от атоми, скрепена от слабия хоросан на причинно-следствените връзки. И един магьосник вече ще е в повече.“

Чарлз Суб-Лунен, „Континуум на плача“

Рибата плува — фссс!

Птицата хвърка — рссс!

Плесенокатерицата търчи — гсрсс!

Колелото се върти — и

всичко е едно.

 

Трябва да пищя, но нямам си уста.

Трябва да търча, но нямам си крака.

Трябва да умра, но нямам си живот.

Колелото се върти — и всичко е едно.

 

Погребална песен от Дълбинния каменист район.

Петте острова, Фнобис

Плисъкът на морето. Да диша? Но не можеше да диша.

Вълните го люлееха. Беше като звук, който носеше в себе си странни хармонии — топлина и мекота.

Дом плуваше нейде по повърхността на дишащото море.

Изведнъж отнякъде се появи мъж в старите кафяви одежди на садхимистки адепт, облечен за обреда в Прасоновогодишната нощ. Лицето му беше познато. Беше неговото собствено.

Дом не можеше да повярва на очите си.

— Я недей да се кокориш като глупак, да му се не види. Аз съм баща ти.

— Здрасти, татко. Ама наистина ли си ти?

Джон Сабалос махна безцелно.

— Не, аз съм продължение на собственото ти подсъзнание. Хрш-Хгн на нищичко ли не те е научил? Ти чувал ли си изобщо за вероятностна математика?

— Татко, какво стана с мен?

Познатото лице се изгуби.

— Не знам. Тоя сън си е твой — думите останаха да висят във въздуха.

Хрш-Хгн се появи пред познатата факс-дъска.

— В една бессскрайна вселена всичко е възможно, включително и това вссселената да не сссъщессствува — измърка той. — Ако разширим тази теория ссс диаграми…

Дом се чу да казва:

— Това не е теория. Това си е чиста хипотеза.

— Ааа, пази се от парадокса! — фнобът размаха показалец. — Защото пуснем ли веднъж на воля парадокссс из вселената, получава се пойит.

— Пойит ли?

— И нека да разгледаме…

Появи се Айзък, размахал в мъглите обувалка.

— Леле, Боже, и на роботите ли им е разрешено да се появяват в тоя сън? Или те се возят отзад, в сънищата втора класа? — Виж сега, шефе, слушай се’я за к’во се разказва — начи ти си наследствен председател на самата Земя, обаче поради дворцов преврат си бил заточен тука и…

— Не — отсече Дом. Това не беше вярно.

— Виж сега, ти притежаваш щур талант, резултат от поколения внимателно плодене и множене, и само да си казал една дума, цели орди…

— Не на мен тия. Пробвай в „Безкрайност“, съседната врата.

— Е, добре де, вселената всъщност не съществува — не можем да скрием това от теб — освен във въображението ти и значи тая тайна организация, която се е нарекла Рицари на безкрайността — та те, такова…

— Пробвай в някоя друга вселена, роботе.

— Добре тогава. Щом искаш, ще карам направо: ти изобщо нямаш никакво значение, обаче случайно притежаваш една вълшебна гривна, направена от Властелина на вселената, и сега Той си я иска обратно, ти трябва да събереш неколцина верни приятели, като мен например, и да пътуваш сума ти мъчни светлинни години към изгарящите огньове на Ригел и…

— Ъх-хъ…

— Само се опитвах да те поразведря бе, шефе — роботът пророни живачна сълза. — Ние, фройдистките проекции на личността, също имаме чувства, да знаеш!

 

 

— Дом.

— Кой си ти?

— Дом, чуваш ли ме?

— Чувам те. Какво си ти?

— Дом, щом ме чуваш, какво виждаш?

— Да виждам ли?

Усети горе светлина, обагрена в зелено.

— Добре, Дом, ти си в състояние на псевдосмърт. Не знаеш какво означава това. Имаме нужда от сериозното ти съдействие. Имаме нужда от достъп до твоята памет за собственото ти „аз“. Ще изпълниш ли тези упражнения? Добре. Сега оформи наум картина на себе си. Ще ти покажем как…

Измина много време. После пред съзнанието му изплува самият той — съвършено копие на себе си. То танцуваше, пееше и перчеше мускули, от които направо ти идваше да се притесниш. После гласът го накара да повтори всичко отначало. И пак.

Най-накрая му позволиха да проумее какво става. Гласът беше на оператор на резервоар на гугу. Или по-скоро на цял ред такива.

Беше виждал по болничните койки след тежка нощ с дагоните хора, които се хилеха глупаво в бледата хранителна течност, докато свиваха и разпускаха мускулите на новопорасналите си зеленикави крайници. Гугу беше сред изобретенията, които Опакото бе прегърнало здраво. Хирурзите твърдяха, че дори от тялото да не е останало нищичко, освен люспица мозък, която наричаха памет, ново тяло би могло да се…

Не!

Дом отново се замисли. Усещаше паниката на оператора на резервоара. Започна да измисля въпроси. Мигом падна мрак, а после бе заменен от зелена светлина и пълна липса на желание да задава въпроси. Един нов глас рече:

— Мисли свързано. Трябва да дишаш. Имаме още да изграждаме. Мисли си за нещо, сега си го кажи наум.

Без никой да го е канил, в съзнанието на Дом изплува „Отче наш зелени“ — последното, което казваше, преди да си легне на койката като малък, след като е завършил вечерната молитва с „Бог да благослови домашните роботи“.

Мина я в галоп. Сега молитвата се заизнизва в броеница от безсмислени дрънканици — вековете бяха изкривили думите, — но все още притежаваше мощ.

„Отче наш зелени, Садхим храни мене, от отровното дърво отърва ме той, бе той от плът и кръв и даде ми да ям най-пръв и въздух също пак…“

Добре.

— … че може да съм ВРАГ и на две да спра в оная книга сладка — божията хватка…

Добре.

Дом безразсъдно се хвърли нататък, като премляскваше думите:

— Отвори ми и спаси ме, мъртво-мъртво Чел море, за половин народ накълцай алабаш и прочети вилицата — молитва Отче наш!

В настъпилата тишина операторът се обади:

— Дом, вече си имаш гласни струни. Дишаш. Ти си изгради уста. Трябва да има нещо, с което да искаш да се занимаваш.

Дом изпищя.

 

 

Огледа се в голямото огледало. Всичко си беше на мястото, в пълен ред и работеше съвсем нормално. Резервоарът въз основа на телесната му памет бе възстановил ноктите, зъбите, ДНК-спиралите и дори бе премахнал белега на гърдите. Дом огорчено се почеса там — спомни си бягството в блатата.

Айзък прекоси стаята със скърцане и му подаде дрехите. Той бавно се облече.

Имаше една промяна. Преди беше черен като въглен и прилично обезкосмен — резултат и на здравословния ултравиолет на Виж-Що, и на инжекциите с тенин. А сега имаше коса до кръста и тя, както и останалата част от него, беше със зеленикав оттенък.

Скокливият дребничък доктор крипии, който отговаряше за болничните резервоари, му го бе обяснил внимателно на рядко добър разговорен джанглийски. Но крипиите възприемаха толкова лесно маниерите на други раси.

— Нарича се гугу. Разбира се, няма нужда да ви го обяснявам. Навремето и аз плавах на болнични кораби, но досега сме изминали дълъг път от онези примитивни резервоари за израстване на крайници.

Както и да е, господин председател, то си е живо по свой собствен начин. Всъщност това е силно комплексен организъм под ваш контрол. Гарантирам ви, че той съответства на тялото ви почти на равнище атоми. Разбира се, ще имате и определени предимства — например издръжливост на топлина… а, да, на вашата възраст няма защо да се изненадвам, че ме питате. Да, децата ви ще бъдат човеци във всяко едно отношение… — и тук докторът разказа изненадващо подходящ мръсен виц. — Но внимавайте да не се получат недоразумения. Това сега сте вие, а не някаква си чуждопланетна слуз. Цветът ли? Боя се, че това е най-добрият възможен… но елате пак след… ами десет години и ви гарантирам, че ще можем да ви спретнем тяло без ни най-малък зелен оттенък. Що се отнася до косата — ами липсата на коса все още не е призната за родова характеристика на хората от Опакото. Съжалявам, но в момента процесът е такъв, че няма как да избегнем и брадавиците, и всичко останало.

Преди да си тръгнете, господин председател, бих искал да ви разведа из болницата. Сигурен съм, че персоналът би желал да се срещне с вас, така де, неофициално. Що се отнася до мен, горд съм да стисна манипулаторния ви израстък.

Дом закопча яката си догоре и се обърна.

— Как изглеждам?

— Бледозелен, шефе — рече трезво Айзък и посочи малко пластмасово куфарче.

— Тука има гримове за тяло, шефе. Майка ти ги праща.

Дом отново се обърна и прокара бледозелени пръсти по лицето си. Гугуто се бе опитало да следва пигментацията на тялото, доколкото може, но въпреки това той изглеждаше така, сякаш година време бе изкарал на диета, богата на мед. Докато се възстановяваше, се беше гледал по телевизията. Рибарите страшно се гордееха с чисто зеления председател и сякаш нямаха нищо против, че това не е в резултат на храброст, проявена по време на лов. Но майчиният му неизказан на глас коментар беше, че това би обидило чуждопланетните високопоставени лица.

— Бенг да ги вземе! — възкликна той на глас. — Те пък какво значение имат! Освен това зеленото е свещен цвят.

Пред малката болница шестима стражи се опнаха в стойка мирно, щом Дом излезе, следван от Айзък и — на дискретно разстояние — от неколцина души от болничния персонал.

Хрш-Хгн бе застанал до тях и ги чакаше. Държеше високоскоростен молекулярен стрипер и гледаше свенливо.

— Отива ти — рече му Дом.

— Аз ссъм пацифист, както подобава на един филоссоф, и това е варварсство.

Качиха се на председателския шлеп, към който, щом се издигна над въздуха, се присъединиха и пет флаера. Дом бе втренчил невиждащ поглед в морския пейзаж.

— Кой е на мястото на Кородор сега? — попита той след малко.

— Дарвен Самеди от Лаот.

— А, него го бива. Но все пак, за да си страж на Опакото, се изисква не само кадърност. Фнобите как го приемат?

— Носи се слух, че проявявал омраза на основа форма. То ще сси проличи. — Хрш-Хгн погледна Дом. — Ти беше доста привързан към Кородор.

— Не. Той не насърчаваше проявите на дружба, но… винаги си е бил там, нали?

— Точно така.

Дом се обърна на седалката си и погледна Айзък.

— И ако кажеш и една саркастична думица, роботе…

— Не, шефе. Дойде ми наум, че лорд Кородор май твърде много си падаше по миниатюрните камери, но пък това му беше работата. Беше си напълно редовен. Жал ми е за него.

„Преди четири месеца — помисли си Дом — някой го уби и се опита да убие и мен. Ще разбера защо.“

Лек дъждец ръмеше, когато ескадронът се приземи край втория дом Сабалос — малък, обграден със зид купол близо до административния център на Тау сити. Дори и лейди Виан излезе да го посрещне, увита в тежко наметало и с малко по-бодър вид поради факта, че се намира в голям град. Тау не беше чак толкова вълнуващо космополитен, но все пак с една идея по-вълнуващо космополитен от домовете куполи.

— Този цвят е неподходящ — бяха първите й думи.

Вечеряха в малката зала. В долния край на масата Самеди и старшите членове на домакинството почтително подслушваха. Джоун, след като го бе разпитала учтиво за болницата, мълчеше. Виан погледна сина си.

— Защо не пробваш гримовете за тяло?

Дом улови погледа на един страж от охраната, застанал до стената. Едната му ръка беше зелена, а по едната му буза се спускаше надолу зелено петно, което се сливаше с цвета на униформата му. Мъжът забеляза, че го гледа, и му намигна.

— Така ми харесва повече.

— Извратена суетност — отбеляза Джоун. — Но все пак съм съгласна с теб. Поне си едноцветен, не бих понесла петнист внук.

Тя бутна настрани чинията си и добави:

— И освен това зеленото е свещен…

— Зеленото е цветът на хлорофила на Земята, разбира се — рече Виан. — Но тук растителността е синя.

Джоун бързо погледна герба на Садхим, гравиран на тавана, а после се втренчи в снаха си с присвити очи. Дом ги гледаше с интерес — явно с твърде голям интерес, защото Джоун се стегна и преднамерено бавно сгъна салфетката си. После се изправи.

— Време е — обяви тя — за вечерните молитви. Дом, ще се видим в кабинета ми след час. И ще си поговорим.