Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (2)

2

Кородор вървеше мълчаливо по празния коридор, бледо осветен от първите отблясъци на зората.

Имаше набито телосложение, а наследствеността в изблик на лукавство го бе дарила с кръгло жизнерадостно лице, така че приличаше на ведър свински касапин. Но това си имаше предимства, пък и никой касапин — а още по-малко свински — не се придвижваше инстинктивно от сянка на сянка.

Една врата беззвучно се отвори. Той свърна в къс страничен коридор и се озова в голяма кръгла стая.

Торфен огън беззвучно гаснеше сред купчина бяла пепел в главната камина. Останалата част от стаята беше мебелирана оскъдно: основните й географски точки съставляваха тясно легло, маса и стол от части от дагонски черупки, гардероб и садхимистки символ от кована мед на една от кривите стени.

Имаше един-два признака за това, че я обитава директор — голяма, свита на руло карта на екваториалните области, отворена кантонерка и един галактически стандартен часовник отгоре й.

Но онова, което бе в явно несъответствие със строгата простота на стаята, бяха украсите на вероятностната математика.

Кородор забеляза тестето Реформирани карти таро, пръснато в редичка по пода, кристалните лица на фигурите бяха празни. На другата стена върху екрана на портативен компютър светеше леко притеснително картинно изображение. Върху масата от черупка в мъничък мангал горяха въгленчета и въздухът беше напоен — Кородор подуши насам-натам — с изпаренията на Левопосочен тамян. Значи Джоун си бе намерила убежище от хладния разум…

Джоун I вдигна поглед от масата, върху която бе разтворена голяма черна книга.

— И ти ли не можа да заспиш? — попита тя.

Кородор нерешително се почеса по носа.

— Както знаете, мадам, офицерите от охраната никога не спят.

— Да… знам — тя поклати глава. — Това беше образно казано, нали? До камината има кафе.

Той й наля една чаша и бавно започна да събира картите. Наблюдаваше го внимателно, докато той обикаляше безмълвно из стаята.

— Пак прегледах уравненията — рече тя. — Няма никаква промяна. Синът ми го е изчислил правилно. Аз, разбира се, знаех това. Достатъчно пъти са били проверявани. Дори и Суб-Лунен ги е преглеждал. Дом ще бъде убит днес по пладне. Няма да му позволят да живее.

Тя зачака.

— Е?

— Искате да знаете как се чувствам като отговорния за охраната офицер? Искате да знаете как ще реагирам, като знам, че каквито и предпазни мерки да предприема, подопечният ми ще бъде убит? Никак, мадам. Ще действам по задачата така, сякаш всичко това ми е абсолютно неизвестно. Освен това — добави той и пусна тестето на масата — не мога да го повярвам. Не докрай. Може да се каже, че надеждата е моята реакция.

— Но то ще се случи.

— Не мога да се преструвам, че разбирам от вероятностна математика. Но щом вселената е толкова подредена, толкова… неотменна, че една шепа числа може да ти предскаже бъдещето, то защо да продължаваме да живеем?

Джоун се изправи, приближи се до гардероба и извади оттам дълга до кръста бяла перука.

— Ти очевидно не разбираш в — математиката — рече тя. — Продължаваме да живеем, защото все пак е по-добре, отколкото да умрем. Изборът на човечеството винаги е бил такъв — дори и когато сме си мислили, че бъдещето е казан, пълен с възможности.

Тя разреса перуката.

— Не можем да бъдем сигурни как ще умрем — продължи тя. — Може точно ти или пък аз да сме онези, които Институтът ще избере за…

Кородор се завъртя.

— Проверил съм всички ни чрез дълбоко претърсване, РГД…

— О, Кородор! Съжалявам. Но твоята вяра в причинно-следствените връзки е толкова трогателна! Не знаеш ли, че в безкрайната тоталност всички вселени все някъде ще се случат? Някъде съществува вселена, където само след миг ти ще се превърнеш в…

— Това са само предположения, мадам — измърмори той.

— Ти не ме одобряваш! — нацупи се Джоун.

Той вдигна очи към златния диск на челото й — знак за прехвърлен век живот — и се усмихна тънко.

— Вижте, мадам, вие сте твърде възрастна, за да излизате с подобни номерца. Но наистина не одобрявам. Не е хубава тази мешавица. Вони на магия, на вещерство.

— Не съм изучавала особено задълбочено религиите, предхождащи садхимизма, Кородор.

— Добре, мадам. Какво ще стане, ако Дом не умре?

— Това е немислимо. Това е вселената — основа на изчисленията и той ще умре. В известен смисъл цялата вселена зависи от този факт. Ако не умре, може би ще открие света на шегаджиите, а това би могло да е ужасно.

— А ако не го открие?

Джоун си нагласи перуката и отвори прозореца с изглед към морето. Риболовната флотилия се завръщаше с прилива, огряна от висящите иглички на синьото Опаково слънце. На хоризонта кулата блестеше ослепително с отразена светлина.

— Твърде горещо е за спане — отбеляза тя. — Ще приключа с това и ще сляза към кея.

— Мистичният закон на вселената? — попита Кородор, щом тя отново отвори книгата.

— Сметките на домакинството, сър — отвърна рязко тя. — Страхотна утеха са във времена на изпитания.

Джоун се зачуди защо още не е уволнила този човек от поста шеф на охраната и отговорите се занареждаха на опашка в ума й — варираха от доказаната му годност за тази работа до смекчаващото вината обстоятелство, че беше роден на Земята. А сигурно имаше и куп други причини.

Щом се обърна да си върви, тя отново го повика.

— С оглед на твоя въпрос относно Дом смирено заявявам, че в-математиката е младо изкуство. Съмнявам се дали има човек, достатъчно посветен, че да знае. Дори и Институтът не знае всичко.

— Дом може и да знае. Учителят му казва, че проявявал обезпокоително проникновение. О, не поставям под въпрос изводите ви. Щом е неизбежно, то може би е по-добре да не го знае. Личи му, че е точно от типа, който Институтът преследва.

— Ние не можем да отговорим на всички въпроси.

Той сви рамене.

— Може би задавате погрешните въпроси.

„ВЕРОЯТНОСТНА МАТЕМАТИКА:

Както първата Теория на относителността и Садхимистката единствена заповед, така и деветте уравнения на вероятностната математика са пример за измамно проста искра, подпалила огромна експлозия на обществени промени.

«Вероятностната математика предсказва бъдещето.» Така казва полуобразованият. Преди хиляда години той би промълвил: «Е е равно на ем це на квадрат», и би повярвал, че е успял да обхване величествения замък на математическото въображение…

Вероятностната математика изхожда от предпоставката, че ние съществуваме в една действително безкрайна тоталност, време и пространство без граници, светове без край — творение толкова огромно, че онова, което самодоволно наричаме Вселена — нашата вселена, основаваща се на причинно-следствените връзки, — е просто кръгът от светлината на свещ. В една такава тоталност на нас ни остава само да повторим думите на Кихот: «Всичко е възможно…»

… което се потвърждава от предсказаното откритие на вътрешните планети на протозвезда Пет. Тогава човечеството може да бъде сигурно — дори и с това мъничко зрънце доказателство. От всяка «страна» се простират безбройни милиони алтернативни вселени, които може би се различават една от друга само по орбитата на един-единствен електрон. По-нататък разликата трябва да е и по-голяма, докато в надвисналия над краищата на въображението мрак идват вселените, никога не познали време, звезди, пространство или рационалност. Онова, което в-математиката направи, беше да изрази количествено възможните времеви линии на нашата причинно-следствена вселена. Но направи и много повече. Може би тя върна същността на науката от времето, когато науката е била наполовина изкуство, когато представата за сътворението е била като за чудодеен, внимателно регулиран часовник — и всичките му части в хармония съставляват цялото…

… Както в онези първи години е изтъкнал Суб-Лунен, в-математиката е зависела от определена вродена гъвкавост на ума. Мнозина великолепни в-математици са били наред с това и неизлечимо луди — вероятно тъкмо поради този факт. Като оставим настрани много особената подгрупа, към която е принадлежал и самият Суб-Лунен — повече няма да говоря, — останалите обикновено са били високообразовани и с една дума казано, късметлии. (Късметът, разбира се, е функция на в-математическия талант.) Мнозина от тях са работили за Института по шегаджиите.

С това е била белязана и фамилията Сабалос от Опакото. За онези от вас, които не познават тази планета, тя е…

… точно преди раждането на сина му и собственото му убийство сред блатата Джон III предсказва, че момчето също ще умре — в деня на инвеститурата си като председател на Планетния съвет. Шансът това да не се случи, е колкото да накараш вероятност едно на милиард да изглежда като залог петдесет на петдесет. Моля? Извинете. Вероятно трябва да обясня.

Да предположим, че в-математиката не е била открита, и да вземе следния пример: на Земята има едно животно, наречено кон. Преди много време осъзнали, че ако известен брой от въпросните животни бъдат пришпорени да изминат определено разстояние, едно от тях със сигурност ще се окаже по-бързо от другите и въз основа на това е възникнало…

… да се върнем към конкретната тема. Една от аномалиите във в-математиката е била свързана с шегаджиите — тези полумитични същества, оставили артефакти по цялата вселена, — повечето от тях наистина с великански размери. Според вероятностната математика строителите на тези понастоящем туристически атракции никога не са съществували…“

Негово пещейшество доктор КрААгх +458 градуса в неофициална лекция пред студенти от университета Дис, 5201 г. сл. С.

Дом се събуди рано и прекара много време в блещене срещу познатите стенописи по купола на тавана. Бяха творение на прадядо му, издържани в крещящи тонове, те изобразяваха трима мускулести рибари, които се биеха с разгневен дагон. Дом беше наясно, че това си е чиста клевета по адрес на дагоните, те нямаха нервна система и беше съмнително дали изобщо са способни да мислят. Те просто реагираха.

Малкият блатен иг седеше в умивалника. Бе успял да завърти едното кранче с предните си лапи, които притеснително напомняха човешки ръце, и сега се наслаждаваше на водната струйка. Щом забеляза, че Дом е буден, той издаде звук, подобен на скърцането на нокът по стъкло. Контрабандистът бе споменал, че така изразявал щастието си.

— Умничко си ми ти, а? — Дом изключи полето с топлия въздух и скочи от леглото.

Мярна дрехите си, овесени грижливо на закачалката, и прехапа устна. Блатният иг, напълно заздравелият белег на гърдите му и донякъде болезненият спомен от разговора му с Кородор бяха всичко, което му напомняше за вчерашния ден.

Планетарен председател. Щеше да притежава три процента от пилаковата промишленост, но при садхимистки условия, а ако си богат и садхимист едновременно, трябва да се скъсваш от работа, за да прикриеш този факт. Щеше да председателства безбройни заседания на комитети и веднъж годишно да чете традиционния годишен доклад на традиционното Годишно генерално заседание. Естествено, щяха да му го пишат. Хрш-Хгн му го бе изяснил, при това нееднократно. На планета, управлявана от Съвет, председателят е толкова нужен, колкото и нулата на математиката, но да си нула, си има големи недостатъци…

Математика. В математиката имаше нещо, което не биваше да забравя. Е, то щеше да си дойде на мястото. Той се изми и се напъха в дебелия сив костюм. Избра къса перука от златисти нишки.

На вратата учтиво се почука.

— Влез де — обади се Дом.

Вратата се отвори с трясък, в стаята се втурна Кеджа и го прегърна. Смееше се и плачеше едновременно. За миг му стана неудобно — коприните на роклята й го задушаваха. После ссстра му се отдръпна от него и го погледна.

— Е, господин председателю — рече тя. После го целуна. Той се измъкна от прегръдката й по възможно най-тактичен начин.

— Всъщност още не съм — започна той.

— Ох, пфу! Какво ли са няколко часа? Ти като че ли не ми се радваш особено, Дом — добави тя с упрек.

— Честно, радвам ти се, Ке. Просто напоследък около мен е страшна лудница.

— Чух. Контрабандисти и тъй нататък. Вълнуващо ли беше?

Дом се замисли.

— Не. По-скоро… ами така да се каже, странно — отвърна той.

Кеджа плъзна бързо поглед по целия купол. Беше претъпкан с разни неща на Дом — стар брендикински анализатор, пейка, цялата в черупки, холограма на Кулата на шегаджиите и кубове с памет навсякъде по всички хоризонтални повърхности.

— Как се е променила старата стая — сбърчи нос тя. После врътна един пирует пред високото огледало. — Приличам ли ти на омъжена жена, Дом?

— Не знам. Какво представлява Птармиган като човек? — Той си спомни церемонията по контракта отпреди два месеца. Имаше смътен спомен за някакъв много едър и свиреп дядка.

— Мил и добър е — рече Кеджа. — И богат, разбира се. Не колкото нас, обаче май повече се перчи с това. Децата му всъщност още не са ме приели. Трябва да ми дойдеш на официално посещение, Дом — на Лаот не е чак толкова горещо и сухо. Това ми напомня, че съм ти донесла подарък.

Тя изприпка до вратата и се върна заедно с един робот слуга, понесъл малка кутийка.

— Той е клас пети. Един от най-добрите ни роботи — рече гордо тя.

— Робот? — възкликна Дом, вперил очаквателен поглед в кутийката.

— Всъщност той е хуманоид. Напълно жив, но просто механичен. Харесва ли ти?

— Много! — Дом се приближи до високата метална фигура и го бодна с пръст в широките гърди.

Роботът сведе поглед към него.

— Чудя се какво ли ни кара да произвеждаме роботи с нефункционална човешка форма вместо спретнати, опростени машини?

— Гордостта, сър — отвърна роботът.

— Ей, не беше зле. Как се казваш?

— Доколкото разбрах, Айзък, сър.

Дом се почеса по главата. Домашните куполи гъмжаха от роботи — любезни, но тъпи Третокласници. Дом си спомняше от най-ранно детство тъжните им, досадни гласове и здравите, внимателни с децата ръце. Майка му, която рядко излизаше от своя купол, общо взето, никак не ги харесваше и готвеше сама. Тя твърдеше, че били идиоти и изобщо не приличали на истинските роботи от Лаот. Той се чувстваше объркан.

— Ъъ… можеш ли да се държиш малко по-неофициално, Айзък?

— Дума да няма, шефе.

— Виждам, че вие двамата ще се разбирате чудесно и няма да скучаете — каза Кеджа. — А сега трябва да тръгвам. Баба рече, че трябва да слезеш в главния купол, Дом. На работна закуска.

Дом въздъхна.

— Хрш-Хгн за последните няколко дена ми прочете към двайсетина лекции по тоя въпрос.

Кеджа замръзна на място.

— Какво е онова там? — извика тя.

Сочеше умивалника.

Дом вдигна мокрото създание за врата.

— Блатен иг. Кръстил съм го Иг. Бях… такова, намерих го… ъъ… — той примигна нервно. — Мисля, че го намерих вчера в блатата. Аз… такова… тая работа е малко объркана.

Тя го погледна и Дом забеляза загрижеността в очите й.

— Всичко е наред — смънка той. — Просто съм превъзбуден.

— Предполагам — рече Кеджа и огледа Иг. — Грозничък е милият!

— Извинете ме, мадам, сър, но то не е той, нито тя — прокънтя гласът на робота. — Хермафродит. Яйценосен. Полупойкотермичен. Снабден съм с пълна програма за формите на живот в Опакото, сър. Тъй де, шефе.

— Е, не обвинявай мен, ако прихванеш някоя зооноза — рече Кеджа и изхвърча от купола.

Дом погледна към Айзък.

— Зооноза ли?

— Болест, която и хората могат да прихващат. Никакъв шанс, пич — Айзък се приближи до Дом и му протегна кутията.

Момчето пусна животинчето, което взе да души крака на робота, и я отвори.

— Сертификат за гаранция, инструкция по експлоатацията и документ за собственост — обясни Айзък.

Дом погледна тъпо документите.

— Искаш да кажеш, че се налага да си ми собственост?

— Тялото ми и хипотетичната свръхестествена притурка, шефе — припряно рече роботът и отстъпи назад, щом Дом му подаде обратно кутията.

— О, не, шефе, не става. Няма начин. Не одобрявам самопритежанието.

— Да му се не види, човеците за това са се борили три хиляди години!

— Но ние, роботите, си знаем за какво точно сме били създадени, шефе. Хич не напирам да проникна в най-съкровените тайни на сътворението ни. Няма проблеми.

— Не искаш ли да бъдеш свободен?

— К’во?! И Господ да ме товари с цялата вселенска вина?! Ти не трябваше ли да слизаш в главния купол?

Дом подсвирна; Иг се изкатери по него и задряма на врата му. Той метна кръвнишки поглед на робота и излезе от купола.

 

 

Традицията повеляваше в деня на своята инвеститура председателят да поеме Работната закуска сам. Докато вървеше по опустелите коридори, Дом изпита успокояващо познатото чувство, че го наблюдават. Старият Кородор бе накарал да наръсят карфички и насекоми роботи из цялата сграда — из куполите се носеше слухът, че дори и проверките на охраната прави сам.

Средният купол беше от наполовина прозрачна пластмаса с изглед към овощните градини, лагуната, блатата и най-накрая към Кулата на шегаджиите — тънка чертица на хоризонта, на върха на която като знаме се ветрееше бял облак. Дом се загледа за няколко секунди в нея, като се опитваше да се вкопчи в някакъв спомен, който все му убягваше.

Камара подаръци — в края на краищата той беше почти на половин Опака година — бе струпана върху дългата маса. Двама придворни роботи стояха от двете страни на единствената сервирана закуска.

Колко пъти бе планирал Дом тази закуска! Най-накрая бе избрал менюто, което бе ял всеки Председател на Опакото. Това меню беше прочуто. Според По-новия завет това беше същото онова меню, което самият Садхим бе изял, след като станал господар на Земята — четвъртинка черен хляб, един чироз, ябълка и чаша вода.

Имаше и някои леки разлики. Брашното за хляба на Дом бе докарано от Третото око. Рибата си беше истинска Опака риба, но пък солта за сушенето й бе изкопана на Тера нова. Ябълката беше от Авалон на Земята, водата — стопена от отломка от комета. Общо закуската струваше около две хиляди стадарта. Някои видове простота струват повече от други.

Кородор, истински тера-новианец по рождение, което означаваше хранителни концентрати, наблюдаваше с леко чувство на гадене как Дом яде. Камерата се намираше в метален комар, кацнал високо на купола. Той мръдна едно лостче и картината на екрана се смени — сега идваше от механична земеровка сред клоните на дърво на края на западната ливада. Повечето гости вече бяха пристигнали и се тълпяха около дългата коктейлна маса.

Поне половината бяха фноби, мнозина — от колониите буруку край Тау сити. Кородор разпозна дипломатите — те бяха високи, тъмни алфа-мъжки индивиди със слънчобрани. По-малко екзалтираните, по-свикнали със светлината, стояха на мълчаливи групички из ливадата. Кородор превключваше от карфица на карфица, докато най-накрая намери Хрш-Хгн, който четеше паметокуб в сянката на дърво балон. Вероятно Стоиците.

В тъмнината на стаята на охраната тук-там зад Кородор просветваше — и другите офицери наблюдаваха. Само Кородор знаеше, че под градинарския купол край северната ливада имаше още една, по-малка стражева стая, която следеше тази тук. От време на време той превключваше на собствения си, личен канал за свръзка и наблюдаваше офицерите там. А скрит от него на място, чието точно разположение той бе изтрил от съзнанието си, имаше малък биокомпютър. Беше го програмирал много внимателно. Компютърът следеше него.

Отново превключи на гостите. Тук-там из тълпата вече се мяркаше по някое голямо златно яйце — посланиците на Криипиите. Опитът предполагаше, че те не крият рискове. Рядко се намесваха в работите на светове, в които водата се втечняваше.

Един от тях държеше блюдо с ордьоври от силикати соли в единственото си бронирано пипало. От време на време поднасяше по някой ордьовър до сложния въздушен шлюз на „талията“ си, докато си бъбреше с Джоун I, величествена в черното паметно кадифе и пурпурно наметало на Садхимистка върховна жрица в негативния аспект на Ноктикула-Хеката. Господарка на Нощта и Смъртта, помисли си Кородор. Изборът не беше тактичен.

Тя се усмихна на криипия и се обърна с лице към скритата камера; вдигна ръка. Кородор се пресегна и бутна едно лостче.

— Как върви? — попита Джоун. Кородор я гледаше като омагьосан — тя притежаваше забележителен талант за беззвучно говорене.

— Закусва. Проверихме храната и всичко друго по дванайсет пъти.

— Някакви влияния от вчера?

Кородор се забави.

— Не. Докато спеше, му пуснах едно мозъчно ренде. Аз…

— Как си посмял!

— Това за няколко часа ще отстрани спомените от снощи. Би ли предпочела той да узнае истината? Би я узнал, ако не го бях направил — дори и да се наложеше да я избие челно от Хрш-Хгн.

— Трябваше да ме попиташ!

Кородор въздъхна и взе от таблото един паметокуб.

— Съжалявам, мадам, но в момента имате рейтинг на сигурност само 99.087 процента. Проверих. Вероятно е само от дълбоки фройдистки импулси — оттук нататък се боя, че аз трябва да дирижирам това шоу.

— Както казах, мадам, не съм склонен да приемам вероятностната математика. Вие, ако искате, си я приемайте.

Той изключи. За миг тя остана скована, като се опитваше да се свърже с него, после се обърна и заговори жизнерадостно на висок дипломат от Съвета на Земята.

Кородор превключи вниманието си на главната зала. Дом не беше там. Сърцето му замря, докато най-накрая разбра, че момчето е излязло от обхвата на една камера, за да огледа подаръците си.

 

 

Дом отвори първия пакет и извади чифт гравитационни сандали, лъщящи под тънкия слой масло. На етикета пишеше: „От кръстника. Орбитни се някой път насам. Самотия, ти казвам.“

Дом се ухили и ги закопча. Няколко трескави минути той подскача и се лашка сред подпорите на купола, после се плъзна и несигурно увисна на педя над пода. Чувстваше, че сандалите вероятно са връхната точка — повечето подаръци щяха да са много по-малко интересни.

Хрш-Хгн му изпращаше дебел правоъгълник. Дом разви паметокуба и прокара пръст по индекса. Кубът светна — титулната страница се изписа с бели букви на няколко сантиметра под повърхността, със заглавие: „Стъклените замъци: история на изучаването на шегаджиите от доктор Хрш-Хгн. Посветено на Доминик Даниел Сабалос, Председател на Опакото.“

С по-малки букви беше написано: „Номер Едно от ограниченото издание в тираж един (1) брой, отпечатано на шафронсиликат от Третото око.“

— Висока чест наистина — отбеляза Айзък.

Дом кимна, прокара напосоки пръст по куба и прочете:

„… мистерия на галактиката. Както е казал Суб-Лунен, за притежаващия въображение ум те оформят част от галактическата митология: Стъклените замъци на гърба на Галактическия северен вятър. Тези кули, построени преди и най-старата официална човешка раса да е открила как да използва камъка, паметници на раса, която…“

Дом бавно остави куба и отвори подаръка от Кородор.

— Опасничко изглежда — обади се Айзък.

Дом внимателно вдигна паметомеча, втренчен в почти невидимото размазано петно, докато под допира му то се превръщаше от меч в нож и от нож в пушка.

— Хммм… — рече той. — На Земята и на Тера нова използват мечове, нали? И на Лаот също?

— Да, с метални остриета. Те са по-церемониални и вършат по-задоволителна работа от пушките. Но това нещо е правено за убиване на хора. Не че искам да го омаловажа, шефе.

Дом се ухили.

— Ама ти си бил много надут за робот бе! Едно време тълпата е щяла да те разглоби!

— Едно време роботите не са ги смятали за живи, шефе. Подаръкът от Джоун беше семпла черна садхимистка атама за времето, когато щяха да го приемат за член на церемониален клач, докато от майка си получи документите за едно от личните й имения на Земята. Твърде щедро и типично за лейди Виан в случаите, когато си спомняше за съществуването на Дом.

Имаше и други подаръци от по-низшите по ранг директори и глави на подкомитети, повечето скъпи — твърде-твърде скъпи, че да му е позволено да ги задържи, дори и Джоун да разрешеше. Но погледът на Дом се спря с копнеж върху документа за собственост на кон робот, подарък от хугагана на Планетарните връзки. Айзък надникна през рамото му и се изхили на глас.

— Лунна изработка — отбеляза той. — Предполагам, че става, ама и на копитото не може да стъпи на тия, дето ги правим на Лаот. Нашите са живи.

Дом го погледна.

— Ще трябва да намина към Лаот някой път — отбеляза той.

— Перлата на вселената, от мен да го знаеш.

Дом се разсмя и провери дали Иг се е закрепил добре на рамото му. После натисна контролното копче и сандалите го заиздигаха през прашните лъчи, изпълнили купола, и навън, над морето.

Той се спусна по спирала над лагуната, където пасяха малките питомни ветромидички на лейди Виан, и усети как Иг се размърда на шията му. Погледна назад и видя, че животинчето го е яхнало удобно и души вятъра със заострената си муцуна.

Гледаше как под него мидите спират да пасат и се подреждат зад кърмата, така че да оформят кръг. Виан прекарваше часове в набиване на всякакви номерца в микроскопичните им умовце.

Нещо се размърда неспокойно в подсъзнателната му памет, но той безгрижно го подмина и започна да набира височина.

Заби се в дърветата балони, обкръжаващи ливадата, като безразсъдно изтърбуши плодовете и би спирачки на някакъв си инч над тревата.

Джоун I се запъти към него да го посрещне и го целуна доста по-нежно от обичайното. Той се вгледа в сивите й очи.

— Е, внучето ми, как се чувстваш днес?

— Чувствам се като на върха на света, мадам, благодаря. Но трябва да ви кажа, че вие ми изглеждате доста уморена. — Прави се на хладнокръвна, мина му през ума. Защо ли беше толкова разтревожена?

Тя се усмихна уморено.

— Винаги е трудно, когато потомците ти си хващат пътя в света. А сега трябва да дойдеш да те запозная с разни хора.

Лейди Виан се бе приближила бавно — тежък сив воал скриваше лицето й. Протегна му бялата си ръка. Дом коленичи и я целуна.

— Е — рече тя. — Влиза господарят на света. Кой е железният ти приятел?

— Айзък, милейди — отвърна Дом. — Един надут робот, който не иска свобода.

— Но естествено, че няма да иска — отвърна лейди Виан. — Всички ние сме оковани във вериги, макар и нашите вериги да са само случайността и ентропията. Шегаджиите не са ли оковали дори и звездите във вериги?

— Чудесно схващате основните неща — поклони й се Айзък.

— А вие много си позволявате, роботе. Но ви благодаря. Дом, иска ми се да дариш тази блатна твар на някой музей, зоопарк или каквото щеш там. Толкова е животинска.

Иг се почеса и подуши, а после изсъска дълго и провлачено. Дом погледна над рамото на майка си и улови погледа на висок мъж в дълга синя мантия с тежка златна яка на врата. Лицето на мъжа беше прорязано от бръчки от смях. Той намигна на Дом и вдигна чашата си. Дом проследи погледа му и забеляза ято фламинго, което кръжеше високо над куполите. За миг те образуваха кръг. После с бавни, проточени удари на крилете отлетяха към морето.

Кородор се облегна назад и пое дълбоко дъх. Като не броим отравянето на въздуха — а поляната бе обкръжена от мараня-филтър, — единственият начин Дом да бъде нападнат беше с голи ръце или пипала. Или поне някой би могъл да се опита, преди скритите стрипери да го направят на молекули.

Оставаше официалното шествие през Тау сити. Дом щеше да върви пеш, докато останалите щяха да яздят, и щеше да е облечен само с оловно-желязната канцеларска верига и седем невидими щита от разнообразен тип, вградени в звената. Повечето човешки светове и един-два пришълски щяха да инсталират наблюдателни устройства по пътя, разбира се, и неколцина бяха предложили на Кородор рушвет. Той…

… се наведе напред. Някой бе навлязъл в обхвата на една карфица и го гледаше. Кородор беше сигурен, че се смее, и това го притесняваше. Изглеждаше като човек, който цял живот се е смял.

Кородор прокара пръст по списъка на гостите. Синя мантия, висок… човекът беше низш чиновник от Съвета на земното разузнаване в Тау сити, току-що назначен…

Мъжът на екрана бе вдигнал единия си крак във въздуха и се крепеше на десния.

— Мадерн, дай на фокус тоя със синята мантия. Не, по-добре… Грал, дай го в едър план!

— Готово, Ко. Да го извадя ли от строя?

Кородор се замисли. Земята все още имаше голямо влияние. Стоенето на един крак само по себе си не беше опит за убийство.

— Задръж.

Фигурата бе протегнала лявата си ръка и сочеше право напред с първия и четвъртия пръст — както изглеждаше, към стражевата зала. Беше затворил едното си око и се целеше с протегнатата ръка, сякаш бе оръжие.

„Ха да видим как ще изглеждаш без зрителен нерв“ — рече си Кородор. Експлозията го катурна. Приземи се, прицелил стрипера — рефлекс, — и пак се сниши, когато втора експлозия и начало на писък отбелязаха трансформацията на командното табло на оръжията в огнени пера.

 

 

Гостите аплодираха учтиво. Баба кимна на Дом, той се издигна на няколко метра над земята и рече:

— Благодаря на всички. И се моля духът на свещения Садхим и на малките богове на всички раси да ми даде… да ми даде… — той млъкна.

Приглушен гръм отекна в куполите къщи.

Дом се загледа нататък и отново чу с вътрешното си ухо лекия пукот на изстрел със стрипер в прозрачния въздух около Кулата на шегаджиите. Образи заприиждаха в съзнанието му, заизникваха и откъслеци от реч, които се съединяваха и ставаха едно цяло, спомен за изгаряща болка и хладното, зелено облекчение на блатната вода…

Една точка във въздуха бързо нарастваше. Чу майка му да вика някъде далеч.

Кородор падна отнякъде — дрехите му тлееха. Ръцете му бяха в пресни пришки, лицето му — в кръв.

Той тупна тежко до Дом и му закрещя нещо несвързано. Дом кимна, сякаш унесен в сън.

Човекът със синята мантия пристъпи леко към тях и зае театрална поза. Иг изпищя пронизително.

Кородор се промъкна напред, вдигна с две ръце стрипера, изръмжа и отпусна димящото му дуло. В същото време се метна към протегнатата ръка.

Кълбото от не-светлина се завъртя над почернялата ливада и пейзажът се загърчи. Виж-Що поначало беше ярко слънце. В болезнено светлото небе сега то се виждаше като по-тъмно петънце.