Тимъти Зан
Наследникът на Империята (6)

ГЛАВА 6

Необичайните движещи се дървета се отдръпнаха от мястото за приземяване като огромни пипала и с няколко раздрусвания Хан приземи „Хилядолетен сокол“ на неравния терен.

— Пристигнахме — обяви той, без да се обръща конкретно към някого. — Бимисаари. Специалитетите тук са козината и движещите се дървета.

— Нищо подобно — предупреди го Лея, разкопча колана на седалката и се зае с джедайската техника за отпускане, която Люк й бе показал.

Политическите сделки с познати хора не представляваха проблем за нея. Но дипломатическите мисии с непознати чужди раси бяха друго нещо.

— Ще се справиш — увери я Люк, протегна се и я стисна за рамото.

Хан се извърна:

— Ще престанете ли — оплака се той. — Все едно чувам само половината от разговора.

— Извинявай — кимна Люк, изправи се и отиде да надникне през предния илюминатор на „Сокол“. — Изглежда, комитетът за нашето посрещане пристигна. Ще отида да извикам Трипио.

— Идваме след теб — извика Лея. — Готов ли си, Хан?

— Аха — отговори той и нагласи бластера в кобура. — Последна възможност да промениш решението си, Чуй.

Лея напрегна слуха си да чуе отсечения отговор на Чубака. Дори след толкова години не можеше да го разбира толкова лесно както Хан, вероятно заради някакво едва доловимо тоново равнище в гласа на уукито, което не успяваше да различи. Но дори някои от думите да бяха по-малко отчетливи, цялостният смисъл беше кристално ясен.

— О, я стига — подкани го Соло. — Подмазвали са ти се и преди, спомни си онази награда в базата Йовин. Тогава не те чух да се оплакваш.

— Спокойно, Хан — прекъсна отговора на Чубака Лея.

— Щом иска да остане на борда с Арту и да продължи работата по стабилизаторите, нямам нищо против. Бимианците едва ли ще се обидят.

Хан погледна през илюминатора на носа към приближаващата делегация.

— Не се тревожех, че ще ги обидим — измърмори той.

— Просто си мислех, че няма да е зле да има още някой с нас, като подкрепление. За всеки случай.

Лея се усмихна и го потупа по ръката.

— Бимианците са много приятелски настроени — увери го тя. — Няма да имаме никакви неприятности.

— Това съм го чувал и преди — сухо отговори съпругът й и извади предавател от нишата до седалката. Посегна да го сложи на колана, но спря по средата на движението и го закачи на яката.

— Там изглежда добре — каза Лея. — Да не си решил да си закачиш на колана старите генералски пагони?

Той направи гримаса.

— Много смешно. Когато ми е на яката, само трябва да превключа и ще мога да говоря с Чуй, без това да бъде очевидно за всички наоколо.

— Аха — кимна Лея. Идеята беше добра. — Изглежда, си прекарал доста време в компанията на лейтенант Пейдж и командосите му.

— По-скоро съм прекарал много време по срещите на съвета — отвърна Хан и се изправи. — След четири години наблюдение яа политическите борби човек научава цената на коварството. Хайде, Чуй, ела да заключиш след нас.

Люк и Трипио ги чакаха на изхода на стьлбичката.

— Готови ли сте? — попита ги Люк.

— Да — отговори Лея и си пое дълбоко дъх. Люкът се отвори със съскане на освободен въздух под налягане и те се спуснаха по стълбичката до земята, където ги очакваха облечените в жълто космати същества.

Церемонията по посрещането не им отне много време и в по-голямата си част бе почти неразбираема, въпреки че Трипио направи всичко, което бе по силите му, да преведе петте части на хармонията, на която, изглежда, бе написано цялото нещо. Приветствената песен свърши и двама бимианци пристъпиха напред, единият продължи с припяването, а другият размаха малко електронно устройство.

— Той приветства изтъкнатия посетител съветник Лея Органа Соло — преведе Трипио — и се надява разговорите със старейшините по закона да бъдат успешни. Освен това настоява капитан Соло да остави оръжието си на кораба.

Дроидът го произнесе толкова спокойно, че им бяха необходими няколко секунди, докато смисълът стигне до тях.

— Какво беше това последното? — попита Лея.

— Капитан Соло трябва да остави оръжието си на кораба — повтори Трипио. — На територията на града оръжията са забранени. Не се допускат никакви изключения.

— Чудесно — измърмори Хан в ухото й. — Не ми каза за това.

— Изобщо не знаех — тихо възрази Лея и се усмихна успокояващо на двамата бимианци. — Май нямаме избор.

— Дипломация — изръмжа Хан. В устата му думата прозвуча като проклятие. Откопча колана, на който висеше бластерът, намота го внимателно около кобура и го хвърли в кораба. — Сега доволна ли си?

— Нима някога не съм била? — Лея кимна на Трипио. — Кажи им, че, сме готови.

Дроидът преведе. Двамата бимианци отстъпиха назад и посочиха пътя, по който бяха дошли.

Бяха се отдалечили на около двайсетина метра от „Сокол“, когато зад тях долетя звукът от затварянето на люка на кораба, и Лея внезапно се сети нещо.

— Люк — измърмори тя.

— Да, знам — прошепна той. — Сигурно си мислят, че той просто е част от обичайното облекло на един джедай.

— Или детекторите им за оръжия не могат да засичат лазерни мечове — тихо се намеси Хан, който вървеше вляво от Лея. — Но, така или иначе, това, което не знаят, не може да им навреди.

— Надявам се — отговори Лея, опитваше се набързо да си припомни всички подобни случаи и дипломатически провали, които бе имала. Но щом самите бимианци не възразиха… — Небеса, вижте тълпата!

Там, където пътеката излизаше от прикритието на дърветата, ги чакаха стотици бимианци в познатото избродирано жълто облекло, подредени на около двайсетина метра от двете страни. Официалният комитет по посрещането се подреди в индийска нишка и продължи напред, без да погледне към тълпата. Лея си пое дълбоко дъх и ги последва.

Беше доста странно, но не чак толкова неприятно, колкото се бе опасявала. Всеки бимианец протягаше ръка, Докосваше я съвсем леко по раменете, главата, ръката или гърба. Но всичко премина в пълна тишина и ред, с усещането за пълна цивилизованост.

Въпреки това тя се радваше, че Чубака реши да не идва. Той мразеше да гр докосват и се съпротивяваше доста яростно на опитите да бъде погален от непознати. Преминаха през тълпата и бимианецът, който вървеше до Лея, изпя нещо.

— Каза, че кулата на закона е точно пред нас — преведе Трипио. — Там се намира планетарният им съвет.

Лея надникна над главите на вървящите пред тях бимианци. Явно онова там бе кулата на закона. А до нея…

— Трипио, попитай какво е онова до кулата — заповяда на дроида. — Онази сграда, която прилича на купол на три етажа без стени и покрив.

Дроидът запя и бимианецът отговори.

— Това е главният пазар на града — каза Трипио. — Според него бимианците предпочитали да прекарват колкото може повече време на открито.

— Вероятно, щом времето се развали, покривът се разширява и закрива цялата сграда — добави Хан зад нея. — Виждал съм такива конструкции и на други места.

— Каза, че ако желаете, можете да направите една обиколка на пазара, преди да си тръгнете — добави Трипио.

— Звучи чудесно — каза Хан. — Великолепно място за купуване на сувенири.

— Тихо — предупреди ги Лея. — Или ще се наложи да ме чакаш в „Сокол“ с Чуй.

Бимисаарианската кула на закона бе далеч по-проста сграда, каквито явно бяха всички места за събиране на планетарния съвет, само с две равнища по-висока от триетажния пазар. Въведоха ги в голяма зала на първия етаж, вътре сред окачени навред гоблени ги чакаха неколцина бимианци. При влизането на Лея трима от тях се изправиха и запяха.

— Добавят своите приветствия към тези, които получихте при кацането на кораба, принцеса Лея — преведе Трипио. — Но се извиняват, че преговорите все още не могат да започнат. На главния им преговарящ му е прилошало преди няколко минути.

— О! — Лея бе неприятно изненадана. — Моля те, предай им нашите съжаления и ги попитай дали можем да им помогнем с нещо.

— Те ви благодарят — започна Трипио след размяната на мелодийки — и ви уверяват, че вашата помощ не е необходима. Състоянието му не е опасно, просто е неразположен — дроидът се поколеба и добави предпазливо: — Май не е добре да настоявате, ваше височество. Неразположението му явно е твърде лично.

— Разбирам — сериозно отговори Лея, като едва успя да потисне усмивката си от превзетия тон на Дроида. — В такъв случай предполагам, че може да се върнем на „Сокол“, докато той се почувства готов да продължи преговорите.

Дроидът преведе думите й и един от придружаващите ги бимианци запя в отговор.

— Той ви предлага алтернатива, ваше височество: с удоволствие ще ви разведе из пазара, докато чакате.

Лея погледна към Хан и Люк:

— Някакви възражения?

Бимианецът запя отново.

— Освен това се осмелява да предположи, че господарят Люк и капитан Соло могат да намерят интересни за тях неща в горните етажи на кулата — преведе Трипио. — Доколкото разбирам, там има реликви от средните векове на Старата република.

Някъде в съзнанието на Лея една камбана удари тревога. Нима бимианците се опитваха да ги разделят?

— На Люк и Хан пазарът също ще им хареса — тихо каза тя.

Последва още една размяна на арии.

— Щели да скучаят — преведе Трипио. — Наистина, ако е като повечето пазари, които съм виждал…

— Обичам да обикалям пазарите — рязко го прекъсна Хан с натежал от съмнения глас. — Дори много.

— Какво ще кажеш? — обърна се към брат си Лея. Люк огледа бимианците, изучавайки ги със способностите си на джедай.

— Не виждам каква опасност могат да представляват за нас — бавно каза той. — Не улавям никаква прикритост. Нищо повече от обичайното за политици.

Лея кимна, думите му я поуспокоиха. Нормални политици, вероятно това беше. Бимианците сигурно търсеха възможност, преди да започнат сериозните преговори, да поприказват с нея, без Люк да е наблизо.

— В такъв случай приемаме — кимна тя на бимианеца.

— Пазарът е тук повече от двеста години — преведе Трипио, Лея и Хан последваха водача и се качиха на подвижната стълбичка между второто и третото равнище на сградата без покрив. — Разбира се, не е бил в този си вид. Всъщност кулата на закона е построена точно защото мястото е добре известен кръстопът.

— Не се е променило много, нали? — промърмори Хан и се притисна към Лея, за да избегне сблъсъка с неколцина решителни купувачи.

Беше виждал много пазари на различни планети, но малко от тях бяхатолкова претъпкани. Посетителите не бяха само местни жители. Тук-там в морето от облечени в жълто бимианци — дали някога обличаха друг цвят — се виждаха хора, неколцина барадасци, жители на Иши Тиб, представители на Юзуми и дори същества, бегло приличащи на паонидци.

— Сега разбираш ли защо си струва да привлечем тази планета в Новата република? — прошепна Лея.

— Аха — съгласи се Хан, пристъпи към една от сергиите и се загледа в изложените метални предмети. Собственикът или продавачът запя нещо и посочи към комплект ножове. — Не, благодаря — отклони поканата той и се дръпна назад, но бимианецът продължи да свирука, жестовете му станаха по-отсечени. — Трипио, предай на домакина ни да му каже, че ножовете не ме интересуват — обърна се пилотът към дроида.

Не последва никакъв отговор. Хан се огледа и отново го повика по име.

Трипио се бе зазяпал някъде в тълпата.

— Ей, тенекиената кутия! — извика той. — На теб говоря. Дроидът се обърна:

— Ужасно съжалявам, капитан Соло — извини се той, — но домакинът ни като че ли изчезна.

— Как така изчезна? — възкликна Хан и се огледа. Техният бимианец, доколкото си спомняше, имаше на раменете си няколко блестящи звездички, каквито сега не се виждаха никъде.

— Как може да изчезне просто така? Лея го хвана за ръката:

— Имам лоши предчувствия — задавено прошепна тя. — Да се връщаме в кулата.

— Добре — съгласи се Хан. — Хайде, Трипио. Внимавай да не се изгубиш.

Хвана Лея за ръката, обърна се към изхода и замръзна на място. На няколко метра пред тях, като остров в разпененото жълто море, се бяха изправили трима представители на непозната чужда раса и ги гледаха. Ниски, не по-високи от бимианците, със сивкава кожа, големи тъмни очи и издадени напред челюсти. Държаха в ръце шокови палки.

— Имаме проблем — прошепна той на Лея и бавно завъртя глава, за да се огледа. Надяваше се, че тримата са сами. Нищо подобно. Най-малко осем съставляваха плътен обръч с радиус от десетина метра, в средата на който се намираха Хан, Лея н Трипио.

— Хан! — извика сепнато Лея.

— Видях ги — прошепна той. — Ще си имаме неприятности, скъпа.

Тя погледна назад към нашествениците и попита:

— Кои са?

— Не знам, никога не съм виждал такива. Но явно не се шегуват. Тези неща в ръцете им са шокови палки, изстрелват облак газ на двеста метра с достатъчна концентрация, за да повали голям гундарк — Хан осъзна, че инстинктивно се бяха отдръпнали назад от приближаващите извънземни. Погледна назад, разбра замисъла им и каза на Лея: — Карат ни да слезем долу. Опитват се да ни изведат от пазара, за да не стрелят в тълпата.

— Обречени сме — изхлипа Трипио. Лея стисна Хан за ръката:

— Какво ще правим?

— Нека проверим колко внимателно ни наблюдават. Като се опитваше да не изпуска от поглед нито един от нападателите, Хан безгрижно се присегна със свободната ръка към закрепения за яката предавател. Най-близо стоящият извънземен вдигна предупредително шоковата палка. Хан спря и бавно свали надолу ръката си.

— Дотук с тази идея — прошепна той. — Мисля, че е време да се омитаме. По-добре да викнем Люк.

— Той не може да ни помогне.

Хан я погледна, очите й бяха безжизнени, лицето — повехнало.

— Защо? — попита той, стомахът му се бе свил на топка. Тя въздъхна едва доловимо:

— Хванали са и него.