Тимъти Зан
Наследникът на Империята (13)

ГЛАВА 13

— Виждам го, Арту, виждам го — успокои го Люк. — Остави ме аз да се оправям със звездния разрушител, а ти продължавай да се опитваш да преодолееш заглушаваието.

Малкият дроид изчурулика нервно потвърждение и се върна към заниманието си. Пред тях „Хилядолетен сокол“ бе променил курса си и завиваше обратно към приближаващия имперски кораб. Надявайки се, че Хан знае какво прави, Люк превключи изтребителя на боен режим и го последва. Опита се да се свърже с Лея.

В отговора й нямаше думи, но ясно се долавяха гневът, недоволството и лекият страх. Дръж се, аз съм до теб. Вложи в думите си, доколкото можеше, увереност и успокоение.

А съвсем не бе уверен. Сам по себе си звездният разрушител не го тревожеше толкова — ако описанията на Ландо за силното слънчево лъчение бяха верни, големият кораб в момента бе безпомощен и голяма част от оръдията му би трябвало да се изпарят от корпуса. Но изтребителите, защитени в дълбоките му хангари, не бяха в чак такова неизгодно положение и щяха да излетят веднага щом корабът навлезеше в сянката на Нклон.

Внезапно шумът в предавателя изчезна:

— Люк?

— Чувам те — потвърди той. — Какъв е планът?

— Надявах се да си измислил нещо — сухо отговори Хан. — Изглежда, ни превъзхождат доста.

— Ландо разполага ли с изтребители?

— Събира каквото има, но ще ги държи наблизо, за да бранят града. Май екипажите не са много опитни.

— Значи ние ще водим атаката — обобщи Люк. В съзнанието му проблесна неясен спомен — как проникна в двореца на Джаба в Татуин преди пет години, след като използва Силата, за да приспи вниманието на пазачите гаморианци. — Предлагам следното. Аз минавам отпред и ще се опитам да ги объркам или да забавя рефлексите им, доколкото мога. Ти идваш веднага след мен и ги помиташ.

— Изглежда, това е най-доброто, което можем да направим за момента — изръмжа Хан. — Придържай до повърхността, с малко късмет може някои от тях да се разбият в хълмовете.

— Е, все пак недей да летиш твърде ниско — предупреди го Лея. — Не забравяй, че няма да можеш да отделяш достатъчно внимание на управлението на изтребителя.

— Ще се справя — увери я Люк и за последен път провери екраните на командното табло.

Това беше първата му космическа битка като истински джедай. Смътно се зачуди как биха се справили в такава схватка джедаите от Старата република. Ако изобщо се сражаваха по този начин.

— Ето ги — оповести Хан. — Излитат от хангарите и се насочват насам. Май е само една ескадрила. Твърде са самоуверени.

— Може би — Люк изгледа намръщено тактическия екран. — Какви са тези други кораби с тях?

— Не знам — провлачи Хан. — Но са доста големи. Може да превозват десантни части.

— Да се надяваме, че не е така. Ако това е истинско нахлуване, а не светкавичен набег и отдръпване както на Бпфаш… Най-добре да предупредиш Ландо.

— Лея вече го прави. Готов ли си?

Люк си пое въздух. Изтребителите се бяха прегрупирани в три бойни единици по четири.

— Готов.

— Добре. Давай!

Първата група вече връхлиташе стремително срещу тях. Люк притвори очи и докато управляваше кораба изцяло несъзнателно, се присегна със Силата.

Усещането беше доста непривично. Непривично, но н крайно неприятно. Да докоснеш съзнанието на някой друг с намерение да установиш телепатична връзка, бе съвсем различно от мисловния контакт с цел пълно изкривяване на усещанията. Беше изпитал почти същото и в палата на Джаба при срещата с пазачите, но тогава го отдаде на загрижеността да доведе до успешен край задачата за спасението на Хан. Сега разбра, че има още нещо. Може би тези действия, дори извършени при самозащита, бяха опасно близо до ръба на тъмните места, където на джедаите им бе забранено да пристъпват. Запита се защо Йода и Бен никога не са му споменавали за това. Чудеше се какво друго за същността на джедая щеше да се наложи да открие сам.

Люк?

Останал за момент без контрол, изтребителят се наклони на една страна и коланите на креслото се впиха в тялото му. Гласът продължаваше да шепти в съзнанието му.

Бен? — извика той. Не приличаше на Бен Кеноби, но ако не беше той, тогава кой…

Ела при мен, Люк — продължи гласът. — Трябва да дойдеш при мен. Ще те чакам.

Кой си ти? — попита Люк и съсредоточи в контакта всичката Сила, която можеше да отдели, без да рискува да разбие кораба. Но чуждото съзнание умело се изплъзваше от хватката му, бе подвижно като носено от урагана листо и той не успяваше да го проследи. — Къде си?

Ще ме намериш.

Люк се напрегна, но връзката се разпадаше.

Ще ме намериш и тогава джедаите ще се издигнат отново. Сбогом засега!

Чакай!

Викът му се изгуби в празнотата. Люк стисна зъби, стегна се и бавно започна да осъзнава, че в ушите му звучи един далеч по-познат глас.

— Лея? — изхриптя той в предавателя, гърлото му бе неописуемо пресъхнало.

— Люк, добре ли си? — попита нетърпеливо тя.

— Разбира се — този път гласът му прозвуча по-нормално. — Добре съм. Какъв е проблемът?

— Ти си проблемът — намеси се Хан. — Да не мислиш да ги преследваш до дома им?

Люк премигна и се огледа изненадано. Пикиращите изтребители бяха изчезнали, след тях бяха останали само разхвърляни по земята разнебитени останки. На екрана видя, че звездният разрушител е напуснал сянката на Нклон и бързо се отдалечава от планетата към достатъчно далечна точка от гравитационния кладенец, за да скочи през хиперпространството. Зад него се приближаваха няколко миниатюрни светли точки — два от прикриващите кораби на Ландо, които с голямо закъснение се притичваха на помощ в битката.

— Нима всичко приключи? — глупаво попита той.

— Приключи — увери го Лея. — Свалихме два от техните изтребители, другите избягаха.

— А десантните кораби?

— И те се оттеглиха заедно с изтребителите — отговори Хан. — Така и не разбрах какво правеха тук, изгубих им следите по време на битката. Но, така или иначе, май изобщо не успяха да се приближат до града.

Люк си пое дълбоко дъх и погледна часовника на таблото на изтребителя. Губеше му се половин час. Вътрешното му усещане за време нямаше никакви спомени за него. Нима връзката с другия джедай бе траяла толкова дълго? Трябваше да провери тази работа. Много, много внимателно.

На главния екран на мостика видимият като малка светеща точка на черния фон на Нклон „Съдник“ извърши скока към светлинна скорост.

— Минаха, адмирале — обяви Пелаеон и погледна към Траун.

— Добре — адмиралът погледна почти небрежно към останалите екрани, макар че нямаше от какво да се притеснява далеч от системата на Атега. — И така — завъртя се той в креслото, — какво можете да ни кажете, майстор Кбаот?

— Те изпълниха задачата си — отговори Кбаот с напрегнато изражение. — Успяха да вземат петдесет и една от минните къртици, за които ги изпратихте.

— Петдесет и една — повтори Траун с видимо задоволство. — Великолепно. Нямахте проблеми при насочването им на отиване и на връщане, нали?

Кбаот прикова поглед в Траун:

— Те изпълниха задачата си — повтори той. — Колко пъти възнамерявате да ми задавате един и същ въпрос?

— Докато не се убедя, че получавам правилния отговор — студено отвърна Траун. — По някое време, изглежда, срещнахте проблеми.

— Не съм имал никакви проблеми, адмирале — надуто отговори Кбаот. — Просто разговарях — той млъкна с лека усмивка на лицето. — С Люк Скайуокър.

— Какво говорите?! — изсумтя Пелаеон. — Последните сводки на разузнаването посочват, че Скайуокър е…

Върховният адмирал го принуди с жест да млъкне. Траун се обърна към джедая:

— Обяснете, моля. Кбаот кимна към екрана:

— Сега е там, адмирале. Пристигна в Нклон точно преди „Съдник“.

Блестящите очи на Траун се присвиха:

— Скайуокър е на Нклон? — гласът му бе застрашително спокоен.

— В самия вихър на битката — отговори Кбаот, който съвсем ясно се забавляваше с объркването на адмирала.

— И вие не ми съобщихте? — настоя Траун със същия заплашителен тон.

Усмивката на Кбаот изчезна:

— Вече ви казах, адмирал Траун: оставете Скайуокър на мен. Аз ще се оправя с него, когато реша, по мой си начин. От вас искам само да изпълните обещанието си да ме закарате в Джомарк.

За един момент Траун остана загледан в майстора джедай, червените му очи блестяха, лицето му бе застинало в неразбираемо каменно изражение. Пелаеон сдържа дъха си.

— Още е рано — каза най-накрая адмиралът. Кбаот изсумтя:

— Защо? Защото талантът ми е твърде полезен за вас и не можете просто така да се откажете от мен?

— Нищо подобно — с леден глас отговори Траун. — Въпрос на експедитивност. Не е имало достатъчно време слуховете за вашето присъствие да се разпространят. Докато не се убедим, че Скайуокър ще отговори, само ще ви губим времето да стоите там.

На лицето на Кбаот се появи замечтано изражение:

— О, ще отговори — меко каза той. — Вярвайте ми, адмирал Траун, наистина ще отговори.

— Винаги съм ви вярвал — подигравателно каза Траун. Протегна ръка към йосаламирите, закрепени към креслото на командния мостик, сякаш за да напомни на майстор джедая точно колко му се доверява. — Но, така или иначе, това ще е загуба на вашето време. Капитан Пелаеон, колко време ще отнеме поправката на повредите по „Съдник“?

— Най-малко няколко дни, адмирале — отвърна Пелаеон. — Зависи от повредите, но може и да потрябват три-четири седмици.

— Добре. Ще отидем на мястото на срещата, ще останем, колкото да се уверим, че отстраняването на щетите върви, и след това ще закараме майстор Кбаот на Джомарк. Вярвам, че това ви задоволява — добави той, поглеждайки към джедая.

— Да — Кбаот внимателно стана от креслото. — Отивам да си почина, адмирале. Викнете ме, ако имате нужда от помощта ми.

— Непременно.

Траун изпрати с поглед отдалечаващия се през мостика Кбаот и след като вратите се затвориха плътно зад него, се обърна към Пелаеон. Капитанът се стегна, опитваше се да не мига твърде често пред блестящия взор на адмирала.

— Искам да изчислите един курс, капитане — студено и решително проговори Траун: — най-прекия път от Нклон към Джомарк при най-висока скорост на изтребител с хипердвигател.

— Тъй вярно, адмирале — Пелаеон махна към щурмана, който кимна и се залови за работа. — Мислите ли, че Кбаот е прав и Скайуокър наистина е там?

Траун леко сви рамене:

— Джедаите могат да влияят на хората, капитане, и през огромни разстояния. Възможно е дори оттук Кбаот да е достатъчно близо до Скайуокър, за да му внуши някоя идея или желание. Дали тези техники ще проработят при някой друг джедай… — отново сви рамене. — Предстои ни да видим.

— Тъй вярно, сър — на екрана пред Пелаеон вече бяха започнали да се появяват исканите числа. — Ако Скайуокър е напуснал Нклон веднага след битката, няма да има никакви трудности да закараме Кбаот на Джомарк преди него.

— Това вече го знам, капитане — отговори Траун. — Аз искам далеч по-предизвикателно нещо. Ще оставим Кбаот на Джомарк и след това ще се върнем и ще направим засада някъде по планирания курс на Скайуокър. На около двайсет светлинни години от Джомарк, мисля.

Пелаеон го погледна изненадано. От изражението на Траун дори косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Не разбирам, сър — предпазливо каза той. Блестящите червени очи го изгледаха замислено:

— Съвсем просто е, капитане. Искам да избавя нашия могъщ и величествен майстор джедай от растящата му увереност, че е жизненонеобходим за нас.

Пелаеон схвана идеята:

— Като направим засада на Скайуокър на планирания курс към Джомарк?

— Точно така — кимна Траун. — И на място ще решим дали да го заловим жив и да го предадем на Кбаот — погледът му проблесна за момент, — или просто да го убием.

Пелаеон го зяпна, долната му челюст увисна от изненада:

— Вие обещахте на Кбаот, че ще му го предадете!

— Реших да преразгледам сделката — студено отговори Траун. — Скайуокър доказа, че е много опасен за нас, и по всички сведения личи, че досега е устоял на най-малко един опит да го обърнат към тъмната страна на Силата. Кбаот може повече да се надява да подчини на волята си сестра му и близнаците.

Пелаеон погледна към затворените врати в края на залата и си напомни твърдо, че при всичките йосаламири на мостика на „Химера“ няма начин Кбаот да използва Силата, за да подслуша разговора им.

— Може би той очаква с нетърпение предизвикателството да се пребори със Скайуокър, сър — предположи предпазливо.

— Пред него ще има доста предизвикателства, докато изградим отново Империята. Нека да запази уменията и коварството си за тях — Траун се обърна към екраните. — Така или иначе, Кбаот с удоволствие ще забрави за Скайуокър, щом в ръцете му попадне сестра му. Предполагам, че желанията и изискванията на нашия майстор джедай ще се окажат променливи като настроенията му.

Пелаеон се замисли. По отношение на Скайуокър желанията на Кбаот оставаха забележително устойчиви.

— С почитание предлагам, адмирале, да направим всичко, което е по силите ни, за да заловим Скайуокър жив — рече капитанът и продължи вдъхновено: — Особено ако смъртта му може да накара Кбаот да напусне Джомарк и да се върне на Затънтената земя.

Траун го погледна и леко присви блестящите си очи:

— Интересен момент, капитане — тихо измърмори той. — Наистина интересен. Прав сте, разбира се. На всякз цена трябва да го държим далеч от Затънтената земя. Поне докато не приключи работата по цилиндрите Спаарти и не закараме там всичките йосаламири, които ще ни трябват — усмихна се леко. — Реакцията му спрямо това, което правим там, може да не е съвсем приятна.

— И аз мисля така, сър — кимна Пелаеон. Адмиралът присви устни:

— Чудесно, капитане, съгласен съм с вашето предложение — изправи се в креслото. — Време е да го приведем в действие. Пригответе „Химера“ за светлинна скорост.

Пелаеон се обърна към екраните на командното табло.

— Слушам, сър. Направо към мястото на срещата ли се насочваме?

— Първо ще се отклоним малко. Искам да минем през системата Атега от изходната точка на търговския маршрут, близо до базата на прикриващите кораби, и да се опитаме да наблюдаваме заминаването на Скайуокър. Ще го проследим и след това — погледна натам, където трябваше да се намира Нклон. — Кой знае? Там, където отива Скайуокър, често се появява и „Хилядолетен сокол“. Има вероятност да ги хванем всички заедно.