Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Междузвездни войни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir to the Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (24.01.2007)

Издание:

Книгоиздателска къща Труд, 2001 г.

Формат: 32/84×108. Печ. коли: 25.5. Страници: 406. Цена: 6.99 лв.

ISBN 954-528-215-0

Всички права са запазени.

Търговска марка и текст © 1991 г. Lucasfilm Ltd.

All Rights Reserved

STAR WARS: HEIR TO THE EMPIRE

© TIMOTHY ZAHN

Cover art copyright © 1991 dy Tom Jung

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 28

Тя го изгледа намръщено:

— Откъде си толкова сигурен?

— Помисли! Те знаят, че сме се насочили към Хилард сити, и са съсредоточили силите си към най-прекия маршрут.

Мара се усмихна пренебрежително:

— Прелестна джедайска наивност! Вероятно не ти хрумва, че само защото не можем да ги чуем, не означава непременно, че не са там.

Люк се надвеси над картата:

— Е, разбира се, може и да са устроили засада — съгласи се той. — Но защо да го правят?

— О, стига, Скайуокър, това е най-старата тактика в учебниците. Щом плячката не може да се промъкне през обръча, тя се скрива някъде н чака по-добра възможност. А ако не искаш да се дебнете така цяла вечност, й оставяш малък, привидно свободен коридор — тя клекна и прокара пръст през неоцветената част на картата. — Допълнително предимство за тях е, че ако тръгнем на север, за да избегнем шейните, ще е ясно, че искаме да скрием нещо от тях.

Люк сбърчи чело:

— Не че се нуждаят от някакво доказателство. Мара сви рамене и се изправи:

— Някои от офицерите все още изглеждат склонни да се съобразяват със законите. Въпросът е какво ще правим сега?

Люк отново погледна към картата. Според изчисленията на Мара бяха на не повече от четири-пет километра от края на гората. Това правеше около два часа, дори по-малко. Ако имперските войници вече се бяха разположили пред тях…

— Сигурно ще се опитат да ни обкръжат — бавно започна той. — Ще изпратят още хора на север и на юг, а вероятно и зад нас.

— Ако вече не са го направили. Може и да не сме ги чули, те не знаят с каква скорост се движим, така че сигурно са се разпръснали в по-голям обръч. Вероятно са използвали десантни колесници и следотърсачи с въздушни шейни. Това е стандартната процедура за разгръщане на щурмоваците в мрежа.

Люк замислено облиза устни. Щурмоваците нямаха представа, че една от жертвите им е много наясно какво правят.

— И как ще се промъкнем?

Мара си пое дъх със свистене през зъби и отговори спокойно:

— Няма начин. Освен ако не намерим още оръжия и муниции.

Някъде напред отново се чу свистящото бръмчене, усили се и после бавно затихна с отдалечаването на шейните.

— В такъв случай — каза Люк — може би е най-добре да тръгнем право напред и да им се обадим, преди да са ни видели.

Тя изсумтя пренебрежително:

— Като обикновени туристи, които нямат какво да крият ли?

— Имаш ли по-добра идея?

Мара го изгледа убийствено. Но това беше по-скоро по навик, зад надменния й поглед не личеше желание за спор.

— Не — призна тя накрая. — Сигурно искаш и да си сменим ролите, както предложи Карде.

Люк сви рамене:

— Не е възможно да си пробием път с оръжие. И ако си права, че се опитват да ни приклещят, няма да успеем също да се промъкнем тихомълком. Единствената възможност, която ни остава, е да блъфираме, а колкото по-правдоподобна история разкажем, толкова по-голям е шансът да се измъкнем.

Мара недоволно стисна устни.

— Сигурно си прав — поколеба се, извади пълнителя от бластера и му подаде оръжието заедно с кобура.

Люк претегли бластера на ръка.

— Те може и да проверят дали е зареден — спокойно изтъкна той. — Аз бих го направил.

— Виж, Скайуокър, ако си мислиш, че ще ти дам заредено оръжие…

— А ако някой ворнскър ни нападне, преди да сме попаднали на имперски патрул — прекъсна я тихо Люк, — няма да успееш да го заредиш толкова бързо.

— А може би това изобщо не ме интересува — отвърна тя.

— Може и да е така — кимна Люк.

Тя го изгледа отново, но и този път в изражението й липсваше увереност. Стисна здраво зъби и му подаде пълнителя.

— Благодаря — Люк зареди бластера и го пъхна в кобура на лявата си китка. — Арту?

Дроидьт веднага разбра какво се иска от него. Няколко трапецовидни панела, неразличими от останалите в горната му част, се отвориха и откриха дълбока ниша. Люк се обърна към Мара и протегна ръка.

Тя погледна към него и се обърна към тайното отделение.

— Значи така си го направил — кисело каза тя, извади лазерния меч и му го подаде. — Винаги съм се чудила как си успял да вкараш меча през охраната на Джаба.

Люк прибра лазерния меч в тайника и Арту затвори капака.

— Ще го поискам, ако имам нужда от него — каза той на дроида.

— Няма да ти свърши голяма работа — предупреди го Мара. — Ефектът от йосаламирите се простира на няколко километра от края на гората, нито един от номерата с неочакваната атака няма да проработи край Хилард сити.

— Знам — кимна Люк. — Предполагам, че вече сме готови да тръгваме.

— Не още — погледна го Мара. — Остава да направим нещо за лицето ти.

Люк вдигна вежди:

— Едва ли Арту може да го скрие.

— Много смешно! Нещо друго имам предвид — Мара плъзна изучаващ поглед наоколо и тръгна към един странен на вид храст на десетина метра от тях. Стигна до него, дръпна надолу ръкава на туниката си, за да покрие ръката й, и внимателно откъсна няколко листенца. Върна се и заповяда: — Вдигни си ръкавите и протегни ръце.

Той се подчини и тя внимателно втри листото над китката му.

— Да видим дали ще свърши работа.

— А какво точно трябва… — Люк млъкна, ръката му пламна в непоносима болка.

— Чудесно — със задоволство отбеляза Мара. — Алергичен си към него. Успокой се, болката след малко ще изчезне.

— Е, благодаря — изръмжа той. Но болката наистина намаляваше. — А какво ще стане с отвратителния сърбеж?

— Ще продължи още малко — отвърна тя и махна пренебрежително с ръка. — Опитай се да не мислиш за него. Какво ще кажеш?

Люк стисна зъби. Сърбежът не беше кой знае колко мъчителен, а й тя беше права. Там, където бе втрила листото върху кожата, тя бе потъмняла, бързо се подуваше и по нея се появиха мехурчета.

— Изглежда отвратително — промърмори той.

— Доста — съгласи се тя. — Сам ли ще се справиш и с лицето си, или ще го оставиш на мен?

Люк стисна зъби. Нямаше да е приятно.

— Ще се оправя.

Усещането наистина бе отвратително, но когато стигна до брадичката и започна да втрива листата, болката на челото вече бе поутихнала.

— Надявам се, че не съм го втрил твърде близо до очите — измърмори през стиснати зъби и хвърли листото в гората. Бореше се с надигащото се желание да започне да се чеше с ноктите на двете си ръце. — Ще е хубаво да мога да виждам до довечера.

— Ще се оправиш — увери го Мара и огледа резултата със задоволство. — Лицето ти е доста ужасяващо. Със сигурност изобщо няма да приличаш на снимките, с които разполагат имперските патрули.

— Добре — той пое дълбоко дъх и се опита да се вглъби в джедайското упражнение за овладяване на болката. Без Силата не беше много ефикасно, но сякаш поне малко помагаше. — Колко време ще изглеждам така?

— Отокът ще спадне след няколко часа и до утре ще изчезне напълно.

— Абсолютно достатъчно. Готови ли сме вече?

— Напълно — Мара се обърна с гръб към Арту, вдигна дръжките на носилката и пое напред. — Да тръгваме.

Движеха се с доста добра скорост въпреки леката болка в глезена на Мара и сърбящото го лице. За негово облекчение след около половин час сърбежът взе да отслабва, като остана единствено безчувствеността на отока.

Но нещата не стояха така добре с глезена на Мара и като вървеше зад нея и Арту, той ясно виждаше как тя се опитва да го щади. Допълнителният товар от носилката на Арту й пречеше доста и на два пъти той замалко не й предложи да се откажат от разменените роли, но се въздържа. И двамата бяха наясно, че това бе най-добрата възможност да се измъкнат от лапите на имперските войници. Освен това тя бе твърде горда, за да отстъпи.

Изминаха около километър под постоянния шум от прелитащите в далечината шейни, когато изведнъж попаднаха на патрул. Двама моторизирани следотърсачи в блестящи бели брони изскочиха пред тях и повелително им изкрещяха да спрат. Люк изобщо не бе доловил да се приближават, което означаваше, че са били съвсем близо и предварително са знаели местоположението им. Явно ги бяха засекли от известно време и ги бяха проследили. Люк си даде сметка, че бе постъпил правилно, като не предложи на Мара отново да си разменят ролите.

— Стой! — извика ненужно единият от войниците, когато изскочиха пред тях с извадени и готови за стрелба бластери в ръце. — Представете се, в името на Империята!

Време беше да започнат с представлението.

— Момчета, страшно се радвам, че попадаме на вас — извика Люк, като вложи в гласа си толкова облекчение, колкото издаваше отеклото му лице. — Случайно да разполагате с някакъв транспорт? Скъсах си краката от ходене.

В погледа на войниците блесна едва доловимо колебание.

— Представете се! — повтори единият.

— Казвам се Джейд — отвърна Люк и махна към Мара: — Нося подарък на Талон Карде. Не ми се вярва той да е пратил някакъв транспорт за нас, а?

Последва кратко мълчание. Люк реши, че двамата войници се съвещават или се обаждат в базата за заповеди. Изглежда, фактът, че затворникът е жена, ги поразколеба. Но дали това щеше да е достатъчно, бе съвсем друг въпрос.

— Ще дойдете с нас — заповяда войникът. — Офицерът иска да поговори с вас. Ей, жено, свали дроида и се дръпни назад.

— Нямам нищо против — каза Люк. Вторият войник се приближи с шейната и застана пред носилката на Арту. — Но вие сте ми свидетели, че я водих с мен. Карде доста често се измъква от плащането на обещаното възнаграждение, но този път номерът няма да мине.

— Да не си ловец на глави? — попита първият с очевидно презрение в гласа.

— Точно така — отвърна Люк, като вложи в думите си професионална гордост в противовес на презрението на войника.

Не че имаше нещо против тяхното отвращение, напротив, разчиташе на него. Колкото по-здраво залегнеше в главите им грешното впечатление, толкова по-дълго нямаше да заподозрат измамата. Някъде дълбоко в съзнанието му проблесна въпросът, дали един джедай би използвал такава хитрина. Вторият войник бе привързал носилката на Арту отзад на своята шейна и потегляше с нормална за пешеходец скорост.

— Последвайте го! — заповяда първият и се завъртя така, че да остане последен. — Но първо хвърли бластера си на земята, Джейд.

Люк се подчини и всички тръгнаха. Първият следотърсач се забави, колкото да вдигне бластера, и ги последва.

След около час излязоха от гората. Двете шейни останаха с тях през цялото време, но по пътя малката им група се разрасна. От двете им страни се подредиха още следотърсачи, които от време на време се въртяха, за да говорят със задните или с предните. С приближаването на града се появиха и тежковъоръжени щурмоваци, които заеха позиции от двете страни на затворниците с вдигнати пред гърдите бластери. Моторизираните следотърсачи се дръпнаха встрани, за да могат да наблюдават по-голям периметър.

Когато най-сетне излязоха от гората, ескортът им наброяваше повече от десетина следотърсачи и двайсет щурмоваци. Беше впечатляваща демонстрация на военна сила и повече от самото издирване показа на Люк сериозността, с която тайнственият командващ имперската флота се отнасяше към инцидента. Дори на върха на могъществото си Империята не отделяше с лека ръка толкова много щурмоваци.

На голата поляна между гората и отдалечените на петдесетина метра първи сгради на Хилард сити ги очакваха трима души — двама щурмоваци и мъж с каменно лице и майорски пагони на мръснокафявата имперска униформа.

— Почти навреме — промърмори той, когато Мара и Люк приближиха. — Кои са?

— Мъжът твърди, че се казва Джейд — докладва един от щурмоваците със студения бездушен глас, който използваха всички. — Ловец на глави, работи за Карде. Жената била негова пленничка.

— Да, била е досега — уточни майорът и погледна Мара. — Как се казваш, крадло?

— Сенри Кифа — кисело отговори Мара. — И не съм откраднала нищо. Талон Карде ми е длъжник, и то голям. Взех само това, което ми се полага.

Офицерът се обърна към Люк и той сви рамене:

— Това си е работа на Карде. Искаше да я хвана и ето, водя му я.

— Както и откраднатото от нея — офицерът погледна към Арту, вързан на прикрепената за шейната носилка. — Свали дроида — заповяда на следотърсача. — Земята тук е достатъчно равна, за да се движи сам. Остави го при затворниците и се върни в частта си. Вържете ги, тук няма корени, в които да се препъват.

— Чакайте малко — възрази Люк, когато един щурмовак се приближи към него. — Защо и мен?

Офицерът леко повдигна вежди:

— Не си доволен ли, ловецо на глави? — предизвикателно попита той.

— Да, никак не съм доволен. Затворникът е тя, а не аз.

— Засега и двамата сте затворници — отвърна майорът.

— Така че млъквай — изгледа намръщено лицето на Люк:

— Какво, в името на Империята, ти се е случило?

Очевидно подутото лице нямаше да може да мине за естествен белег.

— Паднах в някакви храсти, докато я преследвах — изръмжа той. Щурмоваците здраво вързаха ръцете му отпред. — В началото щипеше ужасно.

Майорът се усмихна и каза сухо:

— Сигурно е страшно неприятно. За щастие в Хилард сити има чудесен лекар, който ще те оправи бързо — той задържа погледа си върху Люк още няколко секунди и се обърна към командира на щурмоваците: — Предполагам, че вече сте им взели оръжието?

Щурмовакът махна с ръка и следотърсачът се приближи и подаде на майора бластера на Мара.

— Интересно оръжие — измърмори той, повъртя го в ръцете си и го прибра в колана. Някъде отгоре се чу леко бръмчене и Люк вдигна глава. Над тях кръжеше нападателна колесница, Мара се бе оказала права. Майорът погледна към небето и каза: — Аха. Да вървим, командир.

Хилард сити силно напомняше на Люк Мос Айсли — малките къщички и магазини бяха набутани едни до други, между тях се провираха тесни улички. Групата се насочи към един от по-широките булеварди, които се разпръсваха като спици на колело от центъра на града. Докато вървяха пред надвисналите сгради, на Люк му се стори, че вижда празно пространство на няколко пресечки. Може би беше градски площад или мястото за кацане на космически кораби.

Авангардът излезе на главната улица и щурмоваците внезапно промениха бойния ред. Тези от вътрешния кръг се приближиха по-близо до Люк и Мара, а останалите излязоха напред и встрани. Изведнъж спряха и направиха знак на пленниците да сторят същото. В следващия момент иззад ъгъла се показа причината за неочакваната промяна — към тях отривисто се приближаваха четирима мърляви мъже, а между тях с вързани на гърба ръце вървеше пети.

Изскочиха на улицата и мигновено бяха спрени от четирима щурмоваци. Между тях протече кратък и недоловим разговор, който приключи с очевидно неохотното предаване на бластерите на четиримата. Придружени от имперските войници, те продължиха към главната група и Люк най-накрая успя да види лицето на пленника. Беше Хан Соло.

Щурмоваците разкъсаха леко обръча, за да направят път на новодошлите.

— Какво искате? — попита майорът, когато те се изправиха пред него.

— Казвам се Чин — отговори един от тях. — Хванахме този плъх да души край гората, може би търсеше този, когото водите с вас. Мислех си, че сигурно ще искате да си поговорите с него.

— Необичайна щедрост от ваша страна — подигравателно каза офицерът и хвърли кратък претеглящ поглед към Хан. — Нима си стигнал до това заключение съвсем сам?

Чин се изпъна:

— Това, че не живея в големия бляскав град, не означава, че съм глупак — сковано отговори той. — Какво си мислиш, че ние не знаем какво става, когато имперски щурмоваци се разположат наблизо на временен гарнизон?

Майорът го изгледа студено:

— Можеш само да се молиш гарнизонът да е временен — после се обърна към щурмовака до него и кимна към Хан: — Претърси го за оръжие.

— Ние вече… — започна Чен, но офицерът го стрелна с поглед и той млъкна.

Претърсването отне само минута. Нищо не се намери.

— Сложете го при останалите — заповяда офицерът. — Добре, Чин, свободни сте да си тръгвате. Ако се окаже, че струва нещо, ще имам грижата да си получите възнаграждението.

— Необичайна щедрост от ваша страна — отвърна Чин с едва прикрита ирония. — Може ли да си получим оръжията?

Майорът ги изгледа остро:

— Ще си ги вземете от базата, в хотела точно срещу площада. Умен гражданин като теб не може да не го намери.

За момент Чин сякаш бе готов да спори, но като погледна щурмоваците, промени намерението си. Обърна се мълчаливо и поведе тримата си другари обратно към града.

— Тръгвайте — заповяда майорът и всички потеглиха.

— Е — прошепна Хан, като се изравни до Люк. — Отново сме заедно, а?

— Твоите приятели май нещо бързат да изчезнат — прошепна Люк.

— Може би не искат да изпуснат празненството. Организираха малка сбирка в чест на моето залавяне.

Люк го погледна многозначително:

— Срамота, че не са ни поканили.

— Така е — съгласи се Хан с каменно изражение. — Но човек никога не знае какво може да му се случи.

Вече бяха излезли на булеварда и вървяха към центъра на града. Пред тях се издигаше нещо кръгло и сиво, което едва се виждаше над главите на щурмоваците. Люк източи врат, за да може да погледне по-добре — беше голяма арка, стърчаща в единия край на градския площад, който бе зърнал.

Арката беше доста внушителна, особено за толкова отдалечен от центъра на галактиката град. Горната куполовидна част бе от различни видове камък, над нея се издигаше нещо като кръст. Надолу постройката се стесняваше и завършваше с четири широки по един метър подпорни колони. Сводът се извисяваше най-малко на десет метра над земята, разстоянието между колоните бе наполовина. Отзад се виждаше градският площад, петнайсетина метра дълъг.

Идеалното място за засада, Люк усети как стомахът му се свива. Идеалното място за засада, само че, щом това бе очевидно за него, със сигурност го знаеха и щурмоваците.

Наистина беше така. Предните части на групата стигнаха до площада, щурмоваците излязоха от тясната улица и всеки от тях повдигна бластера си. Раздалечиха се, за да обхванат по-голям периметър. Значи наистина очакваха засада. И то точно тук. Люк стисна зъби и погледна отново към арката.

— Трипио тук ли е? — шепнешком попита той Хан. Усети изненадата на приятеля си, но Хан все пак не се впусна в ненужни въпроси.

— Да, с Ландо е.

Люк кимна и погледна надясно. Арту вървеше отстрани по неравната улица, като усилено се опитваше да не изостава. Той се стегна и пристъпи към него. Дроидът изпищя, спъна се в протегнатия му крак и падна с трясък на земята.

Джедаят мигновено коленичи, за да го изправи, но му беше трудно с вързаните ръце. Видя как един щурмовак се приближава да помогне, но в първия момент наоколо нямаше никой, който да ги чуе, и той прошепна на дроида:

— Арту, свържи се с Трипио. Кажи им да нападнат, когато стигнем арката.

Дроидът веднага се зае с поставената му задача, пронизителното му пиукане почти проглуши ушите на наведения над него Люк. Главата му още звънтеше, когато изотзад го сграбчиха силни ръце и го изправиха на крака. Той залитна, но успя да запази равновесие. Срещу него стоеше майорът и го гледаше изпитателно.

— Какво беше това? — попита настойчиво той.

— Дроидът падна — отвърна Люк. — Мисля, че се спъна…

— Имам предвид излъчването — рязко го прекъсна офицерът. — Какво каза?

— Сигурно ме псуваше, задето го препънах. Откъде да знам какво казва!

Майорът го измери с поглед и се обърна към близкия щурмовак.

— Тръгвайте, командир. Отваряйте си очите на четири.

Завъртя се кръгом и всички продължиха напред.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — прошепна Хан. Люк си пое дъх, впери очи в арката отпред и отговори:

— И аз се надявам.

Предстоеше след няколко минути да разберат.