Тимъти Зан
Наследникът на Империята (15)

ГЛАВА 15

През цялото време на пътуването с прикриващия кораб от Нклон Хан очакваше да бъдат нападнати. За щастие този път предчувствието му не се сбъдна. Трите кораба стигнаха депото на прикриващите кораби без никакви неприятности и заедно извършиха кратък скок през хиперпространството до покрайнините на системата Атега. Там Чубака и Лея се прехвърлиха на яхтата на Ландо „Дамата на късмета“ и потеглиха за Кашиуук. Люк почака, за да се увери, че са заминали безопасно, свали бойната готовност на изтребителя и изчезна по някаква своя тайнствена задача. Хан остана на борда на „Сокол“ с Ландо и Трипио.

— Не се притеснявай за нея — успокои го Ландо, който ровичкаше нещо по бордовия компютър от мястото си на втория пилот. — Сега е в пълна безопасност.

Хан с усилие се отдръпна от илюминатора и го погледна. Навън нямаше какво да види — „Дамата на късмета“ отдавна бе изчезнал.

— Знаеш ли, почти същото нещо каза и тогава на Боорди — рече кисело. — Онова нескопосно скалъпено надбягване, помниш ли? Тогава постоянно повтаряше: „Не се притеснявай за нея.“

Ландо цъкна с език:

— Да, но сега наистина го вярвам.

— Хубаво, че го казваш. Какво забавление си ни измие — [???]

— Първо трябва да накараме Трипио да изпрати съобщение до Корускант — отговори Ландо. — Така всеки, който тръгне да ни следи, ще остане с впечатлението, че Лея е на борда на „Сокол“. След това ще прехвърлим няколко системи и ще изпратим ново съобщение. А за след това си мислех — погледна го той изпитателно, — че можем да направим една малка обиколка.

— Обиколка? — подозрително повтори Хан. Ландо направо излъчваше невинност, а на лицето му се бе появило изражението, с което го увличаше в рисковани начинания.

— Да не искаш да обиколим цялата галактика да търсим изчезналите минни къртици?

— Хан! — възкликна докачено Ландо. — Нима мислиш, че ще падна толкова ниско, че да те подмамвам да ми помагаш да си върша работата?

— Извинявай — отговори приятелят му, като се опита гласът му да не прозвучи много подигравателно. — Забравих, че вече си почтен човек. Какви са тези обиколки, които предлагаш да направим?

— Е… — Ландо нехайно се облегна назад и сложи ръце на тила. — Ти спомена, че не си успял да се свържеш с Талон Карде. Мислех си, че можем да опитаме отново.

Хан го погледна изненадано:

— Шегуваш ли се?

— Защо не? На теб ти трябват товарни кораби и добър хакер. Карде може да ти достави и двете.

— Вече не ми трябва хакер — отговори Хан. — Ти сам каза, че сега Лея е в пълна безопасност.

— Разбира се, докато някой не пусне слуха, че тя е там — възрази Ландо. — Не ми се вярва да го направят уукитата, но през Кашиуук минават всякакви други търговци. Достатъчно е да я забележи един човек, и ще се върнеш в същото положение, както когато дойде на Нклон — вдигна той вежди. — А освен това Карде може да разполага с някаква информация за загадъчния нов командващ имперските сили, който напоследък ви кара да се въртите като кучета след опашките си.

Почти със сигурност този командващ стоеше зад нападенията срещу Лея.

— Знаеш ли как да се свържеш с Карде?

— Не пряко, но знам къде да намеря хората му. Но щом така и така разполагаме с Трипио и способностите му да говори всякакви езици, най-добре ше е да продължим напред и да установим нови връзки.

— Ще ни трябва доста време.

— По-малко, отколкото си мислиш — увери го Ландо. — Освен това новите връзки ше покрият следите ни.

Хан се намръщи, но Ландо беше прав. Лея беше в безопасност, поне засега, така че можеха да си позволят да подходят към нещата предпазливо.

— Добре — кимна той. — Стяга да не се наложи да играем на гоненица с някой звезден разрушител.

— Разбира се — сериозно се съгласи Ландо. — Последното ни желание е да пуснем имперските сили по следите на Карде. И без това си имаме предостатъчно врагове — той превключи интеркома: — Трипио? Чуваш ли ме?

— Разбира се — отговори той с гласа на Лея.

— Ела тук — заповяда Ландо. — Време е за първото ти представление.

Този път командната зала вместо с картини беше пълна със скулптури — над сто бяха подредени около стените или разположени върху богато украсени пиедестали. Разнообразието, както би трябвало да очаква Пелаеон, беше учудващо и варираше от огромни късове камък и дърво, по които личеше намесата на човешка ръка, до други, които по-скоро приличаха на замръзнали живи същества, отколкото на произведения на изкуството. Всяко бе обградено от мек ореол светлина, която рязко контрастираше с тъмните пространства помежду им.

— Адмирале? — колебливо извика Пелаеон, опитвайки се да намери фигурата на Траун сред произведенията на изкуството и меката светлина.

— Влезте, капитане — отвърна студено Траун. Над командното кресло, точно над белеещата се в тъмнината адмиралска униформа, се появиха две блестящи червени точици. — Имате ли някакви новини?

— Да, сър — Пелаеон пристъпи до кръглото командно табло и подаде чипа с информацията. — Една от сондите ни е засякла Скайуокър и спътниците му в покрайнините на Атега.

— И спътниците му — замислено повтори Траун. Взе информационния чип, пъхна го в компютъра и мълчаливо прегледа съдържанието му. — Интересно — промърмори. — Наистина интересно. Какъв е този трети кораб, който отива да се скачи с централния отсек на „Хилядолетен сокол“?

— Засега сме го идентифицирали като „Дамата на късмета“ — отговори Пелаеон. — Личният краб на управителя Ландо Калризиан. Една от другите сонди е засякла съобщение, че Калризиан напуска Нклон и отива на покупки.

— Знаем ли, че Калризиан наистина се е качил на борда на кораба на Нклон?

— Ъъъ… не, сър, не със сигурност. Но може да се опитаме да получим тези сведения.

— Няма нужда — махна Траун. — Враговете ни са далеч над тези детински номера — посочи към екрана, на който се виждаше как „Дамата на късмета“ се скачва с „Хилядолетен сокол“. — Вижте, капитане, тяхната стратегия. Капитан Соло, съпругата му и може би уукито Чубака се качват на „Сокол“ още на Нклон, а Калризиан взема своя кораб. Излитат до покрайнините на системата Атега и там се прехвърлят.

Пелаеон сви вежди:

— Но ние…

— Шшт! — рязко го прекъсна Траун и вдигна пръст с прикован в екрана поглед. Пелаеон също се взря, но там не се случваше нищо особено. След няколко минути двата кораба се разделиха, внимателно отдалечавайки се един от друг. — Великолепно — каза адмиралът и застопори картината на екрана. — Четири минути и петдесет и три секунди. Доста са бързали, разбира се, да не забравяме, че скачването на два кораба ги прави твърде уязвими. Което означава… — сбърчи замислено чело, но след това взорът му се проясни и той със задоволство продължи: — Че трима души са минали от кораб на кораб.

— Тъй вярно, сър — кимна Пелаеон, чудеше се откъде, в името на Империята, бе разбрал това адмиралът. — Но поне знаем със сигурност, че Лея Органа Соло е останала на „Хилядолетен Сокол“.

— Така ли? — лениво попита Траун. — Наистина ли го знаем със сигурност?

— Мисля че, да, сър — настойчиво отговори Пелаеон. Все пак адмиралът не бе видял записа до края. — След като „Дамата на късмета“ и изтребителят на Скайуокър потеглиха, засякохме съобщение, което без съмнение идваше от „Хилядолетен сокол“.

Траун поклати глава:

— Било е запис — гласът му не оставяше място за спор. — Не, те са по-хитри. Значи е бил пренастроен на нейните гласови честоти дроид, най-вероятно протоколният ЗРО дроид на Скайуокър. Виждате ли, Лея Органа Соло е единият човек, който е заминал с „Дамата на късмета“.

Капитанът се взря в екрана:

— Не разбирам.

— Нека да видим какви са възможностите — отговори Траун, облегна се в креслото и сплете пръсти пред себе си. — На борда на „Хилядолетен сокол“ излитат трима души, а на „Дамата на късмета“ има само един. След това между двата се прехвърлят общо трима души. Но Соло и Калризиан са хора, които няма да поверят кораба си на несигурното управление на бордовия компютър или на някой дроид. Така че накрая на всеки кораб трябва да остане поне един човек. Следите ли мисълта ми?

— Да — кимна Пелаеон. — Но от това не става ясно кой къде е отишъл.

— Търпение, капитане — прекъсна го Траун. — Търпение. Както казахте, въпросът опира до крайния състав на екипажите. За щастие, след като вече знаем, че са били извършени три прехвърляния, остават само две възможни комбинации: Или Соло и Органа Соло са заедно на „Дамата на късмета“, или че там са Органа Соло и уукнто.

— Освен ако не се е прехвърлил някой дроид — изтъкна Пелаеон.

— Не ми се вярва — поклати глава Траун. — Ако погледнем назад в миналото, Соло никога не е харесвал дроидите и не им е позволявал да пътуват на кораба му освен при изключително необичайни обстоятелства. Дроидът на Скайуокър и приятелят му космическият робот, изглежда, са единственото изключение, а благодарение на уловеното от вас съобщение вече знаем, че дроидът е останал на „Хилядолетен сокол“.

— Тъй вярно, сър — отговори не напълно убедено Пелаеон, но много добре съзнаваше, че не сега е времето и мястото да спори. — Да обявя ли за издирване „Дамата на късмета“?

— Не е нужно — отклони предложението му Траун и този път задоволството в гласа му си пролича ясно. — Знам с абсолютна точност накъде отива Лея Органа Соло.

Пелаеон го зяпна изненадано:

— Не може да бъде, сър.

— Говоря сериозно, капитане — спокойно каза Траун. — Помислете: Соло и Органа Соло няма какво да спечелят, ако просто се прехвърлят заедно на „Дамата на късмета“ — „Хилядолетен сокол“ е много по-бърз и по-добре защитен. Това упражнение има смисъл единствено ако Органа Соло и уукито са заедно — адмиралът се усмихна: — А след като знаем това, остава само едно възможно място, където могат да отидат.

Пелаеон погледна към екрана, чувстваше се малко объркан. Но логиката на върховния адмирал изглеждаше абсолютно ясна и непоклатима:

— Кашиуук?

— Кашиуук — потвърди Траун. — Те много добре знаят, че не могат да се изплъзват постоянно от ногрите, и затова са решили да я заобиколят с уукита. С всичките недостатъци и положителни страни на това действие.

Пелаеон потръпна. Той бе летял с един от корабите, изпратени до Кашиуук да заловят уукита за императорската търговия с роби.

— Може и да не излезе толкова лесно, колкото изглежда, адмирале — предупреди го той. — Най-доброто, което може да се каже за природата на Кашиуук, е, че тя представлява смъртоносен капан. А и самите уукита са изключително способни бойци.

— Не по-добри от ногрите — възрази студено Траун. — А какво разбрахте за Скайуокър?

— След като напусна Атега, се насочи към Джомарк — отговори Пелаеон. — Но може и да е променил курса си, след като е излязъл от обхвата на нашите сонди.

— Не, със сигурност отива към Джомарк — леко се усмихна Траун. — Нашият майстор джедай го каза, нали? — адмиралът погледна към часовника на командното табло. — Заминаваме за Джомарк незабавно. Каква преднина имаме?

— Най-малко четири дни, при условие че Скайуокър не е направил някакви подобрения на изтребителя си. А може и повече, зависи колко пъти ще спре по пътя.

— Няма да спира изобщо — каза Траун. — За пътувания на такива разстояния джедаите изпадат в хибернационен транс. Но за нашите цели четири дни преднина са съвсем достатъчни — той се изправи в креслото и натисна някакъв бутон. Изображенията на скулптурите се стопиха и студена светлина обля командната зала. — Ще ни трябват още два кораба. Кръстосвач прехващан, който да измъкне от хиперпространството Скайуокър, и някакъв товарен кораб. За предпочитане такъв, от който ще можем да се лишим лесно.

— Да се лишим лесно? — премигна изненадано Пелаеон.

— Точно така, капитане. Ще трябва да замаскираме нападението като обикновен нещастен случай. Попаднали сме на Скайуокър, докато сме претърсвали товарен кораб, заподозрян, че носи въоръжение за бунтовниците — вдигна той вежди: — По този начин си запазваме възможността при необходимост да го прехвърлим към Кбаот, без Скайуокър да разбере, че е било засада.

— Разбрано, сър — отговори Пелаеон. — С ваше разрешение ще се оттегля да подготвя „Химера“ за пътуването — обърна се той и замръзна на място.

В средата на залата се издигаше скулптура, която не бе изчезнала с останалите. Обляна от нежна светлина, тя се извиваше на пиедестала като вълна от странен океан.

— Да — каза Траун зад него. — Тази всъщност е истинска.

— Много… много интересно — успя да отговори Пелаеон. Скулптурата му действаше хипнотично.

— Нали? — съгласи се адмиралът, гласът му бе изпълнен с копнеж. — Тя е свидетелство за единствения ми провал в Непознатите райони. Единствения път, когато разбирането за изкуството на една раса не успя да ми даде вътрешна представа за нейната душевност. Или поне не навреме. Сега вярвам, че най-накрая започвам да ги разбирам.

— Занапред ще се види ползата — предположи дипломатично Пелаеон.

— Едва ли — отговори със същия унесен глас Траун. — Отмъстих си за накърнената чест, като унищожих цялата им планета.

Пелаеон преглътна.

— Да, сър — прошепна той и отново тръгна към вратата. На минаване покрай скулптурата потрепери леко.