Тери Гудкайнд
Душата на огъня (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

КАЛАН СЕ ИЗПРАВИ и разтърка очи под гърмящата буря, разразила се с нова сила. Примигна, напрягайки взор в полумрака. Ричард не бе до нея. Нямаше представа кое време е, но си бяха легнали късно. Предположи, че е някъде среднощ, далеч от сутринта. Реши, че Ричард сигурно е излязъл навън по нужда.

Обилният дъжд, обливащ покрива, оставяше у нея чувството, че стои под водопад. При първото им посещение в селото Ричард бе използвал къщата на духовете, за да научи Калните как да правят непропускащи покриви, различни от тревните, които използваха. Вероятно това бе най-сухата сграда в селото.

Хората се въодушевиха от идеята за непропускащи покриви. Тя си помисли, че още някоя и друга година и покривите в цялото село ще са само от плочи. В случая бе благодарна за сушинката.

Калан се надяваше сега, когато вече бяха убедени, че в смъртта на Джуни няма нищо свръхестествено, Ричард да е започнал да се поуспокоява. Той, също като Пилето, бе огледал всяка кокошка в селото, но и двамата не бяха открили тази, която всъщност не е кокошка. Или пък каквото и да е пернато чудовище. Работата приключи. На сутринта мъжете щяха да пуснат на свобода животинките.

Зед и Ан изобщо не бяха доволни от Ричард. Ако той наистина вярваше, че горящото огънче е било една от Хармониите — същество от отвъдния свят, — тогава какво, в името на Създателя, си мислеше, че прави, като го стиска в юмрука си? Ричард не се бе замислял върху този въпрос или просто не каза нищо, страхувайки се да не даде на Зед още едно основание да го сметне за откачил.

Добре че поне дядо му не бе жесток в дългото си обяснение за причините на скорошните събития. Лекцията му имаше по-скоро поучителен, отколкото назидателен характер, макар да имаше нотки и на второто.

Ричард Рал, Господарят на Д’Харанската империя, човекът, пред когото се кланяха крале и кралици, стоеше мълчаливо, докато дядо му сновеше напред-назад и го кореше, назидаваше, учеше, от време на време говорейки като Пръв магьосник, от време на време като дядо на Ричард и от време на време като негов приятел.

Калан знаеше, че Ричард уважава Зед твърде много, за да посмее да се обади. След като Зед е разочарован, нека бъде така.

Преди да се оттеглят за сън, Ан съобщи, че е получила отговор в дневника си. Вирна и Уорън знаеха за книгата, от която се интересуваше Ричард — „Двойникът на планината“. Вирна й пишеше, че това е книга с пророчества, но че е попаднала в ръцете на Джаганг. По инструкция на Натан тя и Уорън я били унищожили заедно с други книги, изброени от Пророка. С изключение на „Книгата на инверсиите и двойничествата“, която Джаганг не успял да докопа.

Когато най-сетне отидоха да спят, Ричард изглеждаше мрачен или най-малкото вглъбен в свои си мисли. Не бе в настроение да се любят. И в интерес на истината, като се има предвид преживеният ден, тя не остана разочарована от това.

Калан въздъхна. Едва втората им вечер заедно, а вече нямаха желание за ласки. А колко дълго си бе мечтала за този момент?

Отпусна се по гръб, притискайки с длани уморените си очи. Прииска й се Ричард да побърза и да се пъхне в леглото, преди да е заспала. Искаше да го целуне, поне това. Да му каже, че знае, че той прави онова, което смята за най-правилно. Да го увери, че това не го прави глупав в очите й. Не бе ядосана, наистина. Просто искаше да е близо до него. А не цял ден да се скита в дъжда в търсене на някаква си кокошка.

Искаше да му каже, че го обича.

Извъртя се на една страна към празното му място. Зачака. Клепачите й натежаха, с усилие да ги задържа отворени. Щом понечи да отпусне ръка върху неговата половина от одеялото, установи, че той я е завил с нея. Защо ли, ако възнамерява да се върне веднага?

Калан се изправи. Отново разтърка очи. В полумрака, разсейван единствено от слабата светлинка на огъня, забеляза, че дрехите му ги няма.

Денят бе дълъг. Предишната нощ почти не мигнаха. Защо ли е излязъл навън в дъжда посред нощ? Имаха нужда от сън. На сутринта ги чакаше път. Трябваше да се връщат в Ейдиндрил.

На сутринта. На сутринта тръгваха. Той имаше време само дотогава.

Калан изръмжа и се спусна към дрехите си. Ричард бе отишъл да търси доказателство. Беше сигурна, че е така. Нещо, което да докаже пред другите, че не е толкова глупав.

Заровичка в раницата си и измъкна малко свещниче. Имаше конусовидна форма, така че дори в дъжда щеше да й свети. Взе от купчината край огнището дълга съчка, запали я и я поднесе към свещника. Затвори малката стъклена вратичка, за да не позволи на вятъра да угаси пламъчето. Свещникът и свещичката бяха миниатюрни и не осветяваха кой знае колко много. Но това бе най-доброто, което можеше да си достави, и бе по-добре от нищо в черната като рог дъждовна нощ.

Дръпна влажната си риза от кола, на която я бе окачил Ричард край огъня. Допира на студената материя върху кожата й я накара да потръпне. Сега вече младоженецът щеше да получи една лекция и от нея. Тя щеше да настоява незабавно да се върне в леглото и да я прегръща, докато отново се стопли. Негова бе вината, че вече бе започнала да трепери. Кривейки лице, нахлузи на голите си крака подгизналите студени панталони. Какво ли доказателство е отишъл да търси? Кокошката? Докато сушеше косата си на огъня, преди да си легнат, тя го попита защо е убеден, че е видял една и съща кокошка няколко пъти. Ричард й отвърна, че мъртвата кокошка пред къщата на духовете сутринта е имала тъмен белег отдясно на човката си, близо до гребена. И че кокошката, посочена после от Пилето, имала същия белег.

Той бе направил връзката едва по-късно. Каза, че кокошката, която стояла над вратата в стаята с мъртвото тяло на Джуни, имала същия белег на човката. Никоя кокошка от събраните в трите сгради го нямала.

Калан възрази, че кокошките непрекъснато кълват по земята, която е кишава и кална, така че най-вероятно белегът е от мръсотия. Нещо повече, подобни мръсни петна сигурно има върху други кокошки. Но просто дъждът ги е измил.

Калните бяха категорични, че са прибрали всички кокошки в селото — до последната. Следователно онази, която Ричард търсеше, трябваше да е сред намиращите се в трите сгради. На това той не отвърна нищо.

Калан попита защо ли тази кокошка — възкръснала от мъртвите — ще ги преследва цял ден. С каква цел? Ричард не отвърна и на този въпрос. Калан осъзна, че не му е особена подкрепа. Знаеше, че той не отива да се бие от любов към битките. Упорството му нито бе самоцелно, нито бе предназначено да я ядоса.

Трябваше да го изслуша с по-голямо разбиране, с повече внимание. Нали е негова съпруга. Ако не може да разчита на нея, на кого? Нищо чудно, че не бе в настроение за любов. Но кокошката…

Отвори вратата. Посрещна я мощна вълна от вятър и дъжд. Кара си бе легнала. Ловците, които пазеха къщата на духовете, мигом забелязаха Калан и я наобиколиха. Очите им се взираха в сгряното й от свещичката лице, плуващо в тъмнината. Лъщящите им тела се материализираха от тъмнината всеки път, щом небето биваше прорязано от светкавица.

— Накъде тръгна Ричард? — попита ги тя.

Мъжете замигаха глуповато.

— Ричард — повтори тя. — Не е вътре. Излезе преди известно време. Накъде тръгна?

Един от ловците потърси с поглед очите на другарите си, преди да отвърне. Всички поклатиха отрицателно глави.

— Никого не сме виждали. Вярно, че е тъмно, но въпреки това бихме го забелязали, ако излезе.

Калан въздъхна.

— Не съм сигурна. Ричард е бил горски водач. Нощта е стихията му. Той може да се стопи в тъмнината така, както вие изчезвате в тревата.

Мъжете закимаха, напълно убедени в думите й:

— Тогава значи е някъде навън, но не знаем къде. Ричард Избухливият понякога е като дух. Не прилича на никой друг човек, когото познаваме.

Калан се усмихна на себе си. Ричард бе рядко срещан човек — знакът на магьосника.

Веднъж ловците го бяха взели със себе си на състезание по стрелба с лък. Той направо ги изуми. Съсипа всичките им стрели. Уцелваше винаги десятката на мишената, като всяка следваща стрела попадаше в тялото на предната, разцепвайки я на две.

Дарбата на Ричард направляваше стрелите му, макар той да не вярваше, че е така. За него всичко бе въпрос само на практика и концентрация. „Да призовеш мишената“ — така го наричаше той. Казваше, че извиква мишената при себе си, оставяйки всичко наоколо да изчезне. И щом усети, че стрелата му е намерила единствената съществуваща във въздуха точка, я пуска. Можеше да го прави за отрицателно време.

Калан трябваше да признае, че когато той я учеше да стреля, имаше моменти, когато разбираше за какво става въпрос. Наученото веднъж дори й спаси живота. Въпреки всичко тя бе убедена, че има намеса и на магията.

Ловците дълбоко уважаваха Ричард. Стрелбата бе само една от причините. Човек трудно можеше да не го уважава. Щом тя твърдеше, че той може да става невидим, ловците нямаха причина да се съмняват в думите й.

Всъщност запознанството между Ричард и Калните едва не започва зле. При първата им среща в тревистите полета, когато Калан го водеше към селото, Ричард бе изтълкувал погрешно смисъла на поздрава с плесница и бе ударил Савидлин, един от водачите им. С този си акт той непреднамерено бе признал силата на домакините си и се бе превърнал в техен високо ценен приятел, но в същото време си бе спечелил прозвището „Ричард Избухливия“.

Калан изтри дъжда от лицето си.

— Добре. Искам да го открия. — Тя направи знак в тъмнината. — Разпръснете се. Ако го намерите, кажете му, че искам да го видя. Ако не го намерите, се върнете на това място, след като сте огледали района си. После се преместваме на друго място и така, докато го открием.

Те се наканиха да й възразят, но тя им обясни, че е уморена и иска новия си съпруг при нея в леглото. Замоли ги да й помогнат, защото иначе щяла да се впусне сама в търсене.

Помисли си, че Ричард прави точно това — търси сам, защото никой не му вярва.

Мъжете с неохота се съгласиха и се разпръснаха в различни посоки. След малко до един се стопиха в тъмнината. Тъй като не носеха тежки обувки, не им бе трудно като на нея да се придвижват в калта.

Калан се събу и хвърли ботушите си на прага на къщата на духовете. Усмихна се при мисълта, че поне в това бе успяла да надхитри калта.

В Ейдиндрил сигурно имаше цял куп жени — от аристократки, през дипломатки до съпруги на дипломати, които при вида на Майката Изповедник, боса, затънала до глезените в кал, мокра до кости, биха припаднали на мига.

Калан джапаше в калта, опитвайки се да предугади дали Ричард има някаква последователност в търсенето. Той рядко предприемаше случайни ходове. Какво би направил, ако трябва да претърси цялото село в тъмното?

Калан започваше да се съмнява в първата си мисъл, че вероятно той търси кокошката. Може би е осъзнал, че тя, Зед и Ан имат право. Може би не търси кокошката. Но тогава какво прави навън в нощта?

Дъждът барабанеше по главата й, спускаше се по тила и гърба й и тялото й се разтърсваше от ледени спазми. Дългата й коса, която така педантично бе изсушила и сресала, отново подгизна. Ризата залепна за тялото й като втора кожа. Отвратително студена кожа.

Къде може да е отишъл Ричард?

Тя се спря и вдигна свещника.

Джуни.

Може би е отишъл да види Джуни. Усети как я свива сърцето. Може пък да е отишъл да огледа мъртвото телце на бебето. Да е искал да изрази скръбта си към двамата.

Това би било нещо, което не би я учудило. Може би му се е приискало да се помоли на добрите духове за двете нови души, пренесли се в непознат за тях свят. Ричард би направил подобно нещо.

Калан мина през леден водоскок, изливащ се от един покрив, и дъхът й спря, щом струята докосна лицето й. Отметна мокрите кичури коса и изплю малко вода, после продължи напред. От усилието да държи напред свещника пръстите й измръзнаха.

Огледа се напрегнато в нощта, опитвайки се да определи къде точно се намира и да се увери, че върви в правилната посока. Посрещна я позната ниска стена с трите саксии отпред. Наблизо не живееше никой. В саксиите бяха растенията, отглеждани в чест на злите духове, обитаващи близкото помещение. Оттук нататък пътят й беше познат.

Още малко напред, после зад ъгъла и намери вратата към къщата, където се полагаха телата на мъртвите. Опипвайки с безчувствените си пръсти, най-сетне напипа дръжката. Вратата, подута от влагата, изскърца. Калан пристъпи вътре и затвори след себе си.

— Ричард? Тук ли си?

Никакъв отговор. Повдигна свещника. С другата ръка закри носа си, предпазвайки се от ужасната воня. Езикът й усети тръпчивия аромат.

Мъничкото пламъче облиза платформата, върху която бе положено телцето на бебето.

Тя пристъпи напред, стресна се, настъпила някаква буболечка на пода с босия си крак, но при вида на простиращата се пред очите й трагедия страхът й моментално се стопи.

Гледката я вцепени. Малките ръчички бяха застинали във въздуха. Крачетата бяха вкочанени, под стъпълцата имаше милиметър въздух. Мъничките длани бяха разтворени. Стори й се невъзможно да съществуват толкова малки пръстчета.

Усети как в гърлото й се надига буца. Прикри устата си с ръка, за да сподави напиращия вик. Бедното същество. Бедната майчица.

Зад гърба си чу странен повторяем звук. Загледана в мъничкото безжизнено телце, се опита да определи източника на меките отривисти звуци. Изведнъж настъпи тишина. После пак започна. И пак спря. Без много да се замисли, Калан реши, че сигурно е капеща вода.

Не можа да устои и протегна ръка напред. Нежно обгърна с длан мъничката разперена ръчичка. Дланта на бебчето можеше да побере само един неин пръст. Почти бе готова да повярва, че мъничките пръсти всеки миг ще се обвият около нейния. Но те не помръднаха.

Преглътна поредния вик, усети как по бузата й се изтърколва сълза. Толкова й дожаля за майката. Калан бе виждала толкова много смърт, толкова много трупове и не можеше да си обясни защо този пред нея толкова дълбоко я потриса. Наистина се чувстваше потресена.

Даде воля на чувствата си и заплака пред съдбата на детето. В самотата на къщата на мъртвите, сърцето й зарида за този неживян живот, за този съд, пристигнал в света без душа.

Звукът зад гърба й изведнъж привлече вниманието й и тя се обърна, за да види какво смущава молитвата й към добрите духове.

Прекъсна риданието си с вик.

Там, върху лицето на Джуни, стоеше кокошка.

Кълвеше очите му.