Тери Гудкайнд
Душата на огъня (63)

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

БЕАТА ОГЛЕДА ПОЛЕТАТА на слабата утринна светлина. Радваше я мисълта, че слънцето скоро ще изгрее. Дъждът от последните няколко дена й се бе сторил изтощителен. По небето бяха останали само няколко тъмно виолетови облака, подобно детски драсканици с пръчка, които набраздяваха златистия хоризонт на изток. От каменната платформа на Домини дирч, под огромното покривало на небето, тя можеше да стои и да наблюдава, както й се струваше, цяла вечност безкрайните полета на Дивото.

Увери се, че Естел Ръфин е била права да я извика. В далечината приближаваше ездач. Препускаше по сухата ивица точно срещу тях. Все още бе на доста голямо разстояние, но по начина, по който пришпорваше коня си, явно нямаше намерение да спира. Беата го изчака да се приближи още малко, след което сви ръцете си на фуния пред устата и извика:

— Спри! Спри на място!

Той продължи напред. Вероятно бе твърде далеч, за да може да я чуе. Полетата понякога мамеха. Имаше случаи, когато ти се струва, че ездачът ще пристигне всеки момент, а той все не идва и не идва.

— Какво да правим? — попита Естел, която никога не бе виждала ездач да се приближава толкова бързо, при това с явното нежелание да спре.

Беата най-сетне бе свикнала с факта, че Андерианците от взвода й я питаха за всичко. Не само се бе приспособила към новото си положение на водач, но и започваше да й харесва.

Каква ирония. Бертранд Чанбоор бе човекът, въвел законите, според които Беата можеше да се запише в Андерианската армия и да командва Андерианци, и пак Бертранд Чанбоор я бе принудил да се възползва от тези закони. Тя го мразеше и в същото време не можеше да отрече, че той е нейният благодетел. Сега, когато бе станал Суверен, тя се опитваше, както й диктуваше дългът, независимо колко й бе трудно, да изпитва към него единствено обич.

Предната нощ на поста й се бе появил капитан Толберт с група Д’Харански войници. Те обикаляха границата от пост на пост, за да събират гласовете на взводовете, охраняващи всеки Домини дирч. Вече си бяха говорили за това и макар Беата да не бе видяла гласовете на другите, знаеше, че целият й взвод е гласувал с кръстче.

Беата изпитваше непреодолимо силното усещане, че Господарят Рал, който бе срещнала лично и който бе разговарял с нея, е добър човек. Майката Изповедник също изглеждаше доста по-мила, отколкото си я бе представяла. И въпреки това Беата и нейният взвод бяха горди да са в редовете на Андерианската армия, най-добрата армия на света, както им казваше капитан Толберт, армия, непобедена нито веднъж от създаването на страната им, непобедима и сега.

Беата се чувстваше отговорна. Тя бе войник, който се ползваше с уважението на колегите си — също както твърдеше законът на Бертранд Чанбоор. Не искаше нищо да се променя.

Макар и в подкрепа на Бертранд Чанбоор, новия им Суверен, и срещу Господаря Рал, тя с гордост бе поставила кръстче в своята листовка.

Емелин стоеше с ръка на кола, Карл също бе наблизо в очакване на заповедите на Беата. Тя обаче отпрати и двамата.

— Та той е сам-самичък — със спокоен властен глас им каза тя, за да успокои страстите.

Естел въздъхна тревожно.

— Но, сержант.

— Ние сме обучени войници. Сам човек не представлява заплаха за нас. Ние знаем как да се бием. Обучавали са ни да влизаме в битка.

Карл намести меча на колана си, нетърпелив да посрещне възможността да се впусне в истинска битка. Беата щракна с пръсти, посочвайки стъпалата.

— Върви, Карл. Извикай Норис и Анет. Ще се срещнем с вас пред браздата. Емелин, ти оставаш тук с Естел, но искам и двете да стоите далеч от пръчката. Няма да до пусна да задействате оръжието заради някакъв си самотен ездач. Ще се справим сами с него. Само стойте на поста си и наблюдавайте.

Двете жени поздравиха с ръка на челото. Карл се спусна надолу по стълбите, задъхвайки се от вълнение, че ще има възможност да действа в реална ситуация. Беата оправи меча на хълбока си и заслиза по стълбите с достойнство, подобаващо на ранга й.

Застана край огромното каменно оръжие на така наречената бразда. Отвъд нея Домини дирч започваше да убива. Сключи ръце на гърба си и зачака Карл да се върне с Анет и Норис. Анет дотича, обличайки пътьом ризницата си.

Беата най-сетне успя да разчлени виковете на яздещия стремглаво напред човек — крещеше им да не пускат в действие Домини дирч.

Гласът му й се стори познат.

Карл вдигна ръка към дръжката на меча си.

— Сержант?

Тя кимна и двамата мъже и жената издърпаха оръжията си. За пръв път се случваше да се изправят пред потенциална заплаха. И тримата засияха от вълнение.

Беата отново вдигна ръце пред устата си:

— Спри!

Този път ездачът я чу. Дръпна юздите и успя да спре коня си на известно разстояние от войниците. Беата зяпна.

— Фич!

Той се ухили широко.

— Беата! Ти ли си?

Фич скочи от седлото и поведе коня си към нея. Бедното животно имаше окаян вид. Фич също не бе много по-добре, но не пропусна да си придаде наперен вид.

— Фич — изръмжа тя, — приближи се насам.

Разочаровани, че Беата познава новодошлия и че по всяка вероятност няма да се стигне до бой, Карл, Норис и Анет прибраха мечовете в ножниците си. Очите на всички се втренчиха в оръжието на новодошлия.

Носеше го на кожен ремък през дясното си рамо, ножницата се поклащаше на левия му хълбок, балансирайки тежестта. Кожата, от която бе изработен ремъкът, бе изящно извезана и изглеждаше стара. Беата разбираше от кожени изделия и можеше да твърди със сигурност, че никога не е виждала по-прекрасна изработка. Ножницата бе украсена с несравнимо красиви фигури от злато и сребро.

Самия меч бе удивителен — поне онази част от него, която се виждаше. Предпазителят бе изтеглен към китката и също впечатляващо украсен. Дръжката сякаш бе обвита от сребърна жичка, усукана със златна, и блестеше на утринната светлина.

Фич, изпъчил гърди, й се усмихна.

— Радвам се да те видя, Беата. Радвам се, че си получила работата, за която мечтаеше. Предполагам, че мечтите и на двама ни са се изпълнили.

За своята мечта Беата бе сигурна. Но тъй като познаваше Фич от доста време, се съмняваше, че е успял да реализира своята.

— Фич, какво търсиш тук и какви ги вършиш с това оръжие?

Той повдигна брадичка.

— Това е моят меч. Нали ти казах, че един ден ще стана Търсач, и ето че станах. Това е Мечът на истината.

Беата плъзна поглед надолу. Фич извърна дръжката така, че да се види златно-сребърната нишка. Тя изписваше думата, която Фич й бе изрисувал един ден в прахта в имението на Министъра. Тя си я спомняше: Истина.

— Магьосниците ли ти го дадоха? — посочи Беата не вярваща. — Магьосниците ли те провъзгласиха за Търсач на истината?

— Ами — Фич хвърли поглед през рамо, към полетата на Дивото. — Дълга история, Беата.

— Сержант Беата — поправи го тя, не желаейки да я подценяват такива като Фич.

Той сви рамене.

— Сержант. Това е чудесно, Беата. — Той отново хвърли поглед през рамо. — Хм, мога ли да говоря с теб насаме?

— Фич, не.

— Моля те.

Той имаше притеснен вид, Беата никога не го бе виждала такъв. Въпреки превзетото си държание си личеше, че нещо го тревожи.

Беата го стисна за яката на мърлявата куриерска униформа и го отведе встрани от другите. Очите на всичките й войници ги проследиха. Беата не ги кореше — та това бе най-интересното събитие, случило се на поста им от появяването на Господаря Рал и Майката Изповедник насам.

— Какво си си наумил с тоя меч? Той не е твой.

Лицето на Фич придоби до болка познатото й умолително изражение.

— Беата, трябваше да го взема. Трябваше.

— Значи си го откраднал? — Откраднал си Меча на истината?

— Трябваше. Ти не…

— Фич, ти си крадец, би трябвало да те арестувам.

— О, това би било чудесно. Тогава ще мога да докажа, че обвиненията към мен са неверни.

Тя сбърчи чело.

— Какви обвинения?

— Че съм те изнасилил.

Тя го гледаше като гръмната. Не можеше да каже нито дума.

— Обвиниха ме в онова, което ти сториха Министърът и Стейн. Мечът на истината ми е нужен, за да ми помогне да докажа истината — че не съм го сторил аз, а Министъ рът и…

— Той стана Суверен.

Фич помръкна.

— Тогава и мечът няма да ми помогне. Суверен. Леле, наистина стана голяма каша.

— Виж, тук си прав.

Той като че се пооживи. Стисна я за раменете.

— Беата, трябва да ми помогнеш. Преследва ме една луда. Използвай Домини дирч. Спри я. Не бива да я пускате да премине границата.

— Защо? От нея ли открадна меча?

— Беата, ти не разбираш.

— Откраднал си този меч, а твърдиш, че аз съм тази, която не разбира, а? Това, което разбирам, е, че си лъжец!

Той отново помръкна.

— Беата, тя уби Морли.

Очите й се ококориха. Знаеше колко силен и здрав е Морли.

— Искаш да кажеш, че е използвала магия или нещо такова?

Фич вдигна глава.

— Магия. Да. Сигурно. Тя притежава магия. Беата, тя е луда. Тя уби Морли.

— Чуй се какво говориш — човек убива крадец и за това е обявен за луд. Ти си един безполезен Хакенец, Фич. Точно това си ти — Хакенец, който открадва меч, който не е негов и който никога не би могъл да спечели по друг начин.

— Беата, моля те, тя ще ме убие. Моля те, не я пускай да премине границата.

— Приближават ездачи — провикна се Йстел.

Фич подскочи като ужилен. Беата вдигна глава към Естел, но видя, че ръката й сочи към вътрешността на страната, а не към Дивото. Това малко я поуспокои.

— Какви са? — попита тя Естел.

— Не мога да видя още, сержант.

— Фич, трябва да върнеш това нещо. Когато се появи тази жена, трябва…

— Приближава ездач, сержант — този път Емелин сочеше към Дивото.

— Как изглежда? — провикна се Фич. В гласа му се долавяше ужас — сякаш бе котка, чиято опашка бе пламнала.

Емелин се взря за известно време в далечината.

— Не мога да кажа. Прекалено е далеч.

— Червена ли е? — провикна се наново Фич. — Има ли нещо червено по себе си?

Емелин продължи да напряга поглед.

— С руса коса е, облечена в червено.

— Пусни я да мине — заповяда Беата.

— Тъй вярно, сержант.

Фич разпери ръце, изведнъж ужасен.

— Беата, какво правиш? Искаш да ме убие ли? Искаш да ме видиш мъртъв? Та тя е луда! Тази жена е чудовище, тя е…

— Ще поговоря с нея. Не се тревожи, няма да допуснем малкото момченце да пострада. Ще видим какво иска жената и ще се погрижим за каквото трябва.

Фич явно остана засегнат. Това не бе неприятно за Беата, не и след всичките проблеми, които той бе създал, след това, че бе откраднал нещо толкова ценно като Меча на истината. Ценен магически предмет. Освен това глупавото момче бе забъркало в цялата каша и приятеля си Морли и бе предизвикало смъртта му.

А само като си припомни, че някога бе склонна да мисли, че е възможно да се влюби във Фич!

Той отпусна глава.

— Беата, съжалявам. Просто исках да те накарам да се гордееш.

— Кражбата не е нещо, с което човек може да се гордее, Фич.

— Ти не разбираш — продължаваше да повтаря той, едва сдържайки сълзите си. — Ти просто не разбираш.

От съседния Домини дирч до тях достигна някакъв шум — викове и крясъци, но не тревога. Беата се обърна да погледне и видя към поста й да се приближават трима от специалните Андериански стражи — същите, които бе забелязала Естел. Запита се какво ли ще искат.

Обърна се към галопиращия откъм Дивото кон. Бодна Фич в гърдите с пръст.

— А сега стой мирен и ме остави да говоря.

Вместо да отговори, той заби поглед в земята. Беата се извърна и видя конят да галопира покрай огромната каменна платформа. Жената наистина бе облечена в червено. Беата никога не бе виждала подобни дрехи — червена кожа от главата до петите. На гърба й се вееше дълга руса плитка.

Беата мигом застана нащрек. Никога не бе виждала по-решителен поглед от този в очите на приближаващата жена.

Дори не си направи труда да спре коня си. Просто скочи от него в движение и се стрелна към Фич. Беата го дръпна встрани. Жената се претърколи два пъти и скочи на крака.

— Спри! — изкрещя Беата. — Казах му, че ще оправя нещата с теб и той ще ти върне, каквото е твое!

Беата с удивление установи, че в ръката си жената стиска мастилено черна бутилка. Да скочиш от кон с бутилка в ръка. Може би Фич бе прав, че е луда.

Макар да нямаше вид на такава. Затова пък изглеждаше така, като че е готова на всичко, за да довърши започнатото, ако ще да отиде и на оня свят.

Жената, заковала небесносините си очи върху Фич, не обърна никакво внимание на Беата.

— Дай ми го и няма да те убия. Само ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.

Вместо да й го даде, Фич извади меча от ножницата. Той издаде звук, какъвто Беата, макар да бе привикнала към звъна на оръжие, никога не бе чувала.

Лицето на Фич придоби странно изражение. Очите му станаха огромни, сякаш всеки миг щеше да припадне или нещо такова. Погледът в тях бе определено странен — в него затрептяха пламъчета, от които тръпки я побиха. Беше някакъв дълбок поглед, изпълнен като че ли с прозрение.

Жената вдигна бутилката в една ръка, сякаш бе оръжие. Размаха пръстите на другата си ръка, мамейки Фич да я нападне.

Беата пристъпи напред, за да усмири жената и да могат да поговорят.

В следващия миг се намери на земята. Лицето й щеше да се пръсне от болка.

— Ти не се меси — с леден глас изрече жената. — Няма защо да пострадаш. Направи си услуга и остани където си.

Сините й очи се обърнаха към Фич.

— Хайде, момче. Или ми дай меча, или направи нещо с него.

Фич избра второто. Замахна. Беата чу свистенето на острието във въздуха.

Жената отстъпи назад и в същия миг хвърли бутилката към меча. Острието я разби на хиляди малки парченца, които заваляха като порой около Фич.

— Ха! — триумфално извика жената. — Засмя се злобно. — А сега ще си взема меча.

Замахна с китка. В следващия миг в дланта й щръкна червена кожена палка, привързана за китката й със златна верижка. В първия миг изглеждаше изпълнена с радостно очакване, което обаче скоро премина в объркване, докато най-сетне се превърна в чистосърдечно разстройване.

— Трябва да действа — промърмори на себе си тя. — Трябва да действа.

Вдигна глава и видя нещо, което я накара да дойде на себе си. Беата проследи погледа й, но не видя нищо странно.

Жената сграбчи униформата й и я вдигна на крака.

— Разкарай хората си оттук! Веднага!

— Какво? Значи Фич е бил прав. Ти си…

Онази стрелна ръка встрани.

— Гледай, глупачке!

Специалните Андериански стражи настъпваха към тях, бъбрейки помежду си.

— Тези са от нашите. Няма от какво да се притесняваш.

— Разкарай хората си моментално, иначе всички сте мъртви!

Беата изпуфтя, недоволна от факта, че някаква си полудяла непозната се държи с нея като с дете и раздава заповеди. Провикна се към сержант Мари Фовел, която бе на пет-шест метра от тях и идваше да види за какво е цялата суматоха.

— Ефрейтор Фовел! — провикна се Беата.

— Да, сержант? — отвърна Андерианката.

— Накарай тези мъже да почакат, докато свършим тук. — Беата вдигна ръце на хълбоците и се обърна към жената в червено.

— Доволна ли си?

Жената стисна зъби — и отново сграбчи Беата за униформата.

— Ах, ти, малка глупачке! Събери всичките си хлапета и изчезвайте моментално, иначе сте мъртви!

Беата започваше да се ядосва.

— Аз съм офицер от Андерианската армия и тези хора — Беата се обърна да посочи.

Мари Фовел се бе изправила пред новопристигащите и бе вдигнала ръка, казвайки им да изчакат.

Единият от мъжете безцеремонно издърпа меча си и го завъртя с небрежно, но мощно движение. Чу се характерният звук от удар на стомана в кост и тялото на Мари се разцепи на две.

Беата стоеше и не можеше да повярва на очите си.

Работейки при месар, тя бе виждала безброй пъти как се коли животно. Бе почиствала вътрешностите на безчет различни животни и за нея това бе нещо напълно нормално. Вътрешностите не можеха да я разстроят ни най-малко.

Гледката на строполилата се на земята Мари, чиито вътрешности плиснаха по тревата, от една страна, бе любопитна — вътрешностите й не бяха по-различни от тези на животно, само че човешки.

Мари Фовел, разсечена през кръста, ахна, вкопчила се в тревата, огромните й очи не можеха да проумеят току-що случилото се с тялото й.

Бе толкова невероятно ужасяващо, че Беата не можеше да помръдне.

Мари се опита да изпълзи по тревата към Беата, далеч от мъжете. Устните й се помръднаха, но не се чуха думи, а само дрезгаво, едва доловимо хриптене. Пръстите й изгубиха силата си. Тя се отпусна като прясно заклано агне.

Естел и Емелин, застанали на платформата на Домини дирч, изкрещяха едновременно.

Беата извади меча си и го вдигна така, че да го виждат всички.

— Войници! Атака!

Обърна се към мъжете — продължаваха към нея.

На лицата им грееха широки усмивки.

В следващия миг светът се преобърна надолу с главата.