Тери Гудкайнд
Душата на огъня (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ФИЧ ПРЕКОСИ ЗАБЪРЗАНО МРАЧНИЯ КОРИДОР. Роули му бе казал, че работата е спешна. Босите крака на Морли топуркаха по дървения под. Сега този звук се струваше необичаен на Фич. Тъй като никога преди не бе носил ботуши, му трябваше известно време, докато свикне със звука им. Сега обаче впечатление му правеше звукът от боси стъпки. Освен че бе странен, той му напомняше и за времето, когато бе босоног кухненски работник — нещо, за което не обичаше да мисли.

Сегашният му живот на куриер бе като осъществена мечта.

През отворените прозорци нахлуваха звуците на музиката от празненството. Арфистката пееше и свиреше. Фич обичаше да слуша чистия й глас, носещ се под съпровода на инструмента й.

— Имаш ли идея за какво става въпрос?

— Не — отвърна — Фич. — Но не ми се вярва да има съобщения за разнасяне по това време на нощта. Особено пък при положение, че има празненство.

— Надявам се да не отнеме много време.

Фич знаеше какво има предвид Морли. Двамата току-що се бяха разположили пред питието си. Морли бе набавил почти пълна бутилка ром и двамата с нетърпение очакваха възможност да се отрежат безпаметно. Не само това, Морли бе осигурил и компания — една от миячките в кухнята, която бе изявила желание да се напие с тях. Бяха се разбрали да я оставят да се напие първа. Идеята беше на Морли и Фич с разтуптяно сърце си мислеше за подтекста й. Освен предстоящото преживяване и обикновеното удоволствие от пиенето той искаше да се откъсне от спомена за разговора си с Беата.

Външният кабинет бе празен и някак оглушително тих. Роули не се бе върнал с тях, така че бяха сами. Далтон Камбел, който сновеше бавно напред-назад с ръце на гърба, им махна да влязат.

— Ето ви и вас. Добре.

— С какво можем да ви бъдем полезни, Господарю Камбел? — попита Фич.

Вътрешният кабинет бе осветен от лампи, които го изпълваха с топлина и уют. Прозорецът бе отворен и светлинните потоци се стелеха леко, понесени от нощния бриз. Бойните знамена край писалището потрепваха и тихичко шумоляха.

Далтон Камбел въздъхна.

— Сблъскахме се с проблем. Свързан с убийството на Клодин Уинтроп.

— Какъв проблем? — попита Фич. — Можем ли да го оправим някак?

Помощникът на Министъра прокара длан по брадичката си.

— Видели са ни.

Фич усети как по гърба му пробягва ледена тръпка.

— Видели са ни? Какво искате да кажете?

— Ами както ми казахте, някаква карета спряла наблизо и вие сте хукнали към езерото да се изкъпете.

Фич си пое дълбоко въздух.

— Да, сър.

Далтон Камбел въздъхна отново. Положи длан на писалището и забарабани с пръсти, сякаш се чудеше как да им го каже:

— Ами кочияшът на каретата открил тялото. Върнал се в града да повика стражата.

— Това вече ни го казахте, Господарю Камбел — обади се Морли.

— Да, но сега научавам, че преди да тръгне, оставил спътника си на местопрестъплението. Мъжът ви проследил през житото. Чак до езерото.

— Добри духове — задъхано каза Фич. — Искате да кажете, че е видял всички ни да се къпем и мием?

— Само вас двамата. Току-що обяви имената ви. Фич и Морли — така каза — от кухнята в имението.

Сърцето на Фич щеше да се пръсне. Опитваше се да мисли, но паниката се бе вкопчила в ушите му и вече не можеше да се освободи от нея.

Независимо от подбудите, които ги бяха подтикнали към деянието, щяха да ги осъдят на смърт.

— Но след като ни е видял, защо не го е казал по-рано?

— Моля? О! Предполагам е бил в шок от вида на тялото и нали разбирате, така че — Далтон Камбел махна с ръка. — Вижте, нямаме време да обсъждаме минали неща. Вече нищо не може да се направи.

Високият Андерианец отвори едно чекмедже.

— Чувствам се ужасно. Вие двамата ми служихте чудесно, работихте усърдно за Андерия. Но фактът си е факт — видели са ви.

Той извади от чекмеджето тежка кожена кесия и я сложи на плота.

— Какво ще стане с нас? — попита Морли. Очите му бяха станали огромни като златни суверени. Фич знаеше как се чувства приятелят му. Собствените му колене едва го държаха, в главата му се блъскаха предположения за това как точно ще го екзекутират.

Гърлото му се скова от нов ужас, който едва не изтръгна вик от него. Спомни си Франка, която му бе разказала за онази тълпа, сложила въже около шията й и увесила я над огъня, докато тялото й се мятало безпомощно във въздуха. Само че Фич не притежаваше магия, с чиято помощ да се измъкне. Вдигна ръка към врата си и сякаш пръстите му напипаха грубото въже.

Далтон Камбел плъзна кожената кесия по плота.

— Искам да вземете това.

Фич трябваше да положи усилия да се съсредоточи върху думите на Далтон Камбел.

— Какво е?

— Предимно сребро. И малко злато. Както вече казах, — чувствам се ужасно от цялата работа. Вие двамата ми бяхте от неоценима помощ и ми показахте, че може да ви се има доверие. Сега обаче, при положение, че имаме свидетел, който ще може да ви идентифицира като извършителите ще бъдете осъдени на смърт за убийството на Клодин Уинтроп.

— Но вие можете да им кажете.

— Нищо не мога да им кажа. Моите главни задачи са свързани с Министъра на културата и бъдещето на Андерия. Суверенът е болен. Бертранд Чанбоор може всеки един момент да бъде призован да заеме мястото му. Не мога да си позволя нещата да се объркат заради Клодин Уинтроп. Вие двамата сте като войници на война. По време на война добрите войници загиват. Освен това, при положение, че около това убийство се разпалиха наистина невиждани страсти, никой няма да ме чуе. Гневната тълпа може да ви повлече и…

Фич си помисли, че ще припадне. Дишаше толкова учестено, че едва не загуби съзнание.

— Значи искате да кажете, че ще бъдем екзекутирани?

Далтон Камбел вдигна глава, сякаш изваден от мисли те си.

— Моля? Не. — Той отново побутна кожената кесия. — Казах ви, тук има много пари. Вземете ги. Махайте се. Не разбирате ли? Трябва да изчезвате или още преди залез слънце ще бъдете екзекутирани.

— Но къде да отидем? — попита Морли.

Далтон Камбел махна с ръка към прозореца.

— Далеч. Много далеч. Достатъчно далеч, за да не ви открият никога.

— Но не може ли нещата някак си да се изяснят, хората да разберат, че сме извършили само онова, което…

— А изнасилването на Беата? Не трябваше да го правите.

— Моля? — провлачи невярващо Фич. — Никога не бих кълна се никога не бих направил такова нещо. Моля ви, Господарю Камбел, не бих го направил.

— Няма значение какво не би направил. Що се отнася до хората, които ви преследват, те си мислят, че е точно обратното. Няма да спрат да ме изслушат. По никакъв начин. Те си мислят, че същите хора, които изнасилиха и убиха Клодин, са изнасилили и Беата. Няма да ви повярват, не и при положение, че онзи човек ви идентифицира като извършителите на убийството на Клодин Уинтроп. Дали сте изнасилили Беата или не, това няма никакво значение. Мъжът, който ви е видял, е Андерианец.

— Хората, които ни преследват? — Искате да кажете, че по следите ни вече има потеря?

Далтон Камбел кимна.

— Останете ли тук, ще бъдете екзекутирани и заради двете престъпления. Единственият ви изход е да изчезвате, и то бързо. И понеже и двамата бяхте изключително лоялни към мен и служихте толкова всеотдайно на каузата на Андерианската култура, исках да ви предупредя, за да имате шанс да се измъкнете. Давам ви спестяванията, които съм правил цял живот, за да можете да го сторите.

— Спестяванията ви? — Фич поклати глава, — Не, сър, Господарю Камбел, не можем да вземем спестяванията ви. Вие имате съпруга.

— Настоявам. Ако се наложи, дори ще ви заповядам. Единственият начин да мога отново да спя нощем ще е да направя за вас поне това — като ви окажа поне незначителна помощ. Правя, каквото мога, за да защитавам хората си. Това е най-малкото, което мога да сторя за двама от най-смелите си и верни служители.

Той посочи кожената кесия.

— Вземете я. Поделете си парите. Използвайте ги, за да се измъкнете колкото се може по-надалеч. Започнете нов живот.

— Нов живот?

— Точно така. Можете дори да си купите мечове.

Морли примигна удивено.

— Мечове ли?

— Разбира се. Тук има достатъчно пари, за да си купи всеки от вас поне по десетина меча. Ако отидете в чужда страна, няма да ви третират като Хакенци, както тук. Има много места, където ще сте свободни хора, които могат да си купят мечове. Започнете нов живот. Намерете си нова работа, всичко. С толкова пари можете да се запознаете с добри момичета и да ги ухажвате както се полага.

— Но ние не сме напускали дори Феърфийлд — почти през сълзи пророни Морли.

Далтон Камбел положи длани на писалището и се наведе към тях.

— Останете ли тук, ще загубите главите си. Стражите имат имената ви и докато ние тук си приказваме, те без съмнение вече ви търсят. Сигурно са по петите ви. Моля се на Създателя да не са ви видели да се качвате тук. Ако искате да живеете, вземайте парите и изчезвайте. Намерете си нов живот.

Фич хвърли бърз поглед през рамо. Не видя никого, не чу никого, но преследвачите им можеха да се появят всеки момент. Не знаеше как да постъпят, но предполагаше, че трябва да послушат съвета на Далтон Камбел и да се махат. — Придърпа кожената кесия от писалището. — Господарю Камбел, вие сте най-добрият човек, когото познавам. Толкова ми се иска да можех да работя за вас до края на живота си. Благодаря ви, задето ни предупредихте и ни дадохте шанс да започнем нов живот.

Далтон Камбел протегна ръка. Фич никога досега не се беше здрависвал с Андерианец, но усещането му хареса. Почувства се като истински мъж. Далтон Камбел стисна ръка и на Морли.

— Желая ви късмет. Най-добре си купете коне. Казвам да ги купите, не да ги крадете, за да не оставите следи. Знам, че ще ви бъде трудно, но се опитайте да се държите нормално и да не повдигате подозренията на хората. Внимавайте с парите. Не ги харчете по проститутки и пиене, че иначе ще се стопят, преди да сте ги усетили. Ако това стане, със сигурност ще ви заловят и няма да имате възможност да умрете от болестите, които ще сте пипнали от курвите, с които сте били. Ако използвате парите разумно, ще ви стигнат за няколко години, ще имате време да се установите някъде, да започнете нов живот на място, където ви харесва.

Фич протегна ръка и отново се здрависа с Далтон.

— Благодарим ви за съветите, Господарю Камбел. Ще направим каквото казвате. Ще си купим коне и ще се махнем оттук. Не се тревожете за нас. Двамата с Морли и преди сме живели на улицата. Знаем как да се крием от Андерианци, които искат да ни причинят зло.

Далтон Камбел се усмихна.

— Сигурен съм в това. Нека Създателят бди над вас.

При завръщането си на празненството Далтон завари Тереза увлечена в задълбочен разговор с Министъра. Звънкият й смях отекваше високо, под него тътнеше ниският кикот на Бертранд. Хилдемара, Стейн и търговците в другия край на масата водеха някаква мрачна дискусия.

Тереза с усмивка протегна ръка към Далтон.

— Ето те и теб, скъпи. Няма ли да седнеш вече? Бертранд, кажете на Далтон, че работи твърде много. Трябва все пак и да се храни.

— Ами, да, Далтон, по-работлив човек от теб не съм виждал. Жена ти е опасно самотна, докато те няма. Опитвах се да я забавлявам, но историите ми май не са й много интересни. Изслушва ги внимателно и учтиво, но през цялото време си мисли как да ми изтъкне колко добър човек си ти, сякаш не го знам.

Бертранд и Тереза настояха Далтон да се върне на мястото си и Тереза мина на своето. Далтон вдигна пръст към жена си, молейки за още миг търпение. Извърна се към Министъра и постави ръка на рамото му, а с другата си ръка докосна Хилдемара, която пъхна глава между двама им.

— Току-що получих информация, потвърждаваща подозренията ми. Както изглежда, първите слухове за престъплението се оказаха доста преувеличени. Клодин Уинтроп всъщност е била убита от двама души. — Той подаде на Министъра свитък с восъчен печат. — Ето имената им. Бертранд взе свитъка, а на устните на жена му се изписа усмивка.

— А сега ви моля да ме чуете внимателно — добави Далтон. — Бях напипал следите им, но преди да успея да ги заловя, те откраднали голяма сума пари от кухнята и избягали. По следите им вече е изпратена потеря.

Той повдигна въпросително поглед и огледа последователно първо единия, после другия от събеседниците си, за да е сигурен, че разбират смисъла на думите му. По израза на лицата им разбра, че са схванали подтекста.

— Утре, когато намерите за уместно, оповестете имената на престъпниците, написани тук. Те са работили в кухнята. Изнасилили са и са убили Клодин Уинтроп. После са посегнали и на онова Хакенско момиче, което работи за месаря Ингер. И накрая са откраднали парите от кухнята и са избягали.

— Но Хакенското момиче няма ли какво да каже? — попита Бертранд, притеснен, че Беата може да отрече, че именно двамата обвиняеми са й посегнали.

— За нещастие цялото преживяване явно й е дошло твърде много и тя също е избягала. Не знаем къде е отишла, вероятно някъде далеч в провинцията, при някое семейство, но със сигурност няма да се върне. Градските стражи имат името й. Ако някога се опита да дойде отново в града, аз ще съм първият, който ще разбере, и лично ще се заема с разпита й.

— Значи момичето няма да може да отрече обвинението на убийците. — Смръщеното изражение се върна на лицето на Хилдемара. — Защо да им даваме една нощ за бягство? Това е глупаво. Хората ще искат екзекуция. Публична екзекуция. Можем да им осигурим това зрелище. Няма нещо, което да доставя на тълпата по-голямо удоволствие от публичната екзекуция.

Далтон въздъхна търпеливо.

— Хората искат да знаят кой го е направил. Бертранд ще оповести имената на виновниците. Това ще покаже на всички, че кабинетът на Министъра не стои със скръстени ръце и е открил престъпниците. Това, че са избягали още преди да бъдат оповестени имената им, доказва тяхната вина. — Той на свой ред свъси чело на свой ред. — Всяко друго действие от наша страна може да ни навлече проблеми, например с Майката Изповедник. С тях няма да сме в състояние да се справим. Една екзекуция няма да ни донесе нищо освен огромен риск. Хората ще са доволни да научат, че сме разрешили загадката около престъплението и че убийците вече не са между тях. Всичко извън това би било излишен риск, и то точно сега, когато стоим на прага на кабинета на Суверена.

Хилдемара се накани да възрази.

— Човекът е прав — властно я прекъсна Бертранд.

Тя омекна.

— Сигурно.

— Утре ще оповестя имената. Ще взема с мен и Едуин Уинтроп, ако е в състояние — каза Бертранд. — Много добре, Далтон. Наистина много добре. Заслужи си награда за всичко това.

Най-сетне на лицето на Далтон се изписа усмивка.

— О, и това съм планирал, Министър.

Бертранд отново се закикоти.

— Не се и съмнявам, Далтон, не се и съмнявам.

Смехът му избухна с пълна сила и дори Хилдемара се усмихна.

 

Докато двамата с Морли бързаха през коридорите на имението, Фич тайничко бършеше сълзите си. Опитваха се да вървят, а не да тичат, следвайки съвета на Далтон да се държат нормално. Щом срещаха стражи, бързо променяха посоката. Отдалеч Фич приличаше на обикновен куриер, а Морли на кухненски работник.

Но ако някои от стражите решаха да ги спрат, щеше да им се наложи да бягат. За щастие шумът от празненството заглушаваше бързите им стъпки.

Фич имаше идея как по-лесно да избягат. Без повече обяснения дръпна Морли за ръкава и го поведе след себе си. Насочи се към стълбището. Прескачаха по две стъпала, докато слязоха на долния етаж.

Фич зави на два пъти и не след дълго намери търсената стая. Беше празна. Двамата, с лампа в ръка, се вмъкнаха вътре и затвориха вратата.

— Фич, да не си се побъркал да ни затваряш тук? До сега да сме на половината път за Феърфийлд.

Фич облиза устни.

— Кого търсят, Морли?

— Нас!

— Не, искам да кажа, от тяхна гледна точка, кого търсят. Един куриер и един кухненски работник, нали?

Морли се почеса по главата, като не изпускаше от очи вратата.

— Ами да.

— Е, това е складът на имението — тук се съхраняват някои от униформите. Когато шивачката ми взе размерите, докато ушие моята униформа, ми дадоха една от тук временно.

— Е, щом като вече я имаш, тогава какво.

— Съблечи се.

— Защо?

Фич го изгледа невярващо.

— Морли, те търсят куриер и работник. Ако се облечеш в куриерска униформа, ще станем двама куриери.

Морли повдигна вежди.

— О, добра идея.

Морли трескаво съблече мръсните си работни дрехи. Фич повдигна лампата, претърсвайки лавиците за униформи на куриерите на помощника на Министъра. Хвърли на Морли тъмнокафяви панталони.

— Стават ли ти?

Морли се напъха в крачолите и ги вдигна нагоре.

— Екстра са.

Фич измъкна бяла риза с набрана яка.

— А това?

Морли направи безнадежден опит да я закопчае. Беше прекалено тясна за широките му рамене.

— Свали я и я сгъни както си беше — каза Фич и заровичка нататък.

Морли я хвърли на пода.

— Защо да си правя труда?

— Казах ти да я сгънеш. Искаш да ни хванат ли? Не бива по нищо да личи, че сме влизали тук. Ако не знаят, че някой е откраднал дрехи, ще бъде по-добре за нас.

— О! — възкликна Морли. Вдигна ризата и започна да я сгъва с мечешките си лапи.

Фич му подаде друга риза, съвсем малко по-голяма. Набързо намери жакет с ръкави с характерната шарка и отличителните кафяво-черни ширити на куриерите на Далтон Камбел.

Морли пъхна ръце в ръкавите. Пасна му идеално.

— Как изглеждам?

Фич повдигна лампата. Подсвирна тихичко. Приятелят му беше доста по-едър от него. В куриерската униформа изглеждаше почти като благородник. Фич никога не се бе замислял, че приятелят му е хубавец, но сега наистина бе впечатлен.

— Морли, изглеждаш по-добре дори от Роули.

Морли се усмихна широко.

— Наистина ли? — Усмивката му се стопи. — Да се махаме оттук.

Фич посочи краката му.

— Ботуши. Трябват ти ботуши, иначе ще изглеждаш глупаво. Ето, обуй тези чорапи, че ще ти излязат мазоли.

Морли нахлузи чорапите и седна на пода, за да може да премери няколко чифта, докато намери своя номер. Фич му каза да събере всичките си стари дрехи, така че никой да не разбере, че са били долу и са взели униформа. Едва ли щяха да усетят липсата. Тук бяха складирани толкова много, пък и не бяха подредени кой знае колко прилежно, та да се разбере веднага.

Щом чуха стъпки по коридора, Фич духна лампата. Двамата с Морли замръзнаха в мрака. От ужас не смееха дори да дишат. Стъпките приближаваха. Фич отчаяно искаше да избяга, но за да го направи, трябваше да отвори вратата, а зад нея имаше хора.

По тежките стъпки от ботуши позна, че са двама мъже. Стражи. Стражи на обиколка.

Още веднъж изпита ужас при мисълта, че ще бъде качен на ешафода пред лицето на ликуващата тълпа. По гърба му се спусна струйка пот.

Вратата се отвори.

Фич различи силуета на мъжа, застанал на прага с ръка на дръжката на вратата. Видя меча на хълбока му.

Двамата с Морли бяха в дъното на стаята, на една пътека между лавиците с дрехи. Дългата ивица светлина от вратата стигаше почти до ботушите на Фич. Той затаи дъх. Не смееше да помръдне мускул.

Може би, каза си той, стражът, непривикнал към тъмнината, няма да може да ги види.

Мъжът затвори вратата и продължи обиколката си. Партньорът му явно бе преминал на съседните стаи. Звукът от стъпките им затихна в далечината.

— Фич? — с треперещ глас прошепна Морли. — Трябва да отида да се облекча. Не можем ли вече да се махаме оттук? Моля те, а?

Фич с мъка успя да проговори отново:

— Разбира се.

Той тръгна натам, където си спомняше, че се намира вратата, потънала в непрогледната тъмнина. Светлината в празния коридор бе приятна за очите им. Двамата забързаха към най-близкия изход — сервизната врата недалеч от пивоварната. Пътьом изхвърлиха старите дрипи на Морли в един кош за отпадъци близо до рампата за разтоварване.

Чуха стария пивовар да си припява някаква пиянска песен. Морли искаше да спрат и да си краднат по нещо за пиене. Фич се спря и облиза устни, обмисляйки идеята. Звучеше му добре. Точно в момента със сигурност имаше нужда от едно питие.

— Не — прошепна накрая. — Не искам да загубя главата си заради едното пиене. Имаме достатъчно пари. По-късно ще си купим. Не искам да се бавим тук нито секунда повече от необходимото.

Морли кимна с неохота. Излязоха с бърза крачка през сервизната врата и се озоваха на рампата. Фич вървеше напред. Слезе пръв по стълбите — същите, по които бе слязла онази вечер Клодин. Ако тогава ги бе послушала и бе послушала Фич.

— Няма ли да си вземем част от багажа? — попита Морли.

Фич се спря и погледна приятеля си, осветен от прозорците на близката сграда.

— Имаш ли нещо толкова ценно, че да си струва да умреш заради него?

Морли се почеса зад ухото.

— Е, май не. Само една красива резбована пръчка, подарък от баща ми. Освен нея нямам кой знае какво. Някоя и друга дрипа. Тези дрехи са къде-къде по-добри от всичко, което притежавам — дори и от дрехите ми за наказателното събиране.

Наказателно събиране. Фич осъзна с радост, че никога повече няма да им се наложи да ходят на наказателно събиране.

— Е, аз също нямам нещо, за което да си заслужава да се връщам. В шкафчето ми останаха няколко медни монети, ама са нищо в сравнение с това, което имаме у нас. По-добре да тръгваме към Феърфийлд и да си купим коне.

Морли направи гримаса.

— Можеш ли да яздиш?

— Не, но предполагам, че бързо ще се научим.

— Сигурно — отвърна Морли. — Но нека все пак си купим по-кротки коне.

Докато вървяха по пътя към града, и двамата хвърлиха по един последен поглед към имението.

— Радвам се, че се махам оттук — каза Морли. — Особено след онова, което се случи днес. Радвам се, че няма да се връщам повече в онази кухня.

Фич го изгледа изпод вежди.

— За какво говориш?

— Не си ли чул?

— Какво да съм чул? Бях във Феърфийлд да разнасям съобщения.

Морли го стисна за ръката и го дръпна да спре.

— За огъня? Не си чул за огъня?

— Огън ли? — Фич явно не разбираше за какво говори приятелят му. — Не знам какво имаш предвид.

— В кухнята. По-рано днес. Фурните и огнището направо се побъркаха. Всичко побесня.

— Побъркаха се? Как така?

Морли вдигна ръце и нададе свистящ гърлен звук. Разперил ръце, явно искаше да имитира пламъци, бълващи напред.

— Направо избухна. Изгори хляба. Нажежи се толкова, че пукна един казан.

— Не може да бъде — удивено промълви Фич. — Някой пострада ли?

На лицето на Морли блесна лукава усмивка.

— Джили се опърли доста сериозно. — Той ръгна Фич в ребрата. — Тъкмо правеше сосовете, когато огънят побесня. Отвратителното й спаружено лице направо си изгоря. Косата й пламна и изобщо — Морли се изсмя доволно като човек, който бе чакал с години, за да получи такава компенсация. — Казват, че може би няма да оживее. Но докато е жива, ще се гърчи в адски болки.

Фич изпита смесени чувства. Не му бе мъчно за Джили, но все пак.

— Морли, не бива да се радваш от нещастието на един Андерианец. Това само доказва омразата в Хакенското ти сърце.

Преди да поемат отново, Морли се намуси. През целия път нататък тичаха, на три пъти се хвърляха в житата или соргото — в зависимост коя страна им предлагаше по-добра защита, за да мине приближаваща карета. Докато опасността отминеше, оставаха със свити сърца и притаен дъх.

По някакъв начин Фич чувстваше бягството им повече като освобождаване, отколкото като ужасен полет. Колкото повече се отдалечаваха от имението, толкова по-малко страх изпитваше, че може да ги хванат. Поне през нощта.

— Мисля, че ще е по-добре през деня да се крием — каза той на Морли. — Поне в началото. Ще си избираме сигурни скривалища за през деня и ще наблюдаваме дали не приближава някой. Можем да пътуваме нощем, за да не ни вижда никой или ако някой ни види, да не може да ни познае.

— Но ако някой ни открие през деня, докато спим?

— Ами ще даваме дежурства. Като войниците. Единият ще стои на пост, докато другият спи.

Морли явно намираше логиката на Фич за удивителна.

— Никога не се бях сещал за това.

Щом приближиха улиците на Феърфийлд, намалиха темпото до бърз ход. Тук знаеха как да намират прикритие не по-зле, отколкото в полето при приближаването на карета.

— Можем да намерим коне и да попътуваме още малко тази нощ.

Морли се замисли за миг.

— Как ще се измъкнем от Андерия? Господарят Камбел каза, че има места, където няма да ни третират като Хакенци. Но как ще минем през границата и покрай Домини дирч?

Фич бутна лекичко Морли по рамото.

— Ние сме куриери. Не си ли спомняш?

— Е, и?

— Е, и, ще кажем, че сме изпратени със специална мисия.

— Нима куриерите имат специални мисии извън Андерия?

Фич се замисли.

— Е, кой би могъл да го отрече? Ако кажем, че бързаме по спешна работа, не могат да ни задържат, за да направят справка. Ще отнеме много време.

— Може да поискат да видят съобщенията, които носим.

— Никой не може да поиска да му покажеш поверително съобщение, не мислиш ли? Просто ще кажем, че сме изпратени на тайна мисия, за която не са упълномощени да научават.

Морли се ухили широко.

— Мисля, че ще се получи. Със сигурност ще се измъкнем.

— Можеш да се обзаложиш.

Морли дръпна Фич.

— Фич, къде ще отидем? За това мислил ли си?

Този път широко ухиленият беше Фич.