Тери Гудкайнд
Душата на огъня (67)

ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

РИЧАРД СЕ БЕ СЪСРЕДОТОЧИЛ върху едно изключително трудно и заплетено място в превода, опитвайки се да прекоси лабиринта от заплетени смиели, когато в палатката се плъзна Джиаан. Д’Харанските войници винаги искаха разрешение за влизане. Майсторите на острието приемаха безусловно, че могат да влизат навсякъде и по всяко време. На фона на скучната дисциплинираност на войниците Ричард го намираше за забавно.

— Кахарин, трябва да дойдеш с мен. Ду Чайлу ме изпраща.

Ричард скочи на крака.

— Бебето ли? Бебето идва? Ще повикам Калан. Да вървим.

— Не. — Джиаан го спря с ръка. — Не е твоето дете. Прати ме да повикам теб и каза да дойдеш сам.

— Не иска да взема Калан?

— Не, Кахарин, трябва да постъпиш така, както иска нашата духовна майка, твоята съпруга.

Ричард никога не бе виждал Джиаан по-разтревожен. Този човек винаги бе съумявал да остане като камък с меч. Ричард протегна ръка в знак да тръгват.

С изненада установи, че навън се развиделява. Бе прекарал в работа цялата нощ. Надяваше се Калан да си е легнала. Ако не беше, със сигурност щеше да му се кара, задето не е почивал.

Джиаан го заведе при два оседлани коня. Това също изненада Ричард. Мъжът би предпочел да тича, вместо да язди, освен, ако Ду Чайлу не му нареди да използва кон — а това бе почти невероятно.

— Какво става тук? — Ричард посочи към палатката на Ду Чайлу. — Мислех, че Ду Чайлу ме вика.

Джиаан скочи на седлото.

— В града е.

— Какво прави във Феърфийлд? Там едва ли е безопасно за нея, не и след като всички се обърнаха срещу нас.

— Моля те, Кахарин. Умолявам те, ела с мен и побързай.

Ричард скочи върху коня си.

— Разбира се. Съжалявам, Джиаан. Да вървим.

Ричард започваше да се притеснява, че Ду Чайлу вече си има неприятности с хората във Феърфийлд. Те знаеха, че тя е от хората на Господаря Рал и Майката Изповедник. Освен това бяха наясно и че е негова съпруга. Пришпори коня. Притеснението го сви за гърлото.

Вратата на една къща, сгушена сред дърветата, се отвори. Едуин надникна навън. Ричард, който вече наистина се бе притеснил, се поотпусна малко. Вероятно човекът, когото бяха спасили, не вървеше на добре и домакините сигурно искаха Ричард да се види с него, преди да е настъпила смъртта — нали все пак той бе върнал на нещастника дъха на живота.

Това, което не разбираше, бе какво ли търси тук Ду Чайлу. Но предположи, че сигурно просто изпитва привързаност към пострадалия — нали нея също я бяха върнали към живот по този начин.

Едуин, изплашен и притеснен, ги поведе през коридори и добре поддържани стаи в голямата къща. Отвсякъде се излъчваше някакво пусто, тихо, тъжно спокойствие. Ричард си го обясни със скорошната смърт на съпругата на домакина.

Стигнаха до една стая в дъното на къс, слабо осветен коридор. Вратата беше затворена. Джиаан почука тихичко, след това отведе встрани сломения Едуин.

Мъжът стисна Ричард за ръкава.

— Ако имаш нужда от нещо, Ричард, насреща съм.

Ричард кимна и Едуин се остави Джиаан да го отведе.

Вратата се отвори. Отвътре надзърна Ду Чайлу. Щом видя Ричард, излезе навън и го бутна назад, опирайки ръка в гърдите му. Затвори вратата след себе си, без да свали ръката си от гърдите му.

— Ричард, трябва да ме чуеш. Трябва да ме чуеш много внимателно и да не пощуряваш.

— Да пощурявам ли? Защо?

— Ричард, моля те, важно е. Трябва да ме чуеш и да правиш онова, което ти кажа. Обещай ми.

Ричард усети как лицето му пребледнява. Кимна.

— Обещавам, Ду Чайлу. Какво има?

Тя пристъпи напред. Ръката й остана на гърдите му, другата се плъзна към ръката му.

— Ричард, човекът, когото намери снощи е Калан.

— Това е невъзможно. Бих познал Калан.

Очите на Ду Чайлу бяха пълни със сълзи.

— Ричард, моля те, не знам дали изобщо ще оживее. Ти си я върнал към живот, но не знам дали, исках да дойдеш.

Той не можеше да си поеме дъх.

— Но — Мисълта му отказваше да работи. — Но аз бих я познал. Ду Чайлу, сигурно грешиш. Бих познал Калан.

Тя го стисна за ръката.

— Самата аз не я познах, докато не изтрихме част от…

Ричард се спусна към вратата. Ду Чайлу го спря.

— Ти ми обеща. Обеща да ме чуеш.

Ричард едва разчленяваше думите й. Не можеше да мисли. Пред очите му бе единствено кървавото, натрошено тяло в полето. Не можеше да се накара да повярва, че това наистина е било Калан.

Прокара пръсти през косата си. С мъка се накара да проговори:

— Ду Чайлу, моля те, не ми причинявай това. Моля те, не ми го причинявай.

Тя го разтърси за ръката.

— Трябва да си силен, иначе тя няма никакъв шанс. Моля те, не си го изкарвай на мен.

— Какво ти трябва? Само кажи. Назови го, Ду Чайлу. — По бузите му се стичаха сълзи. — Моля те, кажи ми какво ти трябва.

— Трябва ми да ме чуеш. Готов ли си?

Той кимна. Не знаеше за какво точно го моли тя, но кимна, докато мисълта му препускаше бясно. Той може да я излекува. Нали притежава магия. Лекуването изисква Адитивна магия.

Тя го разтърси отново.

— Ричард.

— Съжалявам. Кажи. Слушам те.

Ду Чайлу не издържа на погледа му.

— Загубила е детето.

Ричард примигна.

— Значи грешиш. Не може да е Калан.

Ду Чайлу заби очи в пода и въздъхна дълбоко.

— Калан беше бременна. Каза ми го, когато бяхме в онова градче, където ти четеше нещата на онзи човек — Андер.

— Уестбрук?

Ду Чайлу кимна.

— Там, преди двамата да отидете сами до планинското езеро, тогава ми го призна. Накара ме да обещая да не ти казвам. Било дълга история. Мисля, че сега имаш право да го знаеш, затова престъпвам обещанието си. Тя загуби детето.

Ричард се свлече на пода. Ду Чайлу го прегърна, докато той ридаеше неудържимо.

— Ричард, разбирам болката ти, но това няма да й помогне.

Той някак си успя да се накара да спре. Облегна се на стената, безчувствен и ням, в очакване Ду Чайлу да му каже какво трябва да направи.

— Трябва да прогониш Хармониите.

Той скочи на крака.

— Какво?

— Ако си върнеш магията, можеш да я излекуваш.

Нещата изведнъж си дойдоха по местата. Трябва да прогони Хармониите. Това е. Само да ги прогони и после да излекува Калан.

— Ричард, когато бяхме на онова място, където Калан ми каза, че чака дете…

Думите „чака дете“ отново го хвърлиха в безумен пристъп. Осъзна, че Калан е била бременна, а той дори не е разбрал. И сега детето им вече бе мъртво.

— Уестбрук, Ричард, слушай ме. Когато бяхме там, хората разправяха, че имало ужасен вятър и дъжд, и огън, които унищожили почти всичко, останало от онзи човек.

— Да, сигурно са били Хармониите.

— Те са го мразили. Ти трябва да изпитваш същата омраза в сърцето си, за да можеш да ги прогониш. Само тогава ще можеш да си върнеш магията и да излекуваш Калан. Мисълта на Ричард препускаше бясно. Хармониите са мразили Джоузеф Андер. Защо? Едва ли, защото ги е отпратил от този свят — подобно нещо Андер не бе направил. Вместо това ги бе превърнал в свои роби и ги бе принудил да му служат. Домини дирч по някакъв начин бе свързан със стореното от него.

Когато Ричард и Калан са ги освободили, Хармониите са излели част от отмъщението си върху вещите на Андер. Но защо точно на онези от тях, намиращи се в Уестбрук, а не на книгите в библиотеката на имението?

В главата на Ричард зазвъняха думите на Джоузеф Андер:

„В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да отхвърля както Създателя, така и Пазителя. Вместо това създадох свое собствено решение, свое собствено прераждане и смърт и по този начин винаги ще защитавам народа си. Така че сбогом, тъй като потапям душата си в бурни води, за да наблюдавам оттам за вечни времена тъй внимателно изкованото от мен, което вече е защитено и непробиваемо.“

Бурни води.

Ричард най-сетне разбра какво е направил Джоузеф Андер.

— Трябва да вървя, Ду Чайлу. Трябва да вървя. — Той я стисна за раменете. — Моля те, поддържай я жива, докато се върна. Трябва да го направиш!

— Ричард, ще направим всичко възможно. Имаш думата ми като твоя жена.

— Едуин!

Мъжът се запрепъва забързано по коридора.

— Да, Ричард. Какво мога да направя за теб? Само кажи.

— Можеш ли да укриваш тези хора при теб? Жена ми — Ричард трябваше да преглътне, за да се овладее. — Можеш ли да укриваш тук Калан? И Ду Чайлу, заедно с петимата й бойци?

Едуин описа кръг с ръка.

— Къщата ми е голяма. Има много място. Никой няма да знае кой е вътре. И без друго нямам много приятели, а онези, които имам, са ми верни до гроб.

Ричард го стисна за ръката.

— Благодаря ти, Едуин. Искам още да те помоля, когато се върна, да напуснеш къщата си.

— Моля? Защо?

— Императорският орден идва.

— Но няма ли да успееш да ги спреш?

Ричард разпери ръце.

— Как? Хората тук отхвърлиха шанса, който им дадох. Едуин, те убиха жена ти по същия начин, по който се опитаха да убият и моята. И ти искаш от мен да рискувам живота на добри хора, за да запазя тяхното благополучие?

Едуин посърна.

— Не, едва ли. Сред нас имаше хора, които бяха на твоя страна, Ричард. Опитахме се.

— Знам. Точно затова те предупреждавам. Кажи на приятелите си и се махайте оттук, докато още можете. Отпращам хората си още днес. Императорският орден ще е тук след не повече от две седмици.

— Колко време ще отсъстваш?

— Може би десетина дни — най-много. Трябва да отида в пустошта над долината Нарийф.

— Отвратително място.

Ричард кимна.

— Представа нямаш.

— Ще се грижим за Майката Изповедник както никой друг.

— Имаш ли варели, Едуин?

Мъжът се намръщи.

— Да, в склада.

— Напълни ги с вода. Запаси се с храна. След няколко дни водата и всичко, което расте от земята, може би ще е отровено.

— Защо?

Ричард стисна зъби.

— Джаганг идва тук за храна. Най-малкото, което мога да направя, е да му осигуря едно малко разстройство.

— Ричард — тихо каза Ду Чайлу и го погледна в очи те. — Не съм сигурна. Искаш ли да я видиш, преди да тръгнеш?

Ричард се стегна.

— Да, ако обичаш.

 

Ричард препуска в галоп из целия път обратно до лагера. Там щеше да смени коня си, така че не щадеше силите на бедното животно. Пътьом му се стори, че капитан Мейферт е вдигнал тревога сред войниците си. Постовете бяха удвоени, имаше патрули доста по-напред от обичайното. В армията без съмнение се бе разчуло, че става нещо.

Ричард се надяваше капитанът да не го пита за Калан. Едва ли щеше да успее да запази присъствие на духа, ако се наложеше да му обяснява, ако трябваше да му описва гледката, която го бе посрещнала в леглото.

Макар да знаеше, че е тя, едва я позна.

Гледката бе повече от ужасна. Направо разби сърцето му. Никога не се бе чувствал по-самотен на света, никога не бе изпитвал по-непоносима болка.

Вместо да се отдаде на мъката си, се опитваше да се съсредоточи върху предстоящата работа. Трябваше да прогони Калан от мислите си, ако искаше да й помогне. Знаеше, че това е невъзможно, но се помъчи да се концентрира върху фигурата на Джоузеф Андер и онова, което трябваше да се направи.

Трябваше да си възвърне магията и да излекува Калан. Щеше да направи всичко, за да облекчи страданията й. За щастие поне не бе в съзнание.

Беше убеден, че е разбрал какво е направил Джоузеф Андер, но нямаше ни най-малка представа как може да оправи нещата. Реши, че все пак има няколко дни път до мястото, през което време щеше може да помисли спокойно.

Все още не бе загубил Субстрактивната страна на магията си. Беше я използвал и преди и имаше — макар и малка — представа за нея. Натан, Пророк и предтеча на Ричард, веднъж му бе казал, че дарбата му е по-различна от тази на останалите магьосници, защото е магьосник-воин. Силата на Ричард се задействаше от необходимостта. И се предизвикваше от гнева.

Сега необходимостта му бе крещяща.

А гневът му бе като за десет магьосници.

Изведнъж се сети — това бе част от нещата, които Джоузеф Андер описваше, че е направил. Бе създал онова, от което се е нуждаел. Ричард се запита как ли би могло да му помогне това прозрение.

Капитан Мейферт сви юмрук към сърцето си, докато Ричард скачаше от коня.

— Капитане, трябва ми отпочинал кон. Всъщност най-добре да са три. Трябва да тръгвам — Ричард допря пръсти до челото си, опитвайки се да си подреди мислите. — Искам да сте в готовност и веднага, щом се върнат и останалите наблюдаващи гласуването, да се махате оттук.

— Къде ще отидем, Господарю Рал, ако мога да попитам?

— Връщате се при генерал Рейбич. Аз няма да дойда с вас.

Капитанът го последва в палатката му, където Ричард искаше да събере багажа си и багажа на Калан. Пътьом капитанът разпрати заповеди на войниците си, поръча отпочинали коне за Господаря Рал, натоварени с провизии. Ричард се провикна към едно от момчетата, че му е нужно най-доброто оборудване за дълга и трудна езда. Онзи незабавно се отправи да изпълни заповедта.

Капитанът остана да чака отвън, докато Ричард приготви нещата в палатката. Започна да събира багажа. Когато стигна до бялата Изповедническа рокля на Калан, ръцете му затрепериха, свлече се на колене, победен от мъката.

Останал сам в палатката, се отдаде на молитва, умолявайки добрите духове по-горещо от всякога да му помогнат. Обещаваше им всичко, което пожелаят в замяна. Спомняйки си, че единственото, което можеше да направи, бе да прогони Хармониите, за да излекува Калан, се разбърза.

Навън го чакаха конете. Развиделяваше се.

— Капитане, искам да се върнете при генерал Рейбич възможно най-скоро.

— А Домини дирч? Дойдоха рапорти за специални Андериански части и ми се струва, че може да имаме проблеми. Ще бъде ли безопасно да преминем покрай Домини дирч?

— Не. От това, което прочетох, съм склонен да мисля, че тези специални части всъщност са войници от Императорския орден. Предполагам още, че ще искат да завземат Домини дирч, за да не позволят на Рейбич да приближи до Андерия. От този момент нататък считайте, че сте във вражеска територия. Имате заповед за оттегляне. Ако някой се опита да ви спре, убийте го и продължавайте напред.

Ако Орденът, както подозирам, завземе Домини дирч, можем да използваме единственото слабо място, което все още имат — войниците им ще са покрили цялата граница, което означава, че на отделните постове отбраната няма да бъде от много хора.

Приемете, че Императорският орден вече е завзел Домини дирч. Съсредоточете усилията си в конна атака и пробийте линията им. Тъй като Домини дирч е под техен контрол, едва ли ще упражнят голяма съпротива, мислейки си, че щом преминете линията, ще могат да ви унищожат.

Мъжът го погледна притеснено.

— Значи мислите, че дотогава каменните оръжия ще са загубили силата си, така ли, Господарю Рал? Ще неутрализирате магията им?

— Надявам се. Но може и да не успея. За всеки случай искам всичките ви хора да натъпчат ушите си с восък и памук или с някакъв плат. Натъпквайте ги добре, за да не можете да чуете никакъв звук, докато стигнете до хоризонта.

— Искате да кажете, че това ще ни спаси?

— Да.

Ричард мислеше, че е разкрил принципа на действие на Домини дирч. Ду Чайлу им бе казала, че докато се бе давила, чувала Хармониите на смъртта. Джоузеф Андер е имал нужда от начин да контролира и фокусира унищожителната сила на Хармониите. Той им бе дал отговора в сътвореното от него.

— Домини дирч са камбани. Те са камбани по една причина — за да бъдат чути. Ако не можете да ги чуете, няма да ви сторят нищо.

Капитанът се покашля.

— Господарю Рал, не бих се осмелил да поставям под съмнение познанията ви относно магията, но нима е възможно оръжие с такава унищожителна сила да бъде обезвредено по толкова прост начин?

— Правено е и преди, сигурен съм. Струва ми се, че Хакенците, които някога са нахлули в тази земя, са го разбрали и така са успели да преминат.

— Но, Господарю Рал.

— Капитане, аз съм магия срещу магия. Имайте ми доверие. Ще стане. Оставям на вас стоманата, вие ми поверете магията.

— Тъй вярно, Господарю Рал.

— След като минете границата, насочете се към генерал Рейбич. Важно е. Кажете му, че искам да се оттегли.

— Какво? Сега, когато знаете как може да се премине покрай Домини дирч, не възнамерявате да го използвате?

— Домини дирч ще бъде унищожен. Не мога да позволя на Джаганг да се крие зад тях, но не искам силите ни да идват насам. Освен другото, Джаганг идва тук, за да търси храна за армията си. Надявам се да отровя поне част от тази храна. Предайте на генерала, че искам от него да заварди всички проходи към Средната земя. В открито поле той няма никакъв шанс срещу многобройната армия на Джаганг. Има надежда единствено ако принудим Джаганг да се бие по нашите правила, а не по неговите.

— Да, сър. Мъдър съвет.

— Така е — този съвет ми го даде самият генерал. Надявам се още и да успея да намаля числеността на Ордена. Кажете на генерала да действа предпазливо.

— А вие, Господарю Рал? Къде можем да ви открием?

— Кажете му да се тревожи за хората си, не за мен. Аз ще съм, не знам точно къде. Рейбич знае какво да прави. Нали затова е генерал. Би трябвало да знае по-добре от мен как да се грижи за войниците си.

— Тъй вярно, сър. Генералът е добър човек.

Ричард вдигна пръст, за да подсили думите си.

— Искам да изпълните точно заповедите, и да накарате Рейбич да стори същото. Народът на Андерия направи своя избор. Не желая никой от нашите войници да вдига оръжие в тяхна защита. Не искам да проливаме кръвта си за тях. Ясно ли е? Никой!

Капитанът пребледня. Отстъпи крачка назад.

— Нито. Една. Капка. Наша. Кръв — повтори Ричард.

— Тъй вярно, сър. Ще предам на генерала точните ви думи.

— Заповедите ми — Ричард се метна на седлото. — Говоря сериозно. Вие всички сте добри хора, капитане. Мечтата ми е някой ден всички да се завърнете при семействата си. А не да умирате залудо.

Капитанът поздрави с юмрук в сърцето:

— Това е и нашата искрена надежда, Господарю Рал.

Ричард отвърна на поздрава му, после пришпори коня си, готов да изпълни последния си дълг.