Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (8)

8.

Гарсия погледна към лицата на струпаните пред „Сейфуей“ хора и забеляза липсата на обичайния за нюйоркчани израз какволи\2е\2ъмвиждал. Всички изглеждаха като опиянени и шокирани — нещо рядко за остров Манхатън. Вирна нос и подуши въздуха. Подобно на всеки друг град и Ню Йорк си имаше характерен аромат, а Манхатън винаги миришеше на озон, сол и пот. Този път Гарсия долови и друга миризма. Надуши страх.

Невидим враг приближаваше града, пета колона от ужас вече се бе развихрила и поразяваше отвътре. Той и преди бе виждал подобно нещо. Осемнадесетгодишен, като морски пехотинец, стана свидетел на падането на Сайгон. През онези последни, ужасни дни видя как паниката залива големия град и нанася милион индивидуални травми само с единединствен неразбираемо избухнал пожар. Страхът тласка хората да бягат натам, накъдето няма изход; понякога в бягството си те стъпкват собствените си деца. Отчаянието създава внезапни герои и случайни злодеи, нарушава обществените норми и прави работата на полицията невъзможна.

Гарсия реши да не дава изявление за случилото се в „Сейфуей“, но преди да успее да открие шофьора си, микрофони и камери бяха натикани в лицето му. Камерите снимаха и той съзнаваше, че някои от тях предават на живо. Положи усилия да отстрани суровото изражение, което хората очакваха да видят върху лицето на един полицейски служител; усмихна се и махна на неколцина познати репортери, докато си пробиваше път към колата си.

— Къде е управителят на магазина?

Гарсия, насилвайки се да се усмихва, отвърна:

— И той няма време за вас в момента, колкото и да сте симпатични. Зает е с почистването на магазина.

— Какво точно стана, капитане? — долетя следващият въпрос.

— Ще ви помоля да ме извините — отвърна той, — но не разполагам с време да си бъбря.

— Колко души пострадаха?

— Четирима, мисля, но не съм сигурен.

— Компютрите ли причиниха станалото?

— Колко души са арестувани?

Той се предаде и търпеливо отговори на въпросите им.

Сто преки по на юг Доналд Копланд тъкмо влизаше в изпълнената с пара приемна на предпочитания му салон за масажи на Мот стрийт в Чайна Таун. Копланд подхождаше към секса както към всичко останало — като към сделка. В моменти на върховен стрес, когато умът му сякаш се спускаше в гинеталиите, той се справяше с либидото си ефективно и с невероятна бързина.

— Масаж искате? — попита съдържателката китайка, ко ято добре го познаваше.

Зад гърба й три млади китайки гледаха телевизия и неочаквано Копланд осъзна, че вижда резултата от размириците в „Сейфуей“. Милостиви Боже, мина му през ума, приятелят му Джонатон Спилман е управител на този клон.

— Луди разбили магазина — обясни мадам Уо. — Ню Йорк луд град.

На екрана полицай разговаряше с тълпа репортери — видя, че интервюираният пазител на реда е друг от приятелите му по закуска, Ед Гарсия.

— Знам само, че компютрите на супермаркета престанали да функционират и касиерките не успявали да се справят с дългите опашки — обясняваше Гарсия. — Хората сякаш пощурели.

— Капитан Гарсия, получаваме съобщения за излизането от строя на всички компютри във веригата от супермаркети „Сейфуей“. Имате ли някакъв коментар по това?

— Не. Не съм осведомен по въпроса, съжалявам. Ще ви помоля да ме извините, но трябва да вървя.

Копланд почти не вярваше на ушите си. Вероятно ставаше въпрос за проблем 2000, но не разбираше как. Спилман участваше в екипа, наблюдавал обезопасяването на „Сейфуей“ спрямо вируса на хилядолетието. Като умна компания, „Сейфуей“ изхарчи цяло състояние да се подготви; направиха всичко необходимо.

— Масаж ли искате, или да гледа телевизия? Говорят за нова зараза, наречена вирус на хилядолетие. Знаете ли какво представлява? Нещо като грип ли е?

— Един момент — прекъсна той мадам Уо и извади клетъчния си телефон.

Набра личния номер на Спилман. Управителят на магазина вдигна при първото позвъняване.

— Какво стана, Джо?

— Писна ми да отговарям на този въпрос, Доналд. Представа нямам. „Сейфуей“ е мъртъв заедно с всичките си хиляда четиристотин и петдесет магазина.

— Това е невъзможно.

— Да, прав си — невъзможно. И аз така мислех. Ед беше тук, но си тръгна. Имало други размирици някъде в Харлем.

— В момента говори пред телевизията точно пред магазина ти. Гледам го.

— По дяволите — възнегодува Спилман. — Телевизията възбужда хората. Типовете, които унищожиха магазина ми, несъмнено са виждали всякакви подобни боклуци по телевизията, преди да дойдат тук. Държаха се така първично. Мисля си дали да не се прибера и да седна у дома с пушка в ръка, ако ме разбираш.

— Какво има, Джонатон? Звучиш раздразнен.

— За бога, Дони, магазинът ми е съсипан, компанията ми е съсипана, а от другата страна на улицата на „Блокбъстър видео“ нищо му няма. На витрината си са изложили всички произведени някога филми за бедствия. Хората ще посрещнат Новата година, като гледат потъващи кораби или как комети се удрят в Земята. Но това не важи за мен. Няма защо да гледам филми. Аз съм като токущо блъснат от товарен влак.

— Ела в центъра. Ще обядваме заедно.

— Сериозно ли говориш? Обяд? Какъв преуспяващ негодник си само! Не мога да напусна магазина. Трябва да поддържам връзка с Плесантон, докато се опитват да разберат какво се случи, но откровено казано, драги мой, мен никак не ме интересува. Токущо изпратих четирима души в болница. Стъпкаха една от касиерките ми и копелетата счупиха крака й.

Клиент получи сърдечен удар и Бог знае какво още се е случило. Виждал ли си безредици отблизо?

— Само след световното по футбол, но тогава размирниците бяха най-обикновени пияници.

— Може да продават билети за такива неща — тъжно отбеляза Спилман. — Хората ще плащат, за да наблюдават онова, което аз видях днес.

— Запази записите от камерите, които следят за безопасността — посъветва Копланд. — Нищо чудно да успееш да ги продадеш.

— Това е моят Дони — все измисля начини как да изкара някой долар. За твое сведение Ед иска записите. Не ми пука.

— Повярвай ми — намеси се Копланд, — силно ме интересува да разбера какво е станало с твоите системи, Джонатон. Възразяваш ли да поговоря с твоите хора в Плесантон? Ще успея да привлека „Сейфуей“ като клиент. Добри пари ще паднат. Разполагам с доста програмисти, които разбират от проблем 2000; досега работеха по банките, но няма да имат много ангажименти следващата седмица.

— Кълна се в небесата, Дони, умът ти е едно от чудесата на вселената. Говори с тях, щом искаш. А и като стана дума за обяд — чака ме. Разхвърлян е по целия под тук. Поне половин декар.

Копланд изключи телефона, огледа трите момичета, посочи най-закръгленото и подаде на мадам Уо осемдесет долара.

— Искате специално, както обикновено ли?

Копланд изсумтя и последва избраницата си по облицования с червена коприна коридор.

Капитан Гарсия пристигна на ъгъла на 99-а и авеню „Амстердам“ — оживено кръстовище в обитавания предимно от испаноговорещи квартал — и завари сто и петдесет души коленичили да се молят на испански по средата на улицата.

Участъкът на Гарсия отговаряше за територията от 86-а улица до „Катидрал Паркуей“ в Уест Сайд, която включваше един от най-богатите квартали в Америка, както и някои от най-бедните на града, където по-малко от половината население говореше английски. От приятелите си Гарсия научи доста за проблем 2000 — какво да се очаква например; съвсем ясно съзнаваше, че бедняците, пристигнали предимно от Карибския залив и от Централна Америка, нямат и най-бегла представа какво ги грози. Те знаеха единствено, че новото хилядолетие наближава неумолимо и за тях идваше краят на две хиляди години, изпълнени с мистериозна нумерология и разбъркана християнска теология.

Хората излизаха като река от евангелистката църква на ъгъла, падаха на колене, блокираха движението и привличаха огромна тълпа зяпачи по тротоарите. Гарсия не бе сигурен на чия страна биха застанали зяпачите, ако нещата излязат от контрол.

Той надушваше, че са на път да започнат нови размирици. Кметът отиде във Вашингтон да си направи снимка с президента в края на века. Негова светлост възнамеряваше да се завърне за друга снимка на Таймс скуеър в полунощ, като повери безопасността на града през деня на петима общински управители, четирима заместниккметове и един полицейски комисар. Гарсия не се съмняваше, че споменатите политици ще го залеят с безполезни заповеди и директиви. Каквото и да станеше, Гарсия нямаше да получи помощ от тези чиновници, защото онова, което се случваше на територията на неговия 24-ти участък, не след дълго определено щеше да се повтори из целия град. Подобно на другите шефове на нюйоркски по-лицейски участъци Гарсия бе сам.

Пристигнаха пожарникарите; началникът им изрази готовност да насочи маркучите срещу тълпата. Гарсия смяташе Гравиано, шефа на пожарната команда, за студенокръвен расист, който гледа на поверените му части като на оръжие в личната му война срещу жителите на Ню Йорк. Гравиано бе в състояние да остави жилищна сграда да изгори заедно с обитателите й и този процес той наричаше градско обновление.

— Веднага ще насоча струята нататък — уведоми го Гравиано. — Само дай знак.

— Остави ме първо да поговоря с тях — възпря го капитанът.

— Да поговориш с тях? — присмя се Гравиано. — По дяволите, капитане, та тези хора дори не знаят английски.

Гарсия пристъпи към коленичилата тълпа и откри пастора — млад човек с развято бялочервено расо, който сякаш бе изпаднал в транс от контакта си с Господа.

— Извинете — подхвана Гарсия на испански, като използваше най-официалните и уважителни изрази, — но защо вие и паството ви сте на улицата, а не в църквата си? Това определено е църква, която заслужава възхищение.

— Искаме да се покажем на Господа. Искаме да се докажем като мъченици. Чакахме ви, капитане, за да ни помогнете да се разкрием пред Исус.

Всички евангелисти, спрели да се молят, ги наблюдаваха.

— Трябва да страдаме, за да докажем колко сме достойни — обясняваше отецът. — Ще ни помогнете ли, капитане?

Господи, помисли си Гарсия, а аз си въобразявах, че съм видял всичко възможно.

— Желаете да отведа всички ви в затвора? — Да.

— Добре. Но ще се наложи да вървите пеша.

— О, не, капитане. Трябва да ни арестувате, да ни оковете и да ни хвърлите в тъмницата.

— Опасявам се, че това е невъзможно, падре. Не разполагам с толкова хора — уточни Гарсия и посочи към пожарникарите. — Ако не се преместите, bomberos ще насочат маркучите срещу вас и някои хора ще пострадат.

— Още по-добре, капитане.

— Сред вас има жени и деца.

— Ние всички сме мъченици в очите на Господа.

— Според мен не е така. — Гарсия премина от официален към неофициален тон: по този начин се опитваше да подкопае увереността на пастора. — Ще се събудиш утре сутринта и ще се чувстваш като идиот. Ти мамиш тези хора. Арестуван си. Но само ти. Никой друг.

— Не мога да оставя паството си.

— Можеш и ще го сториш.

Гарсия махна на двама униформени полицаи да се приближат; те вдигнаха отеца на крака и го поведоха към патрулна кола. Като се бореше и махаше диво с ръце, той изкрещя:

— Започва, братя и сестри. Нашето пътуване да се срещнем с Господа в Деня на страшния съд започва. Молете се, братя и сестри. Исус ни е свидетел. Исус ще види какво правят те с нас днес!

Тълпата богомолци започна да се клатушка и да вие на асфалта; в това време ченгетата натикаха пищящия пастор на задната седалка в колата.

— В участъка ли да го заведем, капитане? — попита един от полицаите, който го арестува.

— Не. Отведете го в църквата му. Дано останалите го последват.

— Няма да вися тук целия шибан ден — обяви началникът на пожарната. — Щом получа друго обаждане, изчезвам.

— Ако успеем да го разкараме оттук — обясни Гарсия търпеливо, — и те останат без човек, който да им казва какво да правят, има вероятност да разпръснем тълпата с мирни средства.

— Това е невъзможно, Гарсия — възрази пожарникарят, посочвайки към хората, струпали се и по четирите ъгъла на кръстовището. — А с тези как ще се справиш?

Зяпачите гледаха като замаяни как около сто и петдесет души се гърчеха и стенеха насред улицата, изпаднали в религиозен екстаз. Липсваха обичайните подвиквания и подигравки; Гарсия дочу само няколко остри забележки по адрес на полицията и пожарникарите.

Гарсия бе специалист по контролиране на тълпа, но съще\2ременно изпитваше дълбоко състрадание към жителите на Ню Йорк. Вярваше в ролята си на служител на реда, който трябва да гарантира безопасността на хората. Ненавиждаше типове като Гравиано, които използваха авторитета си, за да постигат криворазбраните си цели. Ако пожарникарите пуснат в ход маркучите, тълпата ще отвърне с мятане на камъни и бутилки и ще разруши квартала до основи.

Имаше и друг начин да се справи със създалото се положение. Събра всички полицаи и пожарникари около себе си и им обяви решението си.

— Слушайте — подхвана той. — Поставете постоянна бариера на 100-на, на 98-а, на авеню „Амстердам“ и на Сентръл парк Уест. На територията на 24-ти участък обявявам този участък за Религиозно светилище на хилядолетието. Това е. Хайде — действайте.

— Какво! — изкрещя Гравиано. — Не разполагаш с власт да постъпиш така.

— Токущо го сторих, глупако, и възнамерявам да го обявя пред пресата. Ричардс, докарай онези репортери насам. Днес вече се сблъсках с едни размирици и не възнамерявам да го допусна втори път. Като морски пехотинец, Гравиано, научих колко по-лесно е по-късно да поискаш извинение, отколкото първо да намериш разрешение. Това е територия на моя участък и ако тези хора търсят Бог, най-доброто, което ще получат, съм аз, капитан Ед Гарсия. Хайде да проявим малко религиозна толерантност. Тези хора искат единствено да се помолят. Те са вярващи. Не мога да се бъркам в това. Не схващаш ли? Всички смахнати на тема религия в Ню Йорк ще цъфнат тук и така всички ще се озоват на едно място. По този начин подобни молитвени церемонии няма да започнат да никнат из целия град. Само веднъж на хиляда години хората искат да се помолят из улиците на Ню Йорк, затова нареждам — оставете ги. Извади пастора от колата, Ричардс. Не, чакай. Аз ще го направя. Върни се в пожарната си — посъветва той. — Услугите ви не са ни нужни повече. Благодаря.

— Ще си загубиш работата заради това, Гарсия.

— Дори и това да стане, приемникът ми поне ще наследи здрав участък — отвърна Гарсия и отстъпи назад. — А, ето ги и журналистите.

Гарсия махна на репортерите, повечето от които го бяха последвали от 96-а улица, и им направи знак да се приближат.

— Дами и господа — обяви той с най-жизнерадостния си, пазен за широката публика тон, — имам да направя съобщение.

Както ви е известно, градските власти възнамеряват да отделят няколко обозначени района за новогодишните тържества при посрещането на новото хилядолетие. Е, аз токущо прибавих към този списък един район. Уверен съм, че си давате сметка от какво огромно религиозно значение за мнозина в този град е пристигането на хилядолетието. Вероятно не винаги приемаме техните вярвания и аспирации, но сме длъжни да ги уважаваме. Затова, в името на религиозната толерантност, точка първа в конституцията на Съединените щати, и в името на населението на Ню Йорк, от този момент затварям за коли авеню „Амстердам“ между 98-а и 100-на.

Добре дошли в официалното Религиозно светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък.

Журналистите останаха втрещени. Ставаше въпрос за безпрецедентно поведение — нечувано, почти немислимо, ала докато новината за декрета на капитан Гарсия се разпространяваше сред хората на улицата, радостни викове като експлозия се изтръгнаха от гърлата на вярващите.

Гарсия сияеше.

— Дано Господ се усмихне на Ню Йорк днес — промър мори той. — Ще ни е нужна цялата помощ, която можем да получим.

Копланд се върна във фоайето на салона за масажи навреме, за да види края на втората телевизионна изява на Гарсия за деня. Официалното Религиозно светилище на хилядолетието върху територията на 24-ти участък. Чудесно. Защо не, по дяволите? Докато благодареше на мадам Уо, телевизията прекъсна предаването от испанската част на Харлем, за да включи Ей Би Си от Вашингтон.

— Нови разтърсващи новини, този път от Джули Карпентер в Хонконг. Хайде, Джули.

— Боб, тук в Хонконг — бившата британска колония на южното крайбрежие на Китай — е четиридесет и пет минути след полунощ. Сигурна съм, виждате фойерверките в небето над пристанището зад мен. Станахме свидетели на великолепен парад на лодки и какви ли не чудесни неща. Но, Боб, трябва да кажа, че вирусът на хилядолетието опустошава Китай. Астронавтите от космическите станции съобщават за спрялото електрозахранване в обширни участъци на тази огромна страна. Светло е само в Шанхай и Хонконг. Китайското правителство е наложило информационно затъмнение, но ние по-лучаваме сведения по Интернет и от радиолюбители.

Мадам Уо и момичетата й избухнаха във възбуден разговор на китайски, като не спираха да сочат телевизора с объркан вид.

— Вие върви. Вие върви — подканяше мадам Уо и изтласкваше Копланд през вратата. — Затворено вече.

Копланд излезе на Мот стрийт. Посрещна го страшна врява, идваща от всички сгради. Щом новината от родината достигна сърцето на китайския квартал в Ню Йорк, все едно милион фойерверки избухнаха едновременно. Усети стягане в гърдите. Пред магазина за електроника шумна тълпа гледаше телевизорите на витрината.

Вирусът на хилядолетието затваряше глобалната икономика — истинска безкрайност, зависима изцяло от компютри и бързи комуникации. Налагаше се Федералният резерв незабавно да прекъсне системата за електронно трансфериране на капитали. Защо не се досети какво ще стане и не остана в кабинета си? Прокле се, задето допусна да мисли с оная си работа вместо с мозъка си. Дали не е закъснял?

Хукна, като си прокарваше път през ордите човешки същества, които се изсипваха от сградите и вдигаха шум на всички възможни езици на планетата. Районът от Чайна Таун до Долен Манхатън представляваше умален модел на планетата, изпаднала в бедствие — тя се огъваше от шока на първия, засегнал цялата Земя финансов срив, който бе причинен от спирането на правилно функциониращите технологии.

Ако глобалната икономика имаше духовен център, то това бе „Уолстрийт“. В 11,45 с разпадането на Азия под въздействието на вируса на хилядолетието късата, криволичеща улица с великолепни постройки беше като психическа пустош — тук блуждаеха призраци, пребледнели мъже и жени, които не приличаха на себе си. Впечатлението се дозасилваше от факта, че половината бяха пияни — дали от уиски, или от шок, нямаше значение. Настъпи царството на хаоса.

Копланд нямаше никакво намерение да се превръща в призрак. Опита се да си даде кураж и да възвърне самоувереността си; повтаряше си как ще процъфтява сред развалините. Щеше да осъществи най-големия банков обир в историята и да му се размине. След като цялата гюрултия стихне, той щеше да излезе победител.

Между него и решителния му триумф стоеше единствено Големият червен бутон. Все по-енергично бързаше напред — пред очите му започна да се мярка образът на бутона и да го привлича неудържимо към дълбоката си орбита. Започна да халюцинира: мяркаше му се ту образът на Док в червения кръг, ту емблемата на банката, а накрая — съпругата и синът му. Сякаш целият му живот протичаше пред очите му и му се надсмиваше.

Нямаше представа какво ще се случи, ако задейства програмите, скрити зад бутона. Док можеше да е свързал бутона с какво ли не. Предполагаше се, че веригата преминава през пет превключватели, но къде ли се намираха те? Трябваше да попита. Не приличаше на себе си, не бе нащрек, не се контролираше. Започваше да губи играта. Беше единственият човек в Ню Йорк, за когото се предполагаше, че е имунизиран срещу вируса на хилядолетието, но в момента, докато с мъка си пробиваше път през задръстените от тълпи улици, вирусътзлодей все едно дълбаеше право в сърцето му. От друга страна, ако не докосне бутона и представителите на Федералния резерв затворят банковата система, програмата за кражбата щеше да остане бездейна, докато отново не включат компютрите.

След като бе чакал досега, не можеше ли да почака до следващия вторник или дори сряда? Но забавянето щеше да даде на банковите програмисти в „Техноцентър“ още няколко дни, през които да проверят отново кодовете, и по този начин се увеличаваше шансът, независимо колко незначителен, някой от тях да се натъкне на програмата. Както Док обичаше да казва: „Няма такова нещо като абсолютна сигурност. Система, която да устои на всичко, не съществува. Има само вероятност.“ Може би изненадата, чакаща в компютъра на Док, бе, че нищо няма да се случи, защото Док се е досетил как Федералният резерв ще затвори системата. Дали Големият червен бутон не е просто шега, с която да тормози шефа си? Истинският бутон, ако такъв съществува, най-вероятно е затворен в лаптопа на Док.

Това многообразие от възможности и вероятности бе достатъчно да подлуди един ясно мислещ бизнесмен. Трябва да остане съсредоточен, да прояви търпение и да изиграе всички игрички, заложени от Док. Накрая ще задигнат капиталите от банката и дружно ще се посмеят.

Изпълнен с желание да застане пред бутона, той нахълта през входната врата на сградата си и завари Джоди Максуел зад бюрото на рецепцията. Миниатюрен телевизор съобщаваше последните новини, свързани с проблем 2000.

— Мислех, че вече си седиш вкъщи — отбеляза той.

— Не успях дори да стигна до метрото, а всички таксита са заети — отвърна тя. — Затова се върнах да изчакам.

— Къде е момичето от рецепцията?

— Тръгна си. Изплашена е до смърт, Доналд. Подобно на мнозина.

Не очакваше да я завари тук, а тя го гледаше с нескрито любопитство, което го безпокоеше. Сякаш го претегляше, а очите й го обхождаха като радар, но поради каква причина, той не успя да отгатне защо.

— Какво? — не издържа Копланд. — Какво има?

— Само да се видиш! Приличаш на подивял човек.

Подаде му малкото си огледало и той видя изцъклени очи, напоена с пот яка на ризата, изпомачкан костюм. За миг се изплаши, че се е превърнал в един от призраците.

— Добре ли си? — попита тя.

— Навън е лудница — отговори той, като приглаждаше косите си и премигваше с очи, с надеждата да ги върне към нормалното им състояние само с усилие на волята.

— Знам — увери го тя, — но ти изглеждаш така от срещата в кабинета на Едуардс. Какво точно стана днес сутринта?

— Нали беше там? Нищо особено.

— И все пак нещо стана. Едуардс ти съобщи каква сума е открил Док и ти придоби вид на човек, когото са зашлевили през лицето.

— Естествено. Сумата е огромна. Ставаше дума за много, много пари.

— Господи, Доналд. Вониш на китайски публичен дом.

Без да му мигне окото, той каза:

— Бях в Чайна Таун, когато обявиха, че Китай пропада заради вируса на хилядолетието. Има телевизор във всеки магазин.

— Кой го е грижа за Китай? — прекъсна го тя. — Това, което става в Ню Йорк, е достатъчно. Двама души са скочили от ферибота при остров Стейтън, а други трима от покрива на Световния търговски център. Предостатъчно, за да се замисли човек.

— Никак не съм изненадан — увери я той. — Ще има и нови случаи.

— Да не си загазил нещо? — разтревожи се тя.

— Не. Разбира се, не.

— За малко да ме подведеш — поуспокои се тя. — Днес е денят, когато нашите клиенти и ние или ще оцелеем, или ще изчезнем. С други думи казано — най-важният ден в историята на нашата компания. Какво става, Доналд? „Копланд 2000“ ще се издъни ли? Ще се сгромолясаме ли?

— С клиентите ни всичко ще бъде наред — увери я Копланд. — Всички банки ще изплуват, а и ние ще оцелеем. Софтуерът е изцяло проверен и в момента не сме в състояние да направим нищо повече за тях.

Тръгна по коридора, като подметна през рамо:

— Няма да приемам никакви обаждания. Отивам в кабинета си.

Тя се измъкна иззад бюрото и го последва.

— Не отговори на въпроса ми — заяви тя на гърба му. — Какво стана в банката днес сутринта?

— Задаваш въпроси, които не са твоя работа — скастри я той.

— За бога, Доналд, тревожа се за теб. Поне веднъж в живота си престани да се правиш на глупак.

— Смяташ ме за глупак, така ли?

— О, я не се занасяй. Разстроен си, и то не защото светът се разпада — знаеше, че то ще се случи. Наду ни главите тук да ни го повтаряш до втръсване.

— Тогава всичко беше само на теория — отвърна той. — Сега е истинско.

— Искаш да кажеш, Доналд, че нещо най-после те е трогнало? Смаяна съм.

— Чуй ме, Джоди, твоята загриженост ме умилява. Наистина. Но трябва да стигна до кабинета си. Типовете от Федералния резерв се готвят да затворят системата, а аз трябва да съм в течение на нещата.

Имаше чувството, че стените го притискат, задушават го. Мина през прага и затвори вратата; остави Джоди в коридора.

Мониторът му премигаше, а червеното петно пулсираше като сърце. Не знаеше какво да предприеме — да го докосне или не. Наложи си да се поуспокои, да започне да мисли рационално и реши да провери какво ще предприемат федералните власти. Бързо включи друг компютър и влезе в мрежата на правителството. Само след секунди узна за намерението на властите да преустановят всякакви трансфери по обяд, което означаваше след три минути. Прилоша му. Устните му се напукаха. Простена.

Джоди потропа на вратата.

— Доналд — извика тя, — добре ли си?

Докато посягаше да докосне екрана, ръката му застина на сантиметри от стъклото. Усещаше електромагнитните вибрации и му се стори, че това е невидимата ръка на Док. Какво толкова, по дяволите! Наведе се напред и с огромен трепет допря с пръст екрана точно в момента, когато вратата се отвори със замах. Екранът на монитора запращя, потрепери и над него се издигна облак от жълт дим. Лампите по тавана на стаята започнаха да се включват и изключват, а началните акорди от Петата симфония на Бетховен прозвучаха от скритите високоговорители. Джоди едва потисна надигналия се в гърлото й вик, взряна в машината и шефа си, който изглеждаше готов да експлодира.

Музиката внезапно спря, нов облак дим се издигна над монитора в резултат на задействалата се димна бомбичка. Числа и символи, които и Копланд, и Джоди разпознаха като един от кодовете на „Копланд 2000“ се точеха върху екрана.

След няколко секунди спряха; замени ги списък от осемнадесет програми „Копланд 2000“, — те щяха да се задействат в полунощ из различни места в огромната компютърна система на банката. Всяка програма се представяше с редица от числаинструкции, които указват на компютъра какво да направи. Самите инструкции бяха последвани от нови редици числа — всичките проверени от програмистите в банката. В първите седемнадесет програми числата съвпадаха, но в последната имаше несъответствие.

Диагностика „Копланд 2000“ —

електронен трансфер на капитали

Диагностика 18В

Файл 437

Брой кодови линии 3201

Проверени от СМБ 2118

Бележка от Док: Скъпи Доналд, ще

стигнеш ли до „Метро техноцентър“, за да

ги откриеш преди тях?

Приятно ловуване.

— Какво, по дяволите, е това? — не се въздържа Джоди.

Сърцето на Копланд се сви. Док му съобщаваше, че програмата за кражбата е заровена в 82 реда скрити кодове и трябва да отиде до „Метро техноцентър“, но няма да разбере защо, преди да пристигне там.

— Типична шегичка а ла Док Даунс — отвърна Копланд. — Ако банката открие този код, ще спрат новия договор и ще съдят тази компания до дупка. Всички, които работят тук, ще останат без работа. Прецакан съм. Трябва да отскоча до „Метро техноцентър“ веднага.

— Вземи ме със себе си — обади се Джоди. — Бива ме в кодовете не по-малко от теб. А май съм и по-добра.

Копланд не възрази, но се питаше какво още ще се обърка през този изопачен, спиралообразен ден. Защо Док постъпваше така с него?

Часовникът отмери пладне. Вирусът на хилядолетието пристигна в Индия и Югоизточна Азия. Буда намигна. Времето не съществуваше.