Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (12)

12.

Джоди седеше на пода в коридора — самото олицетворение на злочестината — и издухваше дима от ментовата си цигара към противопожания сензор.

— Ето я и нея поздрави Док. — Госпожа Дебелокожата.

— Здравей, Док.

Гласът й бе приглушен, но вибриращ, изпълнен с почти изплъзнали се от контрол емоции. В далечината, едва чуто, соло кларнет в Батъри парк прорязваше нощта и се носеше тъжно над града.

Приклекна до нея и постави ръка върху рамото й.

— Приличаш на човек, който няма да откаже едно питие.

— Знаеш ли — подхвана тя с характерния за Лонг Айланд говор, където бе израснала, — обичам работата си. Исках точно такава работа. Тук е истинска лудница, но ми харесва.

— Доналд е същински задник, но си е нашият задник, ако разбираш какво искам да кажа. Мога да му заявя, че се държи като глупак, което и правя всеки ден. Ако постъпя така с друг шеф в този град, на часа ще ме уволнят. А ти — ти не приличаш на никого от моите познати. Ти… не знам как, но придаваш човешки елемент на това място. — Изгаси цигарата си в килима, запали нова и попита: — Ще имам ли работа във вторник сутринта?

— Разбира се. Защо питаш?

— Тази компания ще съществува ли изобщо? Хората във Варшава замръзват. Дядо ми е от Варшава. Искам да кажа, че светът може да престане да съществува.

— Ей — прекъсна я Док, — един тип токущо ме увери, че няма да настъпи свършекът на света; само така изглежда. Погледни от розовата стана. Възможно е да се случи само веднъж и е като чума или те убива, или си изграждаш имунитет.

— Такъв си шегаджия. И все намираш да кажеш нещо уместно.

— Притеснява ли те?

— Не. Предполагам, не.

— Радвам се, че така гледаш на нещата — отбеляза той. — Хората ще искат да чуят някоя и друга шегичка утре. Те са страхотно изобретателни по време на криза. То така са се появили и компютрите — по време на Втората световна война, а случващото се днес също е война. Войните все някога свършват. Дори Стогодишната война е свършила. Франция спечели, Англия загуби.

Док размърда вежди и се ухили.

— Не исках война — промълви тя.

— Никой не искаше, но тя и без това ни сполетя. Чу ли последните новини? — попита Док. — Някой се опита да застреля папата.

Тя сепнато си пое въздух.

— Наистина? Къде? В Рим ли?

— На площада пред „Свети Петър“ пред милиони хора, събрали се за службата по случай новото хилядолетие, и пред половината човечество, залепено за телевизорите си. Онази половина, чиито телевизори все още работят.

— Той добре ли е?

— Да, но друг беше убит. Един кардинал.

— О, Господи, от това ли се нуждаеше днес светът? Защо?

— Вероятно никога няма да узнаем. Хайде.

Помогна й да стане, отключи вратата на кабинета си, отиде направо до барчето и й наля водка.

— Благодаря.

— Седни.

— Благодаря.

— Спомена, че искаш да поприказваме, Джоди. Какво се върти в главата ти? Голямата световна криза или нещо друго?

— Нещо друго. — Да?

— Доналд. И ти.

Док вдигна вежди и зачака. Тя въздъхна и се размърда неспокойно на стола. Хапеше устни и клатеше питието, подчинена на ритуалните физически клишета на човек, принуден да съобщи нещо неприятно. Най-сетне изрече на един дъх:

— Опитваш ли се да ограбиш „Чейс Манхатън“?

Той прихна. Смя се високо и продължително — веселието му донесе краткотрайно облекчение.

— Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос?

Джоди преразказа приключенията си с Копланд в Бруклин;

Док я слушаше с дяволити пламъчета в очите. Накрая попита:

— Наистина ли ти мина през ума, че съм в състояние да ограбя банката?

— Не, но ти си толкова тайнствен, Док. Разполагаш със скрита стая и командваш онези странни същества. Всички го знаят, но никой няма представа какво правите там. Според Доналд ограбвате банката и днес сутринта си помислих, че ще получи сърдечен удар. Кълна се.

Той я харесваше. Дори си даде сметка колко много я харесва, но нямаше време за похот, а още по-малко — за романтика. Тя отпи от питието, а той се поколеба дали да не изпие едно с нея.

— За да ти отговоря на въпроса — обир няма. Просто си играя игричка с Допи, само че той я взима на сериозно. Подведох го, но го правя от години.

Разказа й как се зароди идеята за ограбване на банката и как бе излъгал Копланд да се хване, че обирът наистина ще се осъществи.

— Значи е само игричка? — повтори Джоди. Толкова й се искаше да му повярва. — Начин да го прецакаш?

— Именно. Просто отплата за алчността на Допи, това е всичко.

— Искаш да кажеш, че както си нагласил нещата, негова светлост Доналд да получи каквото заслужава?

— Да. Само за майтап. Всичко е съвършено безобидно.

— Куче такова.

— Такъв съм.

— Страшно ми харесва.

— Благодаря ти — отвърна той. — И на мен страшно ми допада. Днес го пратих за зелен хайвер, за да не ми се мотае в краката. Трябва да пристигне вкъщи всеки момент.

— Сигурен ли си, че ще отиде там?

— О, да. Не се съмнявам ни най-малко.

— А оттам къде ще го пратиш?

— Тайна — отвърна Док и пак се засмя; този път тя се присъедини към него.

Той спря да се смее и реши все пак да изпие една водка. Наля си малко върху бучките лед и я погледна. Елегантният й делови костюм беше изцапан и измачкан. Стресът от преживения ден, пълен с бедствия, личеше на закръгленото й, хубаво личице, чийто нос бе коригиран след скъпа козметична операция, а големите очи бяха леко зачервени. Беше изтощена и се крепеше единствено благодарение на повишения си адреналин.

— Имаш ли къде да отидеш тази вечер? Някъде на гости? — осведоми се той.

— Никъде няма да отида. Сестра ми събира приятели, но не съм в настроение за подобно прекарване.

— Къде живее?

— В Лонг Айланд.

— И без това ще ти бъде трудно да стигнеш дотам — отбеляза Док.

— Дори не успях да се свържа по телефона. Наведе се по-близо до нея и тихо попита:

— Страх ли те е?

— Да.

— От какво?

— Представа нямам. Светът е с краката нагоре, идва и нашият ред.

— Ако останеш тук, ще бъдеш в безопасност. Разполагаме с генератор в мазето.

— Знам. Затова се върнах. Как мислиш? Ще ни пот рябва ли?

Док сви рамене.

— Никой не може да каже. Но както е известно, добрите инженери винаги са готови за аварии. Никой не знае повече за електроенергията от хората, които я задвижват. Правят всичко по силите си.

— Престани, Док. Разбирам, когато ме будалкат.

— Не те будалкам. Говоря ти сериозно. Стараят се… Хората по цял свят се стараят, но никога не са се натъквали на подобно нещо. Събитието е уникално.

— Доналд твърди, че го е предвиждал.

— Така е, но понеже работиш тук и си интелигентна, ти също си го знаела. Само че не си поискала да го повярваш. Целият свят бе обзет от подобен дух на отрицание.

— Просто няма човек, способен да направи нещо. Чувствам се така безпомощна и се ненавиждам заради това.

Безпомощна. Док я разбираше. Хората често се чувстват безпомощни, когато застанат пред компютрите, защото не са наясно с цялата сложност на нещата. Персоналните компютри са сложни, а връзките между тях — още по-сложни. Именно това кара хората да се чувстват безсилни и беззащитни.

Док създаде Среднощен клуб, за да опровергае пред света, че хората са безпомощни; че се борят дори за губеща кауза, да повдигне духа им и да предложи надежда като реална алтернатива пред примирението. Рано или късно светът щеше да узнае за този експеримент, независимо колко успешен би се оказал. Някой трябваше да научи истината. Поне един извън членовете на Среднощен клуб трябваше да види и да повярва, че не всички са безпомощни. Точно в този миг той избра Джоди да бъде този човек.

— Е — подхвана той, — вероятно нещо може да се направи.

— Какво? Да се размаха вълшебна пръчица ли? О, как ми се щеше да е възможно.

— Да предположим — той я изгледа изпитателно, — да предположим, че ти доверя как няколко минути след полунощ, щом североизточният пръстен излезе от строя, Ню Йорк ще остане без електрозахранване. Всичко от Вирджиния до Мейн и на изток от Охайо без съмнение ще пострада.

— След всички днешни събития ще ти повярвам.

— Може да се случи, а може и да не се случи. Наистина никой не знае, но все нещо ни очаква. А сега, да предположим, че има начин да запазим електрозахранването в Манхатън независимо от всичко, което става наоколо.

— Би било истинско чудо.

— Никакво чудо, но хората понякога се опитват да направят невъзможното само заради самата тръпка. Искаш ли да посетиш тайнствената скрита стая?

— Наистина ли ме каниш? — не повярва тя.

— Хайде.

Поведе я към задната част на сградата през официалната компютърна лаборатория и спря между двете бронирани врати, за да позвъни на Бо по интеркома.

— Водя посетителка.

— Какво правиш? Да не си си загубил акъла?

— Не се вълнувай. Нужен ни е свидетел.

— За какво?

— За поколенията, Бо. Просто за поколенията.

— Навсякъде са инсталирани камери и записващи устройства. Кой е този човек?

— Служителка на „Копланд“. Джоди Максуел. Успокой се. Влизаме сега.

Док отключи последната врата и въведе Джоди в залата. Без никаква представа какво я очаква, тя застана на входа с увиснала брадичка, широко отворени очи. Премигна срещу сто и шест сантиметров телевизионен екран, заобиколен от удобни столове и дивани върху персийските килими. От едната страна врати водеха към банята, кухнята и спалнята; ниски секции отделяха залата от работните места. Навсякъде имаше часовници — стари, нови, дигитални, механични, големи и малки. Беше 18,30. Високо върху едната стена редица от двадесет и четири дигитални часовника показваха времето във всеки часови пояс, а под тях разноцветни кабели свързваха IBM-а, климатичната инсталация и телефонната превключвателна станция с работните места; от тавана се спускаха изолационни тръби.

Членовете на Среднощен клуб се събраха нервно в залата — липсваше им навикът да гледат непознати в своите редици. Бо скръсти ръце на гърдите, за да демонстрира цялото си неодобрение, но останалите не изглеждаха така разстроени, а по-скоро изненадани.

Док ги представи.

— Ето Бо, това е Каролин, онази с шапката — Рони, а типът с тениската на Среднощен клуб е Джод. Онзи с ватманската униформа е Ейдриан. Дами и господа, пред вас е Джоди Максуел. Не се съмнявам, че сте я виждали наоколо. Джоди ще снима с видеокамера и ще запише всичко, което ще се случи тук тази вечер. Ние ще бъдем прекалено заети, та ми хрумна, че малко помощ няма да ни е излишна.

— Здравейте — прегракнало поздрави Джоди, като се опитваше да запази самообладание. — Господи, нямах никаква представа…

— Това беше идеята — прекъсна я Док. — Дълго време взимахме страхотни мерки за сигурност.

Настъпи неловка пауза. Най-сетне Рони я наруши:

— Никога досега не сме имали посетител. Странно ни е.

Каролин превъзмогна шока си от нахлуването и протег на ръка.

— Здравей, Джоди. Ние, предполагам, сме не по-малко изненадани от теб. Май си имала тежък ден.

Замаяна, Джоди пое ръката на Каролин, а главата й направо се замая, докато се опитваше да разбере значението на десетките монитори, екрани, големия компютър и впечатляващото съоръжение, в което разпозна телефонна инсталация.

— Ти ръководиш Отдела за връзки с обществеността, нали? — попита Бо.

— Точно така.

— Страхотно, няма какво. Наистина си те бива, Док. Как, по дяволите, ще схване какво възнамеряваме да правим?

— Мога да пиша на COBOL — изтресе Джоди ненадейно. — Някога се занимавах с компютри.

— Да не ме будалкаш? — попита Бо враждебно.

— Трябва ли да ти доказвам?

Докато наблюдаваше размяната на репликите, Док мълчаливо поздрави Джоди за хъса, с който отстоява позицията си, и шумно изръкопляска, когато Бо сви рамене и видимо отстъпи.

— Ти си шефът тук, Док — обяви Бо и протегна ръка към Джоди. — Добре дошла в Среднощен клуб.

— Благодаря.

— Засега не съм й казал нищо — обясни Док. — Джоди, ще се опитаме да съхраним Манхатън като жизнеспособно място за обитаване, в случай че заплахата целият град да остане без електричество се окаже реална.

— Господи! — едва успя да промълви Джоди.

— Подчертавам — ще се опитаме — продължи Док, — защото нямаме никаква представа дали системите ни ще заработят. Единственото, което неизменно сме правили, е подмяната на един софтуер и хардуер с друг софтуер и хардуер.

Не сме в състояние да подменим вградени чипове. В най-добрия случай разполагаме с костната система, за да поддържаме минимално захранване с електричество, вода, телефонни връзки и транспорт, но има уязвими места и слабости извън нашия контрол. В някои случаи алармирахме съответните власти за скрити опасности и те предприеха корекции, без да знаят кой е източникът на информация. Само при няколко случая нахълтахме в самите служби и сами направихме корекции, но те не са много. Не желаехме да ни заловят, както се досещаш.

Джоди зяпаше с широко отворени очи не само Док, но и всички в помещението.

— Невероятно — произнесе тя задъхано. — Просто не знам какво да кажа.

— Каролин, защо не разведеш Джоди и не й помогнеш да се почувства по-удобно?

Джоди се здрависа с Рони и Джод, а после със страхопо-читание започна да се придвижва от едно работно място на друго и да слуша разказа на Каролин как работят системите.

Ейдриан само изсумтя, когато му я представиха, и не откъсна поглед от мониторите.

— Работилницата на Ейдриан представлява точен макет на оперативните контролни системи в командната централа за движението на метрото — обясни Каролин. — Предполага се, че централата е обезопасена срещу проблем 2000, но Ейдриан се съмнява. Нали така, Ейдриан?

Ново изсумтяване. През последните няколко години Джоди бе зървала Ейдриан в компанията и смяташе, че е куриер. Ватманската шапка закриваше по-голямата част от косите му, тази седмица оцветени в яркочервено.

— Много обичаме Ейдриан — обяви Каролин и забели очи, преди да продължи: — Ейдриан ще се погрижи влаковете в метрото да не спрат, дори ако централата не може да го направи.

Железопътният транспорт не е изцяло зависим от компютри, и слава богу, но събитията в Азия и Европа все пак доказаха, че не са напълно защитени. От друга страна, управата на метрото взе мерки срещу вируса на хилядолетието още от самото начало. Ако съществува някъде система, която да има все пак шанс да се справи, то тя е в нюйоркското метро.

Каролин се придвижи към мястото на Джод — спретната пейка с безброй инструменти, уреди за проверка и наблюдение на хардуера, късовълнови радиостанции, приемници и предаватели, няколко телевизора и компютърни монитори. Различни осцилоскопи и графики се редяха по десетките екрани.

— Джод поддържа цялата ни машинария в отлична форма и е майсторът на мрежата ни — похвали го Каролин.

Следи ситуацията цял ден по Интернет.

Каролин посочи към група от осем персонални компютъра, включени на различни страници: посветени и разтревожени инженери си разменяха информация с невероятна скорост.

— В момента потокът не е съвсем пълен, защото много телефони не работят пълноценно — посочи Каролин. — Някои въобще не функционират, а комуникациите ще станат още по-лоши с настъпването на времето Зулу.

— Зулу? Какво е това? — не разбра Джоди.

— Полунощ, по Гринуич. Горедолу след седемнадесет минути. Тогава очакваме европейският Интернет да сдаде, но засега част от него продължава да работи.

Джод посочи един от екраните.

— Това е група от ръководители на железопътен транспорт. Доста особено е, защото или пишат на родните си езици, или на кошмарен английски. Излиза, че в Италия влаковете са спрели, защото компютрите отчитат датата и времето на всяка контролна дейност. Когато системата е отказала, спряло е и функционирането на диспечерските пунктове. В Германия и Франция този вид транспорт е останал без електрозахранване. В Холандия компютрите в локомотивите излезли от строя и вагоните спрели. В Австрия радиокомуникациите с влаковите инженери прекъснали, щом предавателите излезли от строя. Не се предполагаше да се случи нищо подобно, но то все пак стана. И така е навсякъде с изключение на Китай — там се случиха няколко лоши катастрофи; и влаковете им са спрели, което само по себе си е достатъчно лошо.

Когато влаковете не вървят, няма доставка на въглища, на зърно, на части, които да бъдат сглобявани в заводите. Голяма каша.

Той направи жест към екраните и като ги сочеше един по един, поясни:

— Системите за водоснабдяване, за атомна енергия, за телекомуникациите, за контрол на въздушния транспорт, на НАТО — Рони влезе в мрежата им, което й бе доста забавно. Я да видим — този тук вече е скачен с Централата за космически изследвания — още един шедьовър на Рони, а този, последният, е свързан със североизточния ни електрозахранващ пръстен. Добре дошла в централата за борба с проблем 2000.

— Всичко това е невероятно — възкликна Джоди. — Толкова време никой не е заподозрял какво се върши тук.

— Док се държеше като фанатик относно секретността. До този момент.

— О, по дяволите! — изруга Джод.

— Какво стана?

— Виж. — Джод посочи монитора за ядрената енергия. — Една телевизионна станция съобщи, че руски войници нахлули в ядрена електроцентрала и със сила принуждават инженерите да я държат в работен режим, без самите те да разбират нещо. В Мурманск морски пехотинци нахлули в атомна електроцентрала и убили охраната, а един от инженерите се е заключил в помещението на системата за безопасност и чрез мониторите там наблюдава какво става из централата. Разполага с компютър и е влязъл в мрежата; пише на развален английски. Установил е пряка връзка със сателит, затова не е зависим от местните телефони, които и без това не работят. Всъщност не е напълно наясно какво става, освен че морски пехотинци са избили всички други в контролната зала, а централата започва да не функционира нормално. Разполагат със сензори, които следят топлината в котлите, помпите и тръбите; компютри сравняват температурата с аналогични данни, фиксирани на други дати, но някъде преди пет минути се оказало, че няма база за сравнение. Това компютрите възприемат като авария и се опитват да прекъснат работата на електроцентралата. Верижната реакция в реактора трябва да бъде спряна, да се вкарат контролни пръти. Когато няма верижна реакция, няма топлина, няма пара, турбините спират, няма мощност. Проблемът е, че контролните пръти са спрели насред път, защото компютърът, управляващ движението им, се е объркал от противоречивите данни, които постъпват в него. В тръбите се натрупва радиоактивна пара, налягането е огромно. Ще се взриви. Именно затова буквално всички реактори на планетата бяха спрени при контролирани условия. Или поне се надявам да е станало така. Има обаче доста военни реактори, които никой не контролира. Джоди сбръчка нос.

— Не разбрах и думичка от тези обяснения, но не ми звучи много розово.

— Много по-лошо е отколкото в Чернобил — заключи Джод.

Тя се наведе и прочете няколко реда.

Трябваше вземем мерки преди това стане.

Налягането се увеличава непрекъснато в клапаните и преди два дни те не издържали изпитание, но бригадирът каза, че няма пари да бъде подменен. Искам да се застрелям, но нямам пистолет.

Като си даде сметка, че човекът в Мурманск описва машината, която ще го убие, Джоди стисна реверите на сакото си.

— Господи!

— По планетата се разиграват хиляди подобни истории — обади се Джод. — Това е просто една от тях.

— Каквото ще става, ще става — обяви Каролин. — Не може хем да сме сантиментални, хем да си гледаме както трябва работата.

Отидоха до работното място на Рони. Върху екраните се виждаше състоянието на градското водоснабдяване. Потреблението бе нормално за петък вечер. Хората се къпеха и се приготвяха за голямата нощ. Резервоарите бяха пълни и функционираха възможно най-добре за вероятно най-допотопна водоснабдителна система в света, но в контролния център в Куинс цареше паника. След като видяха как водоснабдяването по цял свят спира, операторите разбраха пред колко сериозен проблем са изправени.

Рони поклати глава и посочи купчина бутилки с вода в ъгъла.

— На покрива имаме резервоар с двадесет хиляди литра вода и още хиляда бутилки в мазето. Всичките ще са ни нужни. Каузата на водоснабдителната компания е загубена.

— Е, никой не знае — предпазливо се обади Каролин.

— Напротив — възрази й Рони. — Аз знам. Водата ще продължи да пристига в града. Това се дължи на гравитацията. Проблемът е водите да се изведат от града.

— Не забелязваш ли оптимизма на Рони? — попита Каролин и поведе Джоди към мястото на Бо.

— Извинявай за грубото ми държане — посрещна Бо Джоди.

— Бо е нервен, защото това е главното събитие — провлачено подхвана Каролин. — Тук е концентрирана захранващата компания „КонЕд“, която осигурява електричество за Ню Йорк. Това на практика е горещото място. Бо ще седи на него и ще се опита да спаси Ню Йорк. Какво ще кажеш? Ако не успее, ще го убием. Нали така, Бо?

— Нищо няма да спася, ако не ни се обади Висок волтаж.

— Точно така — завърши Каролин. — Имаме малък проблем.

Доналд Копланд се опита да се прибере вкъщи, като прекоси Таймс скуеър, но не успя да мине през тълпите. Ходеше из града с унесен вид и съвсем загуби представа за времето. Часовникът му „Ролекс“, на стойност двадесет хиляди долара, беше изчезнал. Сети се как спря по средата на Бруклинския мост, свали го, накани се да го захвърли, но после го натика в джоба и продължи да върви. После нещата малко се пообъркваха. Помнеше опашки пред бакалници и деликатесни магазини, където навсякъде го посрещаха надписи „Плащане само в брой“. По Пето авеню попадна на хлапе, което продаваше кутийки бира за по десет долара; тъкмо с него размени часовника си за една. Не искаше да знае колко е часът. Хлапето остана доволно. Невероятни тълпи имаше във всички квартали в центъра на града. Побоища. Пияници. Ченгета. Мъже и жени правеха секс в колите. Все едно един полудял Рим по времето на Нерон. По телевизор във витрината на някакъв магазин забеляза, че Рим на папа Йоан Павел II също е толкова полудял. Откачил във връзка с настъпването на новото хилядолетие се бе опитал да застреля папата. Докато Копланд гледаше, италианската полиция сгащи похитителя, ала междувременно той успял да убие три ченгета, а накрая сам си тегли куршума. Видя и друг репортаж — май съобщаваха за тежка ядрена катастрофа в Русия, но не бе съвсем сигурен. Притискани от времето и в желанието си да представят най-последните събития, много репортажи се излъчваха в суров и нередактиран вид: съобщаваше се за доста измислени бедствия или фактите се предаваха толкова невероятно изопачени, че нещата изглеждаха много по-лоши от действителността. Никой от репортерите нито разбираше, нито обясняваше техническите подробности и нямаше начин истината да бъде отделена от измислицата.

Без да е напълно сигурен как точно се е озовал там, Копланд видя, че се намира на 38-а и Девето авеню пред локала „Спортен бар и грил“. Над вратата висеше надпис на ръка: „Довечера купон в чест на края на света.“ Две млади жени в сини джинси и отрупани с бижута излязоха от заведението, като му дадоха възможност да зърне тълпата вътре: телевизори, смях, танци. Разхлаби вратовръзката си, разкопча най-горното копче на ризата; като по чудо намери свободно място на бара.

Трима бармани работеха на бързи обороти: наливаха алкохол по чашите, цедяха лимонов сок, раздробяваха лед. Изпотени сервитьорки разнасяха препълнени табли, без да откъсват очи от осемте големи телевизора, пръснати из широкото помещение.

— Скоч — провикна се той към единия барман. — По-добре направо двоен.

Докато по телевизията предаваха бедствията по света, тумба от предимно пияни младежи ликуваше. На екраните се появи Париж, Града на светлините, сега потънал в тъмнина. Във френската столица прожектори, захранвани от генератори, пробиваха дупки в небето над Шанз Елизе. Под Триумфалната арка със самотна синя светлина светеше вечният огън на Гроба на незнайния войн. По грандиозния булевард течеше поток от светлини на коли, но сградите бяха тъмни, а стълбовете на уличните лампи изглеждаха като колове по тротоарите. Камерата улови изплашените очи на полицай, който се опитваше да регулира движението — в един момент той се отказа и побягна, като при това изгуби шапката си. Истерични хора тичаха във всички посоки. Серия от говорещи лица смени кадъра от центъра на града, а после показаха националния стадион на Франция в квартала Сен Дени. Построен за световното първенство през 1998, стадионът бе напълно осветен и заобиколен от множество диво лутащи се автомобилни светлини.

Тълпата в бара, изпаднала в делириум, избухна в смях и възторжено започна да припява: „Да ги шибаме французите. Да ги шибаме французите!“ Беше отблъскващо и перверзно; Копланд реши, че е толкова логично, колкото всичко останало. В следващия миг режисьорът на предаването се насочи към обръщението на френския президент, който изглеждаше смаян и силно потресен под импровизираното осветление. Посетителите в бара го освиркаха. Някой се провикна: „Никакви политици! Никакви политици!“ — и един от барманите се зае да сменя каналите. Автомобилни катастрофи, обгърнати от пламъци химически заводи, потъващи лодки в река, семейства, сгушили се сред смразяващ сняг. Движението на влаковете през континента се бе свело до пълзене, в Западна Европа били преустановени всякакви полети на военни самолети, след като шестима генерали от германските военновъздушни сили се разбили със самолета си в планина в Бавария. Стотици кораби в Средиземно и Балтийско море бяха останали без никакъв контрол. Нефтени кули в Северно море бяха спрели да изпомпват, а една бе в пламъци.

В задната част на помещението избухна свада; всички се извърнаха и видяха как млад мъж без сако заля лаптопа си с горивото от запалката и го възпламени.

— О, по дяволите! — възнегодува главният барман. — Това вече е прекалено. Изгасете го веднага!

Стария Мислител го чакаше на петдесет преки оттук с ново съобщение от ада. За Копланд беше наложително да се прибере вкъщи. Той се обърна отново към питието си и изведнъж се озова лице в лице с чифт страстни кафяви очи, пълни устни и твърди гърди, опрени в неговите.

— Честита Нова година — поздрави тя. — Не е ли чудесно? Казвам се Хелън. А ти?

— Дядо Време — отвърна той, спускайки поглед към бюста й.

— Ти лошо момче ли си? — попита тя.

— Трябва да си вървя — обяви той.

— При малката женичка и дечицата ли? Днес е Нова година. Отдай се на изкушението. Бъди лош.

Тя го целуна, като впи език в устата му и сграбчи слабините му — от изненада той подскочи и разля питието си върху гърба й.

— О, Господи! — изпищя тя и се отдръпна от него.

— Съжалявам.

— Смотан скапаняк!

Излезе със залитаща стъпка, пое си дълбоко въздух и тръгна по тротоара. Тълпите около него не намаляваха. Лош ли си? Що за въпрос е това? Какъв човек е в състояние да зададе подобен въпрос? Погледна към някаква витрина и забеляза, че цялата е изпълнена с книги за вълци: зоологически книги, екологични книги, руски народни приказки. „Вълкът, който никога не плачел.“ „Дивото зове.“ „Петя и вълкът.“ Изпита внезапна потребност да завие, погледна нагоре и видя лунния сърп над Манхатън. Отвори уста и изви високо и продължително с цяло гърло. Никой не забеляза, защото целият свят виеше с него.

В Религиозното светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък върху капитан Ед Гарсия се стовариха малко повече неща, отколкото очакваше. Когато сподели пред пожарникарския началник желанието си да привлече всички откачени на религиозна тема в Ню Йорк и по този начин да ги събере на едно място, се изрази фигуративно. За момент бе забравил, че каквото и да кажеш в Ню Йорк, ще се намерят цял стадион хора, които ще го възприемат буквално. С настъпването на нощта природата на тълпата се промени. Музикалните групи спряха да свирят и семействата се прибраха вкъщи, за да избягат от студа. Стотици пияници се изсипваха в центъра на града — често пристигаха и крайни религиозни фанатици, изповядващи всевъзможни религии. Половината бъбриви свещеници от цял Ню Йорк също се появиха, ораторите ставаха все по-бурни, а най-самоотвержените приеха обявяването на Светилището като разрешение да се преборят с всеки противник на възгледите им. Заредена с телевизори и алкохол, нощната тълпа не проявяваше никаква благосклонност към когото и да било.

— Вие причинихте това, грешници такива. Това е Божието наказание за злините ви.

— Нищо не съм причинил, глупак такъв.

— Ще гниеш в ада.

— А тук не е ли същото? Ха, човече, та ти си тук. Това е достатъчно противно.

Вместо вселенски събор, както Гарсия си бе представял, капитанът сега разполагаше с бели и чернокожи, взели на въоръжение Библията в безумния си порив. Антисемити използваха евангелията като злокачествена отрова в несекващото преследване на евреите; в горната част на Уест Сайд католици и протестанти възобновяваха древните си свади. В най-гъвкавия културен център на света всяка словесна атака провокираше бърз отговор от засегнатата страна. Не мина много време и всички се оказаха обидени от едно или друго. Подсвиркванията и подигравките прераснаха в юмручни удари. В Ню Йорк в края на XX век — Гарсия добре го знаеше — автоматични оръжия можеха да се появят всеки момент.

По нареждане на Гарсия полицаите надянаха бронирани жилетки и престанаха да проявяват толерантност към нетолерантните. В килиите на неговия участък затвориха двама господа в бели роби (и единият, и другият твърдеше, че е Исус), седмина членове на „Арийската нация“, обвинени в опит за убийство, шестима от бандата на 129-а улица, арестувани за незаконно притежаване на оръжие, и толкова много пияници, че никой не желаеше да ги брои. Долният етаж на участъка гъмжеше от тъжители, подаващи оплаквания, други търсеха изчезнали приятели и роднини; имаше дори и неколцина, които желаеха да попаднат в затвора, защото се страхуваха от изгасване на осветлението, а били чули, че участъкът разполага с генератор.

Похищението срещу папата дозасили религиозната истерия. За щастие архиепископът се завърна в катедралата „Свети Патрик“, преди антикатолическият евангелистки пастор да стъпи на стола по средата на булеварда и да обяви, че всъщност папата е самият Антихрист.

Облечен в роба и с горящи от омраза очи, той обяви по мегафона: „Онова, което се случи в Рим тази вечер, е знак от Бога да изгорим папските църкви до основи“, но преди да успее да изрече следващата дума, някакво тяло скочи от тълпата и повали и двамата върху твърдия асфалт.

— Ако бяхме в Ирландия, щях да те убия! — изкрещя нападателят и изявлението му се оказа достатъчно неколцина ирландски протестанти побойници да пристъпят към действие.

Абсолютно изневиделица авеню „Амстердам“ се превърна в кървава арена, сякаш се намираха в Белфаст. Осем полицаи се намесиха в кавгата, арестуваха четирима пияни мъже, отнеха три пистолета и отпратиха един подлудял пастор с линейка.

Ядосан, че щастливото му хрумване се превърна в боклук, Гарсия издаде заповед да спрат високоговорителите и енергично да се конфискуват оръжията. Събра отряд от тридесет полицаи и няколко минути преди седем часа редица от нервни полицаи, предвождани от Гарсия, тръгна бавно да разчиства насъбралите се по авеню „Амстердам“.

Една бутилка полетя от тълпата и се разби в краката на капитана. Гарсия погледна към гневните лица и не разпозна никого от своя участък. Познаваше хората си — добрите, по-лошите и най-лошите. Ала сега улицата му бе пълна с непознати, чужденци, и повечето бяха бели. Зачуди се какво ли е станало с пастора, който започна цялата история. Запита се защо религията така бързо се превръща в предразсъдък и е готова да съди. Космически въпроси. Не разполагаше с време да намери отговора. Религиозното светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък се бе превърнало в оазис на войнствени пияници.

Пусна нареждането по редицата:

— Сложете противогазите.

Полицаите се придвижваха напред, но тълпата оказваше съпротива.

— Разпръснете ги — заповяда той и облак сълзотворен газ се понесе към множеството по улицата.