Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadline Y2K, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
goblin

Издание:

ВИРУСЪТ Y2К. 1999. Изд. Атика, София. Биб. Crime & Mystery. Роман. Превод: от англ. Ивайла Божанова [Deadline Y2K / Mark Joseph]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 4.90 лв. ISBN: 954-729-045-2

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ВТОРА
31 декември 1999

4.

Студен, но ясен дойде последният ден на XX век в Ню Йорк — метрополис, чиято най-ужасна среща с бедствие бе холерната епидемия през 1832 година. Историята се бе отнесла милостиво към града. Докато XX век бе посетил доста от големите градове с войни и революции, то над Голямата ябълка — галеното название на Ню Йорк — не бе паднала нито една бомба. При приключването на века Ню Йорк щеше да бъде недокоснат и незасегнат — девствен по отношение на катаклизмите. Ако един град може да се оприличи на живо същество, то Ню Йорк се смяташе за недосегаем по отношение на каквато и да било атака.

Имаше, разбира се, отговорни лица, натоварени със задачата да си представят евентуално нападение и да подготвят аварийни схеми за защита на цивилното население. По време на Студената война главният сценарий предвиждаше евентуален ядрен удар; градът разполагаше с отпечатани в огромни количества планове, готови да бъдат извадени и задействани, в случай че бъдат засечени ято руски ракети, летящи към него. През 1999 програмата за евентуална антиядрена защита се намираше в компютър, защитен от проблема с вируса на хилядолетието. Други програми, свързани с какви ли не цивилни безредици — като се започне от стачки и се стигне до етнически конфликти — бяха отлично прецизирани поради честата им употреба. През годините властите на града бяха разполагали с доста възможности да уточнят начините за контрол върху сблъсъците и демонстрациите. Градът разполагаше и с ефективни програми, за да се справи с терористи, като за реализирането им получаваше и солидна помощ от редица федерални агенции. Теоретически най-сериозната видима заплаха представляваха химическият и биологическият тероризъм. Затова на тези две програми се отдаваше най-голямо внимание.

С приближаването на края на века градът един от първите осъзна най-непосредствената опасност — вируса на хилядолетието. Ето защо през 1996 кметът Джулиани натовари специален комитет да разреши задачата. Според предварителното проучване на компютрите на градската управа вирусът на хилядолетието владееше шестстотин осемдесет и седем важни системи. Две години по-късно, след като изхарчиха триста милиона долара, четиристотин петдесет и три системи продължаваха да са в негов плен. До лятото на 1999 година градът започна да си дава сметка, че за унищожаването му не биха стигнали средствата на цялата държавна хазна. Наистина изхвърлиха или подмениха редица системи, но скъпите сложни нови системи изискваха много време за инсталиране, а и непрекъснато възникваха затруднения: преобразуването на наличните данни така, че да не се влияят от вируса на хилядолетието, само по себе си представляваше процес, пълен с неочаквани изненади. В света сигурно нямаше друг град като Ню Йорк, който така усърдно да се занимава с отстраняването на проблема, но не бе никак лесно да се прочистят многобройните системи. Оказа се почти невъзможно да се открият всички заразени връзки и изцяло да се обеззарази софтуерът. А и както често става при боравенето със софтуер, на всеки четири отстранени грешки възникваше вероятността от допускането на една нова. Точно това за пореден път потвърдиха тестовете. Отделът по опазване на околната среда самодоволно съобщи, че няма никакви проблеми. През 1999 обаче направиха проверка: прекъснаха водоснабдяването за тридесет секунди и вградени чипове в част от контролните системи блокираха клапите на основния резервоар. Подмениха помпите, но системата пак не издържа на изпитанията. Дванадесет от четиринадесетте водоснабдителни станции на града също не се справиха с теста.

Никой не знаеше какво ще се случи в полунощ. Дори ако по чудо водоснабтителната система на града оцелееше, тя продължаваше да зависи от годността на „Кон Едисън“ да не преустановява електрозахранването. През 1965 и 1977 Ню Йорк бе оставал без електричество, но сега огромната компания разполагаше с достатъчно време да подготви, да напише и огласи чрез медиите материали, пълни с успокояващи думи. В утрото на последния ден от годината деловите хора почти не вярваха в способностите на градската управа или на Отдела за работа с обществеността на „КонЕд“. Затова се заеха с последните приготовления по опазване на личния си дребен малък бизнес и кварталите, където живееха — разпространяваха листовки; проверяваха изправността на портативни радиостанциии; чистеха и зареждаха оръжия.

Като реакция срещу обилието от материали по проблем 2000 и без да забравя хаоса от 22 август, предизвикан от Глобалната система за позициране, градът, неохотно започна да си изготвя програма за тотално преустановяване на всички услуги. За целта събираше парчета и части от разни стари планове за оцеляване при прекъсване на електроснабдяването или при цивилни безредици. Но понеже тази програма бе предмет на несравнимо по-малко внимание отколкото фойерверките при традиционното посрещане на Новата година на Таймс скуеър, тя така и никога не бе довършена, одобрена или приложена. Независимо от това Отделът за връзки с обществеността получи нареждане да оповести за наличието на такава програма. Носеха се слухове, че кметът е изградил в Световния търговски център таен бункер, който — ако градът се превърне в бойна арена — ще служи за команден пост. Самата същност на бункера представляваше тайна: бащите на града не желаеха да всяват паника.

Ала може да се стигне до паника, мислеше си капитан Ед Гарсия, докато вървеше по „Бродуей“ към всекидневната закуска с Доналд Копланд и момчетата. Искаше му се служителите от градската управа да прекарат един час в участъка му, та да му се отвори възможност да им обърне внимание върху липсата на хранителни запаси, вода и гориво, да ги попита къде в града смятат да изградят временни убежища. Ако метрото спре, във вагоните му ще окажат стотици хора, а ако „КонЕд“ прекъсне електроподаването… По дяволите! Нищо не е готово, защото никой не вярва, че нещо ще се случи. Гарсия разбираше от политика и не желаеше да си спечели име на човек, предизвикващ с приказките си паника. А и нямаше да помогне особено. Вчера изрече фразата „вирус на хилядолетието“ пред началник на управление, който го попита: „За какво говориш?“ В 6,30 сутринта Гарсия влезе в закусвалнята „Берни“ на ъгъла на 85-а улица и „Бродуей“, поръча си бъркани яйца и препечен хляб и си наля чаша кафе. Гарсия — четиридесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, едър и впечатляващ в униформата с два реда месингови копчета — постави шапката и дипломатическото си куфарче на масата отзад, както правеше всеки ден. Беше петък, началото на дълъг новогодишен уикенд. Порядъчните граждани на Манхатън трескаво се подготвяха да пият прекалено много и да носят смешни малки карнавални шапки както в най-обикновена новогодишна нощ. Той самият бе посрещал двадесет и пет пъти Нова година като ченге, но след броени часове освен пияниците аматьори, които щяха да повръщат из радиоколите на полицията, щеше да се изправи и лице в лице с откачилите по настъпването на третото хилядолетие, с очакваните нападатели от космоса и религиозни фанатици, предричащи края на света. Всичко това щеше да започне доста преди полунощ и преди евентуалното спиране на електричеството.

Той истински обичаше работата си и отдавна бе научил колко по-добре е да предотвратиш едно престъпление, отколкото да заловиш и накажеш престъпника. В сегашния случай градът, това анонимно копеле, се готвеше да извърши потресаващо престъпление в резултат на небрежност и Гарсия не бе в състояние да го предотврати.

Старият приятел на Гарсия Бил Пакард пристигна едновременно с поръчаните яйца.

— Честита Нова година, comandante — поздрави Пакард, сърдечен хирург в болницата „Белвю“.

— И ти върви по дяволите, Бил.

— Не ми изглеждащ щастлив.

— Просто искам всичко да е свършило — отвърна Гарсия. — На път за тук минах край три магазина за алкохол, всичките претъпкани с клиенти още в шест сутринта.

— Е — Бил се усмихна широко и седна, — днес е големият ден. Готов ли си?

— Остави ме на мира — възропта Гарсия. — Никой не е готов.

— Копланд е готов.

— Твърди, че е готов — уточни Гарсия. — Има разлика.

— Ще разберем съвсем скоро — отбеляза Пакард и погледна часовника си. — След седемнадесет часа и петнадесет минути. — Ей, Берни — провикна се той. — Включи телевизора, ако обичаш.

— Защо?

— Новата година ще настъпи в средата на Тихия океан след няколко минути.

— И какво от това?

— Просто пусни телевизора, Берни.

— Искаш ли нещо за закуска, Бил?

— Да, да, да…

Собственикът на закусвалнята неохотно включи на Си Ен Ен и се намръщи на излъчваната в момента реклама за „Будвайзер“ — официалната бира за цялата лудост, свързана с настъпването на новото хилядолетие.

— Очакваш ли да ти се отвори много работа довечера? — попита полицаят лекаря.

— Шегуваш ли се? — отвърна Пакард. — Все пак съм доволен, че не работя в спешно отделение, макар и при мен да има проблеми, за които и през ум не ти минава. Питал ли си се някога колко компютъра управляват всички идиотски уреди в кардиологичното отделение? И колко от тях са проверени за вируса? Нито един. Н-И-Т-0 Е-Д-И-Н — ето колко!

— Очаква се ти да работиш с пациентите, а не компютрите.

Пакард направи гримаса, поклати глава раздразнено и си наля кафе, преди да се обърне към телевизионния екран.

Джонатон Спилман, понастоящем управител в новооткрития клон от веригата супермаркети „Сейфуей“ на ъгъла на 96-а улица и „Бродуей“, влезе и седна.

— Не го казвай — предупреди Гарсия.

— Какво да не казвам?

Пакард намигна и безмълвно произнесе Честита Нова година.

— Аз съм евреин, в случай че сте забравили — напомни им Спилман. — Новата ни година е през септември, а годината за нас е 5760, ако не знаете. Къде е Копланд?

— Не е пристигнал още — отвърна лекарят. — Довечера ще разбере дали софтуерните му продукти действат или не. Дали Дони ще предотврати изличаването на „Чейс Манхатън“ от лицето на света? Не че ми пука.

— Копланд няма, но неговият Док Даунс ще го стори — обади се Спилман. — Док знае какво прави. Аз не се притеснявам, момчета. „Сейфуей“ похарчи милиони и според Док сме направили всичко както трябва.

— Значи го знаеш от сигурно място — подметна Гарсия. — Страхотно, няма що! Банката и супермаркетът ще оцелеят, а всичко останало отива по дяволите.

— Атомните реактори… — обади се Пакард. — Колко ли са по света? Четиристотин? Петстотин?

— Повече — отговори му Спилман. — Никой не знае с точност. Има тайни реактори по цялата планета.

— Ще закусваш ли? — подвикна Берни на Спилман.

— Кифла с маково семе и… — …нищо друго. Знам, знам.

Останаха известно време смълчани и приятно отпуснати — трима души от квартала, всичките преуспели. Интелигентни мъже, с успешни кариери зад гърба и все пак — още примитивни селяни. Когато бяха заедно, някак по-малко се страхуваха.

— Жена ти обади ли се? — попита Спилман лекаря.

Подплашен от евентуално насилие и грабежи, в случай че електрозахранването спре, Пакард бе изпратил съпругата си и децата на крайбрежието в Мейн.

— Да. При сестра си е. Вчера цял ден са трупали дърва за огрев. А Шърли замина ли?

— Не. Това просто не може да се случи.

— Накарай я да замине — настоя Пакард. Гарсия го подкрепи с думите:

— Наложи се.

— Хайде, Ед — прекъсна го Спилман. — Знаеш каква е жена ми. Шърли мисли, че настъпването на хилядолетието е най-голямото събитие от сватбата на принцеса Ди насам. А и освен това какво разбираш ти, щом никога не си бил женен.

Фанфари от телевизора ги накараха да извърнат глави към екрана. Усмихнат водещ на Си Ен Ен в Атланта се обърна към камерата и обяви:

— Само след няколко минути, дами и господа, първите хора на планетата ще посрещнат новото хилядолетие. Да отидем до Маршаловите острови, откъдето Джоана Спрингер предава на живо. Джоана?

В момента Стария Мислител се намираше на Западна 85-а улица в оборудвания с климатик приземен етаж от къщата на Копланд. Сега мейнфреймът управляваше жилището, включително сложните алармени и обезопасяващи системи. Стария Мислител започваше задълженията си в 6,30: включваше отоплението, правеше кафе, събираше електронната поща и хранеше уелския териер на име Микро. Компютърът извикваше програма, която изсипваше точно чаша и половина кучешка храна — смес от агнешко с ориз — в купичката на Микро и той, верен на учението на Павлов, излапваше закуската си за четиридесет секунди. Междувременно от кафемашината потичаше гъсто черно еспресо и точно в 7,00 компютърът включваше телевизора в голямата спалня.

Копланд обичаше да започва деня с новините и в този ден бе буден много преди телевизорът да се включи. Си Ен Ен предаваше на живо от Маюро, столицата на Маршаловите острови в Тихия океан, разположени близо до международно признатия меридиан, от който условно се сменяше датата на новия ден — приблизително петнадесет хиляди километра далеч и на седемнадесет часови пояса на запад.

— Хилядолетието пристигна, дами и господа — развълнувано и задъхано говореше някаква жена, застанала до осветена летищна писта, а зад гърба й се виждаха светлините на малко градче. Фойерверки осейваха небето; първата пиротехника, която поздравяваше новия век. — Намираме се само на няколко мили от разделителната линия и не мога да ви опиша колко вълнуващо е всичко. Вече сме 2000 година, дами и господа, двадесет и първи век…

Гласът й прекъсна, а светлините на града зад гърба й премигнаха, преди отново да се чуе:

— В Маюро… на 180 градуса западно от Гринуич… Май… проблем с… Самолет приб…

Зад гърба й светлините на градчето изгаснаха и само след секунди сините светлини по пистата също изчезнаха. Смаяна, репортерката се обърна, после отново застана с лице към камерата. Устните й се движеха, но не се чуваше звук. Над главата й избухващите ракети и ярки звезди от фойерверките създаваха феерична илюминация.

— Нещо… случило… — Копланд чуваше рева на двигателите на приближаващия пистата самолет над гласа на репортерката, който постоянно прекъсваше. — …туристи, които желаят… първото кацане през… век… светлините… машина DC3.

А после чу трясъкът и видя стената пламъци, преди екранът да изгасне. След миг се появи картина от студиото в Атланта и задъханият водещ.

— Изглежда, изгубихме връзка с Джоана Спрингер, дами и господа. Не съм наясно какво точно се случи. Само момент.

Имаме ли звук? Да, има звук. Продължавай Джоана.

Стреснатият й говор се чуваше от милиони по целия свят.

— О, Господи. Самолетът падна. Светлините по пистата изгаснаха, целият град е в мрак; електричество има само в телевизионния ни камион, който е пряко свързан със сателит и разполага със собствен генера…

Тишина, черен екран и отново включване от студиото.

— Това е тъжен момент, дами и господа. Опитваме се да ви предадем на живо репортаж от Маршаловите острови.

Възнамерявахме да ви предаваме на живо настъпването на новото хилядолетие през следващите двадесет и четири часа, но ето че започнахме с трагедия. Извинете ме. Може ли поне да възстановим звука? Не? Съобщават ми за прекъсване на сателитната връзка. Просто не знам какво да кажа, дами и господа, но сякаш онова, което се надявахме никога да не се случи, стана. Предсказанията, че компютрите ще спрат да работят в този момент, изглежда, се сбъднаха. Това поне важи за Маршаловите острови. Отново ще бъдем с вас, след като по говорим с нашите спонсори.

Едно от любопитните неща относно момента, в който светът започна да се разпада, бе, че цялата планета узна новината моментално. През пъвия час Си Ен Ен съобщи за четири нови самолетни трагедии всичките станаха близо до разделителната линия. И четирите лайнера превозвали туристи, опиянени от екзотичното преживяване, че се нареждат сред първите, които посрещат XXI век. Електрозахранването спря по десетки тихоокеански острови. Различните острови даваха сложни и разнородни технически обяснения. По-стари компютри в някои електроцентрали отчели, че е 1900 година и отдавна трябвало да бъдат спрени от експлоатация; в други електроцентрали чиповете, контролиращи разпределението на електрозахранването, не задействали. Но резултатът навсякъде бе един и същ — тихоокеанските острови останаха на тъмно. Изключенията се брояха на пръсти: няколко острова, в чиито електрозахранващи системи нямаше буквално нито един компютър, и остров Гуам, където електрокомпанията бе инсталирала нов, устойчив на вируса на хилядолетието софтуер.

Копланд се провикна по посока на телевизора:

— Казах ви, че така ще стане, глупаци! Повтарях ви го от години, но не слушахте. Господи!

После се усмихна. Нито шокиран, нито изненадан, той знаеше, че това са едва началните събития на онова, което обещаваше да се превърне в доста интересен ден. Видението, изникнало пред очите му на моста преди девет години, започваше да се превръща в действителност, ала той не се нуждаеше от защита. Когато си прав, просто си прав. Сега се нуждаеше от непрекъснати катастрофи и бедствия, за да отклонят вниманието от голямото събитие, което щеше да се състои след седемнадесет часа, в 00,00 часа, източно стандартно време.

По пресмятанията на Копланд мощната „Чейс Манхатън банк“ щеше да претърпи временна кибернетична загуба на паметта в полунощ. Вярваше, че щом и последните байтове от програмните продукти на „Копланд 2000“ се задействат точно в 00,00 часа, скрита програма, инсталирана тайно от Док в един от тях, мигом ще прехвърли по електронен път седемдесет и два милиона долара в сметките, които Копланд си откри в Швейцария, Лихтенщайн и Панама. Секунди по-късно програмата временно ще унищожи способността на банката да извършва прехвърляния на капитали по електронен път, ще разбърка файловете на неизвестните скрити сметки и после ще се самоунищожи. Парите, известни на банката, ще бъдат непокътнати. Само след дендва контролът над наличните средства ще бъде възстановен и тя ще продължи да съществува успешно и през новия век. За банката временното спиране на системата ще изглежда като дребно недоглеждане. Е, извинявайте, допуснали сме малка грешка в продукта си, но няма последствия.

Седемдесет и два милиона долара, от които половината ще бъдат негови. Обикновено по това време вече закусваше при Берни, но се очертаваше дълъг ден и той не бързаше. Душ, бръснене, изряден костюм, бърз поглед в огледалото, за да се увери в привлекателния си вид на преуспяващ бизнесмен, после кафе и точно две минути внимание на кучето, докато преглежда електронната поща в кухнята. Стария Мислител бе изчел вече вестниците, отбелязал местата, където се срещаше името му или това на негова компания — седем статии, все свързани с новия договор с банката за софтуерни продукти, който щеше да бъде огласен днес — и ги бе извадил на екрана в кухнята. Копланд хвърли бърз поглед на публикациите, като четеше само заглавията.

„Копланд Сълушънс“ ще огласи ново софтуерно сътрудничество с „Чейс“, съобщаваше „Уолстрийт Джърнал“. "Революция в банковия софтуер, постигната от Доналд Копланд и „Чейс Манхатън“", гласеше заглавието в „Ню Йорк Таймс“. Всички статии бяха все в този хвалебствен дух и Копланд си отбеляза да поздрави Джоди Максуел, ръководител на Отдела за връзки с обществеността, за добре свършената задача.

Всичко бе като игра. До утре сутринта светът ще се озове в такъв хаос, че нито „Таймс“, нито банката ще се сетят за новите софтуерни продукти. Копланд имаше една грижа — да изкара деня, без да издаде вълнението си около предстоящия обир.

Включи телевизора в кухнята точно навреме, за да попадне на репортаж от Уелингтън, Нова Зеландия, първият голям град, който щеше да бъде засегнат от компютърния вирус на хилядолетието. — …накратко: експлозия в нефтена рафинерия из покрайнините на Уелингтън в двадесет минути след полунощ конкурира илюминациите от хилядите фойерверки и осветява този чаровен град. До момента районните електроцентрали тук и в Окланд не са прекъсвали работа, но получаваме съобщения за спиране на тока в останалите части на страната. Селските области, изглежда, са пострадали най-много и местните власти разпространяват инструкции какво да се прави при създалото се положение. Не е известно обаче колко души в засегнатите райони ги чуват.

— Джон — прекъсна го водещият, — студено ли е в Уелингтън?

— Тук сме в южното полукълбо, Уилям, и е средата на лятото, така че отговорът е: не, не е студено, но много хора са доста изплашени. А други са, меко казано, сериозно подпийнали. Е, все пак е Нова година.

Копланд намали звука и се загледа в преминаващите по екрана реклами. Светът започваше да се разпада, но това не беше причина производителите да спрат да продават стоката си. Обърна се отново към компютърния терминал — готвеше се да прочете личните си писма, когато телефонът прекъсна обичайния му ритуал. Вдигна слушалката.

— Копланд.

— Гледаш ли телевизия? — попита Бил Пакард.

— Да — отвърна Копланд. — Бива си го шоуто.

— Мен ми се щеше да не гледам — сподели Пакард. — Ти се оказа прав.

— Ще ми се да не бях — излъга Копланд. — В закусвалнята лиси?

— Всички сме тук.

Бил Пакард живееше през три преки със съпругата и двете си деца. Отчасти случайно, но отчасти и нарочно Копланд, Пакард, Гарсия и Спилман продължаваха да живеят в квартала в горната част на Уест Сайд, където израснаха. През годините Копланд едва не започна да се хвали пред тях с плановете си за „Чейс Манхатън“. Щеше да изпита огромно удоволствие да им подхвърли небрежно: „Знаете ли какво ще направя, приятелчета?“ Пакард и Спилман вероятно щяха да сметнат плана за доста находчив и да се засмеят, но не се съмняваше, че Ед Гарсия щеше да го арестува. Трудно му бе да погажда мръсни номера на хора, които познаваше, откакто беше проходил, но вече го правеше в продължение на пет години. Голяма работа — всичко ще приключи до сутринта.

— Ще засегне Сибир след около четиридесет и пет минути — продължи лекарят, — а два часа по-късно и Япония.

— Да вървят по дяволите руснаците и японците — обади се Копланд. — Така само ще си получат заслуженото. Как са нещата в болницата?

— Притеснявам се. Почти всички проклети уреди са с вградени чипове, а никой не е бил проверен.

— Това е лудост — отсъди Копланд.

— Знам. Срещах се с някои от началниците. Шибаните бюрократи не разбират сериозността на проблема.

— Нужна ли ти е помощ?

— Господи, да! Но според началниците това не е предвидено в бюджета, така че дори не мога сам да осигуря помощ. Много гнусна история.

— Продаде ли си ценните книжа?

— Да.

— Изтегли ли парите от банката?

— Да.

— Складира ли храна и вода?

— Да, както и батерии. Какво е това? Инспекция ли?

— Не забравяй и свещи — добави Копланд. — Не можеш да управляваш болницата, но можеш да се погрижиш за себе си, нали?

— Прав си, предполагам — съгласи се лекарят. — Ще те видя ли довечера?

— Мисля, че не — отвърна Копланд. — Ще остана в офиса доста след полунощ.

— Е, ако имаш възможност, отбий се. До скоро. Веднага щом затвори, телефонът звънна отново.

— Копланд.

— Док се обажда. Видя ли новините?

— Да.

— Гледай какво става из цяла Нова Зеландия. Рафинериите, светофарите, електричеството. Окланд е останал без вода. Ще идваш ли тази сутрин?

— Както всеки друг ден, Док. Джоди и аз имаме пресконференция в 9,30 в банката.

— Според мен жуналистите ще бъдат доста заети тази сутрин — отбеляза Док. Не се изненадвай, ако не се появят.

— Нищо няма да ме изненада днес — увери го Копланд.

— Не бих бил толкова уверен, Доналд. Всички ще бъдат изненадани днес, дори и ти.

— Убеден съм, че си прав — съгласи се Копланд и отпи от кафето. — Виж, самолетните катастрофи и спирането на електричеството положително ще поразстрои някои от нашите хора, но не ми пука. Всички ще се явят днес и ще работят до полунощ. Това ще е най-заетият ни ден.

— Бива си те, Дони, момчето ми, караш всички ни да работим като роби. Не се притеснявай, шефе. Всички са в течение какво трябва да правят.

Копланд включи електронната поща и разпозна, че първият адрес е на бившата му съпруга, Мари, преродила се християнка, която от време на време му изпращаше съобщения, с които го приканваше да се обърне към Господ и да чете Книгата на откровенията. Поколеба се, преди да отвори съобщението. В главата му прозвуча мелодията „Времето настана днес“. Нямаше особена причина, да се сети за тази мелодия — впрочем тя често се въртеше в главата му. Тиктак, тиктак. Копланд постоянно отчиташе времето. И сега погледна към ръчния си часовник „Ролекс“, купен за двадесет хиляди долара, независимо от трите дигитални часовника в кухнята. Имаше чувството, че животът му изтича с всяко тиктакане на часовника. Затова си бе наложил да успява във всяко начинание, с което се захващаше. Разполагаш с определен брой часове, често си напомняше той, и ако не въведеш ред и дисциплина за всички, ще настъпи хаос. Резултатът от прилагането на такъв безмилостен режим в продължение на две десетилетия бе четиридесет и три годишен мъж, напрегнат като изопната струна.

Идеята да ограби милионите на „Чейс“ така бе завладяла Копланд, че всичко, което се изпречваше по пътя му, изчезваше от живота му. С времето този списък включи съпругата му и сина му. И двамата започнаха да презират неговата отдаденост на бизнеса, компютрите и компаниите, които създаваше. Преди три години Мари откачи и се присъедини към християнска култова група в Аризона. Миналата година синът му Еди навърши осемнадесет; обяви, че не желае да има нищо общо с машини, компютри или бизнес, прибра отделените на негово име пари и избяга в Лос Анджелос. Копланд откри, че предпо-чита да живее сам с Микро и Стария Мислител — две същества, способни да го даряват с безусловна любов.

Въздъхна и отвори електронното писмо от бившата си съпруга, готов за яростната атака.

„Съдбовният ден настана — започваше съобщението й. — Хилядолетието пристига довечера и с него започва хилядолетното господство на нашия господар Исус Христос. Само праведните ще бъдат спасени. Светът, какъвто го познаваш, утре няма да съществува. Онези, които са се прекланяли пред идоли, ще треперят пред Господаря в деня на Страшния съд. Спри се, Доналд. Обърни се към Исус.“ Тази сутрин не му трябваха подобни безсмислици и глупости. Господи! Религиозните фанатици се бяха развихрили от месеци: предричаха какви ли не ужаси и разрушения с настъпването на новото хилядолетие. А иронията всъщност бе, че не подозираха колко са прави. Вирусът на хилядолетието щеше да доведе до всевъзможни ужаси, но не точно такива, каквито тези глупаци си представяха. Благодаря ти, Мари, и сбогом.

Животът, мислеше той, би бил къдекъде по-прост, стига само да се отървеш от всички хора с непоклатими убеждения и абсурдни суеверия, които при това си въобразяват, че имат отговор за всичко. Компютрите бяха далеч по-симпатични; те правят каквото им наредиш и не проповядват.

Напълно модерен човек, Копланд бе разделил мозъка си на изрядни участъци. Чувството за вина стоеше заключено в затънтено ъгълче, откъдето не пречеше на бизнеса; любовта, която навремето познаваше, бе прибрана някъде наоколо. Нямаше представа защо детето му не се интересува от нещата, които имат стойност за него, нито защо бившата му съпруга откачи по религията. Знаеше единствено, че и двамата го бяха разочаровали, бяха отритнали онова, което той ценеше — но не и парите му, — и го оставиха да преследва целите си сам. Бяха като самолетната катастрофа на Маршаловите острови — нещо толкова далечно, че можеше да бъде пренебрегнато.

Преди да излезе, остави електронна бележка на икономката да поръча кучешка храна. Хвърли бърз поглед към обезопасителната система, увери се, че всички прозорци и врати са заключени, и се сбогува със Стария Мислител и Микро. След като се погрижи за семейните въпроси, той се спусна в гаража, за да се качи в колата и да отиде на работа.

Поршето се движеше плавно по 85-а улица. На „Бродуей“ Копланд паркира в резервирания участък пред закусвалнята на Берни.

— Ето го и лично кралят на преуспяващите — обяви Пакард, докато Копланд сядаше.

— Вече десет години плещиш подобни щуротии, Бил.

— Ще закусваш ли? — провикна се Берни.

— Днеска не, Берни.

— Тогава защо мислиш, че имаш право да паркираш в запазения ми участък? Ед, глоби го.

— Би трябвало да го сторя — съгласи се полицаят. — Е, какво? Ще спасяваш ли света довечера, Допи?

— Не, но ще спася бая банки.

— Надявай се.

— Е, плати си и поеми рисковете, нали така? Да ви кажа — намерих бележка от Мари. Довечера светът ще свърши. Внимавайте.

— Права е — обади се Гарсия. — А и самият ти го повтаряш от години. Бил изпрати жена си и децата в Мейн.

— И те са заминали?

— Да.

Копланд се обърна към Спилман и попита:

— Шърли замина ли?

— Майтапиш ли се? — Като поклати глава, Спилман се надигна. — Трябва да вървя в магазина. До скоро, момчета.

— Тръгвам с теб — обади се Пакард. — Може да вземем такси.

Копланд и Гарсия останаха на масата. Копланд съзерцаваше стария си приятел, който мигом би се превърнал в негов враг, ако знаеше истината.

— Преструваме се на болни, така ли? — попита Копланд ухилен. — Не е ли незаконно?

— Дони, ако не те познавах от четиридесет години, щях да те взема за голям задник. Всъщност знам, че си, но не ми пука. Ти си прочут. Хората пишат за теб в „Таймс“. Обядваш с кмета. Умен си и си богат, но когато изгаснат светлините довечера, ще бъдеш на тъмно като всички останали.

— Мислиш ли?

— По дяволите! Да.

— Хайде на бас на един милион долара, че грешиш.

— Не разполагам с един милион долара.

— Добре. Тогава на десетачка.

— Престани. Какво наистина ще се случи?

— Никой не знае, Ед. Никой не знае истински.

Гарсия се изправи, намести елегантната си полицейска фуражка на главата, плати на Берни и остави щедър бакшиш; Копланд добави още толкова.

— Ти не яде — възрази собственикът на закусвалнята. — За какво е това?

— Честита Нова година — поздрави го Копланд и последва Гарсия, вече застанал на тротоара.

Капитанът огледа уличното движение и сновящите забързано хора. Гълъби прелитаха и се рееха на лекия ветрец.

— Затишие пред буря — промълви Гарсия. — Какво наистина ще стане с града ни, Дони?

— Следобед ще има струпване пред банките — отвърна Копланд. — Напрежението расте от дни, но днес ще бъде като през 1929 година.

— И какво друго?

— Ако „КонЕд“ удържи и електричеството не прекъсне, ще сме добре, но метрото ще излезе от строя. Влаковете също ще спрат, защото контролните им системи ще откажат, но властите вече го знаят. Водоснабдяването би трябвало да е наред.

— Спри. Картината започва да ми се изяснява.

— На други места ще бъде доста по-зле. Ню Йорк ще оцелее — увери го Копланд и отвори вратата на колата си. — Успех.

— Ще се видим ли утре сутринта?

— Пак тук.

Гарсия махна и патрулна кола, материализирала се като по чудо, спря до тротоара, за да го вземе.

Копланд запали двигателя, включи радарния детектор, натисна газта и подкара. Фучеше по „Бродуей“, ухилен като самодоволен престъпник; минаваше на жълти светлини и заминаваше колите ту отляво, ту отдясно. Така стигна до 57-а улица, където уличното движение го принуди да намали скоростта. Улиците изглеждаха измамно празни; хиляди хора бяха напуснали града за дългия уикенд. Той продължи към „Уолстрийт“. Най-краткото време, за което бе взимал разстоянието между закусвалнята и гаража на офиса, си бе двадесет и три минути и четиридесет и седем секунди. Всяка сутрин неизменната му надпревара с часовника го изправяше нащрек и го подготвяше за хода на деня. Никакви компромиси, никакви отстъпки и никакви изненади. Шофираше така, както ръководеше и бизнеса си: с контрол, който приличаше по-скоро на безразсъдство, със свистене на гумите, натискане на спирачките, тържествуващ при вида на каменоликите банки и брокерските къщи.

„Уолстрийт“ бе претъпкана. Обикновено в последния ден на годината, особено ако е петък, много хора не идваха на работа. Повечето си тръгваха още в ранния следобед. Но не и днес, когато вирусът на хилядолетието висеше над улицата като гилотина. Несметни милиарди долари очакваха милостта на безбройни компютърни системи. Нямаше начин те да бъдат проверени преди крайния срок. Как да се проведат симулантни изпитания, когато в действителност никой не знаеше какво ще се случи? Копланд прогнозираше лоши резултати, за каквито впрочем подсказаха и ранните репортажи от Тихия океан. Улицата вече кипеше от трескава дейност. Не му пукаше. Ще разполага с милионите на „Чейс“ и ако софтуерът на Док заработи според очакванията му, през следващата седмица ще получи повече поръчки, отколкото е в състояние да изпълни, за да оправя провалили се системи, а това ще му донесе купища долари.

Премина бързо последните преки до Насо стрийт и погледна часовника си. Точно двадесет и осем минути; не беше върхът, но не беше и зле. Влезе в гаража и паркира до джипа на Док. Док бе инсталирал дизелов генератор в гаража, а на покрива — сателитна чиния и слънчеви панели под предлог да поддържа връзка със служителите, заети с вируса на хилядолетието и клиентите на компанията, застрашени от него. Но ако се случеше най-лошото, той имаше готовност да преобрази сградата в крепост, защитена с телени мрежи и автоматично оръжие, както и с достатъчно хардуер, за да предотврати каквото и да било вмешателство на вируса на хилядолетието в сградата.

Копланд взе асансьора до убежището на Док на третия етаж. Вървеше по коридора, когато вратата на кабинета му се отвори.

— Ела тук — подвикна му инженерът.

През тези девет години Док никак не бе остарял. Единствената промяна засягаше сбирщината от всевъзможни уреди в кабинета му — бяха се увеличили многократно.

— Погледни това. — Док посочи телевизора. — Министърът на вътрешните работи дава първото правителствено изявление за деня.

— Кой е тук тази сутрин? — попита Копланд, без да обръща внимание на телевизора.

— Всички, които работят по проблема. Започнаха да се обзалагат още колко самолета ще се изтърсят от небето.

— Нима? — безизразно отбеляза Копланд. — Тълпа от болни глави. И ти ли участваш?

— Естествено. Моите сто долара са за дванадесет парчета.

— Няма ли нещо по-полезно, с което да се занимаваш, Док?

Док имаше повече работа, отколкото Копланд бе в състояние да си представи, но само поклати глава и отвърна:

— Не. Смятам да се надрусам и да гледам телевизия цял ден. Не съм взимал отпуска от пет години.

Протегна се, ухили се и се зазяпа в екрана. През днешния ден имаше своя работа, чрез която да попречи на Копланд да разкрие Среднощен клуб в най-критичните часове. Ако на Среднощен клуб бе съдено да съхрани някаква следа от цивилизацията в града, то не им бе нужно Копланд да изпадне в нервна криза по средата на предстоящото бедствие.

— Какво ще кажеш за рафинерията в Уелингтън — попита Копланд. — Впечатляващо беше. Колко рафинерии имаме около Ню Йорк? Четири или пет?

— Осемнадесет — отвърна Док. — И е редно да спрат всичките още сега, но не искат.

Министърът на вътрешните работи говореше от телевизора:

— Съветваме хората да не се паникьосват. Онова, което се случи в Нова Зеландия и Микронезия, няма да се случи тук.

Министерството на вътрешните работи и Министерството на енергетиката имат уверенията на всички по-големи електрокомпании в страната…

Камерата се откъсна от министъра и се насочи към водещ, който обяви:

— Ще се върнем към пресконференцията на министъра след минутка, дами и господа, но пристигнаха неочаквани новини. Отправяме се към… Къде? А, да. Към летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, където е Елен Ротстейн. Елен?

— Да, Уилям, както виждаш зад гърба ми, тук, на летище „Ла Гуардия“, тече спонтанна демонстрация.

Камерата се насочи към тълпи народ. Всички скандираха: „Не е безопасно! Не летете! В небето ще умрете!“ — Господи — промълви Док. — Всъщност това е доста добър съвет.

— Хората започват да се паникьосват и отказват да се качват на самолетите — продължаваше репортерката.

— Остави това — възнегодува Копланд. — Какво става с банката?

Нахакан хитрец, когото не можеш да принудиш да направи нещо против волята му, Док запали поредната цигара „Камел“ и попита:

— Коя банка?

— О, стига!

— А, тази ли банка? Чакат информация от федералния резерв. Властите искат да спрат всякакво електронно прехвърляне на капитали за двадесет и четири часа, но големите банки протестират. Преди две години самите банки предложиха да постъпят така, но тогава властите казаха „не“. Сега са си разменили ролите. Типично в стила им на правителствени задници.

— Ако постъпят така, сме прецакани — отбеляза Копланд.

— Правилно схващаш положението, шефе, освен ако… Док дръпна от цигарата и с наслада издуха дима.

— Освен ако какво?

— Освен ако не извърша нашата малка тайна оттук.

— В състояние ли си да го направиш?

— Да, но сериозно ще се увеличи рисковият фактор.

— Би ли го направил, доктор Даунс?

— Само ми дай знак, шефе. Виж.

Док се обърна към направения по поръчка компютърен терминал, зареден с Windows NT, натисна няколко клавиша и на екрана се появи огромен червен кръг на син фон и надпис „Големият червен бутон“.

— От теб се иска единствено да го натиснеш на екрана, Дони, момчето ми, и милионите на „Чейс“ поемат към Панама.

— Майтапиш ли се?

— Опитай, но трябва да си напълно сигурен, че искаш да го направиш.

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

— Ами рисковият фактор?

— Какво за него? — попита Док. — Между тази машина и модема в банковия „Техноцентър“ има пет превключватели. Предполага се, че всеки ще се самоунищожи, но никога не можеш да си напълно сигурен с деликатни машинарийки и своенравни компютърни програми. Ако не желаеш да натиснеш бутона, изчакай до полунощ и всичко ще стане автоматично.

Копланд стисна зъби и се загледа в „Големия червен бутон“. Идеше му да се втурне към екрана, но вместо това заяви:

— Ти си дяволско копеле, Док. Знаеш ли го? Хайде да изчакаме да видим какво ще кажат федералните власти.

— Ти си шефът, Доналд — отвърна Док ухилен. — Можеш да вземеш решението, когато поискаш. Използвай паролата „Червено“, иди в DOCCM.EXE, натисни „Екран“ и бутонът ще се появи на монитора ти.

Док отново погледна телевизора. Тълпите на „Ла Гуардия“ продължаваха да скандират, полиция пристигаше на летището, истерични хора се мъчеха да хванат такси или автобус.

— Доналд — обади се Док, — не ти ли се струва странно, че докато светът се разплита като евтина жилетка, ти мислиш единствено за себе си. Имаш компания, която те чака да я ръководиш. Всички наши клиенти до един ще писнат и ще по-искат уверения, че софтуерът, който сме им продали, ще работи.

— Всички да вървят по дяволите. Днес няма да отговарям на никакви обаждания. Ти ги поемаш.

— Ще ходиш ли на пресконференцията в банката?

— Да, за да спазя благоприличие.

— Господи, и това ли доживях да чуя.

Копланд тръгна към асансьора, за да слезе в кабинета си на първия етаж. Долу персоналът вече прииждаше и се подготвяше за дългия ден. Във въздуха се носеха новините от западната част на Тихия океан, но хората, като че ли ги приемаха лековато и показваха съвсем бегли признаци на нервност. Копланд забеляза няколко бутилки шампанско и скъпи подаръчета по някои празнично украсени бюра. Прозвуча карнавална свирка, в коридора се разлетяха конфети.

— Честита Нова година, господин Копланд.

В Ню Йорк бе почти 8,00 сутринта. В Сибир беше полунощ.