Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadline Y2K, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
goblin

Издание:

ВИРУСЪТ Y2К. 1999. Изд. Атика, София. Биб. Crime & Mystery. Роман. Превод: от англ. Ивайла Божанова [Deadline Y2K / Mark Joseph]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 4.90 лв. ISBN: 954-729-045-2

История

  1. — Добавяне

6.

Копланд забързано излезе от асансьора и нахълта в кабинета на Док.

— А, ето къде си била! — сопна се той на Джоди. — Хайде да вървим да целунем задника на многоуважаваната „Чейс Манхатън банк“? Готова ли си, госпожо Максуел? Всъщност какво правиш? Пиеш ли?

— Да, шефе — отвърна Джоди. — Пия.

— Господи, едва девет с\2ринта е!

— Честита Нова година отвърна тя и погълна втората водка на екс. — Самата деловитост съм.

— Ненавиждам празниците — промърмори Копланд. — Никой не свършва работа и за две пари.

— Никой в Ню Йорк не работи днес, Доналд — обади се Док. — Дори борсите няма да отворят.

— Видях. Сега е голямото отсяване. Силните ще оцелеят и ще господстват.

— Като „Чейс“ — добави Док.

— Точно така — като „Чейс“, и то благодарение на нас.

— Ха\2а… Благодарение на кого?

— На теб, разбира се, доктор Даунс.

— Благодаря, Доналд. А ако „Чейс“ пропадне, можем да виним теб.

— Копеле такова.

— Позволи ми да ти задам един въпрос, Доналд — провлачено подхвана Док и се почеса по брадата. — Нищо няма да се случи на големите системи на банката, но някой сети ли се да провери часовниковите механизми на трезорите?

Копланд остана потресен. Успя обаче да си възвърне самообладанието и най-накрая изрече:

— Ти надзираваше целия процес. Ти ще ми кажеш.

— Не си спомням — отвърна Док, но в следващия миг прихна.

— Хайде, Доналд — подкани Джоди, като се изправи и остави чашата. — Давай да приключваме с тази пресконференция.

— Някой ден — обърна се Доналд към Док — наистина ще отидеш прекалено далеч и ще ме ядосаш.

Джоди го сграбчи за ръката и го издърпа от кабинета на Док.

Навън бе започнала традиционната суматоха, характерна за последния ден от годината. При положение че борсите не отвориха, хората започнаха да излизат от сградите, за да се присъединят към празнуващите по улиците. Беше студено, едва няколко градуса над нулата, но това не спираше никого. Докато вървяха към „Уолстрийт“, Джоди преразказа ужасните си преживявания рано сутринта и Копланд най-после проумя до каква степен всъщност е разтърсена тя. Обикновено се контролираше и излъчваше самоувереност, а сега бе бледа, нервна и нещастна. По нейно настояване спряха такси.

— Закъде, приятели? — попита шофьорът.

— До „Чейс“ — отвърна Копланд.

— Това е само на три преки. По-бързо ще стигнете пеша.

— Предпочитаме да се повозим, благодаря.

— Знаете ли — подхвана шофьорът, докато се насочваше към „Уолстрийт“, — сякаш всички са полудели, човече. Направо си е страшно. Виждал съм…

— Ето ги — изпищя Джоди. — Хората от вагона на метрото.

Група азиатци със сериозни физиономии се движеше по тротоара и тикаше листовки в ръцете на минувачите. Чуваше се шум от свирки. Хората крещяха: „Честита Нова година“ и „Исус ви обича, макар аз да не ви обичам“. За какофонията на другия тротоар допринасяше и обвитият в разкъсани вестници, брадат проповедник: с изцъклен поглед той размахваше Библията и с крясък рисуваше апокалиптични видения все от Книгата на откровенията — източникът на всевъзможни теологични учения, свързани с края на хилядолетието, легенди и глупости.

— Ще умрете, братя и сестри. Ще умрете в свят на агопия и болка, ако не сте подготвени за Второто пристигане на Исус Христос. Разполагате с по-малко от петнадесет часа да се подготвите за Деня на страшния съд. Светът ще свърши. Светът, такъв какъвто го познавате, няма да съществува повече. Океанът ще залее тази улица и ще удави всички, които не вярват в Исус Христос.

Шофьорът се извърна, погледна пътниците си и протегна ръка да натисне дръжката. Точно в този момент посветените в своята вяра азиатци стигнаха до колата и се опитаха да напъхат листовки през открехнатия прозорец. Затваряйки го, таксиджията заклещи една ръка; пръстите се гънеха като отвратителни червеи.

— Свършекът на света — просъска шофьорът гневно. — Не мога да трая тези глупости.

— Всичко ще свърши до утре — увери го Копланд. — Ще прилича на много силен махмурлук.

— Не ми се вярва — обади се Джоди. — Виж какво стана в Русия. Обявиха военно положение.

— Това няма да се случи тук — упорстваше Копланд.

— За бога, Доналд. А какво мислиш, че става точно тук и точно сега? Погледни тези хора. Ако аз бях губернатор на щата, щях да призова Националната гвардия да се намеси.

Тя направи нервен жест, за да посочи развилнялата се тълпа от азиатски богомолци, които не преставаха да надуват свирки навсякъде около таксито.

— Тези просто са луди, Джоди. Всичко ще бъде наред.

— А ядрените реактори? Да не си въобразяваш, че всички са подготвени да се справят с проблема? В Русия например? Или на остров Три Майл? Господи! Хайде да приключваме с тази пресконференция. Пристигнахме. Да вървим.

Джоди бързо излезе от таксито, докато Копланд плащаше на шофьора, който попита:

— Какви ги говореше тя за ядрените реактори?

— Забрави — припряно отвърна Копланд. — Честита Нова година.

Докато влизаха в сградата, Доналд видя дългите опашки пред гишетата на банковия клон във фоайето. Никой още не проявяваше видими признаци на паника, но все пак десетки изнервени хора се редяха, за да изтеглят парите си в брой.

Спряха при рецепцията във фоайето, за да ги провери охраната. Служителката почувства необходимост да се извини:

— Налага се да звънна горе за потвърждение на уговорката ви — обясни тя. — Компютърът ми блокира.

— Господи — възкликна Джоди. — Само това ми липсваше да чуя днес.

— Добре ли си? — попита я Копланд.

— Ако престанеш да ме питаш все това, ще бъда чудесно.

На петдесетия етаж цареше тишина и спокойствие, а дебелите килими и звукоизолираните тавани превръщаха всяка думичка в шепот. Служителят пред офиса на главния финансов инспектор носеше малка карнавална шапка и значка с надпис: „2000 годино, ние сме готови“ — новия лозунг на банката.

— Господин Едуардс ще се присъедини към вас след миг — обясни той. — Но се опасявам, че имам и лоша новина.

Пресконференцията се отлага. Журналистите от медиите не спират да звънят, за да съобщят колко са заети тази сутрин.

Екипът на Ей Би Си вместо тук бил изпратен на „Ла Г-ардия“; от Канал 2 уведомиха, че не могат да изпратят екип нямали свободен.

— Да не би нещо с договора да не е наред? — попита направо Джоди.

— Доколкото знам, няма нищо подобно — отвърна служителят весело, — но вероятно е по-добре да зададете този въпрос на господин Едуардс.

Пет минути по-късно служителят съпроводи Копланд и Джоди до облицования с ламперия кабинет, където главният финансов инспектор Дейвид Едуардс — силен и привлекателен мъж около шестдесетте — ги посрещна сърдечно.

— Влезте, влезте — подкани ги той и се здрависа сърдечно.

— Съжалявам за пресконференцията — п\2дължи той, докато ги настаняваше в удобни кожени кресла, но какво можем да направим? Доколкото дочувам, навън е малко необичайно, но предполагам, затова похарчихме сто и шестдесет милиона долара — да избегнем проблемите, с които другите сега се сблъскват. Всичко, което става, е направо ужасно.

— Ще останете много доволни, че го сторихте — увери го Копланд.

— О, аз вече съм, Доналд. Сигурно знаеш, твоите хора напълно си заслужиха парите.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш — предпазливо отвърна Копланд.

— Ами за изгубените или погрешно прехвърлени капитали, естествено. Твоят Даунс изпрати на моите хора финалния счетоводен отчет вчера. Неговите програми откриха седемдесет и два милиона долара; никога нямаше да ги намерим без неговата помощ. Както казват — добри парички и предостатъчно, за да покрият стойността на новия пакет програмни продукти, за който щяхме да съобщим днес. Но понеже вестниците вече тиражираха новината, губим единствено ярките светлини и показването ни по телевизията. Съжалявам, Джоди, защото ти щеше да си истинска звезда.

— Нямам нищо против да не се появя по телевизията — отвърна тя чистосърдечно. — А и хората ще си имат други проблеми днес според мен. Защо не насрочим пресконференцията за вторник?

— Е, Доналд — продължи главният инспектор, — имаш право да се гордееш и със себе си, и с компанията си. Банката ще ти е вечно признателна за всичко, което стори.

Той постави единединствен лист пред Копланд, който му хвърли бегъл, но достатъчен поглед, за да забележи подписа на Док най-отдолу Прибра го в джоба си.

— Седемдесет и два милиона. Наистина ли? — Копланд изведнъж почувства липса на въздух; бореше се да запази самообладание. — Представа нямах, че е възможно да убягнат толкова пари. Поради прекалената ми заетост напоследък не успях да поговоря с доктор Даунс.

— Той е истински герой — увери го Едуардс. — Не допускам, че си склонен да го пуснеш. Но ако той желае, готов съм да му предложа ръководството на „Техноцентър“.

— Определено не бих спрял нито него, нито теб, ако наистина го искаш. Можеш да му предложиш работата.

— Много си великодушен, Доналд, и все пак се съмнявам дали ще го пуснеш без битка. А и определено не ми прави впечатление на човек, готов да работи за банка.

— Той прави каквото поиска — обяви Копланд и се изправи. — Прекалено много каквото си поиска.

— Е, сигурен съм, че ще продължим да поддържаме връзка с него независимо от решението му. А сега, моля да ме извините, но аз май съм единственият човек в тази сграда, който се готви да уплътни докрай работното си време днес. Имам насрочена и телеконференция с федералните власти следобед.

— Те още ли умуват дали да преустановят всякакви прехвърляния на капитали? — попита Копланд.

— Ще ги склоним, мисля, да не го правят. В края на краищата тук не сме Русия, нали? Справихме се с проблем 2000 и съм убеден, че федералните власти ще възприемат нашето виждане.

Служителят се появи, за да ги съпроводи навън. В асансьора Джоди забеляза как горната устна на Копланд странно се изви, лицето му първо силно почервеня, а после побеля. Той не отрони и думичка; във фоайето, където се тълпяха обсипани с конфети хора, изглеждаше някак колеблив, сякаш не знаеше накъде да се насочи или какво да предприеме. Джоди усещаше, че по време на срещата се бе случило нещо неразбираемо за нея.

— Доналд? — обади се тя. — Добе ли си?

— Нищо ми няма — отвърна той. Просто започвам да си мисля колко по-сериозни и страшни могат да се окажат нещата. Това е всичко.

— Някакъв проблем със софтуера ли? Вероятно се шегуваш. Банката го изпробва от година.

— Е, до последния момент човек никога не е сигурен, нали?

Излязоха на улицата. Опашките от хора, теглещи депозитите си, вече се виеха и навън. Съобразителни просяци бързо се насочваха насам и пресрещаха хората, натъпкали джобовете си с пари. На няколко метра от входа взвод униформени полицаи наблъскваше група пищящи корейци в полицейските коли за радост на тълпата от куриери, секретарки и чиновници. Джоди си помисли, че навярно е заспала и се е озовала в някакъв мрачен цирк.

Потънал в мисли, Копланд сякаш не забелязваше странните гледки; тръгна бързо към Насо стрийт. Джоди видя дълги опашки не само пред други банки, но и пред банкоматите; през няколко метра от всяка вестникарска будка включените радиоапарати бълваха безкраен поток от новини.

Преди да затворят европейските борси, цените на почти всички акции се бяха устремили главоломно надолу. По време на проверка за проблем 2000 в Бирмингам, Англия, служител от водоснабдяването бе спрял по погрешка захранването на града с вода. Бунтовете, започнали във Владивосток, сега се разпростираха по цялата майчица Русия — населението изливаше гнева и раздразнението си от продължилото десет години постсъветско управление в страната. Реагирайки на потока от новини, хората по улицата изглеждаха вцепенени. Копланд мина край застанал по средата на тротоара мъж, който говореше привидно спокойно по клетъчния си телефон, но после внезапно го запокити на паважа и го разби.

Джоди плахо се обади:

— Доналд…

Той обаче продължи напред. Тя се отказа, опря гръб в някаква гранитна стена и запали цигара. Тълпата наоколо се рееше замаяна и объркана. Изпуши цигарата и бавно тръгна пеша, не по-малко занесена и зашеметена от останалите.

Копланд се бореше с растящата увереност, че е бил прецакан. В деня, когато щеше да открадне цяло състояние, вместо да бъде изпълнен с радостна превъзбуда, той се чувстваше ужасно. Престъплението бе свързано с борбата му с проблем 2000; сега изведнъж долови възможността успехът да му се изплъзне. Коремът му болезнено се сви, устните му трепереха. Съобрази, че анархистично настроеният хакер, с когото се включи в компютърната кражба, ще му изяде главата. Господи, та той направи този тип милионер, макар в очите на Док нещата да изглеждаха точно обратното. Те бяха екип. Нуждаеха се един от друг… По дяволите! Това въобще не отговаряше на истината. Док нямаше нужда от него; особено след като получаваше предложения като това от банката. В „Копланд Инвестментс“ Док постоянно бе налагал свои условия на работа, непрекъснато се бе подсигурявал нескончаемите му ексцентричности да бъдат задоволени. И го получаваше — и при него, и при други. Затова оставаше въпросът: Защо Док е дал всички липсващи пари обратно на банката?

Копланд влезе в кабинета на Док, без да чука; вонеше на марихуана. Инженерът се ухили.

— Приятно ли мина срещата ти в банката? — попита той.

Копланд троснато постави листа на бюрото.

— Каква е тази шибана история? Сигурно си го направил по недоглеждане!

— Недоглеждане ли? Глупости! О, хайде, Доналд. Подготвих ти една малка изненада. Да, върнах им седемдесет и два милиона, защото открих много повече. Да не ме мислиш за луд?

— Да. И колко повече намери?

— Достатъчно.

— Не си играй глупави игрички с мен, Док. Просто си се изплашил и се измъкваш.

— Защо бих постъпил така? Няма начин да се получи засечка.

— Страх те е да не попаднеш в затвора — ето какво.

— Успокой се, Дони, момчето ми. Очертава се дълъг ден. Пийни нещо и се дръж като човешко същество. Светът ще ни изнесе страхотно представление, а ние разполагаме с чудесни предни места. Виж — посочи телевизора, — затварят „Ла Гуардия“.

Представител на летището четеше набързо приготвен текст.

— В интерес на обществената безопасност летище „Ла Гуардия“ незабавно преустановява всички излитания, а от пет часа следобед ще бъде затворено и за пристигащи самолети.

Всички авиокомпании са уведомени. Пътуващите в момента самолети ще се приземят по разписание. Обръщаме се с молба към всички — гражданите, служителите на летището и служителите на различните авиокомпании — да запазят спокойствие.

Надеждата за спокойствие мигом рухна под водопада от въпроси, зададени от журналистите.

— Полетите към летище „Кенеди“ ли се пренасочват?

— И „Нюарк“ ли ще затвори?

— Значи ли това, че самолетите не са безопасни?

— Военновъздушните сили на страната ли ви наредиха да затворите летището?

— Ще бъдат ли върнати парите на пътниците?

— Къде ще настаните хората, които не са оттук? Всички хотели в града са резервирани.

Представителят на летището, един заместниккмет и началникът на полицията на летището рязко станаха и излязоха от залата за пресконференции, без да отговорят на нито един въпрос.

— Дами и господа — заговори репортер на „Ню Йорк 1“ от екрана, — можем единствено да ви кажем, че летище „Ла Гуардия“ е затворено. Ако сте възнамерявали да излетите оттук днес, забравете. Само момент… Съобщават ми, че „Кенеди“ и „Нюарк“ също затварят.

Док поклати глава и направи гримаса.

— Тези хора лъжат и окото им не мига. Още преди шест месеца знаеха, че системите, контролиращи въздушния транспорт, ще сдадат, но не го съобщиха. Нищо им няма на самолетите. Правителствените радари не струват.

— И пет пари не давам за проклетите летища, Док — прекъсна го Копланд. — Кажи ми за банката.

— Какво да ти кажа?

— Колко?

— Предостатъчно, Доналд. Повече, отколкото някога ще ти е нужно.

По телевизията новинарят продължаваше:

— А сега след „Ла Гуардия“ се насочваме към Япония. На около тринадесет хиляди километра от Ню Йорк проблем 2000 приближава Япония и световните борси буквално треперят…

— Редно е да видиш това — посъветва Док. — Японците трябваше да предприемат нещо, но бяха прекалено ангажирани да запазят имиджа си при несекващите скандали заради лоши инвестиции и не се занимаваха с проблема. Ще бъдат силно цапардосани, а отраженията ще са феноменални. Хрумнаха ми някои идеи. Заедно с Япония ще се срине и цяла Азия.

— Япония да върви по дяволите. Кажи ми за парите.

— Доналд, през последните три години ти продаде софтуер на стойност сто осемдесет и пет милиона долара на японски банки. Как ще си получиш дължимото от тях?

— Док, моля те.

— Наистина ли искаш да знаеш, Доналд? Ама съвсем наистина?

— Да.

— Толкова силно, че не можеш повече да търпиш?

— Господи, нали уж сме партньори.

Док се облегна назад на стола и замислено се загледа в мръсния таван.

— Добре — обяви той. — Дадох парите на банката, защо то те ми направиха по-добро предложение от теб. Дадоха ми една четвърт от всички пари, които изнамерих — осемнадесет милиона долара — и ми предложиха нова работа. Между другото — напускам те.

Лъжеше, но Копланд не го знаеше. Не реагира веднага, ала ръцете му се разтрепериха. Най-накрая успя да промълви:

— Майтапиш се.

— Защо бих се майтапил за подобно нещо? Истина е. Защо да крада пари от някого, който е готов да ми ги даде?

— Защото обичаш да си играеш игрички и да ме будалкаш, ето защо.

— Обади се на Едуардс. Той не те ли попита, дали си съгласен да ми предложи работа? Знам, че го е направил, защото вече приех. Ще ръководя „Техноцентър“. Започвам във вторник.

Гледаха се гневно един друг и накрая Док се ухили.

— Избудалках те, задник такъв. Ти наистина ми повярва.

— Негодник!

— Но трябва да ти призная, че помислих върху предложението им.

— Не се и съмнявам, но все още не разбирам защо върна на банката седемдесет и два милиона, за чието съществуване те дори и не подозираха.

— Ти просто си прекалено алчен, Доналд. Аз прекарвах там всеки ден, за да съставям нови програми, които да открият убягналите им пари, не ти. Аз взимах решенията и нямах никакво намерение да обсъждам всяко едно с теб. Казвам ти — останаха толкова много пари, че ще имаш големи трудности да ги укриеш.

— Лъжеш ме.

— О, да. Аз направо съм патологичен случай. Лъжа всички през цялото време, но съм толкова интелигентен, че хората не забелязват разликата.

Кисел, изпаднал в детинско раздразнение, Копланд промърмори:

— Ти ме мразиш.

Док поклати едрата си чорлава глава и дръпна от дрогата. Не беше истина. Презираше Копланд, но не го мразеше. Големият мозък на Копланд постоянно изобретяваше начини да се изкарват пари, но той представляваше единствено огромна касова машина без видими човешки емоции, а Док не можеше да мрази човек в празна черупка. Той искаше просто да наблюдава как Копланд се пържи в собствения си сос.

— Нищо чудно, че жена ти те напусна, Доналд — продължи той. — Ти си едно дете. Мразя те, разбира се. Мразя всички вас, преуспели копелета. Мразя и капиталистите. Особено крупните. Не съм ли ти го казвал преди? Струва ми се, най-малко хиляда пъти си го чувал. Ти си отрепка, Доналд Копланд, но моя отрепка. И притежаваш точно необходимите качества да предложиш една малка кражба, с която да си ми интересен. А иначе си безсърдечен тип, но това не ме тормози никак. И аз съм безсърдечен тип, и то повече от теб.

— Знаеш колко са парите, до последното пени, нали? Имаш точна сметка.

— Млъкни, Доналд. Разваляш ми опиянението. Искам да погледам телевизия. Иди крещи в кабинета си или си поиграй с клиентите си. Те са тези, които ти докарват всички пари. Редно е да звъннеш на неколцина.

— Банката…

Копланд се отказа да задава каквито и да било въпроси и отиде в кабинета си. Можеше да крещи или да изпадне в нервна криза, но Док нямаше да му съобщи нищо, което бе решил да премълчи. Този тип щеше да си играе главоблъскащи игрички и на смъртното си ложе.

Отново извика на екрана червения бутон, но осъзна, че повече не издържа да стои в кабинета. Грабна палтото си и реши да се поразходи. В стресови моменти винаги посещаваше някой от близките салони за масажи в Чайна Таун. Погледна още веднъж към бутона — блестеше насреща му като кървавото око на Циклоп. Изключи монитора. Затвори вратата; с отпуснати рамене и не с обичайната си пружинираща стъпка пое към Мот стрийт. Смяташе да посети заведението на мадам Уо с парфюмираните му стаи.

По телевизията репортер обяви, че пресконференцията на директора на Федералния резерв е насрочена за 14,00 часа. Док превключваше на различни канали и си клатеше краката, загледан в екрана. В една програма двама професори безстрастно спореха дали XXI век ще настъпи през 2000 или 2001 година.

— Не разполагаме със свидетелство за раждането на Исус от Назарет — заявяваше брадат учен индус, — но святото събитие сигурно е станало през двадесет и третата година от господството на Август и към края на управлението на цар Ирод, който е починал през четвъртата година преди Христа. Разпятието е станало през шестнадесетата година от господството на Тиберий, но римските хроники са непълни, а каквито и еврейски писмени източници да е имало, те са унищожени през седемдесетата година след Христа. Във всеки случай през VI век Римската империя вече е загинала и християните искали нов начин за летоброенето. През петстотин двадесет и пета година Папа Йоан I възложил на папския архивист Дионисий Ексигий да преизчисли календара и той сбъркал. Уви, от петнадесет века насам светът страда от слабите познания на Дионисий по математика. Третото хилядолетие всъщност е започнало не по-късно от Коледата на 1996 година.

— О, глупости — възрази опонентът му.

— С цялото дължимо уважение — обяви Док на глас, — на кого му пука.

Изключи телевизора. Телефонът иззвъня.

— Док? Обажда се Бил Пакард. Търся Доналд.

— Бил Пакард? Доктор Пакард?

— Точно така.

— Какво ти трябва, Бил?

— Съвет. Някои от уредите в интензивното отделение ни създават проблеми и си помислих, че Дони ще ни помогне.

Чипове, помисли си Док. Вградени чипове. Във всяка американска болница имаше компютърни чипове, заразени с вируса на хилядолетието. Всичко — от машините за бъбречна диализа до дигиталните термометри — съдържаше в себе си малък компютърубиец.

— Бил, ще ти кажа истината. Доналд не би могъл да ви помогне, дори животът му да зависеше от това, но аз съм в състояние да го сторя.

— Сериозно ли говориш?

— Ти си в „Белвю“, нали? Ще бъда там след половин час. Ще ти се обадя, щом пристигна.

Док отиде в кабинета си и напъха в един сак логически тестове, проби и един лаптоп. Телефоните не спираха да звънят, но той не им обърна внимание. Тръгна към лабораторията, мина край два реда плътно затворени врати и попадна в централната зала на Среднощен клуб.

На шега всички наричаха помещението „чистата стая“ именно защото бе ужасно мръсна. Вместо микрофилтри по стените личаха никотинови наслоявания, а по пода се валяше амбалаж от готови храни със съмнително качество. С влизането в помещението сякаш гореща вълна заля Док — тъй оглушителен бе трясъкът на рокендрол музиката.

Петимата членове на клуба, с мокри от пот тениски, седяха зад терминалите и си подвикваха един другиму, докато следяха усилията на своите „колеги“ в контролни зали из целия град.

— „Бел-Атлантик“ провеждат диагностика — провикна се Каролин. — Нищо чудно и да се измъкнат.

— Да — обади се гръмко Джод от другия край, — но други телефонни компании въобще не са готови. Положението е доста нестабилно.

— Господи! — възропта Рони. — Моят човек във водоснабдяването токущо си разби монитора. Погледнете.

— Какво!?

— Да, не лъжа. Вярвате ли на очите си?

Док пристъпи към стереото и понеже не откри копчето за изключване, направо издърпа шнура от контакта. Внезапно настъпилата тишина прикова вниманието им. Членовете на Среднощен клуб го зяпаха, сякаш им е спрял въздуха за дишане.

— Нужни са ми доброволци — обяви той. — Кой ще тръгне?

— Никой няма да тръгне, човече. Не в момента и не днес. Трябва да сме тук цяла нощ — отговориха те почти едновременно.

— През следващите няколко часа никой от вас не е в състояние да направи нищо. Всичко зависи от това дали Бо ще получи паролите — обърна им внимание Док. — Ако не сте сглобили останалите програми досега, вече е прекалено късно. Момчета и момичета, предлагам ви участие в милосърдна мисия, която ще помогне на доста нуждаещи се хора. — Набързо им обясни проблема в болницата; нареди им да изключат терминалите и всеки да грабне чипове и налични проверяващи устройства. — Ако болниците спрат да функционират, а някой пиян шофьор на камион ви сгази довечера, как ще се чувствате? Всъщност нищо няма да почувствате. Ще бъдете мъртви. Елате с мен и ще се превърнете в герои. Майките ви ще се гордеят с вас.

Ейдриан отказа с обяснението, че има патологичен страх от болници, а Бо трябваше да остане, за да поддържа връзка с „КонЕд“, но Рони, Джод и Каролин приеха предложението.

— Ако звънне Висок волтаж, веднага се връщам — увери Док на излизане Бо.

— Набави ми паролите, Док — настоя Бо. — Иначе сме кръгла нула.

Докато джипът на Док си пробиваше път към болницата на Първо авеню, улиците се изпълваха с все повече хора — вероятно вече хиляди: едни напускаха Ню Йорк с коли за дългия уикенд, а други пристигаха, за да посрещнат Новата година в града. Манхатън се превръщаше в претъпкана арена за купон, която приличаше по-скоро на лудница, а още нямаше десет сутринта.

Още щом излязоха на улицата, в очите им се набиха огромните крещящи букви от заглавията на „Поуст“: „СТОКОВИТЕ БОРСИ ЗАТВОРЕНИ. ЯПОНИЯ Е ЗАПЛАШЕНА ОТ ВИРУСА!“ Новината бе разтърсила мнозина от занимаващите се с пари хора на „Уолстрийт“. Мъже и жени, облечени в скъпи костюми, блуждаеха по улиците; изглеждаха напълно объркани и не на себе си, а животът им бе провален. Електронните им богатства се бяха стопили ведно със срива на глобалната икономика, който се разиграваше пред очите им. Баровете и питейните заведения гъмжаха от посетители, хора деряха дрехите си и тичаха голи по улиците за радост на бедняците, които нямаха какво да губят.

Сблъскали се с действителния свят, финансовите професионалисти бяха нервни и превъзбудени.

— Я виж, един седи на бордюра и циври като дете.

Клаксони звучаха от всички посоки. Стереоапаратите в колите гърмяха, надути до крайна степен, и предлагаха смесица от всевъзможна музика, чийто дисонанс се преплиташе с шума от претовареното улично движение. Чуваха се всякакви стилове: реге, хип-хоп, поп, Бетовен. Край тях минаваха коли, препълнени с разсъблечени до кръста млади мъже, които крещяха, наведени през прозорците: „Честита Нова година“ и „Одете се шибайте“ с еднакъв ентусиазъм. По радиото се чу: "Вирусът на хилядолетието достигна Австралия, пораженията са сериозни. В Мелбърн електричеството спря. И Сидни остана за известно време без електрозахранване, но след час бе възстановено. Празничните програми за посрещане на новото хилядолетие продължиха без прекъсване. А сега чуйте за „Чейс Манхатън банк“." „Готови ли сте за 2000 година? Чрез нашата «Чейс Манхатън банк» може да сте сигурни за вашите пари и смело да навлезете в XXI век. Ние сме готови!“ Док спря апарата. Рони и Каролин се хилеха като луди на рекламата и го умоляваха отново да пусне радиото, но той отказа. На Първо авеню, докато наближаваха болницата, към целия шум се присъедини и воят на сирени; джипът тръгна след колона линейки, за да влезе на територията на болничния комплекс. Док се обади на Бил Пакард по клетъчния телефон; лекарят се появи с разрешение за паркиране.

— Да не ви вдигнат джипа, докато сте вътре.

Пакард тръгна пред тях през административната част и ги въведе в кабинет, пълен с персонал, който бе на ръба на паниката. Програмистите на болницата не бяха най-добрите според стандартите на хората на Док, но знаеха какво ще направи вирусът и беснееха от раздразнение заради безнадеждно безсмислените мерки, които администрацията бе предприела. Парите, отпуснати от градските власти за справяне с проблем 2000, бяха разпределени по всевъзможни счетоводни „пера“ на болницата само не и за да бъде проверено оборудването или компютрите, следящи състоянието на пациентите Виртуозите на Док се огледаха; Джод тихо попита един от програмистите:

— Тук нямате ли Windows NT?

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

Пакард и останалите се отбиха при директора на администрацията — строга, стегната жена на име Маккарти, която изгледа хората на Док високомерно и попита:

— Кои са тези? Попгрупа ли?

— Програмисти, които ще се опитат да оправят компютрите в интензивното отделение — отвърна Пакард.

— Дайте да видя нареждането им за работа.

— Нямат такова — изсумтя Пакард, готов да избухне. — Случаят е спешен, а те са готови доброволно да помогнат, защото са с добри сърца.

— Без нареждане няма да работят — отсече административната директорка.

— Вие трябва да сте си изгубили акъла — възнегодува лекарят.

— Тук спазваме правилата, доктор… — Тя направи пауза, за да прочете името от картончето върху ревера му. — …Пакард, който и да сте. А сега напуснете кабинета ми и върнете тези хора в дупката, от която са изпълзели.

Той я удари. С единединствен юмручен удар я повали. Всички в кабинета се понаведоха, видяха, че госпожа Маккарти лежи в безсъзнание на земята, и нададоха радостни възгласи.

— Хайде да вървим — подкани Пакард Док. — Просто не знам защо си дадох труда да се отбия тук.

Прекара ги през вътрешен двор и след десетина минути те вече разглобяваха на части респиратори и скенери.

— Най-лесното е да настроим датата на повечето от уредите с четири години назад — обясни Док на Пакард, — ако успеем. Първо ще се захванем с BIOS-чиповете. При успех, ще се опитаме и да програмираме наново уредите. Ако не, да се благодарим на Господ, че имаме в наличност чипове, с които можем да ги заменим.

— Направете всичко, което е по силите ви — каза Пакард, — а аз ще направя всичко възможно да задържа администрацията настрана. Медицинските сестри ще ви сътрудничат. Ще се погрижа да го сторят. Успех. Имате ли нужда от нещо?

— Искате ли кафе, момчета и момичета? — попита Док.

— Декофеинизирано кафе с обезмаслено мляко за мен — обади се Каролин.

Док се ухили, поклати глава и махна задния панел на сърдечен стимулатор.

— Значи кафе — отбеляза той. — Нормално, старомодно американско чисто кафе.