Роджър Зелазни
Хронобандити (5)

ДВЕ

Маркиз дьо Сад последва Съндок в масивната сграда.

— Оценявам това — каза дьо Сад — и бих го оценил още повече, ако не споменете нищо пред Чадуик. Той смята, че чета някакви отвратителни ръкописи. Още от времето на барон Кувие се чудя и надявам. Но никога не съм мислил, че ще имам възможността да видя нещо такова със собствените си очи.

Съндок се изхили и го въведе в огромната лаборатория.

— Оценявам това. Не се притеснявайте. Просто искам да покажа резултата от труда си.

Двамата доближиха голямата яма в центъра на лабораторията и спряха пред загражденията.

Съндок махна с ръка и в дупката под тях блесна светлина.

То стоеше като гигантска статуя, като удивителен макет за някой филм, като внезапно материализиран главобол…

А после изведнъж се раздвижи. Повдигна крак и наведе глава, подразнено от светлината. На тила му проблясна парче метал, друго се видя по дължината на гърба му.

— Грозна твар — отбеляза Съндок.

Маркизът поклати глава.

— Красиво е — тихо възрази той. — Кажете ми пак как се казва.

— Тиранозавър рекс.

— Пасва му. Да, пасва му. Чудесно е!

Около минута той го съзерцава неподвижен. После попита:

— Как се сдобихте с този превъзходен екземпляр? Мислех, че тези животни съществуват само в далечното минало.

— Така е. Бе ми необходим специален фотонен апарат, който прелетя по Пътя дотам. Отне ми доста време.

— Значи Пътят стига чак до онези дни?… Възхитително! А как успяхте да пренесете нещо толкова голямо и силно?

— Не съм го пренасял. Екипът, който бях пратил, упои един екземпляр и донесе проба от него в момент, отдалечен от нас на петнайсет години. Този индивид бе култивиран от същата проба и, така да се каже, представлява близнак на оригинала.

— Красота, истинска красота! Нищо не разбрах, но така или иначе няма значение. Кажете ми — как го контролирате?

— Виждате ли металните пластини на тила и гърба му?

— Да.

— Това са електроди. Чрез тях прониквам в нервната му система. Един момент…

Съндок се отправи към работната маса и взе оттам една правоъгълна кутия и нещо, което приличаше на сребриста кошничка.

— Това е компютър.

— Мислеща машина?

— Явно някой вече ви е говорил за това. Е, може да бъде наречен и така. Този модел изпълнява и ролята на предавател.

Той натисна някакъв бутон. Дисплеят светна. Не се чу никакъв звук.

— С това можете да го накарате да прави каквото пожелаете, така ли?

— Дори повече. — Постави кошничката на главата си и я намести. — Така разполагаме с обратна връзка.

Животното повдигна глава и я обърна към тях.

— … Виждам двама мъже, които ме наблюдават. Единият е поставил нещо блестящо върху главата си. Сега ще им помахам с дясната си лапа.

Картината беше гротескна — мутиралият преден израстък на чудовището се раздвижи в нещо като приветствие.

— … А сега ще ги поздравя гласно.

Над главите им се разнесе рев, който сякаш разтърси цялата сграда.

— Дайте на мен! — викна маркизът. — Дайте на мен! Моля ви, трябва да опитам сам!

Съндок се усмихна и махна каската от главата си.

— Няма проблем. Съвсем лесно е. Ще ви покажа как да го използвате…

През следващите няколко минути маркизът направляваше стъпките на животното, караше го да прави различни движения, да размахва опашката си.

— Наистина виждам през неговите очи!

— Именно това е обратната връзка, за която говорех.

— Моята… неговата сила сигурно е феноменална!

— О, да.

Минаха още няколко минути, след което маркизът отбеляза:

— Трудно ми е да прекъсна това усещане, но предполагам, че се налага. Ще ми покажете ли как да го изключа?

— Разбира се.

Съндок махна каската и изключи компютъра.

— Никога не съм изпитвал подобно усещане за мощ — каза маркизът. — Това определено би било идеалното оръжие, непобедимият убиец. Защо не го използвате, за да убиете онзи Доракийн и да спечелите наградата, която предлага господарят ви?

Съндок се засмя.

— Как си го представяте да се втурне по Пътя към някое предполагаемо място на среща с обекта? Не, транспортът определено е голям проблем, дори да знаехме точно къде трябва да го пренесем. Не съм си и помислял да го използвам именно по този начин.

— Като ви слушам, ми се струва разумно. Просто си представих картината и тя ме завладя. Но все пак звярът сигурно представлява голям интерес за науката?

— Не бих казал. Контролът над това животно едва ли е чак такъв научен напредък. Информацията за него може да бъде набавена посредством най-обикновено изследване. Направих всичко това просто за забавление. Иначе от животното не може да бъде извлечена кой знае каква полза. Е, разбира се, моите асистенти ще направят необходимите проби и проучвания на физиологията му. Може дори да открият някаква полза от контрола над него. Но за мен важното беше да мога да задоволя дребния си каприз. И защо не?

— Оказва се, че си приличаме повече, отколкото някога съм предполагал.

— Заради задоволяването на прищевките си ли?

Маркизът поклати глава.

— По-скоро, защото изпитвате удоволствие от контрола над тази странна мощ.

Съндок направи движение с ръката си и над ямата се спусна мрак. После се отдръпна от заграждението.

— Добре — каза той. — В думите ви има смисъл. — Остави екипировката на работната маса, докато се насочваха към изхода. — Сега най-добре се върнете към онези ръкописи.

— От Олимп до Тартар са само няколко крачки — измърмори маркизът.

Съндок се усмихна.

— Освен всичко друго, то яде много — отбеляза той. — Но си заслужава.