Роджър Зелазни
Хронобандити (16)

ЕДНО

Задминавайки редица от тежко натоварени колесници, те стигнаха до един тих участък от Пътя.

— Сега никой от вас не чува повече сигнали, нали?

— Не и тук.

— Не.

— Добре. Вече мога да обмисля на спокойствие какво точно да направя, за да оцелея — една от причините, поради които бях тръгнал към теб, Монди.

— Не съм в старата си форма, но ще съм щастлив да ти помогна.

— Всъщност това, което бих искал, са съветите ти. Ти все още си най-добрият боен компютър, който ми е известен. Познаваш ме и знаеш това-онова за ситуацията. Ако имаш нужда от повече информация, ще ти я дам. Първото, което искам от теб, е предложението ти за действията, които трябва да предприема.

— Ти си повече от добре дошъл при мен. Ще бъда щастлив да ти осигуря убежище за толкова дълго, колкото пожелаеш и ще те науча да правиш глинени съдове.

— Благодаря ти, но не мисля, че това би ме удовлетворило. Имам нужда от разнообразие.

— Тази гостоприемница във византийския участък — откъде знаеш за нея?

Ред се изхили.

— Търгувах по тази отсечка. Справях се доста добре. Но… Е, добре, харесва ми. Император там е Мануил I. Най-често той е на поредния си военен поход, но в паузите е успял да изгради едно наистина красиво местенце с дворец, наречен Влахернски, на полуострова близо до края на Златния рог. Великолепно архитектурно творение, покрито със злато и скъпоценности, които блестят дори нощем. Дворецът предлага доста забавления. Аз самият съм бил канен няколко пъти в ролята си на почитан търговец. А и градът Константинопол наистина е в апогея си. Литературата и науката разцъфтяват. Сякаш си попаднал в Ренесанса. Климатът е мек, жените — красиви, а…

— С други думи, ти си привързан към мястото?

— Предполагам, че се опитвах да кажа именно това.

— Е, щом не искаш да правиш грънци заедно с мен, защо не си вземеш вила там? Ще имаш желаното разнообразие, на място, към което си привързан…

Ред мълчеше. Потърси в джобовете си кибрит и запали изгасналата си пура.

— Звучи чудесно — обади се той след малко. — Мога да прекарам там няколко години. После нещо ще ме зачовърка и пак ще се върна на Пътя. Знам, че ще стане така.

— Защото търсиш нещо ли? — попита Цветето.

— Да… Предполагам. Но… дори ако нямаше какво да търся, дори тогава… пак щях да пътувам. — Ред издуха облаче дим. — Ще се върна на Пътя и пак ще имам същия проблем — завърши накрая.

— Наближаваме отбивката.

— Да, благодаря, виждам я.

Той зави и се спусна по познатата пряка на Пътя.

— Поне изключихме една възможност — обади се Мондамей.

— Коя?

— Не можеш да се откажеш и да се скриеш, защото просто не можеш да останеш скрит. Времевият интервал, прекаран извън Пътя — дори да е много дълъг — няма да означава нищо, когато се върнеш тук.

— Вярно е.

— Значи единствената причина да се махнеш от Пътя би била да се въоръжиш и подготвиш.

— И това е вярно.

— Или пък можеш да се върнеш на Пътя, да си вършиш работата и да стоиш нащрек, надявайки се да надвиеш тези, които се опитват да те убият…

— Не е изключено да направя точно това.

— … Като имаш предвид, че всеки един от тях ще бъде професионално подготвен и че твоят враг има възможността да наема за целта изключително талантливи индивиди практически откъдето си пожелае.

— Мислил съм за това. Независимо от всичко…

— Или пък можеш сам да избереш полето на битката. Избери си някое удобно, добре защитено местенце и когато разберат къде си, ги изчакай там.

— Ето го мотелът — обяви Ред. Вляво, отстрани на Пътя се показа голяма, неколкоетажна каменна постройка с купол на върха. На табелката над входа пишеше „При Спайро“.

Той задмина заведението. Недалеч от него имаше „детелина“, в която се събираха четири разклонения на Пътя. Ред се изкачи по нея, влезе в другото платно и се върна назад към постройката. Небето се смрачи, после изсветля, пак се смрачи. Когато намали и паркира пред заведението, вече беше хладна, черна нощ. Отнякъде се чуваха щурци.

Той издърпа Цветето и слезе от колата. После взе раницата си от каросерията. Мондамей също слезе.

— Ред? — обади се той, докато се приближаваха към входа.

— Да?

— Вземи две стаи, моля те.

— Щом казваш. Защо?

— Една за нас двамата с Цветето. Бихме искали да останем заедно… сами.

— О, разбира се. Ще го имам предвид.

Те влязоха във фоайето и Ред се насочи към рецепцията. Върна се след няколко минути.

— Съжалявам, но не сме на един етаж — каза той, когато заизкачваха стълбите. — Вие сте под третия балкон. Аз съм над него. Елате за малко в моята стая. Бих искал да продължим разговора си.

— Такова беше и нашето намерение.

Те продължиха нагоре по спираловидните стълби. Стъпалата скърцаха под тежестта на Мондамей.