Роджър Зелазни
Хронобандити (4)

ЕДНО

Когато видя малката бляскава точица в огледалото, Ред Доракийн тихо изруга.

— Какъв е проблемът? — чу се откъм таблото.

— Дявол да го вземе, мислех, че съм те изключил.

Той протегна ръка към бутона, после я отпусна.

— И наистина го направи. Задействах електрическата верига сама.

— Как?

— Спомняш ли си, че преди месец спечелих от теб на карти правото на сервиз? Беше останала малка сума и накарах техниците да ми инсталират няколко нови вериги. Реших, че е време да поразширя мирогледа си.

— Искаш да кажеш, че си ме подслушвала цял месец?

— Да. Говориш си сам доста често. Намирам го за забавно.

— Така не може да продължава.

— Прав си. Може би трябва да престанеш да играеш карти с мен. Какъв все пак е проблемът?

— Полиция. Приближава се бързо. Мога да свия вдясно. Мога и да не го направя.

— Обзалагам се, че съм в състояние да ги изработя. Искаш ли битка?

— Не, по дяволите. Стой мирно, Цвете. Просто имаме нужда от малко време.

— Не разбирам.

— За никъде не бързам. Ако не успея, ще опитам отново. Или ще пробвам друг вариант.

Той отново погледна в огледалото. Блестящият, капковиден автомобил се доближаваше, макар очевидно да бе забавил леко скоростта си.

— Все още не разбирам.

Ред драсна една кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали угасналата си пура.

— Знам. Не се притеснявай и не се меси в евентуалния разговор.

— Разбрано.

Той погледна встрани. Колата се бе изравнила с него и бавно го задминаваше.

— Или ме спри, или продължавай — измърмори той. — Доста сме големи за такива игрички.

Сякаш в отговор, сирената забуча. Върху покрива на полицейската кола изникна и заблещука малка сфера.

Ред изви в локалното платно. Небето отново запулсира, като ту се смрачаваше, ту отново се проясняваше. Когато колата спря, над хоризонта изникна утринно слънце, тревата се покри със скреж, а отнякъде се чу песента на птиците. Блестящият автомобил спря отпред, вратите му се отвориха и от него слязоха двама полицаи, облечени със сиви туники. Ред изключи таблото и издуха дима от пурата си.

Шофьорът на полицейската кола се доближи до вратата на Ред, докато другият заобиколи отзад. Първият се надвеси над отворения прозорец на Ред и по устните му пробяга усмивка.

— Дявол да ме вземе! — възкликна той.

— Здрасти, Тони.

— Нямах представа, че си ти, Ред. Надявам се, че не си замислил някоя щуротия.

Ред сви рамене.

— Знаеш как е, опитвам се да преживявам.

— Тони — чу се откъм багажника. — По-добре ела тук.

— Ъ-ъ… налага се да слезеш, Ред.

— Няма проблем.

— Какво има? — викна Тони и се насочи към колегата си.

— Виж сам — отвърна другият, като повдигна платнището.

— Мили боже, познавам този модел! Това са пушки от Ве Двайсет, наричат ги М–1.

— Знам. А зад тях? Автоматични карабини „Браунинг“. Плюс цял сандък с ръчни гранати и амуниции.

Тони въздъхна и се обърна.

— Не ми казвай, нека да позная сам — започна той. — Мисля, че знам къде точно отиваш. Все още вярваш, че гърците трябва да спечелят битката при Маратон и си решил да им подадеш ръка.

Ред сбърчи чело.

— Как пък ти хрумна това?

— Вече си бил залавян два пъти.

— А сегашната ти проверка беше просто рутинна, така ли?

— Да.

— И никой не ти е подшушнал за намеренията ми?

Полицаят се поколеба и отмести поглед.

— Никой.

Ред се ухили.

— О’кей. Хванахте ме със стоката. Сега какво ще правите?

— Първо ще конфискуваме оръжията. Можеш да ни помогнеш да ги пренесем в нашата кола.

— Ще получа ли разписка?

— По дяволите, Ред! Не разбираш ли в каква каша си се забъркал?

— Да.

— Честно казано, нищо не може да ни се случи, ако се откажеш. Иначе ще създадеш нова отбивка от Пътя. Или дори нов изход, кой знае?

— Какво лошо има в това?

— Не се знае кой би решил да го използва.

— Доста странни птици пътуват тук напоследък, Тони. Виж дори нас самите.

— Странните птици не ме интересуват. Ти си опасността, за която знаем. Всички те познават. Защо, по дяволите, ти е притрябвало това отклонение?

— Защото преди време то съществуваше. Сега обаче е затрупано. Искам просто да възстановя обстоятелствата.

— Не си спомням никаква такава отбивка.

— Защото си млад, Тони.

— Не те разбирам, Ред. Хайде, помогни ми с пренасянето.

— Нямаш грижа.

Когато понесоха оръжията към полицейската кола, Тони отбеляза:

— Знаеш, че е време да престанеш, нали?

— Това, което знам, е, че работата ти е да следиш такива като мен.

— Но хич не ти пука. Представи си, че отвориш Пътя към някое гадно място, пълно с отвратителни, опасни създания, които се намърдат тук и започнат да ни създават проблеми? Защо просто не се откажеш?

— Търся нещо, което не мога да открия по друг начин.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?

— Имам. Това е личен въпрос.

— Значи си готов да разбиеш трафика заради егоистичните си подбуди?

— Да.

— Не знам защо въобще попитах. Познавам те от около четирийсет години. Колко прави това за теб?

— Пет-шест години. Може би трийсет, не знам. Междувременно успяваш ли да свършиш достатъчно работа в управлението?

— Дори повече, отколкото бих искал.

— Вероятно именно там си разбрал подробностите за тези отклонения.

— Всъщност, наистина научих доста и трябва да знаеш, че е по-сложно, отколкото си мислиш.

— Глупости! Ако е съществувало някога, нищо не пречи да се възстанови.

— Прави каквото искаш, но знай, че няма да те оставим да объркваш трафика.

— Хората го правят всеки ден. Защо иначе биха пътували по Пътя? Където и да отидат, променят отклоненията.

Тони изцъка с език.

— Знам. И това наистина е опасно. Необходим е повече контрол, трябва да се поставят пунктове…

— Но Пътят винаги е бил тук и тези от нас, които са умеели да пътуват по него, са го умеели винаги. Светът си върви, Пътят също. Създаваме и рушим, амин. Какъв е проблемът?

— Познавам те от четирийсет години — или трийсет, или пет, няма значение. Не си се променил. Все още не мога да разговарям с теб нормално. Добре де, не можем да контролираме по-голямата част от трафика и да предотвратим малките промени. Но пък можем да внимаваме за по-големите. Това и правим. Ти винаги си бил свързан именно с тях. Просто се опитвам да се държа човешки и да те оставя да си тръгнеш само с предупреждение.

— Много добре знаеш, че това е всичко, което можеш да ми направиш. Не можеш да докажеш накъде се бях запътил с оръжията. Можеш да ги конфискуваш, можеш да ми изнесеш лекция и дори да бъдеш малко по-груб. Но това е всичко. И двамата знаем, че в момента не си се заел с опазването на спокойствието и реда, а искаш да ме предупредиш за нещо по-специално. Някой ми е вдигнал мерника и искам да знам кой е той.

Тони почервеня. Партньорът му мина покрай тях със сандък с гранати.

— Ставаш параноичен, Ред — каза най-сетне ченгето.

— А-ха. Не искаш ли поне да ми подскажеш? — Очите му бяха вперени в Тони, докато за пореден път палеше пурата си. — Кой ли би могъл да бъде?

Полицаят погледна към партньора си, после каза:

— Хайде, трябва да пренесем всичко това.

Отне им десет минути. Когато свършиха, Ред получи позволение да се върне в пикапа си.

— Е, смятай се за предупреден — викна Тони.

Ред кимна.

— … И внимавай — допълни ченгето.

Ред отново кимна, този път по-бавно.

— Мерси.

Видя ги как се качват в блестящата си кола и се понасят нанякъде.

— Какво беше това?

— Той просто ми направи услуга. Цвете. Спря ме, за да ми съобщи, че съм в беда.

— Каква?

— Трябва да си помисля. Къде е най-близката спирка?

— Не е далеч.

— Ти карай.

— О’кей.

Пикапът потегли напред.