Роджър Зелазни
Хронобандити (11)

ДВЕ

Тимийн Тин работеше в манастирската градина и се извиняваше на плевелите, когато ги изскубваше. Беше дребен човек, а обръснатата му глава допълнително скриваше възрастта му. Вършеше работата си с огромен ентусиазъм, движенията му бяха бързи и точни. Робата му висеше свободно около тялото, от време на време развявана от идващия откъм заснежените планини хладен вятър. Той поглеждаше към планините рядко. Познаваше ги твърде добре. Внезапно усети присъствието на друг монах, но не го показа с нищо чак до момента, в който онзи спря пред лехата, по която Тимийн Тин работеше в момента.

— Желаят присъствието ти вътре — каза другият.

Тимийн Тин кимна.

— Довиждане, приятели мои — каза той на растенията, после изчисти инструментите си, преди да ги постави под навеса.

— Градината се развива добре — каза другият монах.

— Да.

— Предполагам, че настоящето събиране включва и посетителите.

— О? Чух гонга, известяващ пристигането на посетители, но не видях кои са.

— Имената им са Съндок и Тоба. Познаваш ли ги?

— Не.

Двамата мъже се насочиха към основната сграда, като спряха за момент пред една статуя на Буда. Влязоха и прекосиха залата. В дъното имаше малка стаичка. Вторият монах влезе вътре, спазвайки задължителните ритуали и се обърна към дребния, съсухрен човек, който беше настойникът на манастира.

— Той е тук, достопочтени.

— Въведи го вътре.

Монахът се върна до вратата и пътем хвърли поглед към двамата непознати, които седяха на пода срещу учителя и пиеха чай.

— Можеш да влезеш — каза той и се отдръпна, за да направи път на Тимийн Тин.

— Пратил сте да ме повикат, достопочтени — каза той.

Учителят го изгледа внимателно, преди да заговори.

— Тези господа искат да ги придружиш на едно пътуване — произнесе най-сетне той.

— Аз, недостойният? Има мнозина, които познават областта далеч по-добре.

— Това ми е известно, но изглежда те имат нужда от нещо повече от водач. Ще оставя на самите тях да обяснят целите си.

Като каза това, учителят се изправи и излезе от стаичката.

Двамата непознати станаха едновременно, когато Тимийн Тин ги погледна.

— Името ми е Тоба — каза мургавият с брадата. Беше як и се извисяваше над Тимийн Тин поне с една глава. — Спътникът ми се казва Съндок. — Той посочи още по-високия, меднорус мъж, чиято кожа беше светла, а очите — сини. — Неговият китайски не е много добър, така че ще говоря от името и на двама ни. Кой си ти, Тимийн Тин?

— Не разбирам — отвърна монахът. — Аз съм този, който виждате пред себе си.

Тоба се засмя. Миг по-късно се засмя и Съндок.

— Прости ни — каза след това Тоба. — Но какво си бил, преди да дойдеш тук? Къде си живял? С какво си се занимавал?

Монахът разпери ръце.

— Не си спомням.

— Тук работиш в градините. Харесва ли ти?

— Да. Много.

Тоба поклати глава.

— Какво падение — измърмори той. — Мислиш ли…

По-високият се беше приближил с една стъпка към монаха. Внезапно юмрукът му се стрелна напред.

Тимийн Тин се мръдна едва-едва, но ръката на Съндок дори не успя да го докосне. Монахът се извъртя и след миг Съндок прелетя през стаята. Главата му се блъсна в стената и едрият мъж остана да лежи неподвижен на пода.

— Изви… — започна Тоба. Само след миг той също лежеше безчувствен на пода.

Когато светлината се върна в очите му, Тоба се огледа. Монахът стоеше край вратата и го наблюдаваше.

— Защо ме нападна той? — попита Тимийн Тин.

— Беше нещо като изпит — изпъшка Тоба. — Ти го премина успешно. Такива ли изкуства изучавате тук?

— По малко — отвърна монахът. — Но аз знам повече от… преди.

— Кажи ми за преди. Къде беше това? Кога?

Тимийн Тин поклати глава.

— Не знам.

— Може би в някой друг живот?

— Може би.

— Вие тук вярвате в тези неща, нали? За другия живот и така нататък?

— Да.

Тоба се изправи. В другия край на стаичката Съндок се размърда и изпъшка.

— Не ти желаем злото — обясни Тоба. — Точно обратното. Трябва да ни придружиш в едно пътуване. Много е важно. Настойникът на вашия орден вече се съгласи.

— Къде трябва да отидем?

— На този етап имената на различните места няма да ти говорят нищо.

— Какво ще поискате от мен, когато пристигнем там, накъдето сте се запътили?

— Няма да го разбереш, поне не сега. Едно различно твое „аз“ — една по-ранна инкарнация — би го разбрала. Никога ли не си се питал, що за човек може би си бил преди?

— Питал съм се.

— Ще ти възвърнем тази памет.

— А как ми е била отнета тя?

— Чрез сложни химически и неврологически техники, които също не би разбрал. Виждаш ли, дори само за да ги спомена, трябва да използвам думи, които не присъстват в сегашния ти речник.

— Вие знаете ли какъв съм бил… преди?

— Да.

— Кажете ми.

— По-добре е сам да стигнеш до това. Ние ще ти помагаме.

— И как ще го направите?

— Ще ти инжектираме… Разбира се, не можеш да знаеш какво е РНК, но ние ще ти инжектираме собствената ти РНК от периода преди да се промениш.

— И тази субстанция ще ми възвърне паметта от предишния живот?

— Така мислим. Съндок е изключително компетентен лекар. Той ще ръководи процеса.

— Не знам…

— Какво?

— Не съм сигурен дали искам да се запозная с човека, който някога съм бил. Какво ще стане, ако не го харесам?

Съндок, който вече се бе изправил и търкаше ударената си глава, се усмихна.

— Мога да ти кажа само това: не си изтърпял първата промяна доброволно — каза Тоба.

— Защо някой би ме принудил да се променя?

— Има само един начин да разбереш. Какво ще кажеш?

Тимийн Тин прекоси стаичката, вдигна чайника и си наля една чашка. После скръсти крака на рогозката и се втренчи в чая. Отпиваше бавно. След малко Съндок и Тоба също се разположиха на пода.

— Да, плашещо е — заговори най-сетне Тоба, като внимателно подбираше думите. — Някак… несигурно. Очевидно тук вече си се приспособил към живота максимално добре. Изведнъж се появяваме ние и ти предлагаме промяна, без всъщност да ти обясним каква е алтернативата. Не го правим случайно. При сегашното си умствено развитие едва ли би разбрал това, което имаме да ти кажем. Предлагаме ти да приемеш необикновен подарък — собственото ти минало, защото искаме да говорим с човека, който си бил. Когато си припомниш всичко, можеш да откажеш да ни съдействаш. Тогава, разбира се, ще си свободен да поемеш по пътя си и ако искаш — дори да се върнеш тук. Но няма да можем да ти отнемем подаръка, който вече ще сме ти направили.

— Самопознанието е нещо, за което винаги съм мечтал — заяви Тимийн Тин, — а припомнянето на отминали животи е крачка по този път. По тази причина би трябвало да кажа „да“ незабавно. Но аз вече съм медитирал, търсейки отговора. Да предположим, че достигна познанието за отминалото съществуване — не само отделни спомени, а съществуването изцяло. Да предположим, че не само не харесам този индивид, но и открия, че той е бил по-силен, отколкото съм аз и вместо аз да го асимилирам в сегашния си образ, той ме асимилира в своя? Какво ще стане тогава? Това няма ли да е обръщане на хода на Голямото колело? Като приема познанието от източник, който не разбирам, няма ли да бъда изложен на опасността предишното ми „аз“ да ме обсеби?

Никой от двамата не му отговори и той отново отпи от чая си.

— Въпросът ти е справедлив — обади се Тоба. — Разбира се, аз не мога да му намеря отговор. Мога единствено да предположа — в контекста на твоята вяра, — че един ден някое от бъдещите ти „аз“ вероятно ще си задава същите въпроси за самия теб. Как би се чувствал тогава?

Тимийн Тин внезапно се засмя.

— Много добре — каза той. — Егото иска винаги да е в центъра на нещата, нали?

— Така е.

Тимийн Тин допи чая си и когато вдигна поглед, лицето му имаше друг израз.

— Готов съм за това просвещение — обяви той. — Да започваме.

— Вероятно ще ни отнеме много дни — внимателно поясни Тоба. — Манипулациите са значителен брой.

— Следователно между тях има и първа — рече Тимийн Тин. — Какво трябва да направя?

Съндок погледна към Тоба. Той кимна.

— О’кей, започваме с манипулациите веднага — реши Съндок. Стана и отиде в другия край на стаичката, където бе струпана екипировката му. — Колко време ти трябва да се подготвиш за път?

— Притежавам малко неща — отвърна монахът. — Когато свършите тук, ще събера вещите си и можем да тръгваме.

— Добре — кимна високият мъж и отвори малко куфарче, в което имаше спринцовка и няколко ампули. — Добре.

 

 

Същата нощ те си направиха лагер в планините, далеч над манастира. Над накладения огън прехвърчаха малки снежинки, подобно души, чакащи да бъдат разтопени, превърнати в пара, върнати към небесата. Сякаш огънят ги създава отново, помисли си Тимийн Тин и ги наблюдава дълго, след като другите заспаха.

На сутринта той каза на Тоба:

— Сънувах странен сън.

— Какъв беше той?

— Сънувах някакви хора в едно странно превозно средство, каквото не познавам. Аз бях в една постройка и го наблюдавах, докато то не спря. Когато мъжете излязоха от него, аз насочих към тях оръжие — тръбичка с дръжка и малко лостче. Натиснах лостчето и те бяха унищожени. Възможно ли е този сън да е част от предишния ми живот?

— Не съм сигурен — отвърна Тоба, докато събираше багажа си. — Не е изключено. На този етап е по-добре да не се отнасяш към тези неща твърде критично. Просто ги оставяй сами да намерят мястото си.

Преди да тръгнат, Съндок направи инжекция на Тимийн Тин. Късно вечерта, след дългия им преход по планинските пътеки, монахът отново беше инжектиран.

— Чувствам, че нещо се случва — сподели той. — Днес в мислите ми имаше чудновата… намеса.

— Каква по-точно?

— Образи, думи…

Съндок се приближи.

— Какви образи? — попита той.

Тимийн Тин тръсна глава.

— Отлетяха твърде бързо. Не мога да си ги спомня.

— А думите?

— Бяха чужди, макар да ми изглеждаха познати. Не си спомням и тях.

— Приеми го за добър знак — каза Съндок. — Процедурите дават резултат. Тази вечер може да сънуваш още странни сънища. Нека не те притесняват. Най-добре е просто да ги приемеш и да се учиш от тях.

Същата нощ Тимийн Тин не медитира.

На втората утрин поведението му беше по-различно. Когато Тоба го запита за сънищата, той беше кратък:

— Фрагменти.

— Фрагменти? Какви бяха те?

— Не мога да си спомня. Нищо важно. Не ми разваляй сутринта, а?

— Съзнаваш ли, че последното, което каза, не беше на китайски?

Очите на Тимийн Тин се разшириха. Той изви глава. После заби поглед в краката си. Накрая отново вдигна очи към Тоба.

— Не — призна той. — Стана от само себе си. — Очите му се изпълниха със сълзи. — Какво става с мен? Кой ще победи?

— Крайният победител ще бъдеш ти, когато си върнеш онова, което си загубил.

— Но може би… — Изразът на лицето му се смени. Чертите му омекнаха и устните му оформиха тънка усмивка. — Разбира се — каза той. — И съм ви благодарен за това.

Малко по-късно попита:

— Колко далеч трябва да отидем?

— Трудно е да се обясни — отвърна Тоба. — Но трябва да сме напуснали планините до три дни. После вероятно ще пътуваме още около седмица, докато стигнем до голямата пътека, която трябва да следваме. Оттам-нататък ще ни бъде далеч по-лесно, но точната посока ще разберем, когато спрем да починем по пътя. Всичко зависи от едно послание, което ще получим. Сега ни позволи да ти направим инжекцията и да тръгваме.

— Добре.

Същата вечер и на следващия ден Тимийн Тин не каза нищо за спомените, които го бяха споходили. Когато го питаха, се изразяваше неясно. Съндок и Тоба не настояваха. Процедурите продължаваха. На следващия следобед обаче, докато яздеха надолу по склоновете на планината, Тимийн Тин привлече вниманието им с няколко резки движения.

— Следят ни — прошепна той. — Продължавайте така, сякаш всичко е наред. Аз ще ви настигна по-късно.

— Чакай! — спря го Тоба. — Не искам да поемаш никакви рискове. Ние разполагаме с оръжия, каквито не познаваш. Можем…

Той млъкна, защото дребното човече се усмихваше.

— Наистина ли? — каза Тимийн Тин. — Съвсем сигурен ли си? Не, страхувам се, че вашите огнестрелни оръжия едва ли биха ви помогнали срещу бурята от стрели отгоре. Както казах, ще ви настигна по-късно.

После се обърна и изчезна между скалите от дясната им страна.

— Какво да правим? — попита Тоба.

— Това, което ни каза: продължаваме — отвърна Съндок. — Той не е глупак.

— Но не е и в нормалното си състояние.

— Очевидно е, че си спомня повече, отколкото признава. Вече трябва да му вярваме. Всъщност, нямаме кой знае какъв избор.

И те продължиха.

Мина почти час. Вятърът свиреше над главите им, а чаткането на конските копита отекваше в околните скали. На два пъти Съндок разубеди Тоба да се върне назад и да потърси монаха. Сега и неговото лице бе стегнато, а очите му напрегнато оглеждаха възвишенията. Двамата яздеха по-неспокойни от обичайното.

— Ако сме го изгубили — обади се Тоба, — здравата загазихме.

— Не сме го изгубили — каза по-високият мъж, но не звучеше никак убедително.

След малко на известно разстояние пред тях върху пътя се стовари някакъв тъмен предмет. Той отскочи, после се претърколи. Тогава видяха косата. Миг по-късно тялото застина на земята. Последваха го още две.

Те дръпнаха юздите, а над главите им се разнесе вик. Търсейки източника му, видяха Тимийн Тин върху една висока канара вдясно от пътя. Той им помаха с някаква крива сабя, постави я на земята и продължи да се спуска по скалата към тях.

— Казах ти, че не сме го изгубили — обади се Съндок.

Когато дребничкото човече завърши спускането си и се озова пред двамата мъже, Тоба се намръщи.

— Пое ненужен риск — смъмри го той. — Не знаеш какви оръжия носим с нас. Можехме да ти помогнем. Трима срещу един не е много равностойна битка.

Тимийн Тин леко се усмихна.

— Бяха седем — поясни той. — Само трима бяха в такава позиция, че да ги прехвърля от тази страна на скалите. Но не съм поемал ненужни рискове, а пък и оръжията ви само щяха да объркат нещата.

Съндок тихо подсвирна. Тоба поклати глава.

— Безпокояхме се. Независимо от действията, ти, умът ти все още не е в нормалното си състояние.

— В сегашния случай беше — отвърна китаецът. — Вече можем ли да продължим пътуването си?

Те дълго яздиха мълчаливо, докато накрая Съндок попита:

— Как се чувстваш сега?

Тимийн Тин кимна.

— Добре.

— И все пак си намръщен, сякаш нещо те тревожи. Това има ли нещо общо с днешния… конфликт?

— Да, случилото се донякъде ме притеснява.

— Разбираемо е. Монахът в теб…

Тимийн Тин яростно тръсна глава.

— Не! Не е това! Монасите имат право да убиват при самозащита, а случаят беше точно такъв. Тревогите ми са много по-дълбоки и не са свързани със самия акт.

— И какви са те?

— Не знаех, че у мен е заложено да изпитвам удоволствие, когато убивам. Сега разбирам, че е трябвало да обърна повече внимание на сънищата си.

— Удоволствието голямо ли беше?

— Да.

— Да не е било просто гордост от успеха на начинанието ти?

— Първоначално усещането израстна именно на тази почва, но корените му бяха много по-дълбоки — към едно друго място, където вече нямаше причини, а само чувства. Изследвал съм го, когато се научих да изпитвам мотивите си и не мога да стигна по-далеч от самия факт на съществуването му. Независимо от това, то ме кара да се питам…

— Какво?

— Когато са ми направили каквото е трябвало, за да забравя какъв съм бил и какво съм постигнал, сигурно са имали сериозна причина да го сторят. Дали е било защото съм представлявал заплаха, защото съм бил опасен?

— Ще бъда откровен с теб, за да не се чудиш и измъчваш — каза Съндок. — Да, случаят е точно такъв. Но трябва да знаеш, че не си бил унищожен, когато е можело. В теб е имало нещо, заради което си е заслужавало да бъдеш запазен.

— Но какво е то? — попита Тимийн Тин. — Някакъв скрит морал, който някой великодушен принц е искал да съхрани, за да го противопостави на онова, което съм бил? Или пък просто не е искал да унищожи нещо, което вече се е доказало като полезен инструмент?

— Вероятно по малко и от двете — предположи Съндок, — като добавим, че ти е бил и длъжник.

— Паметта на принцовете най-често е къса. Но след като ситуацията е такава, виждам само една причина, поради която някой би искал да възстанови миналото ми. Който ви е пратил тук, иска да убия някого, нали?

— Мисля, че е по-добре да дискутираме този въпрос по-късно — когато процедурите завършат.

Съндок се опита да подкара коня си, но Тимийн Тин беше хванал юздите.

— Сега — каза дребният мъж. — Искам да знам сега. Мога да разбера едно просто „да“ или „не“.

Съндок срещна погледа му, после извърна глава.

— А ако отговорът е „да“?

— Опитай и ще видим.

— Виж, не съм човекът, който може да ти отправя предложения. Защо не изчакаш да стигнем дотам, накъдето сме тръгнали? Тогава вече ще умееш да контролираш себе си по-добре и ще срещнеш този, който би могъл…

— Да или не? — повтори Тимийн Тин.

Зад тях изникна Тоба. Съндок го погледна и той кимна.

— Добре. Да. Един човек трябва да бъде убит и са решили, че ти най-добре можеш да свършиш тази работа. Ето защо дойдохме да те вземем.

Дребното човече пусна юздите.

— Това засега ме задоволява. Подробностите все още не ме интересуват.

— Е, каква е реакцията ти на това, което чу? — попита Тоба.

— Приятно е да си търсен — отвърна Тимийн Тин. — Можем да потегляме.

— Ти прие думите хладнокръвно. Доколко подобна задачи би те заинтересувала?

— Много — отговори той, — тъй като вероятно не е лесно да бъда възстановен. Обаче има нещо друго, което ми е по-любопитно.

— И какво е то?

— Аз съм силен и след процедурите ставам все по-силен. Но монахът все още е с мен. Чудя се дали винаги ще бъде така?

— Да, той просто е едно от твоите лица.

— Добре. Не би ми се искало напълно да изгубя връзка с този период от живота си. Беше… спокоен. Само че… вероятно оттук-нататък съзнанието ми ще възприема нещата по-различно.

— Да се надяваме, че това няма да ти попречи.

— Зависи точно какво ще поискате от мен.

— Каза, че подробностите все още не те интересуват.

— Това го каза някой друг.

— Много добре. Съществува един Път и той е вечен. Ако го познава и знае всичките му отклонения, завои, отбивки и изходи, човек може да пътува по него до почти всяко място и време. От многото, които пътуват по Пътя, има един човек, за когото е обявена черна десятка…

— Черна десятка?

— Неговият враг има право на десет опита да го убие, при това — без предупреждение. Позволени са всякакви варианти. Може да се действа чрез наемници.

— И вашият господар иска да наеме мен?

— Да.

— А защо е обявена черна десятка? Какво е направил онзи човек?

— Наистина не знам. Както и да е, почти сигурно е, че ти изобщо няма да го видиш. Най-вероятно някой от останалите ще се справи с него, преди да дойде твоят ред.

— Да не искаш да кажеш, че полагате толкова грижи, само за да ме подготвите като резервен вариант?

— Точно така. Говори се, че онзи човек си заслужава усилията.

— Ако уменията на останалите наемници са близки до моите, той не би имал никакъв шанс да се справи дори с първия. Но какво ще се случи, ако оцелее след всички опити?

— Не мисля, че някой досега го е правил.

— Но нали той е по-специален?

— Така ми казаха. Много по-специален.

— Разбирам. Нека да спрем на лагер колкото се може по-скоро. Трябва да медитирам.

— Разбира се. Подобно решение изисква сериозно обмисляне.

— Аз вече съм взел решението. Просто искам да си изясня дали съм обиден или поласкан.

Те задминаха труповете. Слънцето изскочи иззад един облак. Вятърът брулеше лицата им.