Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Ераст Фандорин (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Левиафан, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Татяна Балова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Деница Минчева (2011 г.)
Издание:
Борис Акунин. Левиатан
Превод: Татяна Балова
Редактор: София Бранц
ИК „Еднорог“, София, 2003 г.
ISBN: 954–9745–55–4
История
- — Добавяне
Клариса Стамп
Неприятностите започнаха още от сутринта. В огледалото Клариса ясно забеляза две нови бръчици — като едва забележими малки лъчи те се бяха проточили от крайчеца на очите към слепоочията й. Слънцето беше виновно. Тук то е толкова силно, че не те спасяват нито чадър, нито шапка. Клариса дълго се оглежда в безмилостната полирана повърхност и опъва кожата си с пръсти, надявайки се, че са от спането и ще се изгладят. После се доогледа: завъртя шията си така, че видя един бял косъм зад ухото. Тогава вече съвсем й домъчня. И това ли е заради слънцето? Косата да побелява? Не, мис Стамп, не се самозалъгвайте. Както е казал поетът:
И леденият дъх на есента
в косата вплете скръбна белота.
Направи тоалета си по-прилежно от друг път. Безмилостно изтръгна белия косъм. Макар да беше глупаво. Джон Дън май беше казал, че тайната на женското щастие е в умението навреме да преминеш от едната възраст в другата, а при жената възрастите са три: дъщеря, съпруга и майка. Но как можеше да мине от втория етап в третия, щом никога не е била омъжена?
Най-доброто спасение от подобни мисли е разходката на чист въздух и Клариса излезе на палубата. Колкото и да беше необятен, „Левиатан“ отдавна вече бе измерен с равни, бавни крачки — във всеки случай горната палуба, предназначена за пътниците от първа класа. По периметъра — триста петдесет и пет стъпки. Седем и половина минути, ако човек не се любува на морето и не приказва с познати. Понеже беше още рано, на палубата нямаше познати и Клариса безпрепятствено мина по десния борд чак до кърмата. Параходът плавно цепеше кафеникавите води на Червено море, от мощното витло към хоризонта се точеше ленива белезникава бразда. Ох, жега. Клариса със завист загледа матросите, които лъскаха месинговите топки по перилата на долната палуба. Блазе им, само по памучни панталони — нито корсажи, нито кюлоти, нито чорапи с опънати жартиери, нито дълги рокли. Как да не завиди човек и на дивака мистър Аоно, който си се разхожда из кораба с японския си халат и никой не му се чуди, защото е азиатец.
Тя си представи, че се е изтегнала в платнения шезлонг без никакви дрехи. Не, нека да е с лека туника като древните гърци. И толкова. След стотина години, когато човечеството окончателно се отърси от предразсъдъците си, това ще е в реда на нещата.
Насреща й, поскърцвайки с гумите на триколесния си американски велосипед, се движеше мистър Фандорин. Говореше се, че подобен екзерсис превъзходно развива еластичността на мускулите и укрепва сърцето. Дипломатът беше с лек спортен костюм: раиран панталон, леки обувки с гамаши, късо сако и бяла риза с разкопчана яка. Лицето му със златист тен грееше в приветлива усмивка. Мистър Фандорин учтиво повдигна корковата си каска и отмина с поскърцване. Не се спря.
Клариса въздъхна. Идеята за разходка не излезе добра, само дето бельото й се напои с пот. Трябваше да се върне в каютата и да се преоблече.
Глезлата мадам Клебер й развали закуската. Какво смайващо умение да прави от своята слабост оръдие за експлоатация! Точно когато кафето в чашата на Клариса изстина до нужната температура, ужасната швейцарка се оплака, че й е задушно, и помоли да охлабят връзките на роклята й. Обикновено Клариса се правеше, че не чува мрънкането на Рената Клебер, и винаги се намираше някой доброволец, но за толкова деликатно нещо мъжете не ставаха, а мисис Труфо за жалост отсъстваше — помагаше на мъжа си в лечението на някаква заболяла дама. Тази отегчителна особа май някога бе работила като милосърдна сестра. Но какъв социален скок: сега е съпруга на главния лекар и се храни в първа класа. Прави се на истинска британска лейди, но малко прекалява.
Накратко казано, трябваше да се занимае с връзките на мадам Клебер, а междувременно кафето й безнадеждно изстина. Е, нищо особено, но взе да й се трупа.
След закуската излезе да се поразходи, направи десет обиколки и се умори. Единия път се възползва, че наоколо нямаше хора, и тайно надникна през прозореца на каюта 18. Мистър Фандорин седеше пред бюрото по бяла риза, с опънати червено-синьо-бели тиранти, и стиснал в ъгъла на устата си пура, ужасно силно тракаше с пръсти по някакъв странен апарат — черен, железен, с дълъг валяк и голям брой клавиши. Заинтригувана, Клариса изгуби бдителност и бе хваната на местопрестъплението. Дипломатът скочи, поклони се, наметна сакото си и се приближи до отворения прозорец.
— Това е п-пишеща машина „Ремингтон“ — обясни той. — Най-нов модел, съвсем наскоро пусната в продажба. Много удобно нещо, мис Стамп, и съвсем леко. Двама хамали я пренасят без никакво усилие. Незаменима вещ по време на пътешествие. Ето, упражнявам се в скоропис. Преписвам някои неща от Хобс.
Все още зачервена от смущение, Клариса кимна леко и се отдалечи.
Седна наблизо под раираната тента, на сянка. Подухваше хладен ветрец. Отвори „Пармският манастир“ и зачете за несподелената любов на прекрасната, но застаряваща херцогиня Сансеверина към младия Фабрицио дел Донго. Разчувства се и избърса с кърпичка бликналите си сълзи. Точно в този момент на палубата излезе мистър Фандорин: с бял костюм, с широкопола сламена шапка и с бастунче. Невероятно хубав.
Клариса го повика. Той се приближи, поклони се и седна до нея. Погледна корицата и каза:
— Обзалагам се, че сте п-пропуснали описанието на битката при Ватерлоо. И сте сбъркали — това е най-хубавото нещо в цялото творчество на Стендал. Никога не съм чел по-точно описание на войната.
Колкото и да е странно, Клариса наистина четеше „Пармският манастир“ вече втори път, но и двата пъти бе прескочила сцената със сражението.
— Как разбрахте? — с любопитство попита тя. — Да не сте ясновидец?
— Жените винаги пропускат б-баталните сцени — сви рамене Фандорин. — Или поне жените от вашия тип.
— И какъв е моят тип? — направи мили очи Клариса, но и самата тя усещаше, че не става за кокетка.
— Имате скептично отношение към себе си и романтично към заобикалящия свят — той я погледна с леко наведена на една страна глава. — Освен това мога да ви кажа, че наскоро в живота ви е станала рязка п-промяна към по-добро и че сте преживели някакъв трус.
Клариса трепна и погледна събеседника си с откровена уплаха.
— Не се стряскайте — успокои я странният дипломат. — Не знам абсолютно нищо за вас. Просто чрез специални упражнения съм развил наблюдателност и аналитични способности. Обикновено ми стига някоя незначителна подробност, за да си съставя цялостна к-картина. Достатъчно е да ми покажете някой ей такъв петак с две дупчици (той деликатно посочи голямото розово копче, което красеше жакета й), и веднага ще ви кажа кой го е загубил — някоя голяма свиня или някое мъничко слонче.
Клариса се усмихна и попита:
— И всеки ли е прозрачен за вас?
— Не е прозрачен, но виждам много неща. Какво бихте казали например за ей онзи господин? — Фандорин посочи як мъж с големи мустаци, който гледаше през бинокъла си към пустинния бряг.
— Това е мистър Бъбъл, той…
— Недейте продължава! — прекъсна я Фандорин. — Ще се опитам да позная сам.
Той половин минута гледа мистър Бъбъл и после каза:
— За първи път пътува на Изток. Отскоро е женен. Фабрикант е. Работите му вървят зле, чака го фалит. Почти през цялото време е в билярдната, но е лош играч.
Клариса винаги се бе гордяла със своята наблюдателност и по-внимателно се вгледа в мистър Бъбъл, индустриалец от Манчестър. Фабрикант? Е, да речем, човек може да се сети. Щом пътува в първа класа, значи е богат. Че не е аристократ, е изписано на лицето му. И на търговец не прилича — дрехата му е размъкната, пък и в чертите му не се чете амбиция. Добре. Женен отскоро? Да, и това е ясно — халката на безимения му пръст така лъщи, че явно е чисто нова.
Играе много билярд? Това пък защо? Аха, сакото му е изцапано с тебешир.
— Защо решихте, че мистър Бъбъл пътува на Изток за първи път? — попита тя. — Защо да го чака фалит? И по какво съдите, че е лош играч на билярд? Да не сте го виждали как играе?
— Не, не съм ходил в б-билярдната, не понасям хазартните игри и изобщо за първи път виждам джентълмена — отвърна Фандорин. — Че за първи път пътува по този маршрут, личи от т-тъпата упоритост, с която оглежда голия бряг. В противен случай мистър Бъбъл щеше да знае, че отсам няма да види нищо интересно чак до Бабелмандебския проток. Това първо. Нещата му отиват на зле, инак няма да предприеме толкова дълго пътешествие, и то веднага след сватбата си. Такъв б-борсук да излезе от дупката си? Само ако идва краят на света и нито миг по-рано. Това второ.
— Ами ако е тръгнал на сватбено пътешествие заедно с жена си? — попита Клариса, макар да знаеше, че мистър Бъбъл пътува сам.
— И ще скучае сам на палубата, и ще се мотае в билярдната? А играе много лошо. Вижте, че сакото му е бяло отпред. Само най-калпавите играчи залягат така върху ръба на билярдната маса. Това трето.
— Е добре, а какво ще кажете за ей онази дама?
Увлечена в играта, Клариса посочи мисис Блекпул, която пристъпваше достолепно под ръка с компаньонката си.
Фандорин с безразличие огледа почтената дама.
— Всичко е изписано по лицето й. Връща се от Англия при мъжа си. Ходила е да се види с порасналите си деца. Мъжът й е военен. Полковник.
Мистър Блекпул наистина беше полковник и командваше гарнизона в някакъв град в северна Индия.
Това беше вече прекалено.
— Обяснете ми! — настоя Клариса.
— Подобни дами не пътуват до Индия сами, освен ако съпругът не служи там. Възрастта й вече не е такава, че да тръгне на подобно п-пътешествие за първи път, значи се връща. Защо ще е ходила до Англия? Само за да се види с децата си. Предполагам, че родителите и са вече на онзи свят. От решителния и властен израз на лицето й виждам, че е свикнала да командва. Гарнизонните или полковите първи дами изглеждат точно така. Обикновено ги възприемат като по-важно началство от самия командир. Искате да знаете защо е тъкмо жена на полковник? Ами защото ако беше г-генералша, щеше да пътува в първа класа, а тя, погледнете, има сребърна значка. Както и да е, да не си губим времето с глупости — Фандорин се наведе и й прошепна: — Я по-добре да ви разкажа за онзи орангутан. Много интересен субект е.
До мистър Бъбъл беше спрял маймуноподобният мосю Боало, бивш член на уиндзорската компания, който своевременно беше напуснал злощастния салон и затова се изплъзна от мрежите на комисар Гош. Дипломатът тихо й каза на ухо:
— Човекът, когото виждате, е престъпник и злодей. Най-вероятно е продавач на опиум. Живее в Хонконг. Женен е за китайка.
Клариса прихна:
— Този път не познахте! Това е мосю Боало от Лион, филантроп и баща на единайсет чисти французойчета. И не продава опиум, а чай.
— Как не — хладнокръвно отвърна Фандорин. — Погледнете го по-внимателно. Маншетът му е щръкнал и се вижда синята к-кръгла татуировка над китката му. Виждал съм подобна в една книга за Китай. Това е белег на една от хонконгските т-триади, тайни престъпни организации. За да може някой европеец да стане член на триада, той трябва да е криминален тип от голяма класа. И да е женен за китайка, разбира се. Само п-погледнете физиономията на този „филантроп“ и всичко ще ви стане ясно.
Клариса не знаеше дали да вярва или не, а Фандорин със сериозен израз на лицето рече:
— Това още нищо не е, мис Стамп. Мога да ви говоря за някого дори с в-вързани очи. Бих го познал по шума, който издава, и по миризмата. Опитайте, ако искате.
Той тутакси отвърза бялата си атлазена вратовръзка и й я подаде.
Клариса опипа плата — плътен, непрозрачен — и върза очите на дипломата. Някак случайно докосна бузата му — гладка и гореща.
Скоро откъм кърмата се зададе идеалната кандидатура — известната суфражетка лейди Кембъл, тръгнала за Индия да събира подписи за даване избирателно право на омъжените жени. Мъжеподобна, масивна, късо подстригана, тя трополеше по палубата като товарен кон. Как да се сетиш, че е дама, а не боцманът.
— Е, кой идва? — попита Клариса, която вече се превиваше от смях.
Уви, не се забавлява дълго. Свъсил чело, Фандорин отсечено заговори:
— Шумоли пола. Жена е. С т-тежка стъпка. Силен характер. На години. Възгрозна. Пуши. Късо подстригана.
— Защо късо подстригана? — изписка Клариса и закрила очите си с шепи, се заслуша в слонските стъпки на суфражетката. Как бе познал?!
— Щом жената пуши, значи е подстригана и прогресивна — звучеше равният глас на Фандорин. — А тази на всичко отгоре презира модата и носи някаква безформена роба, яркозелена на цвят, но с ален колан.
Клариса онемя. Невероятно! Със суеверен ужас тя махна ръце от лицето си и видя, че Фандорин вече е свалил вратовръзката и дори я е вързал на изискан възел. Сините очи на дипломата сипеха весели искри.
Всичко беше много мило, но разговорът не свърши добре. След като се насмя до насита, Клариса много изтънко подхвана темата за Кримската война. Каква трагедия била тя и за Европа, и за Русия. Леко загатна спомените си оттогава, като ги направи малко по-детски, отколкото бяха в действителност. Очакваше взаимна откровеност, защото се надяваше да разбере на колко години все пак е Фандорин. Сбъднаха се най-лошите й опасения:
— Аз тогава още не съм бил роден — простодушно си призна той и й подряза крилата.
След това всичко тръгна наопаки. Клариса се опита да прехвърли на тема живопис, но се обърка и не успя да обясни като хората защо прерафаелитите се наричат прерафаелити. Той сигурно я е помислил за пълна идиотка. Ох, вече няма значение!
Когато се прибираше натъжена в каютата си, стана нещо страшно.
В мрачния ъгъл на коридора се люшна гигантска черна сянка. Клариса изпищя неприлично, хвана се за сърцето и презглава се втурна към своята врата. В каютата дълго не можа да овладее бясно биещото си сърце. Какво беше това? Не човек, не животно. Някаква топка от зла, разрушителна енергия. Нечиста съвест. Фантом от парижкия кошмар.
Побърза да си го забрани: край, на онова е сложен кръст. Не е имало нищо. Измама, лудост. Нали си беше дала клетва да не се терзае. Сега животът й е нов, светъл и радостен. И нека в твоите чертози кандило свято да гори.
За да се успокои, облече най-скъпата си дневна рокля, която още не беше носила (бяла китайска коприна с бледозелена панделка отзад на кръста) и си сложи изумрудената огърлица. Полюбува се на блясъка на камъните.
Добре де, не е млада. Добре де, не е хубавица. Но пък е умна и с пари. А това е много по за предпочитане, отколкото да е дърта глупава грозотия без нито пени.
Клариса влезе в салона точно в два, но цялата компания беше вече налице. Странно нещо — смайващото завчерашно изявление на комисаря не разедини, а по-скоро сплоти уиндзорската публика. Общата тайна, която не бива да споделяш с никой друг, свързва по-здраво от общото дело или общия интерес. Клариса забеляза, че нейните сътрапезници вече се събират на масата по-рано за закуска, обяд, следобеден чай и вечеря, а и остават по-задълго, което преди почти не се случваше. Дори първият помощник-капитан, който имаше косвено отношение към цялата история, не бързаше по служебните си работи и заедно с останалите се заседяваше в „Уиндзор“ (впрочем може би лейтенантът действаше по поръчение на капитана). Всички от компанията сякаш бяха станали членове на някакъв елитен клуб, закрит за непосветени. Клариса на няколко пъти усети бързи погледи, хвърлени крадешком към нея. Те можеха да значат едно от двете: „Да не би вие да сте убиецът?“, или: „Да не би да сте се досетили, че убиецът съм аз?“. Всеки път, когато се случваше подобно нещо, някъде изотвътре, от самата й утроба със сладостна тръпка се надигаше остро усещане, смес от страх и възбуда. Пред очите й ясно изникваше улица „Грьонел“ — такава, каквато ставаше вечер: потайно тиха, пуста, с черни кестени, поклащащи голите си клони. Само това липсва — по някакъв начин комисарят да е надушил за „Амбасадор“. Щом само си го помислеше, Клариса примираше и скришом поглеждаше полицая.
Гош седеше на масата като върховен жрец на тази тайна секта. Никой нито за миг не забравяше за присъствието му, наблюдаваше с периферното си зрение израза на лицето му, а Гош сякаш изобщо не го забелязваше. Той се правеше на добродушен многознайко и с удоволствие разказваше своите „историйки“, които биваха изслушвани с напрегнато внимание. По мълчалива уговорка онова се обсъждаше само в салона и само в присъствието на комисаря. Ако двама от компанията случайно се срещнеха някъде на неутрално място — в музикалния салон, на палубата или в читалнята, те в никакъв случай не говореха за онова. Пък и в салона не всеки път се връщаха към примамливата тема. Обикновено то ставаше от само себе си, по повод някое съвсем странично изказване. Днес на закуска например изобщо не се завърза общ разговор, но пък сега, когато Клариса седна на мястото си, коментарите бяха вече в разгара си. Тя с отегчен вид започна да изучава менюто — сякаш бе забравила какво си е поръчала за обяд, но вече усещаше познатата възбуда.
— Това, което не ми дава мира — говореше доктор Труфо, — е въпиющото безсмислие на престъплението. Сякаш всички тия хора са били погубени просто така. Златният Шива се озова в Сена, а убиецът остана с празни ръце.
Фандорин, който рядко участваше в обсъжданията и повече си мълчеше, сега сметна за нужно да се изкаже:
— Не е точно така. У престъпника е останал ш-шалът.
— Какъв шал? — не успя да схване докторът.
— Индийският, рисуваният. В к-който, ако вярваме на вестниците, убиецът е завил откраднатия Шива.
Шегата му бе посрещната с леко нервен смях. Лекарят артистично разпери ръце:
— Е да, само шалът.
Внезапно професор Суитчайлд се сепна и бързо свали очилата от носа си — при него този жест означаваше много силно вълнение.
— Никак не е смешно! Защото аз се поинтересувах кой точно от шаловете е откраднат. О, господа, това е твърде необикновено парче плат и с него е свързана цяла история. Чували ли сте някога за Изумрудения раджа?
— Май беше някакъв легендарен индийски набоб? — попита Клариса.
— Не легендарен, а напълно реален, мадам. Така наричаха раджа Багдазар, владетеля на Брахмапурското княжество. То се намира в голяма плодородна долина и отвсякъде е заобиколено с планини. Раджите произхождат от великия Бабур[1] и изповядват исляма, но това не им е попречило в продължение на триста години мирно да управляват своята малка страна, в която населението е предимно индуистко. Въпреки религиозните различия между управляващата каста и поданиците в княжеството никога не е имало въстания или разпри, раджите са ставали все по-богати и по времето на Багдазар брахмапурската династия се смяташе за най-богата в цяла Индия след хайдарабадските низами, а те, както, разбира се, ви е известно, засенчват с богатството си всички монарси, включително кралица Виктория и руския император Александър.
— Величието на нашата кралица не се изразява в размера на личната й съкровищница, а в богатството на нейните поданици — строго каза Клариса, леко засегната от тази забележка.
— Безспорно — съгласи се Суитчайлд, който вече бе неудържим. — Но богатството на брахмапурските раджи е било от съвсем особено естество. Те не са трупали злато, не са тъпчели сандъците си със сребро, не са строили дворци от розов мрамор. О не, в продължение на триста години тези владетели са имали само една страст — скъпоценните камъни. Знаете ли какво значи „брахмапурски стандарт“?
— Май беше някакъв вид шлифовка на диаманти? — с неувереност предположи доктор Труфо.
— „Брахмапурски стандарт“ е бижутерски термин и означава диамант, сапфир, рубин или изумруд, шлифован по особен начин и с размер на орех, което отговаря на сто и шейсет тандула, тоест на осемдесет карата тегло.
— Но това е много голям камък — изненада се Рение. — Подобни се срещат изключително рядко. Ако не ме лъже паметта, дори „Регент“, гордостта на френската държавна съкровищница, не е много по-голям.
— Не, лейтенанте, диамантът „Пит“, или така нареченият „Регент“, е почти двойно по-голям — авторитетно го поправи професорът, — но осемдесет карата, особено ако става дума за чистите разновидности, са твърде много. Та, дами и господа, представете си: Багдазар е притежавал петстотин и дванайсет такива камъка, и то от най-безупречно качество!
— Невъзможно! — възкликна сър Реджиналд.
А Фандорин попита:
— Защо точно п-петстотин и дванайсет?
— Заради свещеното число осем — побърза да обясни Суитчайлд. — Петстотин и дванайсет е осем по осем по осем, тоест осмица в три измерения, в куб, така нареченото „идеално число“. Тук безспорно се проявява влиянието на будизма, който се отнася към осмицата с особена почит. В североизточната част на Индия, където се намира Брахмапур, религиите се преплитат по доста странен начин. Но най-интересното е къде и как е било скрито това съкровище.
— И къде е било скрито? — с любопитство попита Рената Клебер.
— В обикновено пръстено ковчеже без никаква украса. През 1852 година, още като млад археолог, ходих в Брахмапур и се срещнах с раджа Багдазар. В княжеството, по-точно в джунглата, бяха открити руините на древен храм и негово височество ме покани да оценя находката. Направих необходимите проучвания и какво мислите? Установих, че храмът е бил построен още по времето на цар Чандрагупта[2], когато…
— Стоп-стоп-стоп! — прекъсна го комисарят. — За археологията ще ни разкажете някой друг път. Нека се върнем към раджата.
— Ах, да — професорът запримига. — Наистина така ще е по-добре. Общо взето, раджата остана доволен от мен и в знак на особена почит ми показа легендарното си ковчеже. О, никога няма да забравя това зрелище! — Суитчайлд замижа. — Представете си тъмно подземие, където пред вратата свети само една-единствена факла, втъкната в бронзова скоба. Бяхме двамата — раджата и аз, приближените останаха зад масивната врата, охранявана от дузина стражи. Не можах добре да видя как изглежда съкровищницата, защото очите ми не успяха да свикнат с полумрака. Чувах само, че негово височество дрънчи с някакви катинари. После Багдазар се обърна към мен и аз видях в ръцете му кафеникав куб, който изглеждаше доста тежък. Беше голям… — Суитчайлд отвори очи и се огледа наоколо. Всички го слушаха като омагьосани, а Рената Клебер дори бе поотворила уста като дете. — Как да ви кажа… Може би колкото шапката на мис Стамп, ако я сложим в квадратна кутия. — Всички като по команда с интерес се вторачиха в малката тиролска шапка с фазаново перо. Клариса изтърпя този public scrutiny[3] с достолепна усмивка, както я бяха учили като малка. — Кубът най приличаше на обикновен глинен кирпич, каквито се използват в строителството по онези места. По-късно негово височество ми обясни, че грубата монотонна повърхност на глината подчертава великолепието на блясъка и прозрачността на камъните по-добре, отколкото златото или слоновата кост. Имах възможност да се убедя в това. Багдазар бавно протегна обсипаната си с пръстени ръка към капака на ковчежето, отвори го с рязък жест и… аз ослепях, господа! — гласът на професора трепна. — Не… Нямам думи да ви го опиша! Представете си тайнствено, отбляскващо, пъстроцветно сияние, което бликва от тъмния куб и затрептява с ярки отблясъци по мрачните сводове на подземието! Облите камъни бяха наредени в осем реда и във всеки от тях имаше по шестдесет и четири шлифовани източника на ослепителен блясък! Ефектът, разбира се, се засилваше още повече заради трепкащия пламък на единствената факла. Още виждам лицето на раджа Багдазар, огряно отдолу от вълшебната светлина…
Ученият отново затвори очи и млъкна.
— А колко горе-долу струват тези шарени стъкълца? — отекна дрезгавият глас на комисаря.
— Да, колко наистина? — оживено подхвана мадам Клебер. — Примерно във ваши английски лири?
Клариса чу как мисис Труфо доста силно пошепна на мъжа си:
— She is so vulgar![4] — но отметна зад ушите безцветните си букли, за да не пропусне нито дума.
— Знаете ли — добродушно се усмихна Суитчайлд. — Питал съм се същото. Трудно е да се отговори, защото цената на скъпоценните камъни варира в зависимост от пазара, но към днешна дата…
— Да, да, ако може към днешна, нека оставим настрана времената на цар Чандрагупта — изгъгна Гош.
— Хм, не знам точно колко брилянта, колко сапфира и колко рубина е имал раджата. Но ми е известно, че ценеше най-много изумрудите, откъдето идваше и прякорът му. През годините на своето владичество Багдазар се е сдобил със седем бразилски и четири уралски изумруда, като е платил всеки с по един брилянт и дори е доплатил. Вижте, всеки от неговите предтечи е имал свой любим камък, който е предпочитал пред останалите и се е стараел да го получи най-напред. Магичното число 512 е било достигнато още от дядото на Багдазар и оттогава главна цел на владетеля става не увеличаването на броя на камъните, а повишаването на тяхното качество. Камъни, които макар и с малко са били под съвършенството или по някакви причини не са се радвали на благоразположението на управника княз, са били продавани. Оттук прословутият „брахмапурски стандарт“, който полека-лека се разпространява по света. В замяна в ковчежето влизат други, по-ценни. Предшествениците на Багдазар от маниакална страст към „брахмапурския стандарт“ са стигали до безумие. Един от тях купил от персийския шах Абас Велики[5] жълт сапфир с тегло триста тандула, платил за чудото десет кервана слонова кост, но камъкът бил по-голям от задължителния размер и бижутерите на раджите махнали от него всичко излишно!
— Това, разбира се, е ужасно — каза комисарят, — но все пак нека се върнем към цената.
Не беше лесно обаче да върнат индолога отново в необходимото русло.
— Стига за цената де! — нелюбезно отвърна той на детектива. — Тя ли е най-важна? Когато става дума за благороден камък с подобни размери и качество, човек се сеща не за парите, а за вълшебните свойства, които са му приписвани от древността. Диамантът например се смята за символ на чистотата. Нашите прадеди са проверявали верността на жените си по следния начин: слагали диамант под възглавницата на спящата си съпруга. Ако тя му е вярна, веднага се обръща към мъжа си и без да се събужда, го прегръща. А ако му изневерява, започва да се върти и се опитва да събори камъка на пода. Освен това диамантът е известен като гарант за непобедимост. Древните араби са вярвали, че в битката ще победи онзи пълководец, който притежава по-голям диамант.
— Древните араби са гресари — внезапно прекъсна вдъхновения оратор Гинтаро Аоно.
Всички с почуда зяпнаха японеца, който много рядко вземаше участие в общия разговор и никога не прекъсваше никого. А азиатецът набързо каза с все същия смешен акцент:
— В академия „Сен-Сир“ са ни уцили, це бургундският херцог Кар Смери нароцно е взер в сразението със свейцарците огромния ермаз „Санси“, но това не го е спасиро от поразението.
На Клариса й дожаля за клетника — намерил време да блесне с познанията си, ама толкова неуместно!
Репликата на японеца бе посрещната с гробно мълчание и Аоно цял пламна.
— Да, да, Карл Смели… — недоволно кимна професорът и довърши мисълта си вече без предишния апломб: — Сапфирът символизира преданост и постоянство, изумрудът развива острота на погледа и далновидност, рубинът предпазва от болести и уроки… Но вие попитахте за стойността на съкровищата на Багдазар, нали?
— Разбирам, че сумата е баснословно голяма, но все пак можете ли поне ориентировъчно да предположите колко нули има в нея? — членоразделно, сякаш се обръщаше към глупав ученик, изрече мадам Клебер, като за сетен път демонстрира, че съпругата на банкер винаги си остава такава.
Клариса с удоволствие би изслушала още нещо за вълшебните свойства на скъпоценните камъни и предпочиташе да избегне приказките за пари. Да не говорим, че те й се виждаха вулгарни.
— И тъй, нека направим една сметка. — Суитчайлд извади от джоба си молив и се приготви да пише върху салфетката. — Едно време за най-скъп камък се е смятал диамантът, но след откриването на южноафриканските находища той доста поевтинява.[6] Едрите сапфири се срещат по-често от другите скъпоценни камъни и затова са средно четири пъти по-евтини от диамантите, което обаче не се отнася за жълтите и звездните сапфири, а тъкмо такива са били повечето в сбирката на Багдазар. Чистите едри рубини и изумруди са изключително редки и се ценят повече от диамантите със същото тегло… Добре, за по-лесно нека си представим, че всичките 512 камъка са диаманти, и то с еднаква стойност. Както вече казах, всеки от тях е тежал по осемдесет карата. Според формулата на Таверние, използвана от бижутерите по цял свят, стойността на скъпоценния камък се изчислява така: взема се пазарната цена на еднокаратов елмаз и се умножава по квадрата на каратите в дадения камък. Получава се, че… На борсата в Антверпен един еднокаратов брилянт струва около петнайсет паунда. Осемдесет на квадрат е шест хиляди и четиристотин. Умножено по петнайсет… Мм… Деветдесет и шест хиляди лири стерлинги — това е цената на среден камък от брахмапурското ковчеже… Умножено по петстотин и дванайсет… Около петдесет милиона лири стерлинги. Но в действителност още повече, защото, както вече ви обясних, цветните камъни с толкова голям размер се ценят по-високо от брилянтите — тържествено тегли чертата Суитчайлд.
— Петдесет милиона лири? Толкова много? — с пресипнал глас попита Рение. — Но това са милиард и половина франка!
На Клариса дъхът й спря, смаяна от астрономическата сума, тя вече бе забравила за романтичните свойства на камъните.
— Петдесет милиона! Половината от годишния бюджет на цялата Британска империя! — ахна тя.
— Колкото цели три Суецки канала! — изломоти рижият Милфорд-Стоукс. — Дори повече!
Комисарят също придърпа салфетката и потъна в някакви изчисления.
— Заплатата ми за триста хиляди години — смутено заяви той. — Да не сте сбъркали нещо, професоре? Някакво туземно царче да има такова съкровище?
Суитчайлд отговори тъй гордо, сякаш всички богатства на Индия му принадлежаха лично:
— Това не е нищо! Скъпоценностите на хайдарабадския низам се оценяват на триста милиона, само че не се побират в едно малко ковчеже. По компактност съкровището на Багдазар наистина няма равно.
Фандорин предпазливо докосна ръкава на индолога:
— Все пак п-предполагам, че сумата има малко абстрактен характер. Едва ли някой би могъл да продаде наведнъж такъв брой г-гигантски скъпоценни камъни? Защото ще подбие цената им на пазара.
— Не сте прав да мислите така, мосю дипломат — бързо отговори ученият. — Престижът на „брахмапурския стандарт“ е толкова висок, че купувачите биха се надпреварвали. Сигурен съм, че поне половината от камъните дори няма да напуснат Индия — ще ги купят местните князе и най-вече въпросният низам. А финансовите центрове на Европа и Америка ще се изпокарат заради останалите. Пък и европейските монарси няма да пропуснат случая да обогатят своите съкровищници с брахмапурски шедьоври. О, при добро желание Багдазар е можел да разпродаде съдържанието на ковчежето си за броени седмици.
— Непрекъснато говорите за този човек в минало време — отбеляза Фандорин. — Да не би да е починал? Тогава какво е станало с ковчежето му?
— Уви, никой не знае. Краят на Багдазар е трагичен. По време на сипайския метеж раджата е имал неблагоразумието да влезе в тайни отношения с бунтовниците и вицекралят е обявил Брахмапур за вражеска територия. Злите езици твърдяха, че Британия просто е решила да си присвои съкровищата на Багдазар, което не е истина, разбира се — ние, англичаните, не действаме с такива методи.
— О, да — с кисела усмивка кимна Рение на комисаря. Клариса хвърли бегъл поглед към Фандорин: да не би и той да е заразен от бацила на англофобията? Но руският дипломат седеше с абсолютно невъзмутим вид.
— В двореца на Багдазар бил изпратен цял ескадрон драгуни. Раджата се опитал да се спаси с бягство в Афганистан, но кавалерията го настигнала, преди да се прехвърли през Ганг. Багдазар сметнал, че е под достойнството му да се остави да го арестуват, и се отровил. Ковчежето не е било с него, той носел само едно вързопче, в което имало бележка на английски. Бележката била адресирана до британските власти. В нея раджата се кълнял в своята невинност и молел да изпратят вързопчето на единствения му син. Момчето учело в частен пансион някъде в Европа. За високопоставените индуси от новата генерация това е в реда на нещата. Трябва да кажа, че Багдазар изобщо не беше чужд на повеите на цивилизацията, неведнъж беше посещавал Лондон и Париж. Дори беше женен за французойка.
— Ах, колко интересно — възкликна Клариса. — Да си жена на индийски раджа! И какво е станало с нея?
— По дяволите жена му! По-добре ни разкажете за вързопчето — припряно каза комисарят. — Какво е имало в него?
— Абсолютно нищо интересно — със съжаление сви рамене професорът. — Един малък Коран. А ковчежето изчезнало безследно, макар да го търсили навсякъде.
— И това е бил най-обикновен Коран, така ли? — попита Фандорин.
— Възможно най-обикновен, издаден от една печатница в Бомбай, съдържащ в полетата собственоръчно написани благочестиви разсъждения на покойния. Командирът на ескадрона сметнал за възможно да го изпрати по предназначение, а за спомен от експедицията си взел само шала, в който била завита книгата. Впоследствие шалът бил купен от лорд Литълби и влязъл в колекцията му от индийска рисувана коприна.
Комисарят уточни:
— Това ли е шалът, в който убиецът е завил Шива?
— Същият. Той наистина беше необичаен. От много тънка, почти безтегловна коприна. Рисунката е доста тривиална — изображение на райска птица, сладкопойната Калавинка, но има две уникални особености, каквито не съм виждал на никой друг индийски шал. Първо, на мястото на окото на Калавинка има дупчица, която майсторски е обшита със сърма. И второ, интересна е формата на шала, която не е правоъгълна, а конусовидна. Нещо като неправилен триъгълник: двете страни са неравни, а едната е съвсем права.
— Шалът голяма стойност ли има? — попита Фандорин.
— Е, за шала не е интересно — капризно издаде долната си устна мадам Клебер. — По-добре ни разкажете още нещо за скъпоценностите! Трябвало е да ги търсят по-упорито.
Суитчайлд се засмя:
— О, мадам, не можете дори да си представите колко настойчиво ги е търсил новият раджа! Той беше един от местните заминдари, който ни направи неоценими услуги по време на сипайското въстание и за награда получи брахмапурския трон. От алчност изгуби разсъдъка си, клетият. Някой умник му пошушнал, че Багдазар е скрил ковчежето в стената на една от къщите. И понеже по размер и външен вид то наистина приличаше на най-обикновена глинена тухла, новият раджа наредил да съборят всичко, изградено от този строителен материал. Събаряли къщите една след друга и разчупвали всяка тухла под личния контрол на владетеля. Като имаме предвид, че в Брахмапур деветдесет процента от постройките са от глинен кирпич, след няколко месеца процъфтяващият град бил превърнат в купища развалини. Безумният раджа бил отровен от собствените си приближени, които се опасявали, че населението ще се вдигне на бунт, по-лош и от сипайския.
— Така му се пада на този юда — ядно каза Рение. — Няма нищо по-отвратително от предателството.
Фандорин търпеливо повтори въпроса си:
— Все пак, професоре, висока ли е цената на ш-шала?
— Не мисля. Той е по-скоро реликва, рядка вещ.
— А защо непрекъснато увиват нещо в н-него — ту Корана, ту Шива? Да не би това парче коприна да има някакво сакрално значение?
— Никога не съм чувал. Просто съвпадение.
Комисар Гош изпъшка, изправи се и разкърши схванатите си рамене.
— М-да, интересна история, но уви, не спомага с нищо за нашето разследване. Убиецът едва ли държи въпросния парцал у себе си като сантиментален сувенир — след което мечтателно допълни: — А би било добре. Някой от вас, скъпи заподозрени, да извади копринен шал с райска птица и просто ей така да се изсекне в него. Тогава старият Гош щеше да се сети какво да прави.
И детективът се засмя, изглежда сметнал шегата си за много остроумна. Клариса погледна дръвника с укор.
Комисарят долови погледа й и присви очи:
— Между другото, мадмоазел Стамп, тази ваша дивна шапчица е много шик, последен вик на парижката мода. Кога за последен път бяхте в Париж?
Клариса цялата се напрегна и отговори с леден тон:
— Шапката ми е купена в Лондон, господин комисар. В Париж изобщо никога не съм ходила.
Къде така вторачено гледаше мистър Фандорин? Тя проследи посоката на погледа му и пребледня. Дипломатът разглеждаше щраусовото й ветрило, на чиято кокалена дръжка лъщеше позлатен надпис: Meillure souvenirs! НоІеІ „Ambassadeur“. Rue de Grenelle, Paris.[7] Каква непростима небрежност!