Борис Акунин
Левиатан (11)

Комисар Гош

— Кога най-после ще ни пуснат да слезем на брега? — жално попита мадам Клебер. — Всички вече се разхождат из Бомбай, а ние тук седим ли, седим…

Завесите на прозорците бяха спуснати, защото изкачилото се чак до зенита слънце бе напекло палубата и бе нажежило въздуха. В „Уиндзор“ беше горещо, задушно, но всички търпеливо очакваха развръзката.

Гош извади джобния си часовник (получен като награда, с профила на Наполеон ІІІ) и отговори мъгляво:

— Скоро, господа. Скоро ще ви пусна. Но не всички.

Той поне знаеше какво чака: инспектор Джексън и хората му правеха обиск. Оръдието на убийството сигурно беше на дъното на океана, но можеше да са останали улики. Трябваше да са останали. Е, и косвените май бяха достатъчно, но преките винаги са за предпочитане. Време беше Джексън да дойде…

„Левиатан“ пристигна в Бомбай по изгрев. От снощи всички членове на „Уиндзор“ бяха под домашен арест в каютите си. Щом пристигнаха в пристанището, Гош разговаря с представителите на властта, изложи пред тях изводите си и помоли за подкрепа. Така че му изпратиха Джексън с полицейска група. Хайде, Джексън, поразмърдай се, мислено подканяше Гош пипкавия инспектор. След безсънната нощ главата му беше като от олово, а и черният дроб взе да се обажда. Но настроението на комисаря не беше лошо — кълбото се разплиташе, да, разплиташе се и крайчецът на нишката, миличкият, вече се виждаше.

В осем и половина, след като уреди работите с местната полиция и прескочи до телеграфа, Гош нареди арестантите да се съберат в „Уиндзор“ — за да е по-удобно за обиска. Не пожали дори бременната Рената, макар че по време на убийството тя беше до него и нямаше как да е заклала професора. От три часа насам комисарят вардеше своите пленници. Настанил се на стратегическото място, беше окупирал дълбокия фотьойл срещу клиента, а отвън, невидими от салона, пазеха двама въоръжени полицаи.

Разговорът вътре не вървеше, пленниците се потяха и нервничеха. Рение се отбиваше от време на време, кимаше със съчувствие на Рената и отново отиваше да си върши работата. На два пъти дойде капитанът, но не каза нищо, само жегна комисаря със свиреп поглед. Сякаш цялата тая каша я бе забъркал татко Гош!

Осиротелият стол на професор Суитчайлд зееше като избит зъб. Самият индолог сега лежеше на брега, в мъртвешкия хлад на бомбайската градска морга. Като си представи полумрака и блоковете лед, Гош почти завидя на покойника. Лежи си там, забравил за всички несгоди, и потната яка не му се врязва в гушата…

Комисарят погледна доктор Труфо, който май също страдаше: по мургавото лице на лекаря се стичаха струйки пот, а неговата английска фурия непрекъснато съскаше нещо на ухото на мъченика.

— Какво ме гледате, мосю! — избухна Труфо, уловил погледа на полицая. — Какво сте ме зяпнали? Това е възмутително! С какво право? Петнайсет години честно и почтено… — той едва не изхлипа. — И какво като е със скалпел? Всеки би могъл да го направи!

— Ама наистина ли със скалпел? — плахо попита мадмоазел Стамп.

Чак сега в салона заговориха за случилото се.

— Да, толкова чист разрез може да се направи само с добър скалпел — ядно отговори Труфо. — Огледах тялото. Вероятно някой е хванал Суитчайлд изотзад, затиснал е устата му с ръка, а с другата му е срязал гърлото. Стената в коридора малко над човешки бой е опръскана с кръв. Защото главата му е била отметната…

— За това не се иска много сила, нали? — попита русинът (и той да се пише криминалист). — Изненадата е била д-достатъчна?

Докторът тъжно сви рамене:

— Не знам, мосю. Не съм опитвал.

Аха, най-после! Вратата се открехна и през процепа надникна костеливата физиономия на инспектора. Той повика с пръст Гош, който и без това вече с пухтене се надигаше от фотьойла.

В коридора комисарят бе приятно изненадан. Ах, колко хубавичко се подреждаха нещата! Обстойно, ефектно, красиво. Направо като за пред съда — никой адвокат не може да обори такива улики. Браво на стария Гюстав, кой младок ще се мери с него. Пък и Джексън си го бива, добре се е потрудил.

В салона се върнаха четиримата: капитанът, Рение, Джексън и последен Гош. В този момент детективът се чувстваше толкова добре, че чак си тананикаше. И черният дроб го поотпусна.

— Е, дами и господа, край — радостно съобщи той и застана точно в центъра на залата. Прибра ръцете си отзад на гърба и леко се полюшна на токовете. Колко е приятно човек да се чувства значителна личност и донякъде дори властелин над човешките съдби. Пътят беше дълъг и труден, но вече е преодолян. Остава най-приятното. — Татко Гош трябваше доста да си поблъска побелялата глава, но колкото и заплетена да е следата, старата хрътка надушва лисичата дупка. С убийството на професор Суитчайлд престъпникът се издаде окончателно, и то от отчаяние. Но мисля, че по време на разпита убиецът ще ми разкаже и за индийския шал, и за много други неща. Тук му е мястото да благодаря на мосю руския дипломат, който, без да иска, с някои свои бележки и въпроси ми помогна да поема в правилната посока.

В този момент на триумф Гош можеше да си позволи известно великодушие. Той снизходително кимна на Фандорин, който мълчаливо наведе глава. Все пак тия аристократи с техните цирлих-манирлих^[1] са много неприятни: правят се на много важни, но да ти кажат човешка дума — никога.

— Няма да продължа плаването си с вас. Както се казва, благодаря за компанията, но да не прекаляваме с удоволствието. Убиецът, когото още на парахода ще предам на инспектор Джексън, също слиза тук.

Всички предпазливо погледнаха мършавия мрачен господин, който бе застанал с двете ръце в джобовете.

— Радвам се, че кошмарът свърши — каза капитан Клиф. — Знам, че трябваше да понесете доста неприятности, но сега вече всичко е наред. Ако желаете, главният стюард ще ви преразпредели в други салони. Надявам се, че по-нататъшното плаване с нашия „Левиатан“ ще ви помогне да забравите тази история.

— Едва ли — от името на всички отговори мадам Клебер. — Тук така ни изпокъсаха нервите! Хайде, мосю комисар, не ни измъчвайте, посочете ни най-после кой е убиецът.

Капитанът понечи да каже още нещо, но Гош го спря с жест — изказването му трябваше да е соло, беше си го заслужил.

— Да си призная, отначало подозирах всички ви. Пресяването вървеше бавно и мъчително. Сега вече мога да ви спомена най-важното: че до трупа на лорд Литълби намерихме златна емблема на „Левиатан“ — ето я — той почука с пръст значката на ревера си. — Това малко нещо принадлежи на убиеца. Както знаете, златна значка се полагаше на старшите офицери на кораба и пътниците от първа класа. Офицерите веднага отпаднаха от кръга на заподозрените, защото на всички емблемата беше налице и никой не е подавал молба до параходството да получи нова значка заради изгубена. Четирима от пътниците обаче се оказаха без емблеми: мадмоазел Стамп, мадам Клебер, мосю Милфорд-Стоукс и мосю Аоно. Затова наблюдавах четворката особено внимателно. Доктор Труфо се озова сред тях, защото е лекар, мисис Труфо — защото съпрузите са от един дол дренки, а господин руският дипломат — заради снобското му нежелание да прилича на носач. — Комисарят запали лулата си и направи няколко крачки из залата. — Покайвам се, грешен съм. В началото подозирах господин баронета, но своевременно получих справка за неговото… положение и избрах друга мишена. Вас госпожице — Гош се обърна към мадмоазел Стамп.

— Забелязах го — с достойнство отвърна тя. — Само че не можах да разбера с какво толкова съм събудила подозрения.

— Че как? — изненада се Гош. — Първо, по всичко личи, че сте забогатели съвсем наскоро. Дори само това е достатъчно подозрително. Второ, излъгахте, че никога не сте ходили в Париж. Докато в същото време на ветрилото ви със златни буквички пише „Хотел «Амбасадор»“. Вярно е, че спряхте да го носите, но Гош има набито око. Веднага го забелязах. Такива неща се дават за спомен на гостите в скъпите хотели. „Амбасадор“ е тъкмо на улица „Грьонел“ и на пет минути пеш от местопрестъплението. Хотелът е луксозен, голям, в него отсядат доста хора. Защо тогава мадмоазел Стамп се държи така тайнствено, запитах се аз. Тук има нещо. Пък и тая Мари Санфон все не ми излизаше от ума… — комисарят пленително се усмихна на Клариса Стамп. — Е, полутах се, не успях да се ориентирам веднага, но в крайна сметка намерих следата, така че не ми се сърдете, мадмоазел.

В този миг Гош видя, че рижият баронет е бял като платно: ченето му трепери, а зелените му очи горят като на змей.

— Какво е това… мое „положение“? — бавно започна той, запъвайки се от ярост. — Какво намеквате, господин следотърсач?

— Хайде, хайде — вдигна ръка да го успокои Гош. — Важното е да не се притеснявате. Недейте се вълнува. Положение като положение, както и да е. Казах го, защото отпаднахте от списъка на моите фигуранти. Между другото, къде е емблемата ви?

— Изхвърлих я — рязко отговори баронетът, очите му продължаваха да мятат искри. — Гадна е! Прилича ми на златна пиявица! Пък и…

— Пък и не върви баронет Милфорд-Стоукс да носи същата значка като разните там новобогаташи, нали? — рече проницателният комисар. — Още един сноб.

Мадмоазел Стамп май също се докачи:

— Господин комисар, много красноречиво описахте с какво точно е подозрителна моя милост. Благодаря — язвително кимна тя с острата си брадичка. — Поне сте ме оневинили.

— Още в Аден изпратих няколко телеграфни запитвания до префектурата. Не успях да дочакам отговорите, защото, за да се направят справките, се иска време, но в Бомбай депешите вече ме чакаха. Едната от тях се отнасяше за вас, мадмоазел. Сега вече знам, че от четиринайсетгодишна, след като родителите ви са починали, вие сте живели при някаква далечна леля на село. Тя е била богата, но стисната, държала е вас, своята компаньонка, в мизерия, едва ли не на хляб и вода.

Англичанката се изчерви и сякаш дори я доядя, че е попитала. Чакай, миличка, помисли си Гош, тепърва ще ми станеш алена.

— Преди месец-два леля ви умряла и оставила цялото наследство на вас. Нищо чудно, че след толкова години, прекарани под ключ, ви се е дощяло да видите свят, да направите околосветско пътешествие. Сигурно преди това сте знаели за нещата само от книжките?

— А защо е крила, че е ходила в Париж? — невъзпитано се обади мадам Клебер. — Защото хотелът й се е намирал на същата улица, където са били убити куп хора ли? Страхувала се е, че ще бъде заподозряна ли?

— Не — усмихна се Гош. — Не е там работата. След като e забогатяла внезапно, мадмоазел Стамп е постъпила така, както би постъпила всяка жена на нейно място — най-напред е отишла да види Париж, столицата на света. Да се наслади на неговите хубости, да се облече по последна мода, е и… за романтични приключения.

Англичанката нервно стисна пръсти и погледът й стана умоляващ, но нищо вече не можеше да спре Гош — нека тая проклета лейди се научи да не си вири носа пред комисар от парижката полиция.

— И госпожа Стамп се е наситила на романтика. В хотел „Амбасадор“ се е запознала с един невероятно хубав и възпитан кавалер, който в полицията е картотекиран с прякор Вампира. Стар познайник, специалист по застаряващи богати чужденки. Любовта им пламнала моментално и както винаги става с Вампира, приключила ненадейно. Една сутрин или, ако трябва да сме точни, на 13 март, вие, мадам, се събуждате в самота и не можете да познаете хотелската си стая — тя е празна. Вашият сърдечен приятел е задигнал всичко освен мебелите. Изпратиха ми списък на откраднатите ви вещи — Гош надникна в папката си. — Под номер 38 е отбелязана „златна брошка с форма на кит“. Когато прочетох всичко това, разбрах защо госпожа Стамп не обича да си спомня за Париж.

Клетата наивница изглеждаше много жалка — беше скрила лицето си в шепи, а раменете й потреперваха.

— Към мадам Клебер не съм имал сериозни подозрения — премина Гош към следващата точка. — Макар че тя не можа да ми обясни съвсем ясно липсата на емблемата си.

— И затова сте игнорирари моето съобстение? — изведнъж попита японецът. — Нари ви казах несто много вазно.

— Да съм го игнорирал? — комисарят рязко се обърна към него. — Съвсем не. Поговорих с госпожа Клебер, която ми даде изчерпателно обяснение. Толкова тежко понасяла периода на бременността, че лекарят й предписал… съответното обезболяващо. Впоследствие болките преминали, но пристрастието й към препарата останало и тя го използвала против нерви и безсъние. Дозата се увеличавала и й създала пагубен навик. Бащински си поговорих с мадам Клебер и тя пред мен изхвърли този боклук в морето — Гош с пресилена строгост погледна Рената, която като дете бе издала долната си устна напред. — Внимавайте, скъпа, дадохте на татко Гош честна дума.

Рената сведе поглед и кимна.

— Ах, каква трогателна деликатност спрямо мадам Клебер! — избухна Клариса. — А мен защо не пожалихте, мосю детектив? Защо ме изложихте пред всички?

Гош обаче не й обърна внимание — той беше вперил очи в японеца и погледът му беше тежък и строг. Умният Джексън разбра всичко без думи: време е. Ръката му изскочи от джоба и черната стомана на револвера блесна траурно. Дулото бе насочено право към челото на азиатеца.

— Вие, японците, изглежда ни смятате за червенокоси маймуни, нали? — застрашително попита Гош. — Чувал съм, че точно така наричате европейците. Ние сме космати варвари, нали? А вие сте хитри, фини, много културни и белите хора не могат да ви се хванат на малкия пръст! — комисарят присмехулно изду бузи и блъвна встрани голямо кълбо дим. — Да затриете десетина маймуни не е нищо, не го смятате за грях.

Аоно цял се напрегна и лицето му сякаш се вкамени.

— Обвинявате ме, це съм убир рорд Ритърби и неговите васари… тоест сруги? — с равен мъртвешки глас попита азиатецът. — Засто ме обвинявате?

— За двеста, драги мой, за всичко от криминалната наука — авторитетно изрече комисарят и се извърна от японеца, понеже речта, която възнамеряваше да произнесе, бе предназначена не за това жълтолико нищожество, а за Историята. Малко търпение — и ще я публикуват в учебниците по криминология!

— Най-напред, господа, ще изложа косвените обстоятелства, доказващи, че този човек е могъл да извърши престъпленията, в които го обвинявам (ех, да имаше как сега да не говори тук, пред шепа слушатели, а в Двореца на правосъдието, пред пълна аудитория!). А после ще ви представя уликите, които с цялата си неопровержимост доказват, че мосю Аоно не само е можел, но и наистина е извършил убийството на единайсет души — десетте на 15 март на улица „Грьонел“ и едното вчера, на 14 април, на борда на кораба „Левиатан“.

Междувременно около Аоно се образува празно пространство. До арестувания остана да седи само русинът, а малко по-назад — инспекторът със заредения револвер.

— Надявам се, никой не се съмнява, че смъртта на професор Суитчайлд е пряко свързана с престъплението на улица „Грьонел“. Както установи следствието, целта на злодейския акт е била да се задигне не златният Шива, а коприненият шал… — Гош строго се навъси: да, да, именно следствието, и няма защо да правите физиономии, господин дипломат. — Който дава ключ към скритите съкровища на бившия брахмапурски раджа Багдазар. Засега не знаем как обвиняемият е научил за тайната на шала. Известно ни е, че на Изток има много тайни и пътищата към тях за нас, европейците, са неведоми. Покойният професор обаче, този истински познавач на Изтока, успя да се добере до разгадката. Той вече бе готов да сподели с нас своето откритие, но не щеш ли, вдигна се пожарна тревога. На престъпника сигурно му се е сторило, че самата съдба му изпраща неимоверен шанс да запуши устата на Суитчайлд. И всичко пак щеше да остане скрито-покрито като на улица „Грьонел“. Убиецът обаче не е взел предвид едно съществено обстоятелство. Че този път комисар Гош е тук, а на него подобни номера не му минават. Беше рискована идея, но не без надежда за успех. Престъпникът е знаел, че ученият най-напред ще се втурне към каютата да спасява книжата си… тоест, искам да кажа, ръкописите си… И точно там, зад ъгъла на коридора, убиецът е извършил черното си деяние. И тъй, косвено потвърждение номер едно — комисарят вдигна пръст. — Мосю Аоно напусна салона, следователно е можел да извърши убийството.

— Не бях само аз — каза японецът. — От сарона изрязоха осте сест дуси: мосю Рение, мосю и мадам Труфо, мосю Фандорин, мосю Мирфорд-Стоукс и мадмоазер Стамп.

— Така е — съгласи се Гош. — Но аз исках само да демонстрирам на съдебните заседатели, в смисъл присъстващите, връзката между тези две престъпления, а също възможността вие да сте извършили вчерашното убийство. А сега да се върнем към „Престъплението на века“. По онова време господин Аоно се е намирал в Париж. Даденият факт не подлежи на съмнение и е потвърден в депешата, която получих.

— В Париз освен мен е имаро още мирион и поровина дуси — обади се японецът.

— И все пак това е косвено потвърждение номер две — уж простодушно продължи комисарят.

— Прекалено косвено — тутакси реагира и русинът.

— Не споря — Гош напълни тютюн в лулата си и предприе следващата стъпка. — Но смъртоносната инжекция на слугите на лорд Литълби е направена от лекар. Каквито в Париж има не милион и половина, а доста по-малко, нали така?

Никой не се нае да оспорва твърдението му. Капитан Клиф попита:

— Вярно е, но какво от това?

— Ами такова, мосю капитан — стрелна го с поглед Гош, — че нашият приятел Аоно не е никакъв офицер, за какъвто ни се представи тук, ами дипломиран хирург, съвсем наскоро е завършил медицинския факултет на Сорбоната! Тъкмо така гласи същата депеша.

Ефектна пауза. Приглушен шум от гласове в съдебната зала на Двореца на правосъдието, вестникарските рисувачи шумолят с моливи в скицниците си: „Комисар Гош вади асото“. Почакайте, драги, това още не е асото, асото ще дойде по реда си.

— А сега, господа, от косвените потвърждения преминаваме към уликите. Нека мосю Аоно обясни, защо се е наложило той, лекарят, представител на уважавана и престижна професия, да се прави на офицер? За какво е тази лъжа?

По восъчното слепоочие на японеца се стече капка пот. Аоно мълчеше. Куражът му явно се беше изчерпал.

— Отговорът е ясен: за да отклони подозрението от себе си. Защото убиецът е бил лекар! — със задоволство резюмира комисарят. — А ето ви и улика номер две. Господа, чували ли сте за японската борба?

— Аз не само съм чувал, но и съм я виждал — рече капитанът. — Веднъж в Макао гледах как един японски щурман би трима американски моряци. Беше ей такъв фъстък, имаш чувството, че да го духнеш — и ще падне, но като заподскача, като заразмахва ръце и крака… Натръшка трима яки китобойци. Замахна ребром към единия и направо му преобърна лакътя. Счупи му костта, представяте ли си? Това се казва удар!

Гош кимна със задоволство:

— И аз съм чувал, че японците владеят тайната на смъртоносния ръкопашен бой без никакво оръжие. Спокойно могат да убият човек само с един пръст. Всички ние неведнъж сме виждали как мосю Аоно се занимава с гимнастиката си. Под леглото в каютата му бяха намерени парчета от строшена тиква, и то много корава. А в чувала имаше още няколко цели. Очевидно обвиняемият е тренирал върху тях точността и силата на удара си. Не мога да си представя каква сила трябва да притежава човек, за да строши подобна тиква с голи ръце на няколко парчета… — комисарят многозначително изгледа присъстващите и съобщи въпросната улика номер две: — Напомням ви, господа, че черепът на нещастния лорд Литълби направо бе раздробен с изключително силен удар с тежък тъп предмет. А сега погледнете мазолестата странична част от дланта на обвиняемия.

Японецът рязко дръпна от масата малките си жилави ръце.

— Не го изпускайте от поглед, Джексън. Този човек е много опасен — предупреди Гош. — Стане ли нещо, стреляйте в крака или в рамото му. А аз ще попитам господин Аоно къде е дянал златната си емблема? Мълчите? Тогава сам ще отговоря на този въпрос: лорд Литълби я е откъснал от гърдите ви в момента, когато сте го ударили смъртоносно ребром с дланта!

Аоно зяпна, сякаш да каже нещо, но прехапа устна със здравите леко криви зъби и затвори очи. Лицето му стана странно отчуждено.

— Очертава се следната картина на престъплението на улица „Грьонел“ — започна да обобщава Гош. — Вечерта на 15 март Гинтаро Аоно отива в къщата на лорд Литълби с предварителния умисъл да умъртви всички обитатели и да открадне триъгълния шал от колекцията на собственика. В това време той вече има билет за „Левиатан“, който четири дни по-късно ще отплава от Саутхамптън за Индия. Изглежда, в Индия обвиняемият е възнамерявал да се залови с издирването на брахмапурското съкровище. Ние не знаем как е успял да убеди клетите слуги да се подложат на „противохолерна имунизация“. Най-вероятно им е представил някакъв фалшив документ от кметството. Той ще да е изглеждал съвсем правдоподобно, защото както личи от получената депеша, студентите, които завършват медицина в Сорбоната, наистина често се използват за провеждане на масови профилактични мероприятия. Сред учащите и ординаторите в университета има доста азиатци, така че жълтата кожа на вечерния посетител едва ли е усъмнила обречените слуги. Най-чудовищна е нечовешката жестокост, с която са били умъртвени двете невинни деца. Аз, господа, имам дългогодишен опит на общуване с отрепки. В бързината някой наш бандит може да хвърли бебе в камината, но ей така, с пресметливо хладнокръвие, без ръката му да трепне… съгласете се, господа, че това не е никак по френски и изобщо не е по европейски.

— Точно така! — гневно възкликна Рение и доктор Труфо го подкрепи от все сърце.

— Нататък е било лесно — продължи Гош. — След като се е убедил, че отровените от инжекциите слуги са потънали в сън, от който никога няма да се събудят, убиецът преспокойно се е качил на втория етаж, влязъл е в залата с колекцията и е започнал да шета. Защото е бил сигурен, че стопанина го няма. Но за зла участ поради пристъпа на подаграта лорд Литълби не е заминал за Спа и се е намирал в стаята си. Като е чул шума от счупено стъкло, той е влязъл в залата и е бил убит по най-варварски начин. Непредвиденото убийство е лишило престъпника от дяволското му хладнокръвие. Най-вероятно той е възнамерявал да вземе повечко от експонатите, за да не привлече вниманието към прословутия шал, но сега се е наложило да побърза. Ние не знаем, може би преди да умре, лордът е изкрещял и убиецът се е уплашил, че виковете ще бъдат чути отвън. Във всеки случай той е грабнал ненужния му златен Шива и бързо е изчезнал, без дори да забележи, че в ръката на убития е останала значката от „Левиатан“. За да обърка следствието, на връщане Аоно е излязъл през прозореца на оранжерията… Не, не е заради това! — Гош се плесна по челото. — Как не се сетих по-рано! Ако са се чули викове, той не е могъл да се върне по същия път! Откъде да знае, може пред вратата на къщата вече да са се били събрали минувачи? Ето защо Аоно е избил стъклото на оранжерията, скочил е в градината и после се е прехвърлил през оградата. Но неговата предпазливост е била излишна — в този късен час на улица „Грьонел“ не е имало жива душа. И да е имало викове, никой не ги е чул…

Впечатлителната мадам Клебер изхлипа. Мисис Труфо доизслуша превода и прочувствено се изсекна.

Аргументирано, нагледно, неоспоримо — помисли си Гош. Уликите и следствените предположения отлично се допълват взаимно. И това, мили деца, още не е всичко, което ще има да ви сервира старият Гюстав.

— Сега е моментът да преминем към убийството на професор Суитчайлд. Както с основание отбеляза обвиняемият, освен него теоретично са могли да го направят още шестима души. Спокойно, спокойно, дами и господа! — вдигна ръка комисарят. — Ще ви докажа, че професорът не е бил убит от вас, а именно от нашия приятел с дръпнатите очи.

Проклетият японец съвсем се вкамени. Да не е заспал? Или се моли на своя японски бог? Е, момче, и да се молиш, и да не се молиш, пак ще се гушнеш със старата мръсница Гилотината.

Внезапно на комисаря му хрумна една крайно неприятна мисъл. Ами ако англичаните изискат японеца заради убийството на Суитчайлд? Та той е британски поданик. Тогава престъпникът ще бъде съден в английски съд и вместо на френската гилотина, ще се озове на британската бесилка. Само не това! Защо в чужбина? „Престъплението на века“ трябва да се гледа в Двореца на правосъдието и никъде другаде! Какво от това, че Суитчайлд е убит на английски кораб! В Париж има десет трупа, а тук само един, пък и корабът не е чисто британска собственост, нали консорциумът е двустранен!

Гош така се развълнува, че си забрави мисълта. А, не, ще имате да вземате, рече си той, не си давам клиента. Сега ще свърша с този цирк и право при френския консул. Лично ще откарам убиеца във Франция. И веднага си представи пристанището в Хавър, пълно с народ, полицаи, журналисти…

Но трябваше да докара нещата докрай.

— Нека инспектор Джексън разкаже за резултатите от обиска в каютата на обвиняемия.

Гош с жест подкани Джексън да се изкаже.

Делово и сухо детективът подхвана на английски, но комисарят веднага го спря:

— Следствието се води от френската полиция — строго каза той. — Официалният език на дознанието също е френски. Освен това, мосю, тук не всички ще могат да ви разберат. Най-вече не съм сигурен дали обвиняемият владее английски. Съгласете се, че той има право да чуе за резултатите от вашата работа.

Протестът му имаше принципно значение: от самото начало да сложи англичаните на място. Нека знаят, че в този случай са първи отзад напред.

За преводач си предложи услугите Рение. Той застана до инспектора и започна да превежда, но украсяваше кратките, отсечени изречения на англичанина с драматични интонации и изразителни жестове.

— Според получената инструкция направихме обиск. В каюта номер двайсет и четири. Името на пътника е Гинтаро Аоно. Действахме в съответствие с „Правилника за извършване на обиски в затворено помещение“. Стаята има правоъгълна форма и площ от 200 квадратни фута^[2]. Разделихме я на 20 хоризонтални и 44 вертикални квадрата. — Лейтенантът помоли да повторят и поясни: — Значи стените също трябва да бъдат разделени на квадрати. Те се проверяват за тайници. Макар че какви тайници може да има в параходна каюта… Обискът е проведен последователно: първо вертикално, после хоризонтално. В стените не са били открити тайници — Рение изразително разпери ръце — каква изненада! — При огледа на хоризонталната плоскост са иззети следните предмети. Първо, текстове, изписани с йероглифи. Те ще бъдат преведени и проучени. Второ: дълъг, вероятно източен кинжал с добре наточено острие. Трето: чувал с единайсет египетски тикви. Четвърто: под леглото са намерени парчета от строшена тиква. И накрая, пето: медицинска чанта с хирургически инструменти. Гнездото за големия скалпел е празно.

Слушателите ахнаха. Японецът отвори очи, стрелна с поглед комисаря, но пак не каза нищо.

Сега ще си признае, помисли си Гош, но се излъга. Без да се изправя от стола, азиатецът рязко се обърна към застаналия зад гърба му инспектор и със саблен удар изотдолу изби револвера от ръката му. Докато оръжието правеше живописна дъга във въздуха, пъргавият японец се озова до вратата. Бързо я отвори и… се натъкна на двата колта на полицаите отвън в коридора. В следващия миг револверът на инспектора, завършил траекторията, се тресна в масата и гръмна оглушително. Звън, писъци, дим.

Гош бързо прецени ситуацията: арестантът отстъпва заднишком обратно към стола си; мисис Труфо е припаднала; други жертви няма; на часовника Биг Бен малко под циферблата е цъфнала дупка, стрелките са спрели. Часовникът звъни. Дамите пищят. Но като цяло ситуацията е овладяна.

Когато японецът бе върнат на мястото му и за по-сигурно му бяха сложени белезници, когато докторшата беше свестена и всички отново бяха по местата си, комисарят се усмихна и с малко демонстративно хладнокръвие каза:

— Дами и господа съдебни заседатели, току-що присъствахте на чистосърдечно признание, направено, разбира се, по малко необичаен начин. — Той отново, без да иска, бе употребил думите „съдебни заседатели“, но реши да не се поправя. Като ще е репетиция, нека да е репетиция. — Това беше последната улика, толкова пряка, че повече няма накъде — доволно обобщи Гош. — А на вас, Джексън, ви правя забележка. Нали ви предупредих, че младежът е опасен.

Инспекторът стоеше червен като рак. Нека си знае мястото.

Изобщо всичко се подреждаше чудесно.

Японецът седеше срещу трите насочени дула и притискаше окованите си ръце към гърдите. Отново беше затворил очи.

— Това е, господин инспекторе. Можете да го отведете. Нека засега остане във вашия арест. А после, когато приключим с формалностите, ще го откарам във Франция. Сбогом, дами и господа. Старият Гош слиза на брега, а на вас щастливо плаване.

— Опасявам се, господин комисар, че ще продължите с нас — прозаично каза русинът.

В първия момент Гош помисли, че му се счува.

— А?

— Господин Аоно не е виновен, така че следствието ще трябва да п-продължи.

Гош си представи колко глупаво изглежда: с опулени очи, с пламнали бузи.

Недочакал избухването му, русинът каза с наистина неподражаем апломб:

— Господин капитан, върховната власт на к-кораба сте вие. Току-що комисарят разигра пред нас имитация на съдебен процес, като се нагърби с ролята на прокурор и я изпълни извънредно убедително. Но в цивилизования съд след обвинителя думата има з-защитникът. Ако позволите, бих искал да изпълня тази мисия.

— Защо да си губим времето? — учуди се капитанът. — Според мен всичко е пределно ясно. Господин полицаят го обясни много добре.

— Да свалите на брега пътник е с-сериозно нещо. В крайна сметка цялата отговорност ще падне върху вас. Помислете как ще накърните репутацията на п-параходството, ако се разбере, че е станала грешка. Уверявам ви — леко повиши тон Фандорин, — че комисарят греши.

— Глупости! — възкликна Гош. — Впрочем не възразявам. Дори ми е интересно. Говорете, мосю, с удоволствие ще ви изслушам.

Наистина, като ще е репетиция, нека да е репетиция. Този хлапак не е глупав и може да открие в логиката на обвинението някои пропуски, които ще трябва да се закърпят. Ако на процеса прокурорът допусне гаф, комисар Гош ще успее да му се притече на помощ.

Фандорин преметна крак върху крак и сплете пръсти върху коляното си.

— Вие произнесохте ярка и аргументирана реч. На пръв поглед доводите ви са изчерпателни. Логическата ви последователност е почти безупречна, макар, разбира се, така наречените ви „косвени потвърждения“ да не струват пукната пара. Да, на 15 март господин Аоно е бил в Париж. Да, когато п-професорът е бил убит, господин Аоно не се е намирал в салона. Сами по себе си двата факта не означават още нищо, така че хайде да не ги разглеждаме.

— Ами хайде — присмехулно се съгласи Гош. — Да преминем направо към уликите.

— Моля. Аз отбелязах пет що-годе сериозни улики. Мосю Аоно е лекар, но незнайно защо го скри. Това първо. Мосю Аоно може с един удар да строши някой достатъчно твърд предмет — било тиква, било пък и глава. Това второ. Господин Аоно няма емблема на „Левиатан“. Това трето. В чантата на обвиняемия липсва скалпелът, с който вероятно е бил убит професор Суитчайлд. Това четвърто. И накрая, пето: току-що обвиняемият направи опит за бягство, с което окончателно се самоизобличи. Струва ми се, че не пропускам нищо, нали?

— Има и шесто — обади се комисарят. — Той не може да даде обяснения по нито една от точките.

— Добре, нека са шест — лесно се съгласи русинът.

Гош се усмихна:

— Според мен това е повече от достатъчно за всеки съд да изпрати нашия приятел на гилотината.

Внезапно инспектор Джексън поклати глава и промърмори:

— To the gallows.

— Не, на бесилката — преведе Рение.

Ах, този подъл англичанин! Змия в пазвата!

— Моля ви се — кипна Гош. — Следствието се водеше от френска страна. Така че младежът ще отиде на гилотината!

— Но решаващата улика, липсата на скалпела, бе открита от британската. Той ще отиде на бесилката — преведе лейтенантът.

— Главното престъпление е извършено в Париж! На гилотината!

— Но лорд Литълби е британски поданик. Професор Суитчайлд също. На бесилката.

Японецът сякаш не чуваше препирнята, готова да прерасне в международен конфликт. Както и преди, очите му оставаха затворени, а лицето напълно безизразно. Все пак тия жълтокожи не са като нас, помисли си Гош. Сега пък и колко работа ни отваря: прокурор, адвокат, съдебни заседатели, съдии с тоги. Тоест всичко е правилно, разбира се, демокрацията си е демокрация, но на прост език на това му се казва да се хабиш за тоя, дето духа.

След кратка пауза Фандорин попита:

— Свършихте ли с дебатите! Може ли да п-продължа?

— Карайте — мрачно каза Гош, който си мислеше за предстоящите битки с британците.

— Предлагам да не обсъждаме също и строшените тикви. Това нищо не доказва.

На комисаря цялата комедия започна да му втръсва.

— Добре. Няма да издребняваме.

— Ч-чудесно. Остават пет точки: криел е, че е лекар; няма емблема; няма го скалпела; опита се да избяга; не дава обяснения.

— Всяка от точките е достатъчна, за да отиде на… ешафода.

— Там е цялата работа, господи комисар, че мислите по европейски, а логиката на г-господин Аоно е различна, японска, и вие не сте си направили труда да в-вникнете в нея. Аз вече имах честта неведнъж да разговарям с този човек и мога да си представя душевната му нагласа по-добре от вас. Мосю Аоно не е просто японец, той е самурай и то от д-древен и известен род. Което в случая е важно. От петстотин години мъжете от рода Аоно са били само воини, а всички останали професии са били смятани като недостойни за членовете на видната им фамилия. Обвиняемият е трети син в семейството. Когато Япония реши да направи стъпка към Европа, много от аристократичните семейства започнаха да изпращат синовете си да учат в ч-чужбина. Така е постъпил и бащата на господин Аоно. Изпратил е най-големия си син да учи в Англия, за да стане морски офицер. Нека отбележа, че княжество Сацума^[3], където живее родът Аоно, захранва с кадри японския военноморски флот и там морската служба се смята за най-престижна. Втория си син Аоно-старши е изпратил в Германия да учи във военна академия. След Френско-пруската война от 1870 година японците са решили да вземат за образец г-германския модел на армията и всичките им военни съветници са германци. Сведенията за семейство Аоно ми бяха съобщения лично от обвиняемия.

— И за кой дявол ни е изтрябвало да знаем всички тия аристократични подробности? — с раздразнение попита Гош.

— Направи ми впечатление, че обвиняемият разказва с гордост за всичките си прадеди и по-големите си б-братя, а за себе си предпочита да не говори. Отдавна забелязах, че за възпитаник на „Сен-Сир“ мосю Аоно е изненадващо неосведомен по военните въпроси. Пък и от къде на къде ще го изпращат във френска военна академия, щом той самият казва, че японската армия се прави по германски образец? Предположението ми е следното. Верен на новите повеи на епохата, Аоно-старши е решил да даде на третия си син съвсем мирна професия — да го направи лекар. Доколкото знам от книгите, в Япония не е п-прието да се оспорва решението на главата на семейството, затова обвиняемият покорно е заминал да следва в медицинския факултет. Но се е чувствал много нещастен и дори опозорен. Той, наследник на воинския род Аоно, да трябва да се занимава с бинтове и клизми! Ето защо ни е казал, че е военен. Просто го е било срам да си признае нерицарската професия. От европейска гледна точка може да звучи нелепо, но опитайте се да погледнете нещата през неговите очи. Как би се чувствал вашият сънародник Д’Артанян, ако е мечтаел за мускетарска пелерина, а вместо това е станал лечител?

Гош видя, че у японеца е настъпила промяна. Той бе отворил очи и гледаше Фандорин с явно вълнение, а по бузите му бяха избили червени петна. Да не би да се черви? Абсурд!

— Ах, какви сантименталности — изпръхтя комисарят. — Но няма да се заяждам. По-добре, мосю защитник, ми разкажете за емблемата. Къде я е дянал вашият свенлив довереник? Да не би да го е досрамяло да си я сложи?

— Напълно сте прав — невъзмутимо кимна адвокатът самозванец. — Точно така д-досрамяло го е. Виждате ли какво пише на значката?

Гош погледна ревера си.

— Не пише нищо кой знае какво. Само трите първи букви на параходство „Джаспър-Арто партнършип“.

— Точно така — Фандорин изписа във въздуха три големи букви. — Ј-A-P. Тоест „джап“. Това е презрително прозвище, с което чужденците наричат японците. Господин комисар, вие например бихте ли се съгласили да носите на гърдите си значка с надпис „жабар“?

Капитан Клиф отметна глава и гръмогласно се разсмя. Усмихнаха се дори киселият Джексън и високомерната мис Стамп. Затова пък червените петна по бузите на японеца станаха още по-големи.

Сърцето на Гош се сви от лоши предчувствия. Гласът му стана недостойно хрипкав:

— Той не можеше ли да ни обясни всичко това сам?

— Невъзможно. Вижте, доколкото успях да разбера от п-прочетените книги, най-важната разлика между европейците и японците е в нравствената основа на социалното им поведение.

— Нещо е прекалено сложно — отбеляза капитанът.

Дипломатът се обърна към него.

— Изобщо не е. Християнската култура се гради върху чувството за вина. Да съгрешаваш е лошо, защото после ще се т-терзаеш от разкаяние. За да избегне чувството за вина, нормалният европеец гледа да се държи нравствено. Точно по същия начин и японецът се стреми да не нарушава етичните норми, но по друга причина. В тяхното общество ролята на морална спирачка играе срамът. Най-лошо за японеца е да изпадне в срамно п-положение, да бъде осъден или дори по-зле — осмян от обществото. Затова японецът много се пази да не стори нещо нередно. Уверявам ви, че като обществен цивилизатор срамът е много по-ефикасен от съвестта. От гледна точка на мосю Аоно би било абсолютно недопустимо за нещо „срамно“ да се говори гласно. Още повече с чужди хора. Да си лекар, а не военен, е срамно. Да, че си излъгал, е още по-срамно. Да покажеш, че ти, японският самурай, можеш да отдаваш някакво значение на обидните прякори пък е направо изключено.

— Благодаря за лекцията — иронично се поклони Гош. — Вашият довереник пак от срам ли се опита да избяга?

— That’s the point — съгласи се Джексън, който от враг отново се превърна в съюзник. — The yellow bastard almost broke my wrist^[4].

— Пак познахте, господин комисар. Да избяга от парахода е невъзможно, пък и няма къде. Смятайки положението си за безизходно и предвиждайки занапред само нови унижения, моят довереник (щом така предпочитате да го наричате) сигурно е искал да се заключи в каютата си и да се самоубие според самурайския обред. Нали така, мосю Аоно? — Фандорин за първи път се обърна директно към японеца.

Той не отговори, но наведе глава.

— Чакаше ви разочарование — меко му каза дипломатът. — Изглежда, сте пропуснали да чуете, че по време на обиска ритуалният ви кинжал е бил иззет от полицията.

— Аа, имате предвид това, как се казваше, хиракира, харикари — подсмихна се Гош под мустак. — Глупости, не вярвам човек да може сам да си разпори корема. Измишльотини. Ако му е хрумнало да иде на оня свят, по-добре е да си строши кратуната в стената. Но и тук няма да се препирам с вас. Имам улика, срещу която не можете да възразите — липсата на скалпела от комплекта му с инструменти. Какво ще кажете? Че истинският престъпник предварително е отмъкнал от вашия довереник скалпела, като е възнамерявал да извърши убийството и да прехвърли отговорността върху Аоно, така ли? Нещо не се връзва. Откъде може убиецът да знае, че професорът ще реши да сподели с нас откритието си точно по време на обяда? Пък и самият Суитчайлд тъкмо се беше сетил какъв е номерът с шала. Помните ли колко объркан изглеждаше, когато влезе в салона?

— Е, за мен няма нищо по-лесно от това да ви обясня липсата на скалпела. То вече не е от областта на предположенията, а непосредствен ф-факт. Спомняте ли си, че след Порт Саид изведнъж по загадъчен начин от каютите започнаха да изчезват разни неща? После т-тайнственото явление спря също така внезапно, както бе започнало. И знаете ли кога? След смъртта на нашия чернокож г-гратисчия. Дълго мислих защо и как той се е озовал на „Левиатан“ и ето ви моята версия. Най-вероятно негърът е бил изкаран от някой затънтен край в Африка от арабски търговци на роби и е бил докаран до Порт Саид по вода. Защо мисля т-така? Защото, като е избягал от господарите си, негърът се е скрил не къде да е, а на кораба. Вероятно е вярвал, че щом к-кораб го е откарал от къщи, значи може би пак той ще го върне обратно.

— Какво общо има това с нашия случай? — не издържа Гош. — Негърът загина още на пети април, а Суитчайлд бе убит вчера! И изобщо я стига приказки! Джексън, отведете арестувания!

Той решително пое към изхода, но дипломатът изведнъж стисна комисаря за лакътя и отвратително любезно каза:

— Скъпи мосю Гош, бих искал да д-довърша аргументацията си докрай. Имайте още съвсем малко търпение, скоро ще свърша.

Гош понечи да се откопчи, но пръстите на младока бяха като от стомана. Детективът се дръпна още веднъж-дваж, но реши да не става за смях и се обърна към Фандорин.

— Добре, още пет минути — изсъска той и с омраза погледна нахалника в спокойните сини очи.

— Б-благодаря. Пет минути са напълно достатъчни, за да оборя последната ви улика… Знаех, че беглецът трябва да е имал скривалище някъде на парахода. За разлика от вас, капитане, започнах не от трюмовете и помещенията за въглища, а от горната п-палуба. Защото „черният човек“ е бил видян само от пътниците в първа класа. Имах основание да предположа, че се крие някъде тук. И наистина, на десния б-борд в третата лодка от носа насам намерих това, което търсех: остатъци от храна и вързоп с вещи. Там имаше няколко цветни парцала, наниз маргарит и разни лъскави предмети — огледалце, секстант, пенсне и между всичко останало — голям скалпел.

— Защо трябва да ви вярвам? — изрева Гош. Направо пред очите му всичко ставаше на пух и прах.

— Защото аз не съм заинтересовано лице и съм готов да потвърдя показанията си под клетва. Може ли да продължа? — русинът се усмихна с гнусната си усмивка. — Благодаря. Очевидно клетият негър е бил прибран човек и не е искал да се прибере у дома с празни ръце.

— Стоп-стоп! — намръщи се Рение. — Защо тогава, мосю Фандорин, не съобщихте за откритието си на капитана? Какво ви е дало право да го скриете?

— Не съм го крил. Оставих вързопа на същото място. А когато подир няколко часа, вече след като т-търсенето приключи, отново надникнах в лодката, не го намерих там. Сигурен бях, че вашите моряци са го намерили. А сега излиза, че убиецът на професора ви е изпреварил. Всички трофеи на негъра, включително и скалпелът на господин Аоно, са станали негово притежание. Вероятно п-престъпникът е предвиждал възможността… за крайни мерки и за всеки случай е носел скалпела със себе си, за да отклони следствието по лъжлива следа. Кажете, мосю Аоно, скалпелът ви беше ли откраднат?

Японецът се поколеба и после кимна с нежелание.

— А не сте го казали, защото офицер от императорската армия по никой начин не би могъл да има скалпел, нали така?

— Секстантът беше мой! — заяви рижият баронет. — Мислех, че… впрочем няма значение. Значи го е откраднал онзи дивак. Господа, ако на някого му строшат главата с моя секстант, да знаете, че нямам нищо общо.

Крахът беше пълен. Гош смутено изгледа изпод вежди Джексън.

— Много съжалявам, господин комисар, но ще трябва да продължите плаването си — каза инспекторът на френски и със съчувствие присви тънките си устни. — My apologies, Mr. Aono. If you just stretch you hands… Thank you.^[5]

Белезниците жално издрънчаха.

В настъпилата тишина отекна уплашеният глас на Рената Клебер:

— Чакайте, господа, тогава кой е убиецът?