Борис Акунин
Левиатан (3)

Реджиналд Милфорд-Стоукс

2 април 1878 година, 18 часа 34 минути и ½ по Гринуич

Моя скъпоценна Емили,

Днес навлязохме в Суецкия канал. Във вчерашното си писмо Ви описах най-подробно историята и топографията на Порт Саид, а сега не мога да се въздържа да не Ви съобщя някои интересни и поучителни сведения за Великия канал, това грандиозно творение на човешките ръце, който догодина отбелязва своята десета годишнина. Не зная дали Ви е известно, обожаема моя съпруго, че съвременният канал фактически е четвърти поред, а първият е бил прокопан още през XIV век преди Рождество Христово при царуването на великия фараон Рамзес? Когато Египет запада, пустинните ветрове запълват руслото му с пясък, но 500 години преди Христа, по времето на персийския цар Дарий, робите прокопават нов канал, който е струвал 120 000 човешки живота. Херодот пише, че плаването по него е отнемало четири дни и че две триреми^[1] се разминавали свободно, без да си преплетат греблата. Няколко от корабите на разгромената флота на Клеопатра са успели да избягат по тоя път в Червено море и така се спасили от гнева на страшния Октавиан.

След разпадането на Римската империя времето и пясъкът отново отграждат Атлантическия от Индийския океан с подвижна стена от около сто мили, но щом из тия безплодни земи се възправила мощната държава на последователите на пророка Мохамед, хората отново грабнали кирките и мотиките. Днес аз плавам покрай тия мъртви от сол земи и покрай безкрайните дюни и не спирам да се възхищавам от тъпото мъжество и къртовската упоритост на човешкото племе, повело безспирна борба с всемогъщия Кронос. Цели двеста години кораби, натоварени със зърно, са плавали по арабския канал, после земята изтрила от челото си тая жалка бръчица и пустинята отново потънала в хилядолетен сън.

За жалост баща на новия Суец станал не британец, а един французин, Лесепс^[2], представител на нация, към която аз, скъпа Емили, се отнасям с най-дълбоко и съвсем оправдано презрение. Тоя лукав дипломат издействал от египетския вицекрал да издаде ферман за създаването на „Универсална компания за Суецки морски канал“. Компанията получила право да арендува за 99 години бъдещата водна магистрала, а на египетското правителство се полагали само 15 процента от печалбата! И тия долни французи смеят да наричат нас, британците, грабители на изостаналите народи! Ние поне завоюваме привилегиите си с меч, а не посредством мръсни сделки с алчни туземни чиновници.

Всеки ден 1600 камили доставяли питейна вода на работниците, които копаели Великия канал, но въпреки това нещастниците мрели с хиляди от жажда, жега и заразни болести. Нашият „Левиатан“ буквално плава сред трупове, аз просто виждам как ми се зъбят изпод пясъците голи безоки черепи. Отишли са десет години и петнайсет милиона лири стерлинги, за да се завърши тоя грандиозен строеж. Затова пък сега корабът стига от Англия до Индия почти два пъти по-бързо отпреди. Някакви си 25 дни, и си в Бомбай. Невероятно! Какъв размах само! Каналът е дълбок над 100 фута, тъй че дори нашият съвременен Ноев ковчег минава оттук без риск да заседне.

Днес на обяд изпаднах в неудържим смях, задавих се с коричка хляб и все не можех да се успокоя. Тоя жалък надут Рение (писах Ви за него, това е старшият офицер на „Левиатан“) с престорен интерес ме попита каква е причината за това мое веселие, а аз се разкисках още повече. Нямаше как да му кажа каква точно мисъл ме разсмя. А тя беше, че французите строиха канала, но плодовете му обрахме ние, англичаните. Преди три години правителството на Нейно величество изкупи контролния пакет акции от египетския хедиф^[3] и сега Суец се управлява от нас, британците. А същевременно една акция от канала, която в началото се е продавала за 15 лири, сега струва 3000! Какво ще кажете? Как да не се посмее човек!

Впрочем сигурно съм Ви уморил с тия скучни подробности. Не ми се сърдете, скъпа моя Емили, аз нямам други развлечения, освен да пиша дълги писма. Докато перото скърца по белия лист, имам чувството, че сте до мен и водим с Вас спокоен, приятен разговор. Знаете ли, от горещия климат се почувствах много по-добре. Вече не си спомням кошмарите, които сънувам нощем. Но те не са си отишли — когато се събудя сутрин, виждам, че съм намокрил със сълзи калъфката на възглавницата, а понякога дори съм я нагризал със зъби.

Впрочем това са дреболии. Всеки нов ден, всяка миля от пътя ме приближава към новия живот. Там, под галещото слънце на екватора, най-сетне ще дойде краят на тая ужасна раздяла, която изцеди душата ми. О, побързай, време! Вече нямам търпение отново да срещна Вашия лъчист, нежен поглед, моя мила.

С какво друго да Ви позабавлявам? Нека Ви опиша нашия „Левиатан“ — темата наистина си заслужава. В предишните си писма Ви занимавах твърде много с изживяванията и сънищата си и още не съм Ви описал в най-ярки багри тоя триумф на британската инженерна мисъл.

„Левиатан“ е най-големият пътнически кораб в цялата световна история, без да броим колосалния „Грейт Истърн“, който от двайсет години насам пори вълните на Атлантика. Жул Верн, когато пише за „Грейт Истърн“ в книгата си „Плаващият град“, не е виждал нашия „Левиатан“, иначе щеше да преименува стария „Г. И.“ в „плаващо село“. Та той само прокарва по океанското дъно телеграфни кабели, докато „Левиатан“ е в състояние да превози хиляда души и допълнително 10 000 тона товар. Дължината на това огнедишащо чудовище надхвърля 600 фута, на ширина е около 80. Известно ли Ви е, мила Емили, как се строят кораби? Първо ги „разгръщат на площ“, тоест в специално отредено за целта помещение изчертават направо върху гладкия под чертеж на плавателния съд в естествена големина. Чертежът на „Левиатан“ е бил с такива размери, че се наложило да се строи хангар колкото Бъкингамския дворец.

Тоя параход-чудо има две парни машини, две мощни гребни колела от двете страни и едно гигантско витло на кърмата. Шестте мачти, високи чак до небето, са снабдени с пълно ветроходно оборудване, така че при попътен вятър и с пълен ход на машината корабът е в състояние да развие скорост 16 възела! За тоя параход са използвани всички най-нови постижения на корабостроителната промишленост. Сред тях са двойният метален корпус, който спасява кораба дори при удар в скала; специални странични килове, които намаляват люшкането; пълното електрическо осветление; херметичните отсеци, огромните хладилници за отработената гореща вода — изброяването на всичко би отнело много време. Целият опит от многовековните усилия на изобретателния и неспокоен човешки ум е съсредоточен в тоя горд кораб, който безстрашно пори морските вълни. Вчера отворих напосоки, както отдавна съм свикнал, Свещеното писание и изпитах потрес: в очите ми се набиха думите за Левиатан, онова страшно морско чудовище, за което се говори в книгата на Йов. И потръпнах, като разбрах внезапно, че там не се говори за морски змей, както са смятали древните, нито за кашалот, както твърдят днешните рационалисти — не, Библията явно разказва за тоя същия „Левиатан“, който ще ме достави от мрака и ужаса към щастието и светлината. Преценете само:

Той прави морската дълбочина да ври като котел, и морето превръща в кипнала мас; отподире си оставя светла диря; бездната изглежда белизнява. На земята няма подобен нему: той е сътворен безстрашен; на всичко, що е високо, гледа смело; той е цар над всички синове на гордостта.^[4]

Парният котел, кипналата мас — тоест мазутът, светлата диря е следата зад кърмата. Та това е очевидно!

И тогаз се уплаших, скъпа Емили. В тия редове се съдържа гневно предупреждение — дали е само до мен или до пътниците на „Левиатан“, или пък до цялото човечество? Нали гордостта е нещо лошо от гледна точка на Библията? И ако Човекът, въоръжен с техническите си играчки, „на всичко, що е високо, гледа смело“, дали това не би довело до някакви катастрофални последици? Не се ли възгордяхме премного с будния си ум и сръчните си ръце? Къде ли ще ни отнесе царят на гордостта? Какво ли ни чака занапред?

И тогава отворих молитвеника, за да се помоля — за пръв път от много дълго време. И изведнъж прочетох:

Те си мислят, че домовете им са вечни, и че жилищата им са от рода в род, и земите си наричат със свои имена. Но човек в почит не ще пребъде; ще се уподоби на животните, които загинват. Тоя техен път е тяхно безумие, макар следващите подир тях да одобряват мнението им.^[5]

Но когато, обзет от мистично чувство, с трепереща ръка отворих Книгата за трети път, възпаленият ми поглед се спря в скучното място от Числа, където някакъв древен счетоводител стриктно изброява жертвоприношенията на колената Израилеви. И аз намерих покой и позвъних със сребърното звънче и заръчах на стюарда да ми донесе горещ шоколад.

Комфортът на парахода в помещенията за отбраното общество е направо смайващ. В това отношение „Левиатан“ наистина няма равни. Безвъзвратно отминаха времената, когато пътуващите за Индия или Китай са се свирали едни връз други в тъмни дупки. Вие знаете, любима съпруго, колко остра е у мен клаустрофобията, но на „Левиатан“ се чувствам сякаш стъпвам по просторните крайбрежия на Темза. Тук има всичко необходимо за борба със скуката: и танцувална зала, и музикален салон за класически концерти, и прилична библиотека. Обзавеждането на първокласните каюти не отстъпва на най-добрите лондонски хотели. Тия каюти са сто. Освен тях има и 250 каюти втора класа с 600 места (не съм надзъртал там, не понасям мизерията) и както казват, имало още и големи товарни трюмове. Само прислугата, без да броим матросите и офицерите, е над 200 души — стюарди, готвачи, лакеи, музиканти, камериерки. Можете ли да си представите, не съжалявам ни най-малко, че не взех със себе си Джереми. Тоя безделник само си пъхаше носа където не му е работа, а тук точно в единайсет пристига камериерка, почиства и подрежда и изпълнява всичките ми заръки. Това е и удобно, и разумно. Ако искаш, може да позвъниш на лакей да ти прислужва при обличането, но според мен това е вече прекалено, аз се обличам и събличам сам. В мое отсъствие на прислугата е строго забранено да влиза в каютата, а аз, когато излизам, слагам косъм между вратата, и касата. Страх ме е от шпиони. Вярвайте ми, мила Емили, това не е кораб, а цял град и има предостатъчно от всякаква измет.

Сведенията за парахода почерпих предимно от обясненията на лейтенант Рение, голям патриот по отношение на своя кораб. Впрочем той никак не ми е симпатичен и най-сериозно го подозирам. Старае се с всички сили да прилича на джентълмен, но мен не може да излъже, аз калпавата порода я надушвам от километри. Тоя субект ме покани в каютата си, мислеше, че ще ми направи добро впечатление. Отбих се — не толкова от любопитство, колкото от желание да оценя степента на заплахата, която може да представлява тоя мургав тип (относно външността му виж писмото ми от 20 март). Обзавеждането е оскъдно и това толкова повече бие на очи заради безвкусните му претенции за изисканост (китайски вази, индийски наргилета, жалко морско пейзажче на стената и тям подобни). На масата между картите и навигационните прибори видях голям фотографски портрет на жена в черно. С надпис на френски: „Седем фута под кила, скъпи! Франсоаз Б.“ Попитах дали е жена му. Оказа се, че била майката. Трогателно, но не го освобождава от подозрения. Възнамерявам и занапред да проверявам курса на всеки три часа, нищо че ми се налага да ставам на два пъти през нощта. Естествено, докато плаваме през Суецкия канал, това е излишно, но не ми се ще да губя навика за работа със секстанта^[6].

Разполагам с предостатъчно време и го запълвам освен с писането на писма и с наблюдение на тоя панаир на суетата, който ме заобикаля отвсякъде. Сред тая галерия от човешки типове се срещат и доста занимателни. За някои от тях вече Ви писах, а от вчера в нашия салон се появи ново лице. Представете си — руснак! Казва се Ераст Фандорин. Вие, Емили, знаете моето отношение към Русия, тоя уродлив израстък, загрозил половината Европа и третина от Азия. Русия се мъчи да разпространи оная пародия на християнство, своята религия, и варварските си обичаи върху целия свят и Албион е единствената преграда на пътя на тия нови хуни. Ако не беше решителната позиция, която правителството на Нейно величество зае в сегашната Източна криза, цар Александър щеше да сграби в мечешките си лапи целите Балкани и тогава…

Впрочем вече съм Ви писал по тия въпроси и не ми се ще да се повтарям. Освен това мислите за политика ми действат зле на нервите. Сега е осем без четири минути. Както вече Ви съобщих, чак до Аден „Левиатан“ живее по британско време, затова в осем часа тук вече е нощ. Ще отида да измеря дължината и ширината, след което ще вечерям и ще продължа писмото си.

Десет часът и шестнайсет минути

Виждам, че не съм довършил за мистър Фандорин. Май по-скоро го харесвам въпреки неговата народност. Има добри маниери, мълчалив е, умее да слуша. Вероятно спада към онова съсловие, което в Русия наричат с италианската дума intelligenzia, като подразбират образована европейска класа. Ще се съгласите, скъпа Емили, че едва ли можем да причислим към цивилизования свят общество, в което европейската класа е обособена в отделна прослойка от населението и при това е обозначена с чужда дума. Представям си пропастта, която дели човекоподобния мистър Фандорин от някой космат kossak или muzhik, които представляват над 90 на сто от населението на тая татарско-византийска империя. От друга страна, образованият и мислещ човек би трябвало да е много извисен и облагороден от подобна дистанция. Трябва да поразсъждавам над тая мисъл.

Хареса ми колко елегантно мистър Фандорин (между другото, оказа се, че той е дипломат, това обяснява много неща) постави на мястото му оня непоносим селяндур Гош, който твърди, че е рентиер, макар отдалеч да си личи, че тоя тип върти някакви мръсни сделки. Не бих се учудил, ако целта на пътуването му е закупуване на опиум и екзотични танцьорки за парижките вертепи. (Последното изречение е задраскано). Зная, скъпа Емили, че сте истинска лейди и няма да се опитате да четете задрасканото. Поувлякох се и написах нещо недостойно за Вашия целомъдрен поглед.

Та разказвах за днешната вечеря. Френският буржоа, който в последно време взе много да се перчи и бърбори, със самодоволен вид взе да разсъждава за предимствата на старостта пред младостта. „Ето например аз съм по-възрастен от всички присъстващи — каза той снизходително като някой Сократ. — Побелял съм, натежал съм и съм погрознял, но недейте си мисли, дами и господа, че татко Гош би искал да се смени с вас. Когато виждам нафуканата младеж да се кипри пред старите със своята красота и сила, аз не изпитвам никаква завист. Хе, мисля си, това не е голяма философия, някога и аз бях такъв. А за теб приятелче, изобщо не е сигурно, дали ще доживееш до моите шейсет и две. Аз съм двойно по-щастлив от теб с твоите трийсет дори и само за това, че съм живял на тоя свят двойно повече.“ И посръбна от виното си, явно горд от оригиналното си мислене и необоримата в собствените му очи логика. Тогава мистър Фандорин, който до момента не бе отворил уста, изведнъж заявява с най-сериозен израз на лицето: „Това безусловно е така, господин Гош, ако разглеждаме живота в източния смисъл — като пребиваване в една и съща точка на битието и в едно вечно «сега». Но съществува и друго съждение, което оценява човешкия живот като единно и цялостно произведение, за което може да се съди едва тогава, когато е прочетена и последната му страница. При това произведението може да бъде дълго, колкото цяла тетралогия или пък кратко като новела. Но кой ли би твърдял, че един дебел и пошъл роман обезателно ще е по-ценен от краткото, но прекрасно стихотворение?“. Най-смешното е, че нашият рентиер, който наистина е и дебел, и пошъл, изобщо не проумя, че става дума за него. Дори когато мис Стамп (тя не е глупава, но е странна персона) се изкиска, а аз направо се изсмях, французинът пак не схвана, остана си на своето, за което мога само да го поздравя.

Вярно е, от друга страна, че малко по-късно, по време на десерта, мосю Гош прояви здрав разум, който наистина ме впечатли. Все пак липсата на добро образование има своите предимства: необремененият от авторитети мозък е способен понякога на интересни и верни наблюдения.

Преценете сама. Оная амебоподобна мисис Труфо, съпругата на нашия дръвник доктора, пак подхвана да чурулика за „бебчо“ и „ангелчето“, с което мадам Клебер скоро ще ощастливи своя банкер. Тъй като мисис Труфо не говори френски, наложи се горкият й съпруг да превежда сладникавите й сентенции за семейното щастие, което било немислимо, без наоколо да „топуркат малки краченца“. Гош дълго сумтя, а накрая изтърси: „Не мога да се съглася с вас, мадам. Истински щастливата семейна двойка изобщо не се нуждае от деца, понеже двамата съпрузи напълно си стигат един на друг. Мъжът и жената са като две неравни повърхности, всяка с бабуни. Ако повърхностите не си прилягат достатъчно плътно, необходимо е лепило, без него конструкцията, тоест семейството, не може да се запази. Тъкмо децата са въпросното лепило. Но ако повърхностите са си съвпаднали идеално — всяка бабунка е запълнила ямата, лепилото става излишно. Вземете мен и моята Бланш. Трийсет години си живяхме в мир и любов, паснахме си като копче с иличе, за какво са ни деца? И без тях сме си добре.“ Можете да си представите, Емили, вълната от праведно негодувание, която се стовари връз опровергателя на вечните ценности. Най се беше разлютила мадам Клебер, която е трудна с малкото швейцарче. Втриса ме от нейното закръглено и арогантно демонстрирано наляво и надясно коремче. Направо виждам вътре едно свито на кравай малко банкерче със засукани мустачки и издути бузки. Не ще и съмнение, с течение на времето фамилия Клебер ще си народи цял батальон швейцарски гвардейци.

Трябва да Ви призная, моя нежно любима Емили, че ми се повръща от гледката на бременни жени. Отвратителни са! Тая безсмислена животинска усмивка, тоя гаден израз на постоянно вслушване в собствената си утроба! Гледам да съм по-далеч от мадам Клебер. Закълнете се, драга моя, че никога няма да имаме деца. Дебелият буржоа е хиляди пъти прав! За какво са ни деца? Ние и без това сме безкрайно щастливи. Само трябва да изтърпим тая принудителна раздяла.

Междувременно станало единайсет без две минути. Време е за проверка.

По дяволите! Прерових цялата каюта. Секстантът ми изчезна. Не съм луд! Беше в сандъчето, заедно с хронометъра и компаса, а сега го няма! Страх ме е, Емили! О, предчувствах го! Сбъдват се най-лошите ми опасения!

Защо? Какво съм сторил? Те са готови на всячески низост, за да не допуснат да се срещнем! Как сега ще мога да проверя дали параходът се движи по верния курс? Това е работа на Рение, сигурен съм! Видях какъв поглед ми хвърли, когато снощи забеляза на палубата моите манипулации със секстанта. Негодник!

Ще ида при капитана да настоявам за възмездие. Ами ако са в съзаклятие? Боже, Боже, смили се над мен!

Наложи се да направя малка пауза. Толкова се развълнувах, че се наложи да взема капките, които ми предписа доктор Дженкинс. И да си мисля за приятни неща, както ми беше препоръчал. Мислех си как ще седим с Вас на бялата веранда и ще се взираме в далечината, за да съзрем къде свършва морето и започва небето. А Вие ще се усмихнете и ще кажете: „Скъпи Реджи, ето че отново сме заедно.“ И ще се качим в кабриолета да се разходим по брега.

Господи, какво говоря! Какъв кабриолет!

Аз съм чудовище и няма прошка за мен.