Борис Акунин
Левиатан (2)

Комисар Гош

Новият пътник, ангажирал последната вакантна първокласна каюта, се качи на борда на „Левиатан“ в Порт Саид и настроението на Гюстав Гош моментално се подобри. Видът на новия беше многообещаващ: спокойни и сдържани движения, непроницаем израз на красивото младо лице — дори съвсем младо на пръв поглед; когато обаче обектът свали бомбето, изведнъж се оказа, че слепоочията му са побелели. Интересен екземпляр, рече си комисарят. Веднага си личи, че е човек с характер и, дето има една дума, с минало. Общо взето, само е клиент за татко Гош.

Пасажерът се качваше по трапа, понесъл небрежно тумбеста торба от непромокаем плат, а подир него изпотени хамали влачеха доста багаж: поклащаха се скъпи куфари, поскърцваха хубави пътни чанти от свинска кожа, трупаха се обемисти връзки книги, имаше дори сглобяем велосипед (едно голямо колело, две малки и връзка лъскави метални тръби). Шествието завършваха двама клетници, които мъкнеха внушителни гимнастически гири.

Сърцето на Гош, стария копой (комисарят обичаше да окачествява сам себе си по тоя начин) затрепка от ловджийска страст, след като не откри златна значка у новака — нямаше я нито на копринения ревер на изисканото лятно пардесю, нито на сакото, нито на ланеца на часовника. Топло, съвсем топло, рече си Гош, докато поглеждаше зорко контето и пафкаше с любимата си глинена лула. Тъй де — от къде на къде реши, стар глупако, че душегубецът непременно ще се качи в Саутхамптън? Престъплението е извършено на 15 март, а днес вече е 1 април. Човек спокойно може да се добере до Порт Саид, докато параходът заобиколи очертанията на Западна Европа. И ето ти го на борда, всичко съвпада — явно типичен клиент, с билет за първа класа, и най-важното — без златен кит.

От известно време насам Гош беше започнал да сънува дяволската значка с абревиатурата на параходната компания „Джаспър-Арто партнършип“, хем и сънищата все бяха ужасно гадни. Например, последният.

Комисарят и мадам Гош се разхождаха с лодка из едно езерце в Булонския лес. Слънцето грееше, чуруликаха птички. Изведнъж над върховете на дърветата се подаде гигантска златиста муцуна с опулени кръгли очи, зина така, че спокойно можеше да глътне Триумфалната арка, и взе да засмуква езерцето. Гош, облян в пот, гребеше с веслата. Междувременно излезе, че изобщо не са в парка, ами насред безбрежен океан. Греблата се огъваха като сламки, мадам Гош болезнено го бодеше в гърба с чадъра си, а огромното сияйно туловище бе запречило целия хоризонт. Чак когато то изстреля фонтан, закрил половината небе, комисарят се събуди и с треперещи ръце заопипва нощното шкафче — къде ли беше оставил лулата и кибрита?

Гош видя кита за пръв път на улица „Грьонел“ по време на огледа на тленните останки на лорд Литълби. Англичанинът се бе проснал, устата му зинала в беззвучен крясък — изкуственото чене изскочило навън, на мястото на темето — кървава каша. Гош приклекна — стори му се, че между пръстите на трупа проблясва златна искрица, и като я разпозна, чак заръмжа от удоволствие. Беше го споходила рядка, направо нечувана сполука, каквито се случват само в криминалните романи. Милият покойник бе преподнесъл на следствието важна улика — не на поднос, в ръчичка. Ето ти я, Гюстав, дръж. Само смей да изтървеш тоя, дето ми размаза главата — ще има да се пукаш от срам, дърт пън такъв.

Златната емблема (всъщност в началото Гош нямаше представа, че това е емблема — мислеше, че е някаква висулка или украшение с монограм на собственика) можеше да принадлежи единствено на убиеца. Комисарят, естествено, показа за всеки случай кита на младшия лакей (ама и късмет беше извадил момъкът, на 15 март имал почивен ден и това му беше спасило живота), но лакеят никога не беше виждал лорда да има такава джунджурийка. И слава Богу.

Тогава се завъртяха колелата и заскърцаха зъбчатките на тромавия полицейски механизъм — министърът и префектът хвърлиха най-елитните сили за разкриване на „престъплението на века“. Още вечерта на следващия ден Гош беше наясно, че трите букви върху златния кит не са инициалите на някой задлъжнял прахосник, а обозначение на новосформиран франко-британски мореплавателски консорциум. Китът пък бил емблема на невероятния кораб „Левиатан“, неотдавна пуснат на вода в Бристол, който се готвеше за първия си рейс до Индия.

Вестниците от месеци тръбяха за гигантския параход. Сега обаче стана ясно, че за първото плаване на „Левиатан“ в Лондонския монетен двор са били поръчани златни и сребърни възпоменателни значки: златни за пътниците от първа класа и старшите офицери на кораба, сребърни за втората класа и младшите офицери. Разкошният кораб, съчетал постиженията на съвременната техника с нечуван комфорт, изобщо не предвиждаше трета класа. Компанията гарантираше на пътешествениците пълно обслужване, тъй че не беше наложително човек да си взема слуги. „Внимателни лакеи и тактични камериерки на параходството имат грижата да се почувствате на борда на «Левиатан» като у дома си!“ — гласеше рекламата, отпечатана по вестниците из цяла Европа. Късметлиите, ангажирали каюти за първия рейс Саутхамптън — Калкута, получаваха заедно с билета си и златен или сребърен кит в зависимост от класата. Самият билет можеше да се поръча във всяко голямо европейско пристанище от Лондон до Константинопол.

Е, инициалите на убиеца бяха за предпочитане пред емблемата на „Левиатан“, но задачата не се бе усложнила кой знае колко, прецени комисарят. Бройката на златните значки се знае. Оставаше само да изчака до 19 март, за когато бе насрочено тържественото отплаване, да пристигне в Саутхамптън, да се качи на палубата и да погледне кой от пасажерите в първа класа е без златен кит. Или пък (което беше по-вероятно) кой от пътниците, хвърлили луди пари за билет, няма да се яви на борда. Тъкмо той ще е клиентът на татко Гош. Просто като фасул.

Гош хич не обичаше пътешествията, ама тоя път не издържа. Много му се искаше да разкрие лично „престъплението на века“. Пък кой знае, може и да го повишат. Три годинки остават до края на службата. Едно е да вземаш пенсия по трети разряд, съвсем друго е по втори. Разликата е хиляда и петстотин франка годишно, а хилядарките не се търкалят под път и над път.

С две думи, сам си предложи услугите. Мислеше да се разходи до Саутхамптън, в най-лошия случай да плава до Хавър, където е първата спирка, а там на пристанището ще го чакат вече и жандармерията, и репортерите. Голямо заглавие в „Ревю паризиен“: „“Престъплението на века" разкрито, нашата полиция е на висота". Или още по-добре: „Старият копой Гош не се изложи“.

О-хо-хо… Първият неприятен сюрприз чакаше комисаря още в навигационния офис в Саутхамптън. Там се разбра, че дяволският параход има цели сто каюти първа класа и десетима старши офицери. Всички билети са продадени. Сто трийсет и два броя. И към всеки има дадена по една златна значка. Всичко сто четирийсет и двама заподозрени, не е зле, а? Но нали само един от тях ще е без емблема, утешаваше се Гош.

Сутринта на 19 март настръхналият от влажния вятър комисар стоеше увит в топъл шал при стълбичката до капитана мистър Джосайя Клиф и първи лейтенант Шарл Рение. Посрещаха пасажерите. Духов оркестър свиреше ту английски, ту френски маршове, по кея гъмжеше развълнувана тълпа, а Гош пуфтеше все по-яростно и дъвчеше невинната лула. Уви — заради студеното време всички пътници бяха навлекли шлифери, палта, шинели, криеха се под качулки. Върви разбери кой има значка, а кой не. Това беше подарък номер две.

Всички, които щяха да се качват на парахода в Саутхамптън, се оказаха по местата си, което ще рече, че въпреки липсата на значка престъпникът все пак се е явил. Изглежда, смята полицаите за пълни идиоти. Или разчита да се изгуби сред толкова много народ? А може пък и да не е имал друг избор?

Както и да е, едно беше ясно: налагаше се да се пътува до Хавър. Настаниха Гош в резервната каюта, запазена за почетните гости на параходството.

Веднага след отплаването в големия салон на първа класа се състоя банкет, на който комисарят възлагаше особени надежди, понеже в поканите пишеше: „Вход срещу билет за първа класа или златна емблема“. Кой ще ходи с билет в ръка, много по-просто е да си закачаш изящното златно левиатанче.

По време на банкета Гош си отвзе — изпоразгледа всички. Наложи се чак да се завира в деколтетата на някои от дамите. Виси там нещо на златната верижка, ама знаеш ли кит ли е или просто някакъв накит. Как да не провериш?

Всичко живо пиеше шампанско, черпеше се с разни вкусотии от сребърните подноси, танцуваше, докато на Гош му се отвори работа: задраскваше от списъка ония, които бяха със значки. Най-много зор видя с мъжете. Проклетниците закачили кита на ланеца на часовника и го набутали в джоба на жилетката. Единайсет пъти се наложи комисарят да се поинтересува колко е часът.

Изненада номер три: всички офицери имаха емблеми, затова пък пътниците без значки бяха четирима, от тях две жени! Ударът, разцепил като орех главата на лорд Литълби, бе толкова мощен, че престъпникът би трябвало да е мъж, хем не какъв да е мъж, ами бабанка от класа. От друга страна, като опитен специалист по криминалните случаи комисарят отлично знаеше, че в състояние на афект или истерична възбуда и най-кекавата госпожичка е способна на истински чудеса. Ами даже лани една шивачка от Ньой, торба кокали, като я гледаш, беше изхвърлила от четвъртия етаж през прозореца неверния си любовник, един охранен рентиер, два пъти по-тежък и с половин ръст над нея. Тъй че не биваше да се изключват жените без значки от списъка на заподозрените. Макар че къде се е чуло и видяло жена, и то дама от висшите кръгове, да може толкова обиграно да слага инжекции…

Тъй или иначе, очертаваше се разследването на борда на „Левиатан“ да се проточи и комисарят прояви обичайната си разсъдливост. Капитан Джосайя Клиф единствен от офицерите на парахода бе посветен в тайната на следствието и бе получил от ръководството на компанията инструкции да оказва всякакво съдействие на френския пазител на закона. Гош по най-безцеремонен начин се възползва от тая си привилегия: той настоя всички интересуващи го лица да бъдат прикрепени към един и същи салон.

Тук е необходимо да се поясни, че от съображения за уют и дискретност (в рекламата се казваше: „Ще се почувствате в атмосферата на доброто старо английско имение“) персоните, пътуващи с първа класа трябваше да се хранят не в голямата обедна зала заедно с шестстотинте носители на демократичните сребърни китове, а бяха разпределени из комфортни „салони“, всеки от които със собствено наименование и с вид на аристократична гостна: кристални свещници, байцван дъб и махагон, тапицирани с кадифе столове, блестящи сребърни прибори, напудрени сервитьори и сръчни стюарди. Комисар Гош хареса за целите си салона „Уиндзор“, разположен на горната палуба в носовата част на кораба: три от стените представляваха само прозорци, превъзходен кръгозор, дори в мрачен ден можеше да не се палят лампи. Кадифето тук беше златисто кафяво на цвят, а по ленените салфетки се мъдреше гербът на Уиндзорската династия.

Около овалната маса със завинтени за пода крака (за случай на силно вълнение) бяха наредени десет стола с високи релефни облегалки, украсени с разни готически финтифлюшки. Комисарят хареса идеята всички да сядат на една маса и нареди на стюарда да постави табелките с имената не както дойде, а със стратегически замисъл: четиримата без емблеми подреди срещу себе си, тъй че всеки миг да са му под око, пиленцата. Провали се обаче планът на Гош да разположи начело на масата самия капитан. Мистър Джосайя Клиф не пожела „да участва в тоя цирк“, както го нарече, и се установи в салон „Йорк“, където се хранеха новият вицекрал на Индия и двама генерали от индийската армия. „Йорк“ се намираше в престижната част откъм кърмата, максимално далече от прокажения „Уиндзор“, където се възцари първият помощник-капитан Шарл Рение. Комисарят не го одобри от самото начало: лицето му мургаво, брулено от ветрове, а приказките му едни лигави, черната коса лъщи от брилянтин, засукал си мустачките като две запетайки. Не моряк, а палячо.

През дванайсетте дни след отплаването комисарят успя да опознае съседите си по салон, научи се на светски маниери (тоест спря да пуши по време на вечеря и да си топи соса с корички), усвои повече или по-малко сложната география на плаващия град, посвикна с клатушкането — но изобщо не се доближи до целта.

Ситуацията беше следната.

Отначало той водеше за пръв по степен на подозрителност сър Реджиналд Милфорд-Стоукс. Мършав, рижав, с рунтави бакенбарди. Изглежда на около двайсет и осем-трийсет години. Държи се странно: ту впери зелените си зъркели някъде в далечината и не реагира на въпроси, ту изведнъж живне и тръгне ни в клин, ни в ръкав да дрънка за остров Таити, за коралови рифове, за изумрудени лагуни и за колиби с покриви от палмови листа. Явен психопат. Откъде-накъде баронет, потомък на богат род, ще се вдигне накрай света за някаква си Океания? Какво ще търси там? Дяволският му аристократ на два пъти напълно игнорира въпроса за липсващия кит. Погледът му минаваше през комисаря, а ако се спреше на него, все едно че виждаше някаква муха. Мръсен сноб. Още в Хавър (четири часа престой) Гош прескочи до телеграфа и пусна едно запитване до Скотланд Ярд: като какъв е тоя Милфорд-Стоукс, дали не е регистриран да буйства, дали не е изучавал медицина в свободното си време. Отговорът пристигна току преди да отплават. Оказа се, че нямало нищо интересно, пък и странното му поведение се изясни. Но златен кит все пак не носи, следователно мястото на рижавия засега все още е в списъка на клиентите.

Вторият бе господин Гинтаро Аоно, „японски дворянин“ (така пишеше в списъка на пътниците). Обикновен азиатец: дребничък, жилав, възрастта не му личи, проскубани мустачки, будни дръпнати очички. На масата си мълчи. На въпроса с какво се занимава, измърмори смутено: „офицер от императорската армия“. Въпросът за значката го смути още повече, жегна комисаря с поглед, пълен с омраза, извини се и изчезна на бегом. Даже не си дояде супата. Подозрително, нали? И още как! А иначе си е пълен дивак. В салона си вее с ярко хартиено ветрило като педерастите от шантавите вертепи оттатък улица „Риволи“. Разхожда се по палубата само по налъми, с памучен халат и без панталон. Гюстав Гош, естествено, е за свободата, равенството и братството, ама все пак такива макаци не бива да ги пускат в първа класа.

Опряхме до жените.

Мадам Рената Клебер. Младичка. Сигурно е на двайсет. Жена на швейцарски банков служител. Отива при мъжа си в Калкута. Не може да се нарече хубавица — остроноса, подвижна, приказлива. От първите мигове на запознанството съобщи, че е бременна. Всичките й мисли и чувства са подчинени на този факт. Миличка, непосредствена, но просто непоносима. За дванайсет дни успя да дотегне на комисаря до смърт с дрънканиците за скъпоценното си здраве, с бродираните бонета и подобни глупости. Същинска самоходна утроба, макар че бременността засега е ранна и коремът едва-едва се очертава. Гош, разбира се, издебна момента да я попита къде е емблемата. Швейцарката запримигва с невинните си очи и се оплака, че вечно губи всичко. Какво пък, като нищо може и така да е. Комисарят се отнасяше към Рената Клебер със смесица от раздразнение и покровителство, но всъщност не я смяташе за клиентка.

Виж, във втората дама, мис Клариса Стамп, печеният детектив се взираше с по-голямо внимание. Тук нещо намирисваше. Уж англичанка като англичанка, нищо особено: не първа младост, скучна белезникава коса, маниерите й тихи, благовъзпитани, ама във воднистите очи току проблесне нещо дяволито. Знаеше ги комисарят тия, нагледал им се беше. Пък и някои забележителни детайли бяха налице. Абе дреболии, друг не би им обърнал и внимание, само че старото куче Гош нищо не пропуска. Роклите и костюмите на мис Стамп все скъпи все нови последна парижка мода, чантичка от коруба на костенурка (беше мярнал такава в една витрина на Шанз-Елизе, триста и петдесет франка), ама като извади отвътре бележника си — оръфан, евтин, от сергия. Веднъж беше седнала на палубата, наметнала шал, че много духаше, ами че мадам Гош има същия — от кучешка вълна. Топли, дума да няма, ама не е като за английска лейди. Изобщо чудна работа: новите й неща без изключение са скъпи, а старите са похабени и най-долнокачествени. Нещо не се връзва. Веднъж преди следобедния чай Гош я попита: „Госпожо, защо не си сложите златния кит? Не го ли харесвате? Според мен е много красив.“ И какво, мислите, стана? Изчерви се бетер „японския дворянин“ и вика: слагах го вече, просто не сте го видели. Лъже. Гош щеше да го види. Въртеше му се на комисаря една тънка мисъл, ама трябваше да издебне психологически точния момент. Тогава да я видим как ще реагира тая Клариса.

Щом около масата има десет места, а пътниците без емблеми са само четирима, Гош реши да попълни комплекта за сметка на разни други субекти, които макар че имаха значки, бяха посвоему забележителни. Така и така остават свободни места, защо да не разшири кръга на търсене.

Първо на първо настоя пред капитана да запишат към „Уиндзор“ главния корабен лекар мосю Труфо. Джосайя Клиф се размърмори, но отстъпи. Ясно за какво му е на Гош главният лекар: единственият медик на борда на „Левиатан“, майстор на инжекциите, а и по статут му се полага златна значка. Докторът се оказа нисък набит италианец с маслинена кожа и плешиво кубе, увенчано с рядка косица, заресана над високото чело. Никакво въображение не помагаше да си представиш тоя комичен субект в ролята на безпощаден убиец. Покрай лекаря се наложи да се отвори място и за съпругата му. Докторът се бе оженил преди две седмици и бе решил да съчетае полезното с приятното, тоест работата с медения месец. Столът, зает от новоизлюпената мадам Труфо, отиде бадева. Избраницата на параходния ескулап, умърлушена, навъсена англичанка, изглеждаше двойно по-възрастна от своите двайсет и пет години и хвърляше Гош в смъртоносна скука, впрочем повечето й сънароднички му действаха по тоя начин. Беше я кръстил „овцата“ заради белезникавите мигли и блеещото гласче. Впрочем тя рядко си отваряше устата, понеже не знаеше френски, а разговорите в салона, слава Богу, се водеха предимно на този благороден език. Мадам Труфо изобщо нямаше никаква значка — нито златна, нито сребърна, но това беше в реда на нещата — тя не беше нито офицер, нито бе купувала билет.

Освен това комисарят откри в регистрите някой си Антъни Ф. Суитчайлд, индолог и археолог, и реши, че един индолог тъкмо ще му свърши работа. Нали и покойният Литълби с бил нещо от тоя род. Мистър Суитчайлд, върлинест дългуч с козя брадичка, още на първата вечеря сам подхвана разговор за Индия. След трапезата Гош дръпна професора настрана и внимателно насочи разговора към колекцията на лорд Литълби. Индологът археолог пренебрежително нарече покойника дилетант, а колекцията му — сбирка, натрупана без никакъв научен подход. Единствената истинска ценност там бил златният Шива. Добре че статуетката се намерила от само себе си, понеже, както е известно, единственото нещо, което френската полиция умее, е да взема подкупи. Гош ядно се закашля от тая въпиющо несправедлива забележка, но Суитчайлд само го посъветва да намали пушенето. По-нататък ученият снизходително отбеляза, че Литълби все пак май е имал късмета да се сдобие с прилична подборка ръчно изрисувани шалове и воали, сред които се срещат крайно любопитни екземпляри, но това по-скоро са произведения на туземните занаяти и приложните изкуства. Не било за изхвърляне и сандаловото ковчеже от Лахор, датиращо от шестнайсети век, с дърворезба по сюжети от „Махабхарата“ — и се впусна в такива скукотии, че комисарят взе да клюма.

Последния съсед Гош избра, дето има една дума, на око. В буквалния смисъл. Става дума, че преди време на комисаря му попадна една много интересна книжка, превод от италиански. Някой си Чезаре Ломброзо, професор по съдебна медицина от Торино, беше разработил цяла криминалистична теория, според която родените престъпници не били виновни за противообщественото си поведение. Според еволюционното учение на доктор Дарвин в своето развитие човечеството преминавало през определени етапи, за да се приближи постепенно до съвършенството. Така че престъпникът представлява еволюционен брак, случайно отстъпление към отминал етап на развитието. Затова потенциалните убийци и грабители били много лесни за разпознаване, понеже приличали на маймуни, от които всички сме произлезли. Комисарят дълго размишлява над прочетеното. От една страна, в пъстрата верига от убийци и грабители, с които си бе имал работа за трийсет и пет години полицейска служба, далеч не всички приличаха на горили, срещаха се и такива ангелски физиономии — чак да се разплачеш от умиление. От друга страна, не липсваха и маймуноподобни. Пък и старият Гош, убеден антиклерикал, не вярваше в Адам и Ева. Теорията на Дарвин му изглеждаше по-приемлива. А сега беше мярнал сред пътниците в първа класа един субект — все едно направо от картинката „Характерен тип убиец“: челото ниско, надвеждията изпъкнали, очите мънички, носът приплескан, брадичката скосена. И комисарят помоли да запишат въпросния търговец на чай Етиен Боало към „Уиндзор“. Той се случи чудесен човек — веселяк, баща на единайсет деца и филантроп до мозъка на костите.

Така или иначе, излизаше, че плаването на татко Гош няма да свърши и в Порт Саид, следващото пристанище след Хавър. Разследването се проточи. При това дългогодишният нюх подсказваше на комисаря, че тропа на кухо — нямаше подходящ обект сред цялата тая публика. Очертаваше се гадната перспектива да преплава целия дяволски маршрут Порт Саид — Аден — Бомбай — Калкута, а в Калкута да се обеси на първата палма. Как ще се върне в Париж като сритано псе? Колегите ще го спукат от подигравки, началството ще му натяква за разходката с първа класа на държавна сметка. А може и да го пенсионират предсрочно, като едното нищо…

В Порт Саид Гош, ще не ще, се охарчи за допълнителни ризи, понеже плаването се очертаваше дългичко, попълни запасите си египетски тютюн и за да убие времето, се разходи с файтон край прочутото пристанище. Нищо особено. Е, има един огромен фар, има и два километрични кея. Градчето оставя странно впечатление — нито е Азия, нито е Европа. Докато гледаш резиденцията на генерал-губернатора на Суецкия канал — мяза на Европа. Из централните улици се срещат предимно европейски лица, дамите се разхождат с бели чадърчета; заможни господа с панами и плоски сламени шапки пъчат шкембета. Ама щом файтонът сви в туземния квартал — веднага зловоние, гниещи отпадъци, арабски гамени просят дребни. Какво толкова търсят богатите безделници в своите пътешествия? Навсякъде е едно и също: един тлъстее от преяждане, друг се подува от глад.

Изморен от песимистичните си наблюдения и от жегата, комисарят се прибра на борда посърнал. И гледай ти — нов клиент. При това май перспективен.

 

 

Комисарят се отби при капитана, поразпита туй-онуй. И тъй, името — Ераст П. Фандорин, руски поданик. Данни за възрастта си руският поданик не съобщаваше. Занятие — дипломат. Пристигал от Константинопол, пътувал за Калкута, оттам за Япония, където бил изпратен по служба. От Константинопол? Аха, трябва да е участвал в мирните преговори, които сложиха края на скорошната Руско-турска война. Гош прилежно си преписа всичките данни на листче и го прибра в платнената папка, където държеше всичките материали по случая. Той никога не се разделяше с папката — все прелистваше, препрочиташе протоколите и вестникарските изрезки, а понякога, изпаднал в размисли, рисуваше по полетата рибки и къщички. Това беше образът на съкровеното, на скътаното дълбоко в сърцето. Само да стане дивизионен комисар, да заслужи прилична пенсийка и да си купят с мадам Гош някоя хубава къщичка нейде из Нормандия. Ще си лови рибка пенсионираното парижко фанте и ще си прави домашно вино от ябълки. Лошо ли ще му е? Ех, да имаше и малко капиталец към пенсийката — поне двайсетина хиляди…

Наложи се още веднъж да се отбие до пристанището, докато параходът чакаше реда си да влезе в Суецкия канал, и да бие телеграма до префектурата: дали са чували в Париж за руския дипломат Е. П. Фандорин и дали същият не е прекосявал в последно време границите на Френската република?

Отговорът дойде бързо, за два часа и половина. Оказа се, че ги е прекосявал, миличкият, хем два пъти. Първия път през лятото на 1876 година (това как да е), а втория път през декември 1877-а, тоест преди три месеца. Пристигнал е от Лондон, регистриран е в паспортно-митническия контрол на Па дьо Кале. Не се знае колко време е изкарал във Франция. Напълно е възможно на 15 март още да е бил в Париж. Не е изключено и да се е отбил към улица „Грьонел“ със спринцовка в ръка — знае ли човек?

Значи сега е моментът да се освободи едно местенце на масата. Най-добре, естествено, би било да се отърве от докторшата, но как да посегнеш върху свещения институт на брака? След кратък размисъл Гош реши да отпрати в другия салон търговеца на чай, който не оправда теоретичните надежди и беше най-безперспективен. Стюардът да го премести. Да му каже, че оттатък господата са по-важни или дамите по-хубави. Нали затова са го направили стюард, да урежда подобни дреболии.

Появата на нов персонаж предизвика малка сензация в салона — през изтеклото време всички тъкмо си бяха доста поомръзнали и изведнъж на ти пресен господин, хем толкова импозантен. Никой дори не попита за господин Боало, представителя на междинното стъпало в еволюцията. Комисарят забеляза, че най-силно оживление прояви мис Клариса Стамп, старата мома: взе да дърдори нещо за художници, за театър, за литература. То и Гош обичаше, като му се отвори възможност, да поседне в креслото с някоя хубава книжка, от всички автори предпочиташе Виктор Юго — хем жизнено, хем приповдигнато, хем те нажалява. Пък и добре приспива. Но разбира се, изобщо не беше чувал за всичките тия руски писатели с шумолящи имена, тъй че нямаше как да вземе участие в разговора. Ама пък тая английска скумрия напразно се пъне — твърде млад е за нея мистър Fandorine.

Рената Клебер също не остана бездейна — тутакси предприе опит да зачисли новака към щатните си помагачи, които безмилостно юркаше ту за наметало, ту за чадър, ту за чаша вода. На петата минута след началото на вечерята мадам Клебер вече бе споделила с руснака всички перипетии на деликатното си положение, оплака му се от главоболие и го помоли да доведе доктор Труфо, който нещо се беше забавил. Но дипломатът май веднага разпозна с кого си има работа и изказа учтиво съжаление, че не познава лекаря по лице. По задачата хукна услужливият лейтенант Рение, една от най-преданите бавачки на бременната банкерша.

Първото впечатление от Ераст Фандорин бе следното: немногословен, сдържан, учтив. Ако питат Гош — малко префинен. Колосаната яка стърчи като на мраморна статуя, украсена с перли игла закопчава копринената вратовръзка, в ревера, моля ви се, ален карамфил. Косата сресана на път, всяко косъмче сякаш е залепнало на мястото си, ноктите гланцови, тънките черни мустачки сякаш нарисувани с въглен.

Много може да се каже за мъжа по мустаците му. Ако са му като на Гош — моржови, увиснали от двете страни на устата, ще рече, че човекът е солиден, знае си цената, не е някои развейпрах, не кълве лесно на всякаква стръв. Ако са завити нагоре, че и засукани — това е женкар и бонвиван. Сраснали се с бакенбардите — честолюбец, мечтае да стане генерал, сенатор или банкер. А като на мосю Фандорин се пускат от романтични представи за собствената си персона.

Какво друго можеше да се каже за тоя руснак? Владее френския прилично. Характерен детайл — леко заеква. Както си беше без значка, така и сега няма. Дипломатът прояви най-голям интерес към японеца, зададе му ред скучни въпроси относно Япония, но самураят отговаряше предпазливо, сякаш се боеше от капан. Защото новопристигналият не обясни какъв е, къде и защо отива — просто се представи и каза, че е от Русия. Комисарят напълно разбираше любопитството на руснака — предстои му да живее в Япония. Гош си представи страна, в която всички без изключение приличат на господин Аоно, всички живеят в куклени къщички с подвити покриви и си порят карантията за щяло и нещяло. М-да, руснакът май не е за завиждане.

След вечеря комисарят издебна Фандорин да седне настрани със запалена пура, намести се в съседното кресло и запуфка с лулата си. В началото Гош се представи на новия си познат като рентиер от Париж, който от любопитство пътува на Изток (такава му беше легендата). Сега зачекна делови разговор, но тръгна предпазливо и отдалеч. Поигра си със златния кит на ревера (оня същия от улица „Грьонел“) и вметна между другото, колкото да завърже разговор:

— Красива джунджурийка. Какво ще кажете?

Руснакът хвърли един поглед към ревера му и запази мълчание.

— Чисто злато. Шикозна работа! — похвали се Гош.

Последва мълчание, изчаквателно, но съвсем учтиво. Човекът просто чака какво следва. Сините му очи се взират внимателно. Хубава кожа има дипломатът — истинска праскова. И е румен като мома. Но не е мамино синче, от пръв поглед си личи.

Комисарят реши да смени тактиката.

— Често ли пътувате?

Оня неопределено сви рамене.

— Вие май бяхте дипломат, ако не бъркам?

Фандорин учтиво кимна, извади от джоба си дълга пура, отряза върха със сребърно ножче.

— А случвало ли ви се е да минавате през Франция?

Ново кимване. Като събеседник руснакът е пълна скръб, рече си Гош, но реши да не отстъпва.

— Най обичам Париж през ранната пролет, през март — замечтано каза детективът. — Най-хубавото време на годината!

Фандорин кимна два пъти. Не стана ясно дали е съгласен или просто показва, че е разбрал. Гош, усетил надигащо се раздразнение, смръщи вежди.

— Значи значката не ви харесва, така ли?

Лулата засъска и изгасна.

Руснакът изпусна кратка въздишка, мушна си ръката в джобчето на жилетката, измъкна оттам с два пръста златен кит и благоволи най-сетне да разлепи устни:

— Както разбирам, господине, интересувате се от моята значка? Заповядайте, ето я. Не я нося, понеже не ми се ще да приличам на носач с номер, ако и да е златен. Това първо. Вие, мосю Гош, не приличате на рентиер, много ви играят очите. Пък и защо парижки рентиер ще разнася със себе си папка с документи? Това второ. Известно ви е с какво се занимавам, следователно имате д-достъп до корабните документи. Предполагам, че сте детектив. Това трето. А сега четвърто — ако трябва да си изясните нещо за мен, недейте го усуква, а ме питайте направо.

Ха върви си приказвай с такъв.

Гош успя да се оправи някак. Пошепна на твърде проницателния дипломат, че е щатният корабен детектив, който трябва да се грижи за безопасността на пътниците, но негласно и колкото може по-деликатно, за да не засяга изисканата публика. Не се разбра дали Фандорин му повярва, но поне не тръгна да разпитва.

Всяко зло за добро. Сега комисарят поне се сдоби ако не със съмишленик, то със събеседник, при това учудващо наблюдателен и изключително осведомен по криминологичните въпроси.

Те честичко се заседяваха на палубата, зяпаха полегатите брегове на канала, пушеха (Гош лулата си, а руснакът пура) и обсъждаха всякакви интересни теми. Например за свръхмодерните методи за идентификация и изобличаване на престъпници.

— Парижката полиция работи по последната дума на науката — изфука се Гош веднъж. — В префектурата има специална служба за идентификация, завеждана от един млад гений, Алфонс Бертийон^[1]. Той е разработил цяла система за регистрация на престъпните елементи.

— Видях се с доктор Бертийон по време на п-последното си посещение в Париж — неочаквано каза Фандорин. — Той ми разказа за своя антропологичен метод. Бертийонажът е остроумна теория, твърде остроумна. Започнахте ли вече да я прилагате в практиката? Какви са резултатите?

— Засега никакви — сви рамене комисарят. — Като начало трябва всички рецидивисти да се подложат на бертийонаж, а това ще отнеме години. В отдела на Алфонс е истинска лудница: водят оковани арестанти, мерят ги от всички страни като на конски пазар, разнасят данните на фишове. Затова пък скоро полицията ще може да си клати краката, а работата ще се върши сама. Да речем, разследваш взломна кражба и откриваш на местопрестъплението отпечатък от лява ръка. Вземаш мерките, отиваш в картотеката. Аха, дължината на средния пръст е 89 милиметра, търси в секция №3. А там са регистрирани седемнайсет взломаджии с нужната дължина на пръста. Нататък вече е съвсем фасулска работа: проверяваш кой къде е бил в деня на кражбата и залавяш тоя, който няма алиби.

— Значи престъпниците се делят на секции според д-дължината на средния пръст? — попита с жив интерес руснакът.

Гош прикри в мустаците си снизходителна усмивка.

— Там има цяла система, млади ми приятелю. Бертийон дели хората на три групи — според дължината на черепа. Всяка от групите се дели на три подгрупи — според широчината на черепа. Тоест подгрупите са общо девет. Те на свой ред се делят на три секции — според размера на средния пръст на лявата ръка. Така секциите стават двайсет и седем. Но и това не е всичко. Всяка секция има по три раздела — според размера на дясното ухо. Колко станаха разделите? Правилно, осемдесет и един. По-нататъшната класификация отчита ръста, дължината на ръцете, височината в седнало положение, размера на стъпалото, дължината на лакътната става. Всичко са деветнайсет хиляди шестстотин осемдесет и три категории! Един престъпник, подложен на пълен бертийонаж и влязъл в нашата картотека, никога вече не ще успее да се изплъзне от правосъдието. А преди живот си живееха: арестуват го, той се нарече с измислено име и не отговаря за нищо, което е вършил дотогава.

— Това е чудесно — замислено рече дипломатът. — Обаче бертийонажът не помага особено при изобличаването на конкретно п-престъпление, особено ако човекът преди това не е бил арестуван.

Гош разпери ръце:

— Е, това е проблем, за който науката няма решение. Докато съществуват престъпници, няма как да мине без нас, професионалните копои.

— Да сте ч-чували някога за отпечатъци от пръстите? — попита Фандорин и показа на комисаря тънката си, но доста здрава ръка с полирани нокти и пръстен с брилянт.

Гош изгледа със завист пръстена (най-малко годишната му заплата) и се подсмихна:

— Да не става дума за някакво циганско гледане на ръка?

— Ни най-малко. Още от д-древни времена се е знаело, че релефът на папилярните линии по пръстовите възглавнички е уникален за всеки човек. В Китай работниците, наричани кули, са подписвали наемния договор с отпечатък от палеца, намазан с туш.

— Е, ако всеки убиец беше така любезен специално да маже пръстите си с туш и да оставя отпечатък на местопрестъплението… — комисарят се разсмя добродушно.

Но дипломатът май не беше много склонен да се шегува.

— Господин корабен детектив, трябва да ви уведомя, че съвременната наука е установила с достоверност: пръстът оставя отпечатък при всяко съприкосновение с каквато и да е суха и твърда повърхност. Ако злодеят докосне дори и съвсем леко вратата или оръдието на убийството, или стъклото на прозореца, той оставя следа, чрез която може да бъде изобличен като престъпник.

На Гош му идеше да се пошегува, че във Франция има двайсет хиляди престъпници, които имат двеста хиляди пръста и че човек, ако много зяпа в лупата, може и да окьоравее, но се сепна. Спомни си счупената витрина в къщата на улица „Грьонел“. По изпотрошеното стъкло бяха останали многобройни отпечатъци от пръсти. Но никой не се сети да ги изкопира — и стъкларията замина на боклука.

Я гледай ти, докъде стигнал прогресът! Като се замислиш, какво излиза? Всички престъпления се извършват с ръце нали така? Пък се оказва, че ръцете умеели да донасят не по-зле от платените осведомители! Значи изкопираме ли пръстите на всички бандити и крадци, те няма да посмеят да подхванат никакво черно дело с гадните си лапи! И край на престъпността.

Свят му се зави от подобни перспективи.