Фьодор Достоевски
Бесове (9)

II

От Варвара Петровна отиде право при стария; цялото това бързане беше само от проклетия, от едното желание час по-скоро да си върне за обидата, която Степан Трофимович му беше нанесъл преди известно време и за която до момента си нямах дори представа. Цялата работа беше, че последната им среща, състояла се миналия четвъртък, бе завършила с изгонването на Пьотър Степанович. Степан Трофимович, който всъщност започнал кавгата, накрая вдигнал бастуна. Тогава бе скрил от мене този факт; но сега още при влизането на Пьотър Степанович с неговата вечна наивно-високомерна усмивчица и този му неприятен, любопитен поглед, който непрекъснато шареше наоколо, Степан Трофимович тутакси ми даде знак да не ги оставям сами. И тъй като тоя път бях свидетел на целия разговор, ми станаха ясни истинските им отношения.

Степан Трофимович се беше полуизлегнал на кушетката. От оня четвъртък бе отслабнал и прежълтял. Пьотър Степанович тутакси най-фамилиарно се разположи до него, безцеремонно подви крак под себе си и зае на кушетката много повече място, отколкото го позволяваше уважението към един баща. Степан Трофимович мълчаливо и с достойнство се отмести.

На масата имаше разтворена книга. Романът „Какво да се прави?“. Уви, трябва да призная странното малодушие на нашия приятел: мисълта, че се налага да напусне черупката на уединението си и да даде последната битка, все повече и повече надделяваше в собственото му въображение. Знаех, че е свалил романа от рафта и го изучава с единствената цел: в случай на неизбежния сблъсък с „кресльовците“ да знае предварително техните маневри и аргументи от самия им „катехизис“^[2] и подготвен по тоя начин, тържествено да ги опровергае в нейните очи. О, как го измъчваше тази книга! Понякога в отчаяние я захвърляше и скачайки от мястото си, започваше да крачи по стаята почти в изстъпление.

— Съгласен съм, че основната идея на автора е вярна — говореше ми той трескаво, — но толкова по-зле! Същата, нашата идея, именно нашата; ние, да, ние сме, които я посадихме и отгледахме, ние я подготвихме — всъщност какво ново биха могли да кажат след нас! Но, боже мой, как е изложено, как е изопачено и изкривено всичко това! — възклицаваше той, тропайки с пръсти по книгата. — Към такива изводи ли се стремяхме ние? Какво е останало от първоначалната идея?

— Просвещаваш ли се? — ухили се Пьотър Степанович, като взе книгата от масата и прочете заглавието. — Време ти беше. Ако искаш, и по-хубави ще ти донеса.

Степан Трофимович отново и с достойнство премълча. Аз седях в ъгъла на дивана.

Пьотър Степанович бързо обясни причината на своето идване. Разбира се, Степан Трофимович бе безкрайно изненадан и го слушаше със страх, смесен с огромно негодувание.

— И тази Юлия Михайловна разчита на моето участие?

— Не си въобразявай, че някой е приритал за тебе. Напротив, всичко е само един жест, колкото да се подмаже на Варвара Петровна. Ти, разбира се, няма да се осмелиш да откажеш. Пък мисля, че и на самия теб ти се иска — ухили се той, — вие, старчоците, сте адски амбициозни. Но виж какво ще ти кажа — гледай да не е толкова скучно. Ти по коя част беше, по испанската история ли беше? Я ми го дай ти на мене за два-три дни, да го прегледам, че, току-виж, си ни приспал.

Всички тия подмятания, припреният тон, неприкритата грубост явно бяха преднамерени. Един вид със Степан Трофимович може само така, никакви тънкости и прочие. Степан Трофимович твърдо продължаваше да не забелязва оскърбленията. Но това, което чуваше, го потрисаше все повече и повече.

— И тя нареди всичко това да ми се съобщи чрез… вас, така ли? — попита той, пребледнявайки.

— Тоест тя, видиш ли, иска да ти определи ден и място за взаимно обяснение; остатъци от вашите сантименталности. Двайсет години кокетничиш с нея и си я научил на най-смешни маниери. Но не се тревожи, вече е друго; тя вече всяка минута повтаря, че едва сега почнала „да проглежда“. Аз направо й обясних, че цялото ви приятелство и всичките ви излияния са чисто и просто един буламач. Тя, брате мой, доста нещо ми поразказа; леле, каква лакейска длъжност си изпълнявал през всичкото време. Даже аз се червих.

— Аз съм изпълнявал лакейска длъжност? — не издържа Степан Трофимович.

— По-лошо, бил си храненик, сиреч доброволен лакей. Нали ни мързи да се трудим, а пък паричките са хубаво нещо. Сега вече и тя го е разбрала; във всеки случай големи ужасии ми разказа за тебе. Леле, пък как съм се смял на писмата, дето си й ги писал — за срам и резил. Но вие всички сте ужасно, ужасно развратени! В милостинята има нещо, което развращава завинаги — ти си жив пример!

— Тя ти е показвала писмата ми!

— До едно. Всичко, разбира се, не може да се прочете, къде ти! Леле, що хартия, що нещо си изписал, мисля, че са над две хиляди писма… Ама знаеш ли какво, старо, мисля, че е имало един момент, когато е била готова да те вземе. Изтървал си го по най-глупавия начин! Говоря от твое гледище, разбира се, но пак щеше да е по-добре, отколкото дето сега насмалко не те насадиха като някой палячо да потулваш „чуждите грехове“. Хем срещу заплащане!

— Срещу заплащане ли! Тя ли, тя ли ти каза, че било срещу заплащане? — с болка се провикна Степан Трофимович.

— Че не е ли тъй? Я остави, моля ти се, аз те защитавам бе, човек! Разбери, че това ти е единственият начин да се оправдаеш. Тя много добре разбира, че и на тебе, като на всеки, са ти трябвали пари и че така погледнато, си комай прав. Доказах й го като две и две, че цялата ви работа е била една хубава сделка между нея — капиталистката, и тебе — нейния сантиментален шут. Впрочем тя не ти се сърди за парите, макар и да си я доил като коза. Яд я е само че двайсет години ти е вярвала и че тъй си я забаламосал с това благородство, та и тя толкова време е лъгала. Туй, дето е лъгала, тя никога няма да си го признае, но затова пък ти двойно ще си патиш. Чак толкова ли пък не ти е идвало наум, че някой ден ще трябва да си платиш? Не си чак толкова прост! Аз вчера я посъветвах да те прати в някой приют за старци — не бой се, в някой по-приличен, като за тебе, май така и ще направи. Помниш ли писмото, дето ми го писа в Х-ска губерния, онова последното, преди три седмици?

— Нима си й го показал? — скочи ужасен Степан Трофимович.

— Хубава работа! На първа ръка! Онова, дето ме уведомяваше, че те експлоатирала и ти завиждала на таланта; и за оная история, за „чуждите грехове“. Брей, ама ти си бил много самолюбив бе! Леле, как съм се смял. А въобще писмата ти са от скучни по-скучни; ужасен стил. Да ти кажа, много често изобщо не съм ги чел — има едно, дето и досега се търкаля неразпечатано; утре ще ти го пратя. Но това последното, последното ти писмо е върхът на съвършенството! Леле, как съм се смял, да знаеш само как съм се смял!

— Изверг, изверг! — изрева Степан Трофимович.

— Гледай го, моля ти се! Ама с тебе просто не може да се говори бе! Чакай, ама ти да не би пак да си се обидил, както миналия четвъртък?

Степан Трофимович заплашително се надигна:

— Как си позволяваш да ми държиш такъв език?

— Че какво му е на езика ми? Просто и разбрано.

— Кажи ми най-после, изверг неден, син ли си ми ти, или не?

— Това вече ти ще кажеш. Разбира се, всеки баща е склонен към самоизмама…

— Млъкни, млъкни! — целият се разтрепера Степан Трофимович.

— Виж какво, ти ми викаш и ругаеш, както миналия четвъртък, когато вдигна бастуна, ама знаеш ли, че аз тогава намерих едно документче? Толкова ме заинтригува, че цяла вечер съм се ровил в куфара. Не се бой, нищо особено. Просто една мамина бележка до оня, полячето. Но съдейки по характера й…

— Още една дума, и ще те ударя!

— Ама че хора, а! — обърна се внезапно към мен Пьотър Степанович. — Вижте, от миналия четвъртък сме така. Радвам се, че сега поне вие сте тука и ще ни бъдете съдия. Какви са фактите? Упреква ме, че говоря така за майка си; но кой ме докара до това? Кой ме будеше посред нощ да ме прегръща, да ми плаче като истеричка и да ми се изповядва? И какви бяха тия среднощни изповеди, как мислите? — тъкмо тия съмнителни историйки за майка ми! От него ги знам, той ме просвети! Още в Петербург, като бях в гимназията.

— Съвсем друго съм имал предвид! Нещо върховно, висше… О, ти не си ме разбрал! Нищо, нищо не си разбрал!

— Както и да било, но признай, че в случая беше много по-подло от твоя страна, много по-подло, признай си. Виж какво, ако искаш да знаеш, мен ми е все тая. Аз ти говоря от твое гледище. За мен не бери грижа: аз не виня майка си, и ти да си бил, и полякът да е бил — на мен ми е все тая. Кой ви е крив, че в Берлин сте се докарали до това дередже, аз ли? Пък и кой знае дали е можело да излезе нещо друго. Кажи ми сега, при това положение не сте ли едни смешни хора? Кажи ми, не ти ли е все тая чий син съм — твой или нечий? Гледайте — пак се обърна към мене той, — цял живот рубла не съм видял от него, до шестнайсет години очите ми не е виждал, после ме ограбва — тука, тука, а сега се дере, че цял живот страдал за мене, и ми се прави на не знам си какво. Ама моля ти се, аз да не съм ти Варвара Петровна!

Той стана и си взе шапката.

— Проклет бъди — от нине и вовеки веков! — простря ръка над него пребледнелият като смъртник Степан Трофимович.

— Гледай ти докъде можело да изкукурига човек! — дори се учуди Пьотър Степанович. — Хайде, сбогом, старче, повече няма да ме видиш тука, край. И не забравяй за статията, отнеси я по-рано и гледай, ако можеш, без глупости: факти, факти и факти, а главното — по-кратко. Сбогом.

III

Впрочем тук играеха роля и някои странични подбуди. Пьотър Степанович действително имаше някакви кроежи относно баща си. Според мен той разчиташе да докара стареца до отчаяние и по тоя начин да го тласне към някакъв явен скандал от съвсем определен характер. Това му бе нужно за други, по-сетнешни и странични цели, за които ще стане дума нататък.

По това време у него се бяха вече натрупали извънредно много сметки и предначертания от подобен род, кое от кое по-фантастични, разбира се. Освен Степан Трофимович той си беше нарочил и един друг мъченик. Изобщо, както се оказа впоследствие, мъченици ги имаше предостатъчно; но на този той особено разчиташе и това беше самият господин Фон Лембке.

Андрей Антонович фон Лембке спадаше към онова фаворизирано (от природата) племе, което съгласно годишника наброява в Русия неколкостотин хиляди души и което може би не подозира, че в своята целокупност представлява един строго организиран съюз. Разбира се, непредумишлен, непреднамерен и мълчалив съюз, възникнал от само себе си, негласно, просто като едно нравствено задължение, което се състоеше във взаимната поддръжка на всички членове на племето винаги, навсякъде и при всички обстоятелства. Андрей Антонович бе имал честта да получи възпитание в едно от ония висши руски учебни заведения, които се попълват с юноши от семейства, облагодетелствани с по-големи връзки или богатство. На възпитаниците на тия заведения, кажи-речи, тутакси след завършването на учението се дават доста важни постове в един определен клон на държавното управление. Андрей Антонович имаше двама чичовци — единият инженер-подполковник, а другият — хлебар, но се бе намърдал във висшето училище, където срещна доста свои съплеменници. Беше весел другар, доста тъпичък, но всички го бяха обикнали. И когато, вече в горните класове, много от юношите, главно русначетата, бяха почнали да умуват по големите въпроси на съвременността — с един вид, който показваше, че веднъж да свършеха училището, да ги пуснеха само — завчас щяха да решат всичко, — Андрей Антонович все още продължаваше да се занимава с най-невинни ученически лудории. Шегите му бяха доста нескопосани, вулгарни, просташки шеги, но предизвикваха всеобщ смях, а той целеше тъкмо това. По време на лекция например изведнъж ще започне да се секне по някакъв невероятен начин тъкмо в момента, когато преподавателят се обръща към него с въпрос, и другарите му, пък и самият преподавател прихват да се смеят; или пък преди лягане ще почне да изобразява в спалните някаква цинично жива картина; или пък с помощта на два пръста ще изсвири на собствения си нос (и твърде изкусно) увертюрата на „Фра Дяволо“^[3]. Отличаваше се и с една преднамерена немарливост към външния си вид, кой знае защо, намирайки го за остроумно и смешно. Последната година беше взел да пописва и стихове. На руски, разбира се, защото родния си език владееше твърде неграмотно, както впрочем мнозинството от това племе в Русия. Тези му поетични наклонности го бяха сближили с мрачния и сякаш вечно потиснат от нещо син на някакъв обеднял руски генерал, който минаваше за бъдещ велик литератор. Онзи се отнасяше към него покровителствено. Но веднъж, три години след като бяха завършили, тоя му мрачен другар, който зарязал служебното поприще заради руската литература и вследствие на това бил издокаран с цъфнали ботуши и зъзнел от студ в протритата си лятна дреха насред късна есен — срещнал най-случайно на Аничков мост бившето си protégé^[4], Лембката, както му викаха в училището. И какво вижда: един безукорно облечен господин с изрядни рижави бакенбарди, пенсне, лачени ботуши, нови-новенички ръкавици, скъпо палто от Шармер и чанта под мишницата. Толкова се слисал, че отначало дори не го познал. Лембке се зарадвал на приятеля си, дал му адреса си и го поканил да мине някоя вечер. Оказва се, значи, че това не ти е вече Лембката, а Фон Лембке! И една вечер онзи наистина наминал, може би просто от яд. Долу на входа, пред доста неугледното, но постлано с червена пътека стълбище, излязъл портиер, разпитал го и чак тогава ударил камбанката да повика лакея. Но когато най-сетне го отвели горе при Лембката, вместо очаквания разкош гостът видял една малка, сбутана, мрачна и неприветлива стаичка, разделена на две с дълга тъмнозелена завеса; наистина с мека мебел, но крайно овехтяла и също тъмнозелена, и тъмнозелени пердета на високите тесни прозорци. Фон Лембке квартируваше у някакъв генерал, негов далечен роднина, който го протежираше. Впрочем посрещнал госта приветливо, бил сериозен и изящно учтив. Поговорили си за литература, но в рамките на приличието. Един издокаран с бяла вратовръзка лакей поднесъл по чашка слабичък чай и малки кръгли бисквитки. Гостът се нервирал и поискал минерална вода. Донесена му била, но с известно закъснение, при това Лембке сякаш се сконфузил, като повикал за втори път лакея да му даде поръчката. Впрочем предложил на другаря си и да похапне, но проличало, че останал доволен, когато онзи отказал и най-сетне си отишъл. Лембке едва започваше кариерата си и важният му съплеменник, генералът, чисто и просто го беше прибрал в дома си като изпаднал роднина.

По това време той въздишаше по петата дъщеря на генерала и като че ли му отговаряха с взаимност. Но въпреки всичко, когато му дойде времето, омъжиха Амалия за един възрастен фабрикант — немец, стар приятел на стария генерал. Андрей Антонович не се разтъжи кой знае колко, ами седна и направи от мукава един театър — съвсем като истински. Вдигаше се завесата, актьорите излизаха на сцената и жестикулираха; в ложите седяха зрители, оркестърът дърпаше лъковете по струните, капелмайсторът махаше с пръчица, а младите господа и офицерите в партера ръкопляскаха. Всичко беше само от мукава и Фон Лембке го беше измислил и направил собственоръчно. Половин година си беше играл с тоя театър. Генералът даде интимна вечеринка специално за случая, театърът бе изваден на показ, петте генералски щерки начело с новобрачната Амалия, нейният фабрикант и много госпожици и госпожи с техните си немци внимателно разглеждаха и хвалеха театъра; след това имаше танци. Лембке остана много доволен и скоро се утеши.

Минаха години и кариерата му потръгна. Заемаше все хубави служби, все под началството на свои съплеменници и накрая се докопа до твърде висок за възрастта си чин. Отдавна вече му се щеше да се ожени и отдавна вече внимателно се оглеждаше за съпруга. Пописваше и скришом от началството беше пратил цяла повест в редакцията на едно списание, но те пък не я отпечатаха. Затова пък направи от мукава цяла железопътна гара и отново беше станала като истинска: хората излизаха на перона с куфари и чанти в ръцете, с деца и кученца и се качваха във вагоните. Кондуктори и чиновници щъкаха нагоре-надолу, биеше камбанката и влакът потегляше. Тая хитроумна играчка му отне цяла година. Но все таки трябваше да се ожени. Кръгът на познанствата му бе твърде обширен, най-вече сред немците; но се движеше и в руски сфери, разбира се, из средите на началството. Накрая, когато навъртя трийсет и осем години, получи и наследство. Умря чичо му, фурнаджията, и по завещанието му наследи тринайсет хиляди. Останало беше да си намери вече истинска служба. Въпреки твърде високите служебни сфери, в които се въртеше, господин Фон Лембке беше извънредно скромен човек. Напълно би се задоволил с някоя самостоятелна държавна службица, да се разпорежда например с доставките на дърва за държавата или някое друго топло местенце от тоя род, и цял живот нямаше да помисли за друго. Но ето че вместо някоя от очакваните Мина или Ернестина внезапно се появи Юлия Михайловна. Кариерата му отведнъж подскочи с една степен нагоре. Скромният и изпълнителен Фон Лембке почувства, че и той може да бъде самолюбив.

Според както се водеше навремето, Юлия Михайловна имаше двеста души и освен това заедно с нея се появяваше висока протекция. От друга страна, Фон Лембке беше красив, а тя вече прехвърляше четирийсетте. Забележително е, че като взе да се чувства годеник, той лека-полека наистина се бе влюбил в нея. Сутринта в деня на сватбата й бе изпратил стихове. На нея всичко това много й харесваше, дори стиховете: четирийсет години не са шега. В скоро време той получи съответния чин и съответния орден, а след това бе назначен в нашата губерния.

Готвейки се за у нас, Юлия Михайловна старателно бе поработила над своя съпруг. Според нея той не бе лишен от способности, умееше да представи и покаже, умееше дълбокомислено да изслуша и да премълчи, заучил бе няколко твърде прилични пози, би могъл дори да произнесе реч. Имаше дори някакви откъслечни наченки на мисли, а също така и лустрото на най-новия и необходим либерализъм. Но все пак Юлия Михайловна се тревожеше, че е някак твърде невъзприемчив и след продължителната, вечната гонитба на кариера най-сериозно започна да изпитва нужда от покой. Искаше й се да му прелее от своето честолюбие, а той изведнъж се залови да прави църква от мукава: пасторът излизаше да произнася проповед, богомолците слушаха с набожно скръстени отпред ръце, една дама бършеше с кърпичка сълзите си, едно старче се секнеше: накрая зазвучаваше мъничък орган, поръчан и независимо от разходите изписан специално за целта от Швейцария. Когато научи, Юлия Михайловна дори се уплаши, веднага му прибра всичко и го заключи в шкафа си. В замяна на това му бе позволила да пише роман, но при условие да не се напъва. От тоя момент беше почнала да разчита само на себе си. Бедата беше, че всичко това доста намирисваше на лекомислие и липса на мярка. Съдбата твърде дълго я бе държала стара мома. И сега в нейното амбициозно и малко нещо възпалено въображение се рояха идея след идея. Главата й бе пълна със замисли и кроежи. Тя най-сериозно искаше да управлява губернията, мечтаеше тутакси да се заобиколи със светли умове, избрала си беше и направление. Фон Лембке дори се поизплаши, макар че чиновническият усет бързо му подсказа, че всъщност няма какво толкова да се плаши от губернаторството. Първите два-три месеца протекоха дори твърде задоволително. Но ето че се появи Пьотър Степанович и започна да става нещо странно.

Цялата работа беше, че младият Верховенски от първата стъпка прояви пълно незачитане спрямо Андрей Антонович и си присвои някакви странни права над него, а Юлия Михайловна — винаги толкова чувствителна към положението на съпруга си — изобщо не желаеше да го забележи; най-малкото не му придаваше важност. Младият човек й беше станал фаворит, ядеше, пиеше и почти нощуваше в къщата им. Фон Лембке почна да се защитава, наричаше го пред хората „млади човече“, тупаше го покровителствено по рамото, но не успя да постигне нищо; Пьотър Степанович все като да му се присмиваше в очите — дори като говореше уж сериозно и публично, подмяташе най-неочаквани неща. Веднъж Фон Лембке го бе заварил да спи в собствения му кабинет, без никой да го е канил. Онзи обясни, че бил наминал, но понеже нямало никой, „поне се наспал“. Фон Лембке се обиди и пак се оплака на жена си; осмивайки раздразнението му, тя язвително му бе казала, че, види се, не умее да се постави както трябва; с нея във всеки случай „това момче“ никога не си позволявало фамилиарности, а впрочем „самият той е наивен и свеж, макар и извън рамките на обществото“. Фон Лембке се нацупи. Все пак тоя път тя успя да ги помири. Пьотър Степанович не че поиска извинение, но се отърва с някаква плоска шега, която инак би могла да се вземе за нова обида, но в дадения случай я приеха за разкаяние. Слабото място на Андрей Антонович се състоеше в това, че от самото начало беше допуснал грешка — казал му бе за романа си. Представяйки си го като буйна глава с поетични наклонности и отдавна вече мечтаейки за слушател, още в първите дни на познанството една вечер му бе прочел две глави. Оня слушаше, без да крие отегчението си, неучтиво се прозяваше, нито веднъж не го похвали, но на тръгване го измоли да му даде ръкописа, та да си съставел мнение у дома, на спокойствие; и Андрей Антонович му го беше дал. Оттогава не връщаше ръкописа — макар да минаваше всекидневно, — а на въпросите му отговаряше само със смях; веднъж пък каза, че го загубил още тогава на улицата. Научавайки за това, Юлия Михайловна ужасно се разсърди на мъжа си.

— Да не би да си му казал и за черквата? — сепна се тя почти изплашена.

Фон Лембке наистина взе да се замисля, а да се замисля, му бе вредно и забранено от лекарите. Освен че бяха наизлезли много грижи по губернията — за което ще кажем по-долу, — тук имаше и нещо друго: засегнато бе не само началническото самолюбие, а, тъй да се каже, сърцето. Встъпвайки в брак, Андрей Антонович за нищо на света не бе допускал възможността за бъдещи семейни разпри и сблъсъци. Тъй си го бе представял цял живот, мечтаейки за Мина и Ернестина. И сега почувства, че не е в състояние да понесе семейните бури. Най-сетне Юлия Михайловна се обясни с него откровено.

— Ти не можеш да му се сърдиш — каза тя — дори само защото си три пъти по-разумен от него и си неизмеримо по-горе на обществената стълба. В това момче има още много остатъци от някогашното му свободомислие, а ако питаш мен, просто лудории; но не може изведнъж, трябва постепенно. Трябва да ценим младежта; аз действам с добро и ги предпазвам от пропастта.

— Но ти не си представяш какви ги дрънка — възразяваше Фон Лембке. — Аз не мога да се отнасям толерантно, когато в мое присъствие и пред хора заявява, че правителството нарочно впиянчвало народа, за да го видиоти и по тоя начин да го удържи от въстание. Представи си положението ми, когато съм принуден да слушам това пред всички.

Казвайки това, Фон Лембке си спомни неотдавнашния си разговор с Пьотър Степанович. С най-невинната цел да го обезоръжи със своя либерализъм, той му бе показал собствената си интимна колекция от всевъзможни прокламации — руски и чужбински, която грижливо бе събирал от петдесет и девета година насам — не че от интерес, а просто от едно полезно любопитство. Отгатвайки целта му, Пьотър Степанович грубо се бе изразил, че в един-единствен ред на някои прокламации има повече смисъл, отколкото в цяла една канцелария, „не изключвайки впрочем и вашата“. Лембке беше шокиран.

— Но у нас е рано за това, твърде рано — каза той почти умолително, сочейки прокламациите.

— Не, не е рано; вижте, че вас ви е страх, значи не е рано.

— Но тук например се призовава да се рушат черквите.

— Защо пък не? Ами че вие сте умен човек и разбира се, не сте вярващ, а много добре разбирате, че религията ви е нужна, за да видиотявате народа. Истината е по-честна от лъжата.

— Съгласен, съгласен, напълно съм съгласен, но у нас е твърде рано за това, рано е… — мръщеше се Фон Лембке.

— Че какъв правителствен чиновник сте вие, като сте съгласен да се рушат черквите и да се тръгне с вили към Петербург, а цялата разлика виждате само в сроковете?

Тази груба провокация силно жегна Лембке.

— Друго, друго имам предвид — увличаше се той, разпалвайки все повече и повече уязвеното си самолюбие, — вие като млад човек и главно незапознат с нашите цели се заблуждавате. Видите ли, драги ми Пьотър Степанович, вие ни наричате правителствени чиновници, нали? Тъй. Самостоятелни чиновници? Тъй. Извинявайте, но как действаме ние? Ние носим отговорността, а в резултат служим на общото дело така, както и вие. Ние само крепим онова, което вие разклащате и което без нас напълно би рухнало. Ние не сме ви врагове, не, ни най-малко, ние ви казваме: вървете напред, прогресирайте, разклащайте дори, искам да кажа, всичко старо, подлежащо на преправяне; но когато трябва, ние ще ви задържим в нужните рамки и по този начин ще ви спасим от самите вас, защото без нас вие само ще раздрусате Русия, лишавайки я от приличен вид, а нашата задача е да се грижим за приличния вид. Проумейте го най-сетне, че ние и вие сме си взаимно необходими. В Англия вигите и торите също са си взаимно необходими. Какво пък: ние сме тори, а вие — виги, тъй го разбирам аз.

Андрей Антонович дори изпадна в патос. Той още в Петербург обичаше да поговори умно и либерално, а тук, най-важното, никой не го подслушваше. Пьотър Степанович мълчеше и се държеше някак необикновено сериозно. Това още повече разпали оратора.

— Знаете ли, че аз, „стопанинът на губернията“ — продължаваше той, крачейки напред-назад по кабинета си, — знаете ли, че поради множеството си задължения не мога да изпълня нито едно от тях, а от друга страна, също тъй сигурно мога да ви го кажа, че просто няма какво да правя тук. Там е тя работата, че всичко зависи от възгледа на правителството. Нека правителството си основе макар република — да речем, заради политиката или за уталожване на духовете, — а от друга страна, успоредно с това усили губернаторската власт — ние, губернаторите, ще глътнем републиката; каква ти република: каквото щете ще глътнем; аз поне го чувствам, че съм готов… С една дума, да ми разпореди правителството по телеграфа activité dévorante^[5] и аз ще развия activité dévorante. Аз тук право в очите им го казах: „Любезни господа, за уравновесяването и процъфтяването на губернските учреждения е необходимо едно: засилване на губернската власт.“ Вижте какво, трябва щото всички тия учреждения — земски или съдебни — да живеят, тъй да се каже, двойствен живот, сиреч нужно е да съществуват (съгласен съм, че е необходимо), но, от друга страна, трябва да ги няма. Все в зависимост от правителственото гледище. Идва например ред всички учреждения да се окажат необходими — моля, всички са ми налице. Минава необходимостта — и помен няма от тях. Тъй разбирам аз activité dévorante, а нея няма да я има без засилване на губернаторската власт. Говорим си на четири очи и ще ви кажа, че вече заявих в Петербург за необходимостта от специален часовой пред входа на дома на губернатора. Чакам отговор.

— На вас ви трябват двама — обади се Пьотър Степанович.

— Защо двама? — спря се пред него Фон Лембке.

— Ами един ще ви е малко, за да ви уважават. На вас непременно ви трябват двама.

Андрей Антонович сбърчи чело.

— Вие… вие си позволявате твърде много, Пьотър Степанович. Използвате добрината ми и подхвърляте подигравки, правите се на някакъв bourru bienfaisant…^[6]

— Както щете — измърмори Пьотър Степанович, — а все пак вие ни проправяте пътя и подготвяте нашия успех.

— Тоест на кои вас и какъв успех? — учудено се вторачи в него Фон Лембке, но не получи отговор.

Изслушвайки отчета за този разговор, Юлия Михайловна остана крайно недоволна.

— Но нали не мога да третирам началнически твоя фаворит — защитаваше се Фон Лембке, — пък и когато сме на четири очи… Мога да се изпусна… от добро сърце.

— Прекалено добро. Не знаех, че имаш колекция от прокламации, покажи ми ги, ако обичаш.

— Но… той ми ги поиска за един ден.

— И вие пак му ги дадохте! — разсърди се Юлия Михайловна. — Що за безтактност!

— Ей сега ще пратя да ги вземат.

— Няма да ги даде.

— Аз ще изискам! — кипна Фон Лембке и дори скочи от мястото си. — Кой е той, че толкова да му се плашим, и кой съм аз, че нищо да не смея да направя?

— Седнете и се успокойте — спря го Юлия Михайловна, — ще отговоря на първия ви въпрос: той има отлични препоръки, не му липсват способности и понякога говори извънредно умни неща. Кармазинов ме уверява, че почти навсякъде имал връзки и освен това едно изключително влияние над столичната младеж. А ако чрез него успея да ги привлека и групирам около себе си, ще ги спася от гибел, сочейки нов път на честолюбието им. Той ми е предан от все сърце и за всичко ме слуша.

— Но докато ги привличаме, те могат… дявол знае какво да направят. Това е идея, разбира се… — объркан се защитаваше Фон Лембке, — но… ето, чувам, че в …-ския окръг се появили някакви прокламации.

— Но тоя слух е още от лятото — позиви, фалшиви пари и тям подобни, а и досега никой нищо не е донесъл. Кой ви го каза?

— От Фон Блюм го чух.

— Ах, престанете с вашия Блюм и никога да не сте ми го споменавали!

Юлия Михайловна тъй кипна, че дори цяла минута не можеше да проговори. Фон Блюм беше чиновникът от губернаторската канцелария, когото тя особено мразеше. Но за това по-долу.

— И ви моля, не се безпокойте за Верховенски — приключи тя разговора, — ако той участваше в някакви лудории, нямаше да говори така, както е говорил с теб и с всички тук. Фразьорите не са опасни. И ще ти кажа дори и друго — и да се случи нещо тук, аз съм първата, която ще го науча от самия него. Той ми е фанатично, ама фанатично предан!

Изпреварвайки събитията, ще отбележа, че да не бе самомнението и честолюбието на Юлия Михайловна, всичко онова, което успяха да направят у нас тия мизерници, нямаше да стане. Тук вината й е голяма!