Фьодор Достоевски
Бесове (11)

II

Получила се бе една такава комбинация, че господин Фон Лембке просто не знаеше какво отношение да вземе. В уезда, където неотдавна бе пирувал Пьотър Степанович, един подпоручик бил смъмрен от прекия си началник. Смъмрил го пред цялата рота. Въпросният подпоручик — още млад човек, наскоро пристигнал от Петербург, затворен и мрачен субект с доста надуто държане, макар и нисичък, дебел и червендалест — не могъл да преглътне бележката. Най-неочаквано надал някакъв страшен крясък, с което учудил цялата рота, свирепо навел глава и се хвърлил върху командира си, блъснал го с всички сили и дори го захапал за рамото — едва успели да го издърпат. Нямаше никакво съмнение, че човекът е просто полудял. Разбра се, че в последно време той изобщо вършел много странни неща. Така например изхвърлил двете икони на хазяина си, а едната дори насякъл с брадвата. После наредил в стаята си на специални поставки, като иконостас, съчиненията на Фохт, Молешот и Бюхнер^[2] и всеки ден палел пред тях църковни свещи. Съдейки по броя на книгите, които се намериха в дома му, можеше да се заключи, че е начетен човек. Да би имал на разположение петдесет хиляди франка, би отплавал може би на Маркизките острови — като оня „кадет“, за когото с такъв весел хумор споменава в едно от съчиненията си господин Херцен. Като го откарвали обаче, намерили в джобовете му, пък и в стаята цял куп най-злостни прокламации.

Сами по себе си тия прокламации също бяха празна работа и според мен не си заслужаваха ядовете. Де да не сме виждали прокламации! А при това не ставаше дума за някакви нови прокламации; както се каза впоследствие, в Х-ска губерния били пръснати същите. А и Липутин, който още преди месец и половина ходи в съседната губерния, уверяваше, че и там бил видял същите прокламации. Но Андрей Антонович бе поразен главно от съвпадението — точно по същото време управителят на фабриката на братя Шпигулини бе предал в полицията две или три пачки от прокламациите, които се намериха и у подпоручика. Някой ги подхвърлил през нощта във фабриката. Пачките бяха цели-целенички и до работниците не бе стигнал нито един позив. С една дума, нищо работа, но Андрей Антонович виждаше нещата в една по-друга светлина — твърде сложна и неприятна — и здравата се беше замислил.

Цялата работа беше, че тъкмо по това време се развихряше онази прословута „шпигулиновска история“, която вдигна толкова шум у нас и премина в столичните вестници, които какво ли не писаха. Почна се с това, че преди около три седмици някакъв работник се беше разболял от азиатска холера и беше умрял, а после се разболяха още няколко души. Градът се уплаши, защото в съседната губерния холерата вече върлуваше. Ще отбележа впрочем, че у нас бяха взети сравнително задоволителни мерки за посрещане на нежеланата гостенка. Но с фабриката на братя Шпигулини — хора с положение и връзки, пък и милионери, види се, беше станало някакво недоглеждане — изтървали я бяха. И сега всичко живо се развика, че тъкмо там бил коренът и разсадникът на болестта, че и във фабриката, и особено в бараките на работниците царяла такава вековна мръсотия, та никъде по света да нямало холера — оттук щяла да започне. Разбира се, тутакси бяха взети мерки и Андрей Антонович енергично настоя за незабавното им прилагане. За три седмици почистиха фабриката, но по неизвестни причини братя Шпигулини изведнъж решиха да я закрият. Впрочем единият от тях и без това се беше преселил за постоянно в Петербург, а след разпоредбите на началството за почистването и другият си замина за Москва. Да уреди сметките с работниците, беше оставен управителят, който пък — както се оказа впоследствие — го ударил съвсем през просото. Работниците почнали да роптаят, искали да им се плати както се следва и ходили дори да се жалват в полицията — чиста глупост, разбира се, — където впрочем се държали сравнително кротко и изобщо брожението не беше чак толкова силно. Та тъкмо в тоя момент донесените от управителя позиви бяха стигнали до Андрей Антонович.

Пьотър Степанович нахълта в кабинета му без предупреждение, като близък приятел и вътрешен човек, пък на всичко отгоре и с поръчение от Юлия Михайловна. Виждайки го, Фон Лембке се навъси още повече и неприветливо застана до масата. До тоя момент крачеше из кабинета си и на четири очи обсъждаше нещо с чиновника от своята канцелария Блюм — един крайно невзрачен и мрачен немец, когото бе довел със себе си от Петербург и бе назначил въпреки изключително силната опозиция на Юлия Михайловна. При влизането на Пьотър Степанович чиновникът се оттегли малко към вратата, но не излезе. На Пьотър Степанович дори му се стори, че двамата си бяха разменили многозначителни погледи.

— А-а, пипнах ли го най-сетне тоя потаен градоначалник! — провикна се със смях Пьотър Степанович и захлупи с длан оставената на масата прокламация. — Увеличавате колекцията си, а?

Андрей Антонович пламна. Цялото му лице просто се сгърчи.

— Не пипайте, не пипайте, ви казвам! — кресна той разтреперан от гняв. — Как се осмелявате… господине…

— Хубава работа! Ама вие май се сърдите?

— Позволете да ви кажа, милостиви господине, че от тъй насетне изобщо не възнамерявам да търпя вашата sans façon^[3] и ви моля да не забравяте къде…

— Гледай ти, ама той, значи, сериозно!

— Млък! Млък! — затропа с крак по килима Фон Лембке. — И не си позволявайте…

Един господ знае докъде можеше да се стигне. Уви, наред с всичко останало имаше още едно обстоятелство, съвсем неизвестно нито на Пьотър Степанович, нито на самата Юлия Михайловна. Горкият Андрей Антонович бе стигнал дотам, че тайно беше започнал да ревнува съпругата си от Пьотър Степанович. Когато биваше сам, и особено нощем, преживяваше твърде неприятни минути.

— Аз пък си мислех, че когато човек две нощи наред ти чете на четири очи романа си и ти иска мнението, значи, че най-малкото не държи на всички тия официалности… Юлия Михайловна ме приема като свой… върви, че ви разбери вас — каза, дори с известно достойнство, Пьотър Степанович. — Ето ви го впрочем и вашия роман — постави той на масата обемиста, свита на руло и подвързана със синя хартия тетрадка. Лембке се изчерви и се смути.

— Къде я намерихте? — предпазливо запита той, преливайки от радост, която не можеше да сдържи, обаче с всички сили сдържаше.

— Изтърколила се зад скрина — ей така, както я гледате, представяте ли си? Сигурно, като съм влязъл, съм я хвърлил на скрина и… Та чак преди три дни се намери, като миха пода. Ама знаете ли каква работа ми отворихте вие?

Лембке строго наведе очи.

— Цели две нощи не съм спал заради вас. Още по̀ онзи ден се намери, ама като се зачетох — по цели нощи, щото денем кога? Какво да ви кажа — не съм доволен, идеята ми е чужда. Впрочем това са глупости, какъв критик съм аз, важното е, че ме увлече, тъй ме увлече, че не можах да се откъсна! Въпреки недоволството. Четвърта и пета глава са просто… просто… просто не знам как да го каже човек! И колко хумор сте нафрашкали, на глас съм се смял. Много умеете да осмивате ей така, sans que cela paraise^[4]. Е, девета и десета глава е все за любов, там вече не знам; обаче ефектно е; насмалко да се разцивря от писмото на Игренев, макар да е много тънко поднесено… Уж затрогващо, а същевременно сякаш сте искали да го покажете откъм фалшивата му страна, нали тъй? Усетил ли съм го, или не? Ама пък за края просто да ви набие човек! Тъй де, какво е това, дето го прокарвате? Онова някогашното превъзнасяне на семейното огнище — раждай дечица, трупай парици, дето викат — живели, живели и забогатели! На какво прилича това, моля ви се! Дума да няма, ще омагьосате читателя, защото дори аз се увлякох, но толкова по-зле. Читателят си е същият онзи глупак, дето го знаем, и би следвало умните хора да го поразмърдат малко, а вие… Но както и да е, стига толкова съм приказвал, довиждане. И друг път не ми се сърдете; бях дошъл да ви кажа две думи по работа, ама вие сте един такъв някакъв, че…

Междувременно Андрей Антонович беше прибрал и заключил романа си в дъбовата библиотека и дори беше намигнал на Блюм да изчезва. И онзи се беше изсулил с изопната и тъжна физиономия.

— Не съм един такъв някакъв, ами просто… само неприятности — измърмори той навъсено, но вече без да се гневи, и седна на писалището си, — сядайте и казвайте двете си думи. Отдавна не сме се виждали, Пьотър Степанович, но занапред не нахълтвайте с тоя си маниер… понякога, като е зает човек, това е…

— Маниерите ми са си все тия…

— Знам, знам и вярвам, че не е било с умисъл, но понякога човек си има грижи… Седнете де.

Пьотър Степанович се разположи на дивана и моментално подви крак отдолу си.

III

— Какви толкова грижи? Мигар заради тия глупости? — кимна той към прокламацията. — Че аз ще ви домъкна колкото щете от тия хартийки, още в Х-ска губерния ги видях.

— Сиреч когато сте живели там?

— Разбира се, как, ако ме е нямало. Хем с винетка, отгоре имаше изрисувана брадва. Ще позволите ли (взе прокламацията)? Ами да, и тук има брадва; същата, ама точ в точ.

— Да, брадва. Виждате ли — брадва, значи.

— Какво, да не сте се уплашили от брадвата?

— Не, не от брадвата… и не съм се уплашил, но тая работа е… работата е по-особена и има едни обстоятелства, които… да, да.

— Какви? Дето са ги донесли от фабриката ли? Ха-ха! Трябва да ви кажа, че скоро в тая ви фабрика самите работници ще почнат да пишат прокламации.

— Как тъй? — строго се опули Фон Лембке.

— Ами тъй. А вие седите и гледате. Мека Мария сте вие, Андрей Антонович; романи пишете. А тук се иска както навремето.

— Какво значи „както навремето“, какви са тия съвети? Фабриката е почистена. Наредих и веднага почистиха.

— А работниците вдигат бунт. Да им се тегли един пердах, и край на цялата работа.

— Бунт ли? Глупости! Наредих и веднага почистиха.

— Ех, Андрей Антонович, мека Мария сте вие, нали ви казвам!

— Първо, не съм чак толкова мека Мария, а, второ… — Фон Лембке пак се наежи. Той се насилваше да води този разговор само от любопитство — дали оня няма да се изпусне да съобщи нещо ново.

— А-а, още една стара позната! — прекъсна го Пьотър Степанович, вторачвайки поглед в друго едно листче, затиснато с попивателницата — пак нещо като позив и очевидно печатано в странство, но в стихове. — Е, това аз наизуст го зная: „Светлата личност“^[5]? Нали? Я да видим; ами да, самата тя, „Светлата личност“. Тая личност я знам още от странство. Откъде я докопахте?

— В странство ли сте я виждали, казвате? — настръхна Фон Лембке.

— Ами да, преди четири или дори пет месеца.

— Изглежда, много неща сте видели в странство — тънко го погледна Фон Лембке. Пьотър Степанович обаче не го слушаше, а разгъна листа и зачете стихотворението:

Светлата личност

Той от скромна бе порода,

бе израсъл сред народа,

но поради злоба царска

и от завистта болярска

бе обречен на страдания,

на затвор и изтезания.

И взе да сее сред народа

братство, равенство, свобода.

Буната не се размина,

но той забягна във чужбина

от камшиците жандармски

и от карцерите царски.

А народът веч въстанал,

ала без водач останал,

от Смоленск чак до Ташкент

своя чакаше студент.

Чакаше го с жар в душата

да го поведе в борбата

срещу мръсното болярство,

срещу кървавото царство,

всичко „общо“ да направят,

в мъст и кърви да удавят

черкви, бракове, семейство —

плод на старото злодейство!

— Трябва да е взета от оня офицер, а? — попита Пьотър Степанович.

— А вие, значи, и тоя офицер познавате?

— Хубава работа. Два дни пирувахме заедно. Вярно, че си беше готов за лудницата.

— Може и да не е за лудницата.

— Щото почна да хапе ли?

— Вижте какво, щом сте виждали тези стихове в странство, а впоследствие изведнъж се оказват тук, у офицера…

— А-а, тъй, значи? Вие, Андрей Антонович, както виждам, ме изпитвате, а? Вижте какво ще ви кажа пък аз — почна той изведнъж с необикновена важност, — завръщайки се, аз вече дадох обяснения за това, което съм видял в странство, там, където трябва, и обясненията ми бяха намерени за задоволителни, инак нямаше да ощастливя с присъствието си този град. Смятам, че в този смисъл всичко е приключено и никому не съм длъжен да давам отчет. И е приключено не за това, че съм станал доносчик, а защото не можех да постъпя инак. Познавайки добре нещата, онези, които ме препоръчаха на Юлия Михайловна, й писаха за мен като за честен човек… Но, както и да е, всичко това са глупости, а аз съм дошъл да ви кажа нещо сериозно и добре, че отпратихте тоя вашия коминочистач. Имам една изключителна молба към вас, Андрей Антонович, и много държа на нея.

— Молба ли? Хм, моля, заповядайте, чакам и признавам — с любопитство. И въобще, искам да добавя, вие доста ме озадачавате, Пьотър Степанович.

Фон Лембке явно малко се развълнува. Пьотър Степанович прехвърли крак върху крак.

— В Петербург — почна той — бях откровен за много неща, но за някои — за това например (почука с пръст по „Светлата личност“) — премълчах, първо, защото не си го заслужават и, второ, защото съм говорил само за това, за което ме питаха. В този смисъл аз не обичам да се навирам самичък; и в това виждам разликата между подлеца и честния човек, притиснат чисто и просто от обстоятелствата… С една дума, стига за това. Е, а сега… сега, когато тези глупаци, ами когато това вече е излязло на бял свят и е в ръцете ви и виждам, че нищо няма да остане скрито от вас — защото имате око и човек не може да ви преметне, а тези глупаци, значи, продължават, аз… аз… тъй де, какво толкоз, с една дума, дошъл съм да ви помоля да спасите един човек, един глупак, може би дори луд, да го спасите в името на неговата младост, на нещастията му, в името на вашата хуманност… тъй де, в края на краищата хуманността ви не се простира само в романите, които собственоръчно изготвяте! — нетърпеливо завърши той речта си с тоя груб сарказъм.

С една дума, веднага си пролича, че това е един човек прям, но неумел и неполитичен, поради изблика на хуманни чувства и прекомерната си може би деликатност, един човек не особено умен, както моментално и изключително тънко го прецени Фон Лембке и за какъвто всъщност отдавна го смяташе, особено през последната седмица, когато насаме в кабинета си и особено нощем с всички сили го беше ругал заради необяснимите му успехи пред Юлия Михайловна.

— За кого се застъпвате и какво означава всичко това? — отново се осведоми той, мъчейки се да скрие любопитството си.

— За… за… дявол да го вземе… Какво да правя, като ви вярвам! Какво да правя, като ви имам за най-благороден човек и главното — схватлив… способен, тоест да схване… дявол да го вземе…

Горкичкият, очевидно просто не можеше да се овладее.

— Разберете ме най-сетне — продължаваше той, — разберете, че съобщавайки ви името му, аз всъщност го предавам; предавам го, нали? Не е ли тъй?

— Но как бих могъл да отгатна, щом не се решавате да ми го назовете?

— Там е работата я, ето, веднага ще ударите човека с тая ваша логика, дявол да го вземе… ох, дявол да го вземе… тая „Светла личност“, тоя „студент“ е Шатов… това е то всичко!

— Шатов ли? Тоест как така Шатов?

— „Студентът“, за когото се споменава тук, е Шатов. Той е тукашен; бивш крепостен, онзи, дето удари шамара.

— Знам, знам! — присви очи Лембке. — Но ако позволите, какво е собствено обвинението срещу него и, най-важното, за какво ходатайствате вие?

— Да го спасите ви моля, не разбирате ли! От осем години се знаем, приятел ми е бил, да речем — напираше Пьотър Степанович. — Впрочем не съм дошъл да ви давам отчет за миналото си — махна той с ръка, — важното е, че всичко това е една мизерия, това са трима души и половина, а с тия в странство и десет няма да се съберат, разбирате ли, а главното е, че разчитах на вашата хуманност, на ума ви. Че ще вникнете и ще представите цялата работа каквато си е, а не като кой знае какво, сиреч като една глупашка мечта на побъркан… от нещастия, от непрекъснати нещастия човек, а не като, дявол знае какъв, небивал противодържавен заговор!…

Той почти се задъхваше.

— Хм! Виждам, че вината за тия позиви с брадвата е негова — почти величествено заключи Лембке, — ако позволите обаче, щом е бил самичък, как е могъл да ги разпространи и тук, и в провинцията, и даже в Х-ска губерния, и… и най-сетне, главното — откъде ги е взел?

— Ами нали ви казвам, че очевидно са всичко на всичко пет души, хайде, нека са десет, зная ли аз?

— Вие ли не знаете?

— Че откъде ще зная, дявол да го вземе!

— Да, ама ето че знаете, че Шатов е един от участниците.

— Ох! — махна с ръка Пьотър Степанович, сякаш бранейки се от неумолимата прозорливост на събеседника си. — Добре, слушайте, сега ще ви кажа цялата истина: за прокламациите не знам нищо, тоест буквално нищо, дявол да го вземе, разбирате ли какво значи нищо?… Добре, добре, подпоручикът и още един-двама, някой от града… и Шатов може би, може и още някой, и това е то, казвам ви — глупост, мизерия… но аз съм дошъл заради Шатов, той трябва да се спасява, защото това стихотворение е негово, негово собствено съчинение и чрез него е напечатано в странство: това е, което го зная със сигурност, а за прокламациите не зная буквално нищо.

— Щом стиховете са негови, негови са сигурно и прокламациите. Какви данни обаче ви карат да подозирате господин Шатов?

Пьотър Степанович изглеждаше като един окончателно изкаран от релсите човек. Той измъкна от джоба си портфейла, изрови отвътре някаква бележка и я хвърли на масата.

— На ви ги данните! — викна той. Лембке разгъна бележката — оказа се съвсем късичка, всичко на всичко два реда, писана преди половин година и явно предназначена за изпращане в странство:

„Не мога да отпечатам «Светлата личност» тук и изобщо нищо не мога; печатайте я в странство.

Ив. Шатов“

Лембке се вторачи в Пьотър Степанович. Варвара Петровна правилно беше казала, че в погледа му има нещо овнешко, особено пък понякога.

— Тоест това означава — задъхваше се Пьотър Степанович, — това означава, че го е писал тук, още преди половин година, но не е могъл да го отпечата — сигурно е имал предвид някоя тайна печатница — и затова моли да му го отпечатат в странство… Не е ли ясно?

— За ясно е ясно, но към кого се обръща — това не е ясно — произнесе се Лембке с една извънредно хитра ирония.

— Към кого, към Кирилов, разбира се! Бележката е за Кирилов… Мигар не го знаехте? Най-глупавото е, че сигурно отдавна знаете и за стихотворението, и за всичко, а само пред мен се правите, че не знаете! Откъде ги имате тия стихове? Дошли са отнякъде, намерили сте начин! В такъв случай защо ме мъчите?

Той трескаво взе да бърше потта от челото си с кърпа.

— Може и да зная нещичко… — умело се изплъзна Лембке — но кой е този Кирилов?

— Нали ви казвам, инженер, не е тукашен, беше секундант на Ставрогин, маниак, побъркан човек, вашият подпоручик наистина може просто да е препил, ама тоя е напълно луд — напълно, гарантирам ви го. Ех, Андрей Антонович, да знаеше правителството какво представляват тия хора — ама без изключение, с пръст не би ги бутнало, ами всички до един в лудницата, и точка! Ох, нагледал съм се на конгресите им в Швейцария.

— Откъдето управляват тукашното движение, нали?

— Кои са те, дето управляват? Трима души и половина. Да им умреш и на управлението, и на всичкото! Да не говорим пък за това тукашното движение. Тия прокламацийки ли са им движението? Вижте само кои са завербуваните — един впиянчен подпоручик и двама-трима студенти! Вие сте умен човек, отговорете си! Защо не завербуват някои по-сериозни хора, ами само студенти и разни двайсет и две годишни пикльовци? Пък и колко ли са? Един милион копои душат подире им, а колцина намериха? Седем души. Нали ви казвам — да им умреш и на движението, и на управлението.

Лембке внимателно слушаше, но с един израз, който говореше: „Разправяй ги ти тия на старата ми шапка.“

— Но моля ви се, вие благоволихте да кажете, че бележката била адресирана за странство; но тук няма адрес. Отде ви е известно, че бележката е за господин Кирилов и за странство… и най-сетне, че действително е писана собственоръчно от господин Шатов?

— Че вземете нещо, дето е писал Шатов, и сверете. В канцеларията ви непременно ще се намери нещо с неговия почерк. А що се отнася до Кирилов — самият той ми я показа още навремето.

— Излиза, значи, че и вие…

— Е, да де, да, разбира се, излиза, че и аз. Аз и други работи съм виждал там. А колкото до стиховете — тях уж лично покойният Херцен ги бил посветил на Шатов още когато нашият се скиташе из странство — нещо като спомен от срещата, един вид похвала, препоръка, а Шатов… ох, дявол да го вземе… С една дума, Шатов ги разпространява сред младежта. Един вид мнението на самия Херцен.

— Тъй, тъй, тъй — схвана най-сетне и Лембке, — затова се чудя аз: хайде, прокламациите вече ясно, а от къде на къде стихове!

— Вие няма да разберете! Ама и аз съм един, дето съм се раздрънкал тъкмо пред вас! Вижте какво, недейте закача Шатов, а другите да вървят по дяволите! Барабар с тоя Кирилов, дето сега се спотайва в къщата на Филипов, където впрочем се спотайва и Шатов. Те мен не ме обичат, защото съм се бил върнал… но ако ми обещаете за Шатов, другите на тепсия ще ви ги поднеса до един. Разчитайте на мен, Андрей Антонович! Цялата тая жалка тайфа аз я виждам — девет-десет човека. И без това ги следя, за себе си. Трима вече ги зная — Шатов, Кирилов и онзи подпоручика. И останалите вече съм ги надушил, но… впрочем разчитайте на моя нюх. Нали ви казах, същото беше в Х-ска губерния — пипнаха двама студенти, един гимназист, двама двайсетгодишни дворяни, един учител и един шейсетгодишен, оглупял от пиянство запасен майор и туй им беше то всичкото и бъдете сигурен, че е всичкото. Там дори се учудиха, че това било всичкото. Но ми трябват шест дни; направил съм си сметката — след шест дни, не по-рано. Ако искате някакъв резултат, не ги закачайте още шест дни и ги имате от мен като по поръчка. Но закачите ли ги по-рано, птичките ще се разхвърчат. Само ми обещайте за Шатов. Да знаете, всичкото това го правя само заради Шатов… Най-доброто би било да го повикате тайно, ако ще и тук, в кабинета си, и да го поизпитате, приповдигайки малко завесата… Макар да съм сигурен, че самият той ще се хвърли в краката ви и ще се разплаче! Това е един изнервен, нещастен човек. Какво искате — жена му се шляе със Ставрогин. Вижте какво, вземете го под крилото си и той ще ви разкаже всичко. Но ми трябват шест дни… А главното, главното — нито думица на Юлия Михайловна. Пълно мълчание. Можете ли да мълчите?

— Какво? — ококори се Лембке. — Ама вие мигар нищо не сте… разкрили пред Юлия Михайловна?

— Пред нея? Боже съхрани и помилуй! Ех, Андрей Антонович! Вижте какво ще ви кажа: много ценя приятелството й, много я уважавам… и тъй нататък, значи… но тия грешки аз не ги правя. Не й противореча, защото да й се противоречи е опасно, вие впрочем го знаете. Възможно е да съм й подметнал нещичко, защото тя го обича това, но да й разказвам, както сега на вас с имена или нещо друго — за кого ме вземате, моля ви се! Че аз защо се обръщам сега към вас? Защото сте мъж, все пак сериозен човек, с опит, дето се казва — стара служба. Виждали сте ги всякакви. В тия работи сте врели и кипели, още от Петербург знаете наизуст всяка стъпка. Че аз само да спомена пред нея тия две имена например, тя тъй ще удари барабана, че… Нали знаете, че си е наумила чак Петербург да смайва оттука. Не-е, много е припряна, ама много.

— Да, тя си го има малко тоя луфт — не без удоволствие измърмори Андрей Антонович, ужасявайки се същевременно, че тоя простак се осмелява да се изразява за Юлия Михайловна прекалено свободно. На Пьотър Степанович обаче вероятно му се струваше, че това е малко и че трябва още да натисне педала, та още да поласкае и съвсем да покори Лембката.

— Именно луфт — потвърди той, — тя може да е жена гениална и, да го кажем — литературна, но — ще подплаши пилците. Не шест дни, шест часа няма да издържи. Ех, Андрей Антонович, не искайте от една жена шестдневен срок! Нали ми признавате известна опитност, тоест не изобщо, а само по тази част; и аз не съм вчерашен и го знаете, че не съм вчерашен. Тия шест дни не ви ги искам от слободия, а защото са ми нужни.

— Чух, че… — не се решаваше да изкаже мисълта си Лембке, — чух, че връщайки се от странство, сте изявили където трябва… нещо като разкаяние?

— Каквото било — било.

— Аз също, разбира се, не бих желал да навлизам… но все ми се струваше, че досега тук говорехте в един съвсем друг стил, за християнската вяра например, за обществената наредба и най-сетне за правителството…

— Какво значение има какво говоря. Аз и сега го говоря същото, само че тия идеи не трябва да се прокарват така, както са тръгнали тия глупаци, там е работата. Тъй де, какво от това, че някой ухапал някого по рамото? Нали и вие се съгласихте с мен, само дето казвахте, че било рано.

— Аз не с това бях съгласен и не за това казвах, че е рано.

— Ама вие май всяка дума слагате на кантара, хе-хе! Предпазлив човек! — развесели се изведнъж Пьотър Степанович. — Вижте какво, драги, ами че нали трябваше да се опознаем. Тъкмо затова ви говорех в тоя моя стил. Да не мислите, че само с вас, с мнозина съм се запознавал по тоя начин. Може пък да съм искал да ви опозная характера.

— Че защо ще ви е моят характер?

— Де да знам защо (пак се разсмя). Вижте какво, скъпи и многоуважаеми Андрей Антонович, вие сте хитър, но дотам още не се е стигнало и сигурно няма да се стигне, разбирате ли ме? Може би ме разбирате? Като се върнах от странство, аз наистина дадох обясненията си там, където трябва — не знам наистина защо човек с известни убеждения да не действа в полза на искрените си убеждения… — но поне сега-засега от онова място не ми е възлагано нищо относно характера ви и прочие, поне засега не съм се нагърбвал с подобна задача. Ами съдете сам: можех ли например да не ви съобщавам тия две имена, а да ида направо горе, там, дето давах първоначалните си обяснения? И ако ще говорим за пари или някакви други изгоди, направо се минавам, защото сега благодарността ще я получите вие, а не аз. Но го правя единствено заради Шатов — благородно прибави Пьотър Степанович, — само заради Шатов, заради старото ни приятелство… е, а що се отнася до другото, като вземете перото да пишете дотам… е, може да драснете една похвала, ако поискате… няма да ви противореча, нали, хе-хе! Adieu обаче, заседях се при вас, пък и не биваше да дрънкам толкова! — прибави той доста мило и стана от дивана.

— Напротив, много се радвам, че нещата, тъй да се каже, се изясняват — стана и Фон Лембке, който също тъй бе придобил любезен (вероятно под влиянието на последните думи) израз. — С признателност приемам вашите услуги, бъдете сигурен, че всичко, което зависи от мен относно отзива за усърдието ви, ще бъде…

— Шестте дни, главното са тия шест дни и през тия дни да не сте шавнали, това ми трябва!

— Тъй да бъде.

— Много естествено, не ви връзвам ръцете, нямам това право. В края на краищата не можете да оставите всичко на произвола. Само да не разтревожите преждевременно гнездото — това е, за което разчитам на вашия опит и ум. Щото сигурно не са малко и вашите копои, дето тичат подире им като хрътки, нали, хе-хе! — весело и лекомислено (като всеки млад човек) изтърси изведнъж Пьотър Степанович.

— Не е съвсем тъй — мило се изплъзна от отговор Лембке. — Само на младежта тъй й се струва, че уж имаме от всичко по много… Впрочем позволете още две думи: щом този Кирилов е бил секундант на Ставрогин, то следва, че и господин Ставрогин…

— Какво Ставрогин?

— Сиреч щом са такива приятели?

— Е, не, не, не и не! Колкото и да сте хитър, тук не улучихте. И дори ме учудвате. Аз пък мислех, че разполагате със сведения по този въпрос… Хм, Ставрогин е нещо напълно противоположно, тоест напълно… Avis au lecteur^[6].

— Тъй ли? И смятате, че е възможно? — недоверчиво произнесе Лембке. — Юлия Михайловна ми съобщи, че по нейни сведения от Петербург той е човек, на когото са дадени известни, тъй да се каже, указания…

— Нищо не знам, нищо не знам, абсолютно нищо. Adieu. Avis au lecteur! — отсече Пьотър Степанович, съвсем откровено показвайки, че не желае да отговаря.

И се понесе към вратата.

— Един момент, Пьотър Степанович — върна го Лембке, — само за момент, само още един дребен въпрос и няма да ви задържам повече.

Бръкна в чекмеджето си и извади някакъв плик.

— Вижте, моля, ето ви още едно екземплярче от същата категория; и това е доказателството, че ви се доверявам в най-висша степен. Прегледайте го и ми кажете мнението си.

В плика имаше едно много странно анонимно писмо, адресирано до самия Лембке и получено предишния ден. За голямо свое неудоволствие Пьотър Степанович прочете дословно следното:

„Ваше превъзходителство!

Защото сте такъв по чин! С настоящото Ви известявам за покушението срещу живота на генералските особи и отечеството. Защото работата избива нататък. Собственоръчно съм разпространявал, постоянно и години наред. Същото и относно безбожието. Гласи се бунт, а прокламациите са няколко хиляди и не ги ли изземе началството овреме, подир всеки ще хукнат с изплезени езици по сто души, защото много нещо е обещано за награда, а простият народ си е прост, пък да не говорим за водката. Народът му има уважението, на виновника сиреч, и разсипва тогова и оногова, в което моя милост не е участвал, и понеже ме е, значи, страх и от тия, и от ония, се разкайвам, значи, по причина, че за мене няма мърдане. И ако сте желателен за едно донесенийце относно спасението на отечеството, както и на църквите и иконите — едничък аз го мога. Обаче, значи, единствено срещу опрощение от Третото отделение — телеграфически незабавно и единствено за мен, а останалите да си теглят последствията. Като за сигнал туряйте всяка вечер в седем часа на прозорчето на портиера свещ. Видя ли я, значи, ще повярвам и коленопреклонно ще Ви се явя и ще целуна столичната длан, обаче при условие да ми се отпусне пенсия, понеже инак няма как да преживявам. И Вие няма да се каете, понеже ще Ви излезе късметът за някое орденче. Трябва само всичко да остане шито-покрито, щото ще ми извият врата. Оставам окаян слуга на Ваше превъзходителство. С коленопреклонение лежи в нозете Ви разкаялият се свободомислещ Incognito“

Фон Лембке обясни, че писмото се озовало в стаичката на портиера, когато същият се бил отлъчил за малко.

— Е, и като как си я представяте тая? — почти грубо запита Пьотър Степанович.

— Бих допуснал, че тоя анонимен пасквил е една подигравка.

— Най-вероятно да е така. Вас трудно ще ви преметнат.

— Аз най-вече защото е много глупаво.

— Получавали ли сте друг път подобни пасквили?

— На два пъти и все анонимни.

— То се знае, да не искате да се подпишат. Друг стил? Друга ръка?

— Друг стил и друга ръка.

— И все такива просташки?

— Просташки и… как да ви кажа, гадни.

— Е, щом е тъй, значи и сега е същото.

— Най-вече защото е крайно просташко. Защото ония са начетени хора, едва ли пишат по този начин.

— Да, да, да…

— Ами ако някой наистина иска да съобщи?

— Изключено — сухо отряза Пьотър Степанович. — Какво значи тая телеграма от Третото отделение и тая пенсия? Очевиден пасквил.

— Да, да — засрами се Лембке.

— Вижте какво, я ми го дайте това на мен. Със сигурност ще ви го намеря кой е. Преди тях ще го намеря.

— Вземете го — съгласи се Лембке след известно впрочем колебание.

— Показвали ли сте го някому?

— Не, как може, никому.

— Сиреч и на Юлия Михайловна?

— Пази боже! И за бога, и вие не й го показвайте! — викна Лембке изплашено. — Тя ще бъде потресена… и ужасно ще ми се разсърди.

— Да, вие пръв ще си изпатите, ще каже, че сте си го заслужили, щом ви пишат по тоя начин. Знаем я женската логика. Е, хайде, довиждане. Може би още след три-четири дни ще ви представя тоя съчинител. Не забравяйте обаче уговорката ни!

IV

Пьотър Степанович може и да не беше глупав човек, но Федка Каторжника вярно беше казал за него, че „какъвто си го измисли човека — за такъв го води“. И сега беше излязъл от Фон Лембке, напълно сигурен, че поне шест дни са му в кърпа вързани, а тоя срок му бе крайно необходим. Но се лъжеше, защото всичко се градеше на това, че от самото начало си беше „измислил“ Андрей Антонович като един пълен глупак.

А като всички болезнено мнителни хора Андрей Антонович първоначално посрещаше всяко излизане от прага на неизвестността със страшна радост и доверие. Независимо от някои затруднения и усложнения новият обрат на нещата отначало му изглеждаше твърде привлекателен. Най-малкото — разсейваха се досегашните съмнения. Освен това толкова се бе изморил през последните два дни, толкова измъчен и безпомощен се чувстваше, че душата му по неволя жадуваше за малко спокойствие. Но, уви, не мина много време и той отново се разтревожи. Продължителният престой в Петербург бе оставил в душата му неизличими следи. Официалната, че дори и поверителната история на „новото поколение“ му бе твърде добре известна — беше любопитен човек и колекционираше прокламации, — но тъй и не бе разбрал същината й. А сега се чувстваше като в истински дебри: с всичките си инстинкти усещаше, че в думите на Пьотър Степанович има някакво изключително несъответствие, нещо извън всички форми и условия. „Същевременно обаче — разсъждаваше той, губейки се в догадки — един дявол знае какво става в това «ново поколение».“

И като че ли нарочно тъкмо в тоя момент Блюм отново се появи на вратата. Дебнал беше само да си излезе Пьотър Степанович. Тоя Блюм се падаше дори някакъв далечен роднина на Андрей Антонович, но този факт открай време най-старателно се укриваше. Моля читателя за извинение, но ще трябва да отделя на тая жалка личност поне няколко думи. Блюм беше от породата на „изпадналите немци“ — и не поради пълната си некадърност, а просто неизвестно защо. „Изпадналите немци“ не са мит, а действително съществуват и дори си имат в Русия своя собствена физиономия. Андрей Антонович цял живот бе изпитвал към него трогателно съчувствие и със собственото си издигане, доколкото можеше, издигаше на някоя подведомствена службица и него; но на Блюм все не му вървеше. Ту ще съкратят тъкмо тоя щат, ту ще се смени началството, а веднъж насмалко да го дадат под съд покрай другите. Беше изпълнителен, но някак прекомерно, в ущърб на себе си мрачен; беше висок, прегърбен, рижав, вечно умърлушен, че и сантиментален дори, изобщо — смачкан, но това не му пречеше да е упорит и настойчив като истински вол — макар винаги не на място. И той, и жена му, и многобройната му челяд изпитваха към Андрей Антонович дългогодишна и благоговейна привързаност. Андрей Антонович беше единственият човек, който го обичаше. Юлия Михайловна моментално го бе бракувала, но и тя не успя да прекърши тая привързаност на мъжа си. Впрочем това бе първата им съпружеска кавга, и то веднага след сватбата, още през първите медени дни, когато най-неочаквано се беше натъкнала на старателно укривания до момента Блюм и на оскърбителната тайна на роднинството. Андрей Антонович го бе ударил на молба, по най-трогателен начин разказа цялата история на Блюм и тяхното приятелство, започнало още от детските години, но Юлия Михайловна се смяташе навеки опозорена и дори пусна в ход припадъците. Фон Лембке обаче не отстъпи ни на йота и заяви, че за нищо на света няма да изостави Блюм и няма да го разкара, тъй че накрая тя дори се учуди и се видя принудена да разреши съществуването му. Решено бе обаче, че тайната за роднинството ще се пази — стига да е възможно — още по-строго, отколкото досега, и че Блюм ще си смени дори имената, тъй като по едно съвпадение и той се казваше Андрей Антонович. В града Блюм не направи никакви визити, дори не се запозна с никого с изключение на аптекаря — също немец, и заживя както винаги скъпернически и усамотено. Литературните прегрешения на Андрей Антонович отдавна не бяха тайна за него. Нещо повече, той май беше единственият участник в тайните литературни четения на своя патрон и по шест часа наред седеше като истукан, потеше се и с все сили се напъваше да не заспи и да се усмихва, слушайки романа. И само у дома си заедно със своята кльощава и дългокрака съпруга оплакваха своя благодетел заради тая му злочеста слабост към руската литература.

Андрей Антонович хвърли страдалчески поглед на появилия се Блюм.

— Блюм, много те моля да ме оставиш сега на спокойствие — почна той забързано и тревожно, желаейки очевидно да отклони продължението на прекъснатия от идването на Пьотър Степанович одевешен разговор.

— И все пак всичко това може да се изпипа най-деликатно и без всякакъв шум; имате ги всички пълномощия — почтително, но упорито настояваше на нещо Блюм, като все повече се превиваше надолу и ситно-ситно пристъпваше към Андрей Антонович.

— Блюм, ти си ми предан и услужлив до такава степен, че като те гледам, просто примирам от страх.

— Все ще кажете нещо остроумно и доволен от казаното, спите спокойно, но по тоя начин самият вие си навреждате.

— Блюм, току-що се убедих, че всичко това не е тъй, не е тъй!

— Дали пък не от приказките на тоя фалшив и порочен младеж, когото самият вие подозирате? Виждам, надделял е с лицемерните си похвали за вашия талант по литературната част.

— Блюм, ти просто си нямаш представа от нищо; проектът ти е просто нелеп, казвам ти го. Нищо няма да намерим, а ще се вдигне шум до небето, после ще ни вземат на подбив, после Юлия Михайловна…

— Положително ще намерим всичко желателно и търсено — пристъпваше напред Блюм, слагайки ръка на сърцето, — огледът ще е внезапен, рано сутринта, при най-строго съблюдаване на всичката деликатност към даденото лице и предписаната законна форма. Лямшин и Телятников със сигурност изтъкват, че ще намерим всичко най-желателно. Младежите са бивали там многократно. Самият господин Верховенски не може да разчита на ничие благосклонно внимание. Генералшата Ставрогина явно е вдигнала ръце от него, а всеки честен човек — ако ги има в тоя просташки град — е убеден, че източникът на неверието и социалното учение винаги се е крил именно там. Държи забранени книги — „Мислите“ на Рилеев, всички съчинения на Херцен… Аз за всеки случай разполагам с един приблизителен каталог…

— О, господи, тези книги ги има всеки, колко си ми наивен, Блюм!

— И множество прокламации — продължаваше Блюм, пропущайки забележките. — В резултат непременно ще влезем в дирите на истинските тукашни прокламацийки. Тоя, младият Верховенски, ми е твърде и твърде подозрителен.

— Но ти смесваш бащата и сина. Те не се разбират, синът открито осмива баща си.

— Това е само маска.

— Блюм, ти си се врекъл да ме довършиш! Помисли си само — все пак той е една видна личност тука. Бил е професор, знаят го, ще вдигне врява и целият град моментално ще се разприказва, и да оставим всичко, ами… помисли си само какво ще направи Юлия Михайловна!

Блюм не чуваше нищо и продължаваше да напира.

— Бил е само доцент, всичко на всичко един доцент, а по чин — най-обикновен колежки асесор^[7], и то в оставка — удряше се той по гърдите. — Никакви награди и отличия, уволнен от служба по подозрение за замисли срещу правителството. Държан е под таен надзор и без съмнение още го държат. И предвид разкритите сега безредици дългът ви непременно го изисква. Вие обаче пропущате случая да се отличите, подкрепяйки същинския виновник.

— Юлия Михайловна! Махай се, Блюм — викна внезапно Фон Лембке, дочувайки от съседната стая гласа на съпругата си.

Блюм трепна, но пак не се предаваше.

— Разрешете, разрешете ми — напираше той, притискайки още по-силно ръце към гърдите.

— Махай се! — скръцна със зъби Андрей Антонович. — Прави каквото знаеш… после. О, боже мой!

Драперията се повдигна и се появи Юлия Михайловна. Съзирайки Блюм, тя величествено се спря и го погледна тъй високомерно и обидено, сякаш тоя човек я оскърбяваше със самото си присъствие. Блюм й се поклони дълбоко, почтително и просто сгърчен от почит, се заизнизва на пръсти към вратата, дори с малко разперени встрани ръце и длани.

Дали защото наистина бе схванал последното истерично възклицание на Андрей Антонович за пряко разрешение да постъпи според както го искаше, дали в случая си беше поизкривил душата с оглед преките интереси на своя благодетел и бидейки твърде сигурен, че всичко ще се увенчае с един добър край — но, както ще видим по-долу, от тоя разговор между началник и подчинен произлезе нещо съвсем неочаквано, нещо, което получи гласност, разсмя мнозина, предизвика жестокия гняв на Юлия Михайловна и по тоя начин окончателно обърка Андрей Антонович, който в самия разгар на събитията се оказа изпаднал в най-плачевна нерешителност.

V

Тоя ден се случи тежък за Пьотър Степанович. Излизайки от Фон Лембке, веднага се бе затирил към улица „Богоявленская“, но минавайки по улица „Бикова“ покрай къщата, дето живееше Кармазинов, внезапно се спря, ухили се и влезе. Посрещнаха го с: „Господарят ви чака“, което силно го заинтригува, понеже ни най-малко не бе предупреждавал за своята визита.

Но великият писател действително го очакваше и дори още вчера и завчера. Още преди четири дни му бе връчил ръкописа си „Merci“^[8] — който възнамеряваше да прочете на литературното утро по време на празника на Юлия Михайловна — и го бе направил от любезност, напълно сигурен, че възможността да се запознае предварително с великото произведение приятно ще поласкае самолюбието му. Пьотър Степанович много отдавна бе забелязал, че този суетен, разглезен и оскърбително недостъпен за простосмъртните господин, този „почти държавен ум“ чисто и просто му се подмазва, при това с една крайно нетърпелива настойчивост. Мисля, че накрая нашият човек се беше досетил, че го смятат ако не за хороводец на всичко, що е тайно-революционно в Русия, то поне за един от най-посветените в тайните на руската революция хора и за човек с безспорно влияние сред младежта. Настроенията на „най-умния човек в Русия“ интересуваха Пьотър Степанович, но поради някои причини до тоя момент бе избягвал разговора.

Великият писател живееше в дома на сестра си — помешчица, омъжена за известен камерхер. И двамата съпрузи благоговееха пред прочутия си роднина, но за най-голямо свое съжаление при сегашното му идване бяха в Москва, тъй че честта да го приеме се бе паднала на една много далечна, бедна роднина на камерхера — една старица, която открай време живееше у тях и водеше цялото домакинство. С пристигането на господин Кармазинов цялата къща бе почнала да ходи на пръсти. Старицата, кажи-речи, всекидневно докладваше в Москва как е прекарал нощта, какво е благоволил да похапне, а веднъж бе пратила дори телеграма с известието, че след един официален обяд у градоначалника се наложило да поеме една лъжица лекарство. Почти не се осмеляваше да влиза в стаята му, макар че той се държеше любезно, впрочем доста сухо, и я заговаряше само при нужда. Пьотър Степанович влезе тъкмо в момента, когато негова милост нагъваше обичайното си сутрешно котлетче с половин чаша червено вино. Пьотър Степанович беше идвал и друг път и го беше заварвал все на закуска, но оня най-спокойно си дояждаше котлетчето в негово присъствие, без нито веднъж да му предложи нещо. След котлетчето му се поднасяше и едно кафенце. Прислужваше лакей с фрак, меки плъстени ботуши и ръкавици.

— А-а! — повдигна се Кармазинов от дивана, бършейки устни с кърпата, и с израз на най-сърдечна радост разтвори ръце за прегръдка и целувка — един навик, който веднага придобиват всички руси, щом имената им нашумят. Пьотър Степанович обаче имаше вече опит и знаеше, че онзи уж посяга да се целуват, но всъщност само подлага бузата си^[9] и затова и той на свой ред направи същото — двете бузи се допряха. Кармазинов обаче се направи, че нищо не забелязва, седна на дивана, мило посочи на Пьотър Степанович креслото и онзи побърза най-безцеремонно да се разположи отсреща му.

— Сигурно вече сте… Може би ще закусите с мен? — попита домакинът, изменяйки тоя път на обичая си, но, разбира се, с тон, който просто диктуваше един вежлив отказ. Пьотър Степанович обаче тутакси изяви желание да закуси. Сянка на обида и изненада помрачи лицето на домакина, но само за миг; и все пак, когато малко нервно позвъни на слугата и поръча още една закуска, въпреки цялото си възпитание не можа да сдържи презрителните интонации.

— Какво ще обичате — котлетче или кафе? — осведоми се той още веднъж.

— И котлетче, и кафе, и вино наредете да донесат, нещо изведнъж огладнях — спокойно отвърна Пьотър Степанович, разглеждайки внимателно костюма на домакина. Господин Кармазинов беше облечен с някакво подплатено домашно елече, нещо като жакет, със седефени копченца, но възкъсичко, което не вървеше на добре охраненото му коремче и добре закръгленото начало на краката му. Но в края на краищата всеки си има вкус. Макар в стаята да беше топло, краката му бяха увити с малко карирано вълнено одеяло.

— Да не би да сте болен? — попита Пьотър Степанович.

— Не, не съм болен, но ме е страх, че тоя климат ще ме разболее — отвърна писателят с кресливия си глас, впрочем изговаряйки думите някак нежно и с едно мило дворянско фъфлене. — Още вчера ви очаквах.

— Тъй ли? Мигар съм обещавал?

— Не, но ръкописът ми е у вас. Не го ли… прочетохте ли го?

— Ръкопис ли? Какъв ръкопис? Кармазинов ужасно се изненада.

— Обаче ми го носите, нали? — разтревожи се той внезапно и дотам, че престана да яде и уплашено се загледа в Пьотър Степанович.

— А-а, онова ли, „Bonjour“ ли беше, как беше…

— „Merci“.

— Все тая. Аз пък съвсем забравих; и не съм го чел, не, нямах време. Не знам наистина, в джобовете го няма… трябва да е на масата ми у дома. Не бойте се, ще се намери.

— Не, не, най-добре още сега ще пратя някой у вас. Може да изчезне, може да го откраднат най-сетне.

— Притрябвало му е на някой! Ама какво се уплашихте толкова? Нали, както казва Юлия Михайлова, винаги си имате по няколко преписа — един в странство при нотариуса, друг в Петербург, трети в Москва, освен това в банката ли беше, не знам…

— Да, но Москва може да пламне и изгори, а с нея и ръкописът ми. Не, не, по-добре още сега ще пратя у вас.

— Чакайте, ето го! — измъкна Пьотър Степанович от задния си джоб цяла пачка пощенски листове за писма. — Поизмачкал се е малко, но нищо. Представяте ли си, както сте ми го дали тогава, така си е стоял в задния ми джоб при носната кърпа; забравил съм го.

Кармазинов с истински трепет пое ръкописа, внимателно го огледа, преброи страниците и почти благоговейно го постави върху специалната масичка до себе си — но тъй, че непрекъснато да му е под око.

— Вие, изглежда, не сте много по четенето? — изсъска той, не можа да се сдържи.

— Не особено.

— А пък колкото до руската белетристика — никак, тъй ли?

— Руската белетристика ли? Момент, май съм чел нещо… „По пътя“ ли беше… „Над пътя“ ли… или „Разпътица“… не, не помня. Отдавна беше, преди пет години. Нямам време.

Последва известно мълчание.

— Още с пристигането си уверих всички, че сте извънредно умен човек, и сега май всички са пощурели по вас.

— Благодаря ви — спокойно отвърна Пьотър Степанович. Донесоха закуската. Пьотър Степанович с изключителен апетит се нахвърли на котлетчето, моментално го излапа, изпи виното и изсърба кафето.

„Тоя простак — гледаше го замислено отстрани Кармазинов, дояждайки последното късче от порцията си и допивайки последната глътчица вино, — тоя простак вероятно вече е разбрал цялата язвителност на последната ми фраза… а пък ръкописа го е изгълтал, разбира се, на един дъх, но ми прави фасони. Но може пък и да не лъже, а да е съвсем искрено глупав. Впрочем гениалния човек аз го обичам малко глупав. Да не би пък наистина да е някой от гениите им, впрочем да върви по дяволите.“ Стана от дивана и взе да кръстосва от единия до другия край на стаята — правеше го всеки път след закуска за раздвижване.

— Скоро ли си заминавате? — попита Пьотър Степанович от креслото, палейки цигара.

— Аз собствено дойдох да продам имението си и сега завися от моя управител.

— А не се ли върнахте, защото след войната там се очакваше епидемия?

— Н-не, не само заради това — благодушно продължи господин Кармазинов, бодро подритвайки с дясното си краче при всяко обръщане в ъгъла, впрочем съвсем лекичко. — Аз действително възнамерявам да живея колкото се може по-дълго — подсмихна се той малко язвително. — В руското дворянство има нещо, което извънредно бързо се износва — във всички отношения. Но аз искам да се износя колкото се може по-късно и сега окончателно се преселвам в странство; там и климатът е по-добър, и къщите са тухлени, и всичко е по-здраво. Европа, мисля, ще издържи поне докато съм аз жив. Как мислите?

— Отде да знам.

— Хм! Ако тамошният Вавилон действително рухне и се сгромоляса с гръм и трясък (в което съм напълно съгласен с вас, макар и да смятам, че няма да го доживея), то у нас в Русия, общо взето, няма и какво да рухва. У нас няма да има руини, а всичко ще се превърне направо в кал. На тоя свят няма нищо по-безпомощно и по-безсилно от светата ни Рус. Простия народ все още го крепи някак руският бог; но по последни данни тоя руски бог е твърде неблагонадежден и едва устоя на селската реформа, във всеки случай — доста се поразклати. А сега и железниците, и вие… не, на руския бог съвсем не мога да разчитам.

— А на европейския?

— Не вярвам нито на единия, нито на другия… Мен ме оклеветиха пред руската младеж. Винаги съм съчувствал на движението й. Показаха ми тия, тукашните позиви. Гледат на тях с недоумение, защото всички се плашат от формата, но всички са убедени в могъществото им, макар и да не го съзнават. Всичко се сгромолясва и всички знаят, че няма спасение. Лично аз съм убеден в успеха на тази тайнствена пропаганда дори само за това, че сега тъкмо Русия е онова място в света, където всичко може да стане, без да срещне ни най-малкия отпор. Много добре разбирам защо по-състоятелните руснаци бягат в странство и от година на година все повече и повече. Това е просто инстинкт. Когато корабът потъва, плъховете първи го напускат. Светата Рус е страна древна, бедна и… опасна, страна на суетните бедняци във висшите си слоеве и на порутените колиби в огромното си мнозинство. Ще се зарадва на всеки изход, стига само да й го покажат. Единствено правителството все още иска да се съпротивява, но размахва тоягата в тъмното и удря по своите. Тук всичко е обречено и осъдено. Русия, такава, каквато е — няма бъдеще. Аз станах немец и го смятам за чест.

— Бяхте почнали за прокламациите. Доизкажете се, как гледате на тях?

— Всички ги е страх от тях, ще рече, че са могъщи. Открито разобличават лъжата и доказват, че у нас няма за какво да се хванем и няма на какво да се опрем. Те говорят, когато всички мълчат. Най-привлекателното в тях (въпреки формата) е нечуваната досега смелост истината да се гледа право в очите. Само едно-единствено руско поколение притежава способността да гледа истината право в очите. Не, в Европа още не са тъй смели: там е царството на зидовете, там още има на какво да се опрат. Доколкото виждам и доколкото мога да съдя, цялата същност на руската революционна идея се заключава в отрицанието на честта. На мене ми допада, че това е казано тъй смело и безстрашно. Не, в Европа това все още няма да го разберат, а у нас тъкмо по това ще лапнат. За руския човек честта е само едно ненужно бреме. Винаги е била бреме, през цялата му история. Едно открито „право на безчестие“ най-лесно ще го увлече. Аз съм от старото поколение и признавам, все още държа на честта, но то е само по навик. Просто старите форми ми харесват сигурно от малодушие — нали все някак трябва да си изживеем годините.

И изведнъж млъкна.

„Аз обаче говоря, говоря — помисли си той, — а той през всичкото време мълчи и оглежда. Дошъл е, за да му задам въпроса направо. И ще му го задам.“

— Юлия Михайловна ме помоли да ви подпитам някак, какъв е сюрпризът, който готвите за бала вдругиден? — попита внезапно Пьотър Степанович.

— Да, действително ще бъде сюрприз и действително ще предизвикам изумление… — поизпъчи се Кармазинов, — но няма да ви разкрия тайната.

Пьотър Степанович не настоя.

— Тук имало някакъв Шатов — осведоми се великият писател — и, представете си, да не знам досега!

— Много приятна личност. А защо ви е всъщност?

— А, няма нищо, просто чух, че говорил разни неща. Той е, дето удари шамар на Ставрогин, нали?

— Той.

— А що за птица е тоя Ставрогин?

— Не знам: женкар някакъв.

Кармазинов люто бе намразил Ставрогин, защото оня си бе поставил за цел изобщо да не го забелязва.

— Ако осъществите някога онова, което се проповядва в прокламациите — каза той, подхилвайки се, — тоя женкар ще увисне вероятно на първото дърво.

— Може и по-рано — каза внезапно Пьотър Степанович.

— Така и трябва — вече без смях и някак твърде сериозно потвърди Кармазинов.

— Веднъж вече го казахте и аз му го предадох.

— Как, наистина ли му предадохте? — пак се разсмя Кармазинов.

— Отговори ми, че ако той увиснел, на вас ви стигало един хубав бой, но не така, за докачена чест, а истински бой, както се пердаши мужик.

Пьотър Степанович взе шапката си и стана. Кармазинов му протегна на сбогуване двете си ръце.

— Ами ако — изписука той внезапно с медения си гласец и с някаква особена интонация, без да пуска ръцете му, — ами ако наистина е писано да се осъществи… всичко това… което се замисля, то… кога би могло да се очаква да стане?

— Че отде да знам — малко троснато отговори Пьотър Степанович. Двамата втренчено се гледаха в очите.

— Примерно? Приблизително? — още по-сладко изписука Кармазинов.

— Ще сварите и да продадете имението, и да офейкате ще сварите — още по-грубо измърмори Пьотър Степанович. Двамата още по-втренчено се загледаха един в друг.

Настъпи минута мълчание.

— В началото на идния май ще започне, а по Покров всичко ще е свършено^[10] — отсече внезапно Пьотър Степанович.

— Най-искрено ви благодаря — с чувство каза Кармазинов, стискайки му ръцете.

„Ще свариш, плъх неден, да избягаш от кораба! — мислеше си Пьотър Степанович, излизайки на улицата. — Е, щом и тоя «почти държавен ум» толкова сериозно се осведомява за деня и часа и тъй почтително благодари за полученото сведение, какво ни остава на нас, освен да си вярваме. (Ухили се.) Хм! А тоя наистина не е най-глупавият от тях и… чисто и просто един побягнал плъх; такива не правят доноси!“

И хукна към улица „Богоявленская“, към къщата на Филипов.

VI

Пьотър Степанович се отби най-напред при Кирилов. Завари го както обикновено самичък — стоеше по средата на стаята и правеше гимнастика, сиреч беше разкрачил крака и въртеше по някакъв особен начин ръце над главата си. На пода се търкаляше топка. Масата още не бе разтребена от закуска, но чаят беше вече изстинал. Пьотър Степанович се спря за малко на прага.

— Виждам, че полагате доста грижи за здравето си — каза той високо и весело, влизайки в стаята, — ех, че хубава топка, гледай как подскача! И тя ли е за гимнастика?

Кирилов надяна сюртука си.

— Да, и тя е за здравето — избъбри той сухо, — сядайте.

— Впрочем аз съвсем за малко. А впрочем защо не, ще седна. Здравето си е здраве, но съм дошъл да ви напомня за нашето споразумение. Наближава, тъй да се каже, да удари часът — завърши той, правейки неумел опит да се пошегува.

— Кое споразумение?

— Как кое споразумение? — сепна се Пьотър Степанович и дори се изплаши.

— Това не е споразумение и не е задължение, не съм обвързан с нищо, грешка от ваша страна.

— Чакайте, ама какво е това от вас? — чак подскочи Пьотър Степанович.

— Такава е волята ми.

— Каква е тя?

— Предишната.

— Тоест как да го разбираме? Значи ли това, че държите на по-предните си намерения?

— Значи. Само споразумение няма и не е имало никакво обвързване. Такава е била волята ми и сега пак — единствено моята воля решава.

Кирилов обясняваше троснато и презрително.

— Добре де, добре, нека нашата воля да си решава, стига да не си промени решението — с израз на задоволство седна на мястото си Пьотър Степанович. — Вие пък се хващате за думата. И изобщо напоследък сте станали много крив, аз затова избягвах да дохождам. Бях впрочем напълно сигурен, че не ще измените.

— Никак не ви обичам вас; но бъдете напълно сигурен. Макар че измени, не измени — не признавам.

— Вижте какво сега — отново се засуети Пьотър Степанович, — все пак би трябвало да си поговорим за някои неща, та да не станат грешки. Работата изисква точност, а вие ужасно ме стряскате с тия ваши приказки. Съгласен ли сте да поговорим?

— Говорете — отсече Кирилов и заби поглед в ъгъла.

— Вие вече отдавна сте решили да сложите край на живота си… тоест имахте такова намерение. Правилно ли се изразих? Не бъркам ли нещо?

— И сега имам.

— Прекрасно. При това не забравяйте, че никой не ви е принуждавал!

— Има си хас! Колко глупаво говорите.

— Правилно, правилно; много глупаво се изразих. Не ще и дума, че би било крайно глупаво да ви принуждават за подобно нещо. Но да продължим: вие бяхте член на организацията още при старата й наредба и още тогава сте го признали пред един неин член.

— Нищо не съм признавал, а просто му казах.

— Тъй де, тъй. То би било смешно да си „признавате“, това да не е изповед? Просто сте му казали, чудесно.

— Не, не е чудесно, защото много дърдорите. Нито съм длъжен да ви давам отчет, нито сте тоя, който ще разбере мойта идея. Искам да сложа край на живота си, защото имам такава идея, защото не желая страха от смъртта, защото… защото това не е ваша работа… Какво? Чай ли искате? Студен е. Чакайте, ще ви дам друга чаша.

Пьотър Степанович наистина бе посегнал за чайника и търсеше празна чаша. Кирилов отиде до долапа и донесе чиста чаша.

— Току-що закусвах у Кармазинов — каза гостът, — после се изпотих от приказките му, после тичах за насам и пак се изпотих, страшно ожаднях.

— Пийте. Хубаво е студен чай.

Кирилов пак седна на стола и заби поглед в ъгъла.

— В организацията възникна мисълта — продължи той със същия тон, — че мога да съм й полезен, ако се самоубия, и че когато забъркате тук нещо и почнат да търсят виновните, ще се застрелям и ще оставя писмо, че аз съм го направил, тъй че година да не могат да ви подозират.

— Поне няколко дни; но и един да е — пак е от полза.

— Добре. В този смисъл ми казаха, че ако искам — да почакам. Казах им, че ще почакам, докато организацията го насрочи, защото ми е все едно.

— Да, но спомнете си, че се задължихте по никой начин да не съчинявате предсмъртното си писмо без мен и веднага щом пристигнете в Русия, да сте на мое… с една дума, на мое разположение, тоест единствено за случая, естествено, а във всяко друго отношение сте, разбира се, свободен — почти любезно прибави Пьотър Степанович.

— Не съм се задължавал, съгласих се, защото ми е все едно.

— Чудесно, чудесно, ни най-малко не възнамерявам да засягам самолюбието ви, но…

— Не е до самолюбието.

— Но спомнете си, че ви бяха събрани сто и двайсет талера за път, ще рече, взели сте пари.

— Нищо подобно — пламна Кирилов, — парите не бяха за това. Това не се плаща.

— Понякога се плаща.

— Пак вашите лъжи. Аз се обадих с писмо от Петербург, а в Петербург ви броих сто и двайсет талера на ръка… и те са изпратени — стига да не сте ги задържали вие.

— Добре, добре, нищо не оспорвам, пратени са. Главното е, че не се отмятате от предишното си намерение.

— Не се отмятам. Явите ли се и кажете ли — „време е“, — всичко ще изпълня. Какво, наближило ли е?

— Малко остава, дни… Но помнете, че писмото ще съчиняваме заедно, същата тази нощ.

— Денем, нощем, все там. Какво, вината за прокламациите ли ще трябва да поема?

— И още нещичко.

— Няма да поема всичко.

— Кое няма да поемете? — отново се сепна Пьотър Степанович.

— Което не пожелая; достатъчно. Не искам повече за това. Пьотър Степанович се овладя и смени темата.

— Друго, друго искам да ви питам — предупреди той, — ще дойдете ли довечера при нашите? Виргински има рожден ден, това е предлогът за сбирката.

— Не искам.

— Направете ми тая дребна услуга, елате. Трябва. Трябва да сме внушителни и с бройката, и с кройката… Вашата кройка, видът ви тоест… абе, с една дума, имате фатален вид.

— Намирате ли? — разсмя се Кирилов. — Добре, ще дойда; само че не заради „кройката“. Кога?

— О, по-раничко, в шест и половина, и знаете ли какво, влизате, сядате и може да не разговаряте с никого, колкото и хора да са. Само едно — не забравяйте да си вземете хартия и молив.

— Това пък защо?

— Не ви ли е все едно; лична моя молба. Не ви карам да говорите, от вас се иска само да седите, да слушате и от време на време уж да си вземате бележки; драскайте каквото ви дойде.

— Каква дивотия! Защо?

— Нали уж ви било все едно; нали казвате, че всичко ви било все едно.

— Не, кажете, защо?

— Ами защото оня член на организацията, ревизорът, се закисна в Москва, а пък вече подшушнах на този-онзи, че може би ще ни посети ревизор; тъй че ще ви вземат за ревизора и понеже сте тук от три седмици, още повече има да се чудят.

— Фокуси. Никакви ревизори няма в Москва.

— Добре де, няма, дявол да го вземе, вас какво ви е грижа и какво ви пречи? Нали сте член на организацията.

— Кажете, че съм ревизор; ще седя и ще мълча, а хартия и молив не искам.

— Ами защо?

— Не искам.

Пьотър Степанович се ядоса, дори прежълтя, но пак се овладя и си взе шапката.

— Онзи тук ли е? — попита той внезапно, снишавайки глас.

— Тука е.

— Това е хубаво. Скоро ще го изведа оттук, не се тревожете.

— Не се тревожа. Той само нощува тук. Бабата е в болницата, снаха й умря; от два дни съм самичък. Показах му място в оградата, дето тарабата се вади; промушва се, никой не го вижда.

— Скоро ще си го прибера.

— Казва, че имал много места за нощуване.

— Лъже, търсят го, а тук засега е спокойно. А вие нима водите разговори с него?

— Да, цяла нощ. Много ви ругае. Четох му Апокалипсиса, пихме чай; внимателно слушаше, дори много внимателно цялата нощ.

— Ох, дявол да го вземе, вие ще ми го направите християнин!

— Той и без това си е християнин. Не се безпокойте, ще заколи. Кого искате да заколите?

— Не, той не ми е за това; за друго ми трябва… А Шатов знае ли за Федка?

— Не говоря с Шатов и не го виждам.

— Някаква сръдня?

— Не, не сме сърдити, само се извръщаме. Твърде дълго лежахме един до друг в Америка.

— Сега ще намина и при него.

— Ваша работа.

— Оттам може пак да прескочим у вас, със Ставрогин, примерно към десет.

— Елате.

— Имам да говоря с него нещо важно… Вижте какво, що не ми я подарите вашата топка; за какво ви е сега, а? И аз за гимнастика. Ако искате, ще ви я платя.

— Вземете я тъй.

Пьотър Степанович сложи топката в задния си джоб.

— От мен не чакайте нищо срещу Ставрогин — измърмори подире му Кирилов, изпращайки госта. Онзи учудено го изгледа, но не отвърна.

Последните думи на Кирилов извънредно много смутиха Пьотър Степанович; но още преди да ги е осмислил, още по стълбата, която водеше към стаята на Шатов, се постара да преправи физиономията си и да смени недоволния си израз с гримаса на добродушие. Шатов си бе у дома и беше като че ли малко болнав, защото го завари в леглото, впрочем — неразсъблечен.

— Ама че късмет! — провикна се Пьотър Степанович от прага. — Много ли сте болен?

Добродушният израз внезапно изчезна от лицето му; в очите му се мярна нещо злобно.

— Нищо подобно — нервно скочи Шатов, — здрав съм, само главата нещо…

Сякаш се беше малко объркал; ненадейното появяване на тоя гост явно го беше стреснало.

— Дано да е така, защото въпросът не търпи отлагане — бързо и някак властно почна Пьотър Степанович. — С ваше позволение ще седна (седна), пък и вие няма защо да стоите, седнете си на кревата, ха така. Днес, под предлог, че има рожден ден, у Виргински ще се съберат някои от нашите; впрочем няма да има хора от друга боя, взети са мерки. И ние с Николай Ставрогин ще бъдем. Като ви знам сегашните възгледи, не бих ви помъкнал натам… тоест не че ви нямаме доверие, а само с оглед да не се тормозите. Но тъй стана, че се налага да дойдете. Там ще е срещата ви с ония, с които окончателно ще решим по какъв начин да се оттеглите от организацията и на кого да предадете онова, което е у вас. Ще го направим незабелязано; ще ви дръпна в някое кьоше, защото ще има много хора, пък няма защо всички да знаят. Право да ви кажа, наложи ми се да поработя с ченето заради вас; но сега май и те са съгласни, разбира се, като предадете печатницата и документите. И оттам насетне сте свободен.

Шатов го изслуша намръщено и злобно. От одевешната му нервна уплаха нямаше и помен.

— Не се считам длъжен да давам отчет комуто и да било — троснато каза той, — никой не може да ме освобождава или да не ме освобождава.

— Не е точно така. Бяха ви доверени доста неща. Нямахте правото просто да скъсате. И най-сетне никога не сте го заявявали ясно и открито, тъй че сте ги държали в едно двусмислено положение.

— Още с връщането си ясно и недвусмислено им го заявих с писмо.

— Не, не е достатъчно ясно — спокойно възразяваше Пьотър Степанович, — аз например ви пратих „Светлата личност“, за да я отпечатате и да складирате екземплярите някъде тук у себе си; пратих ви и две прокламации. Върнахте ги с едно двусмислено, нищо неозначаващо писмо.

— Направо отказах да печатам.

— Да, но не направо. Пишете: „Не мога“, но не обяснявате поради каква причина. „Не мога“ не значи „не искам“. Можеше да се помисли, че не можете просто по материални причини. Така го и разбраха и счетоха, че все пак сте съгласен да продължавате връзката си с организацията, ще рече, отново биха могли да ви доверят нещо и следователно да се компрометират. Сега казват, че сте искали просто да ги заблудите, та получавайки някое важно съобщение, да направите донос. Защитавал съм ви с всички сили и представих писмения ви отказ като документ във ваша полза. Но след като сега го препрочетох, и аз трябваше да призная, че тия два реда са неясни и заблуждават.

— Значи, много грижливо сте пазили това писмо?

— Няма нищо страшно, че съм го запазил; то и сега е у мен.

— Е, тогава да вървят по дяволите тия ваши глупаци! — яростно кресна Шатов. — Ако щат да си мислят, че ще направя донос, какво ме интересува! Бих желал да видя какво можете да ми направите.

— Ще бъдете набелязан и при първия успех на революцията — ще ви обесят.

— Като вземете върховната власт и покорите Русия?

— Не се подигравайте. Повтарям, застъпвах се за вас. Както и да е, но аз ви съветвам днес да се явите. Защо са тия големи думи? Защо е тая фалшива гордост? Не е ли по-добре да се разделим като другари? Все пак във всички случаи ще се наложи да предавате печатарската машина, буквите, старите прокламации. Ей за това ще си поговорим.

— Добре — избоботи Шатов, увесил глава и потънал в мислите си. Пьотър Степанович внимателно го гледаше отстрани.

— Ставрогин ще бъде ли? — попита внезапно Шатов, вдигайки глава.

— Непременно ще бъде.

— Хе-хе!

Пак минута мълчание. Шатов презрително и раздразнено се усмихваше.

— А тая вашата подла „Светла личност“, която не исках да печатам тука, отпечатана ли е?

— Отпечатана е.

— За да залъгвате гимназистите, че лично Херцен ви го е написал в албума?

— Лично Херцен.

Пак помълчаха около три минути. Най-сетне Шатов стана от кревата.

— А сега махайте се, вървете си, не желая да седя заедно с вас.

— Тръгвам си — дори някак весело каза Пьотър Степанович, ставайки моментално — само две думи: Кирилов сега май е сам-самичък в пристройката, прислужницата я няма, нали?

— Сам-самичък е. Вървете си, не мога да стоя в една стая с вас.

„Браво, бива си те сега! — весело обмисляше Пьотър Степанович, излизайки навън. — И довечера ще си те бива, а на мен тъкмо такъв ми трябваш сега, по-добре от това здраве му кажи, здраве му кажи! Самият руски бог помага!“

VII

Вероятно тоя ден си беше имал доста главоболия, голямо тичане беше паднало, но, види се, успешно — личеше си по самодоволния израз на физиономията му, когато вечерта, точно в шест часа, се беше появил в дома на Николай Всеволодович. Но не го пуснаха веднага при него; Николай Всеволодович току-що се беше затворил в кабинета си с Маврикий Николаевич. Това известие моментално развали настроението му. Трябваше да изчака гостът да си отиде и седна до вратата на кабинета. Чуваше се, че говорят, но нищо не се разбираше. Впрочем визитата не продължи дълго. След малко се чу някакъв шум, някой силно повиши глас, каза нещо рязко, след което вратата се отвори и от кабинета цял пребледнял излезе Маврикий Николаевич, който мина покрай Пьотър Степанович, без дори да го забележи. Пьотър Степанович моментално нахлу в кабинета.

Не мога да не дам един по-подробен отчет за тази извънредно кратка среща между двамата „съперници“ — наглед уж невъзможна при стеклите се обстоятелства среща, която обаче все пак се бе състояла.

Ето как беше станало това: Николай Всеволодович бе обядвал и тъкмо задрямваме на кушетката в кабинета си, когато Алексей Егорович му доложи за пристигането на нечакания гост. Чувайки името, Николай Всеволодович дори бе скочил на крака — просто не можеше да повярва. Но на устните му веднага заигра усмивка — високомерна, тържествуваща и същевременно някак тъпа, недоверчива, слисана. Изразът на тая усмивка, изглежда, беше просто поразил влезлия Маврикий Николаевич — във всеки случай беше го накарал да спре внезапно насред стаята, сякаш се колебаеше: да продължи или да се върне? Домакинът обаче тутакси успя да овладее лицето си и пристъпи насреща му с израз на най-сериозно недоумение. Онзи не пое протегнатата ръка, непохватно притегли стол и не проронвайки нито дума, седна преди домакина, дори преди да го поканят. Николай Всеволодович седна малко встрани от него, на кушетката, и мълчаливо зачака, без да сваля очи от Маврикий Николаевич.

— Ако ви е възможно, оженете се за Лизавета Николаевна — изтърси внезапно Маврикий Николаевич и по интонацията му просто не беше възможно да се разбере какво е това: молба, препоръка, отстъпка или заповед.

Николай Всеволодович продължаваше да мълчи; но гостът очевидно бе казал всичко, за което беше дошъл, и гледайки го в очите, очакваше отговора.

— Ако не греша, впрочем това е точно тъй, вие с Лизавета Николаевна сте вече годеници — каза най-сетне Ставрогин.

— Годеници сме и ще се венчаваме — потвърди Маврикий Николаевич.

— Да не сте се… скарали?… Моля да ме извините, Маврикий Николаевич.

— Не, тя ме „обича и уважава“, нейни са думите. Думите й са по-скъпи от всичко.

— Това е безспорно.

— Но знайте, че дори да е застанала пред олтара, под венчилото, ще зареже и мен, и всички и ще тръгне с вас, стига да я повикате.

— Дори под венчилото?

— И след венчилото.

— Не грешите ли?

— Не. Под непрекъснатата й омраза към вас, искрена и безпределна, всеки миг блести нейната любов и… безумие… най-искрената и безпределна любов и — безумие! И обратното, през любовта, която изпитва към мен също тъй искрено, всеки миг проблясва омраза — огромна! По-рано никога не бих могъл да си представя всичките тия… метаморфози.

— Учудвам се обаче, как сте могли да дойдете и да се разпореждате с ръката на Лизавета Николаевна? Имате ли това право? Или сте упълномощен от нея?

Маврикий Николаевич се намръщи и за момент наведе глава.

— Това са само голи думи от ваша страна — каза той изведнъж, — думи на мъст и тържество: сигурен съм, че разбирате казаното между редовете; и нима тук има място за дребнаво тщеславие? Не ви ли стига това удовлетворение? Нужно ли е да разтягаме нещата и да поставяме всички точки над i? Но, моля, щом толкова ви е необходимо унижението ми, ще поставя точките; нямам това право, а пълномощията са нещо невъзможно; Лизавета Николаевна не знае нищо, а годеникът й е изгубил последната капка разум и е достоен за лудницата, и за капак лично идва да ви го докладва. В целия този свят единствен вие можете да я направите щастлива и единствен аз — нещастна. Вие ми я оспорвате, преследвате я, но не знам защо не се жените. Ако това е едно избухнало в странство любовно спречкване и аз трябва да бъда принесен в жертва — принесете ме. Тя е ужасно нещастна и аз не мога да го понеса. Думите ми не са нито разрешение, нито предписание и затова не са оскърбителни за самолюбието ви. Ако бяхте поискали да заемете моето място пред олтара, бихте могли да го направите без всякакво позволение от моя страна и нямаше защо да идвам при вас с безумието си. Още повече че след днешната ми постъпка и сватбата ни е вече съвсем невъзможна. Нима мога да я поведа към олтара като подлец? Това, което правя тук, това, че я предавам на може би най-върлия й враг, е според мен такава подлост, която аз, разбира се, никога не ще понеса.

— Ще се застреляте по време на венчавката ни?

— Не, много по-късно. Защо да цапам с моята кръв булчинската й дреха. Може би и изобщо няма да се застрелям нито сега, нито по-късно.

— Казвате го вероятно за да ме успокоите?

— Вас ли? Какво може да значи за вас още една пръска кръв?

Беше пребледнял, очите му святкаха. Последва минутно мълчание.

— Извинете за въпросите, които ви зададох — отново поде Ставрогин, — някои от тях нямах никакво право да задавам, но за един от тях имам, чини ми се, пълно право: кажете ми, по какво съдите за моите чувства към Лизавета Николаевна? Имам предвид онази степен на тия чувства, увереността в която ви е позволила да дойдете при мен… и да поемете риска на подобно предложение.

— Как? — сякаш дори трепна Маврикий Николаевич. — Нима не сте се домогвали до чувствата й? Не се домогвате и не желаете да се домогвате?

— Аз изобщо не мога да говоря за чувствата си към една или друга жена пред трети лица, пък и пред когото и да било, освен единствено пред тази жена. Извинете, но това е една особеност на моя организъм. В замяна обаче ще ви кажа цялата останала истина: аз съм женен и да се женя или „домогвам“, ми е вече невъзможно.

Маврикий Николаевич беше тъй изумен, че просто подскочи на стола и известно време неподвижно се взираше в лицето на Ставрогин.

— Представете си, това не бях го помислял — смотолеви той, — онази сутрин, тогава, казахте, че не сте женен… и аз повярвах, че не сте…

Той почна ужасно да пребледнява и внезапно с всичка сила удари с юмрук по масата.

— Ако след това признание не оставите Лизавета Николаевна на мира и я направите нещастна, ще ви убия като мръсно куче, с тояга!

Маврикий Николаевич скочи на крака и бързо излезе от стаята. Притичалият Пьотър Степанович завари домакина в едно най-неочаквано добро настроение.

— А, вие ли сте! — високо се разсмя Ставрогин; разсмяла го бе като че ли самата фигура на Пьотър Степанович, дотичал с такова жадно любопитство.

— На вратата ли подслушвахте? Чакайте, за какво идвате сега? Аха, май ви бях обещал нещо… А-а, да! Помня: при „нашите“! Да вървим, много се радвам, и нищо по на място не бихте могли да измислите в момента.

Грабна си шапката и двамата незабавно излязоха навън.

— Отсега ви е смешно, дето ще видите „нашите“, а? — въртеше се около него като пумпал Пьотър Степанович, стараейки се да върви до спътника си по тесничкия плочник и дори подтичваше по уличното платно, в най-голямата кал, защото онзи изобщо не забелязваше, че крачи по средата на тротоара, сиреч целия го е заел със собствената си персона.

— Никак не ми е смешно — високо и весело отговаряше Ставрогин, — напротив, сигурен съм, че сте насъбрали най-сериозните хора.

— „Най-мрачните тъпаци“, както благоволихте да се изразите веднъж.

— Няма нищо по-весело от мрачния тъпак.

— А-а, за Маврикий Николаевич ли намеквате! Сигурен съм, че беше дошъл да ви отстъпва годеницата си, а? Аз го подкокоросах, косвено, представяте ли си. А не я ли отстъпи, сами ще си я вземем, а?

Пьотър Степанович знаеше, разбира се, че рискува, удряйки тъй направо през просото, но когато изпадаше в такова настроение, предпочиташе да рискува всичко само и само да не остава в неведение. Николай Всеволодович просто се разсмя.

— А вие все още ли си правите сметка да ми помагате? — попита той.

— Само се обадете. Но вижте какво ще ви кажа, има един-единствен сигурен път.

— Зная го вашия път.

— Ами, знаете го, това засега е тайна. Но помнете, тайната струва пари.

— Знам даже колко струва — измърмори под носа си Ставрогин, но се сдържа и млъкна.

— Колко какво? Какво казахте? — сепна се Пьотър Степанович.

— Казах: вървете по дяволите с вашите тайни! Кажете ми по-добре кои ще бъдат там. Разбрах, че отиваме на рожден ден, но кои са там именно?

— О, в пълния смисъл на думата разни безобразни! Дори Кирилов ще дойде.

— И все членове на кръжоците?

— Колко сте бърз, дявол да го вземе! Тук и един кръжок още няма.

— Че как пръснахте толкова прокламации?

— Там, където отиваме, само четирима са членове на кръжок. Останалите са в очакване, презглава се шпионират и всичко ми донасят. Благонадежден народ. Всичко това е само материал, който трябва да се организира и — да ни няма! Впрочем самият вие писахте устава, какво да ви обяснявам на вас.

— Трудно ли върви? Засече ли?

— Трудно ли? От леко по-леко. Ще ви кажа нещо смешно: първото, което ужасно действа, е мундирът. Няма по-силно нещо от мундира. Нарочно измислям разни чинове и длъжности: секретари, тайни съгледвачи, казначеи председатели, регистратори, че и помощници — много им допада и веднага се лепят. После иде другата сила, сантименталността, разбира се. Знаете ли какво, социализмът у нас се разпространява главно от сантименталност. Но тук почва лошото — ей тия подпоручици, дето почват да хапят; няма-няма, пък току се наденеш на някой такъв. После идат чистите мошеници, виж, те са сигурни хора и твърде удобни понякога, но с тях отива много време, непрестанен надзор се иска. И накрая — главната сила, циментът, който свързва всичко — срамът от собствено мнение. Това се казва сила! Не знам кой е, ама да го разцелуваш тоя, дето се е потрудил една-едничка собствена мисъл да не остане в главите им! За срам го имат.

— Че като е тъй, за какво са ви?

— Че как да не посегнеш, като се търкаля на пътя ти и зяпа всекиго в устата. Ама вие сериозно ли не вярвате, че успехът е възможен? Тъй е то, ама вярата си е вяра, но трябва и желание. Да, именно с такива успехът е възможен. Казвам ви, в огъня ще влезе, стига само да му подвикна, че не е достатъчно либерален. Глупаците ме упрекват, че уж съм премятал хората с разни централни комитети и „безброй разклонения“. Самият вие дори ме корихте веднъж, а какво толкова съм ги премятал; централният комитет е налице — аз и вие, а разклоненията — само да ги искате.

— И все такава сган, а?

— Материал. Ще потрябват и тия.

— Вие май все още разчитате на мен?

— Вие сте началникът, вие сте силата; аз съм от края, аз съм ви само секретар. Ще видите как ще седнем ние в лодката и — хайде, лодкарю, грабвай веслата, вдигай платната, а на кърмата — момата, самата Лизавета Николаевна… или как, дявол да го вземе, го пеят в оная песен там…

— Засечка! — разсмя се Ставрогин. — Не, драги, аз ще ви кажа нещо по-хубаво. Вие тука ми броите на пръсти силите, които образували кръжоците? Цялото това чиновничество, сантименталностите — всичко това е добро лепило, но има нещо още по-добро: подсторете четирима от членовете на кръжока да очистят петия, под претекст, че ще направи донос, и пролятата кръв тутакси ще ги върже като с клуп. Роби ще ви станат, няма да посмеят да гъкнат и да ви търсят отчети. Ха-ха-ха!

„Ти обаче… ти обаче ще ми платиш за тия думи — каза си наум Пьотър Степанович — и даже още тази вечер. — Твърде много си позволяваш ти.“

Тъй или почти тъй би трябвало да си помисли Пьотър Степанович. Впрочем вече наближаваха къщата на Виргински.

— Вие, разбира се, сте ме представили за някакъв член от странство, който е във връзка с Internationale, за ревизор? — попита внезапно Ставрогин.

— Не, не за ревизор; ревизор няма да сте вие; но вие сте член-управител от странство, комуто са известни най-важните тайни — това е ролята ви. Вие, разбира се, ще говорите, нали?

— Откъде го измислихте?

— Сега сте длъжен да говорите.

От учудване Ставрогин дори се спря насред улицата, недалеч от фенера. Пьотър Степанович дръзко и спокойно издържа погледа му. Ставрогин се изплю и продължи.

— А вие ще говорите ли? — попита той внезапно Пьотър Степанович.

— Не, аз ще ви слушам какво ще кажете.

— Дяволите да ви вземат! Впрочем вие наистина ми давате една идея!

— Каква? — сепна се Пьотър Степанович.

— Хубаво, аз ще кажа там нещо, но затова пък после ще ви натупам, хем както трябва ще ви натупам.

— Знаете ли, че впрочем одеве казах на Кармазинов, дето уж сте говорили, че заслужава да му теглят един бой, ама не така, за докачение на честта, а както се пердаши мужик, да боли.

— Че аз никога не съм казвал подобно нещо, ха-ха!

— Нищо. Se non e vero…^[11]

— Благодаря ви, искрено съм ви благодарен.

— Знаете ли какво друго каза Кармазинов; че нашето учение всъщност е отрицание на честта и че най-лесно можело да увлечеш подире си руския човек чрез откритото право на безчестие.

— Чудесни думи! Златни думи! — провикна се Ставрогин. — Точно в центъра е улучил! Право на безчестие, а? Ами че те всички ще дойдат при нас, един няма да остане там! Я чувайте, Верховенски, вие да не би да сте от висшата полиция, а?

— Който държи в главата си такива въпроси, той не ги задава.

— Разбирам, но ние сме си свои.

— Не, засега не съм от висшата полиция. И достатъчно, вече стигнахме. Я сега си измислете физиономия, Ставрогин; аз винаги си измислям, като влизам при тях. Повече мрачност и толкоз, нищо повече не трябва; съвсем проста работа.