Фьодор Достоевски
Бесове (5)

II

За Прасковя Ивановна в такова едно посрещане не можеше да има нищо неочаквано. Варвара Петровна открай време, от детинство, се беше отнасяла към някогашната си приятелка от пансиона деспотично и, под формата на дружба, едва ли не с презрение. Но в дадения случай нещата стояха по-особено. През последните дни между двете семейства вървеше към пълно скъсване, за което вече бегло споменах. За Варвара Петровна причините за това скъсване бяха засега все още тайнствени, сиреч още по-обидни; но главното беше, че Прасковя Ивановна бе започнала да се държи по един крайно високомерен начин. Варвара Петровна, естествено, бе уязвена, а междувременно вече и до нея бяха взели да стигат някои странни слухове, които също извънредно много я нервираха, и то именно със своята неопределеност. Характерът на Варвара Петровна бе прям и гордо открит, кавалерийски, ако ни е позволено да се изразим така. Най-много от всичко не можеше да понася тайните, прикрити обвинения и винаги предпочиташе откритата война. Както и да било, но вече цели пет дни двете дами не се бяха виждали. Последната визита беше от страна на Варвара Петровна, която си бе отишла „от Дроздовицата“ обидена и смутена. Няма да сгреша, ако кажа, че Прасковя Ивановна беше влязла с наивното убеждение, че сега Варвара Петровна, кой знае защо, трябва да се уплаши от нея; личеше й още по израза на лицето. Но, изглежда, бесът на най-безцеремонната гордост обземаше Варвара Петровна тъкмо тогава, когато дори малко от малко заподозреше, че поради някаква си причина я смятат за унизена. Прасковя Ивановна пък, както и повечето слаби особи, позволяващи дълго да ги обиждат безропотно, се отличаваше с необикновено дръзка нападателност при първия обрат на нещата в нейна полза. Вярно, че сега не беше добре, а като боледуваше, винаги ставаше по-нервна. Ще прибавя накрая, че всички ние, дето бяхме в гостната, нямаше да притесним кой знае колко с присъствието си двете приятелки от детинство, ако помежду им избухнеше кавга; минавахме за свои хора, едва ли не за подчинени. Аз не без уплаха си го помислих още тогава. Степан Трофимович, който не беше сядал още от самото влизане на Варвара Петровна, като чу крясъка на Прасковя Ивановна, в изнемога се тръшна на стола и взе отчаяно да дири погледа ми. Шатов рязко се извърна на стола си и дори изсумтя нещо. Струва ми се, искаше да стане и да си отиде. Лиза уж понечи да стане, но тутакси отново седна на мястото си, дори не обръщайки необходимото внимание на майчиния си крясък, но не поради „опърничавия си характер“, а защото очевидно цялата беше в плен на някакво друго могъщо впечатление. Сега почти разсеяно се бе загледала някъде във въздуха и не обръщаше внимание дори на Маря Тимофеевна.

III

— Ох, тука! — посочи Прасковя Ивановна креслото край масата и се отпусна в него с помощта на Маврикий Николаевич. — Хич нямаше да ви седна у вас, сестро, да не бяха тия крака! — прибави тя с истеричен глас.

Варвара Петровна понадигна малко глава, притискайки с болезнена гримаса пръстите на дясната си ръка към дясното слепоочие и явно изпитвайки там болка (tic doulourex^[2]).

— Че защо тъй, Прасковя Ивановна, защо пък чак да не седнеш в дома ми? От мъжа ти, покойника, цял живот само най-искрено благоразположение съм виждала, а ние с тебе от момиченца сме си играли на кукли в пансиона.

Прасковя Ивановна замаха с ръце.

— Тъй си знаех! Вечно с тоя пансион ще почнете, щом речете да ме упреквате в нещо — туй ви е ходът. Пък мен ако питате, чисто красноречие. Не мога да го търпя тоя ваш пансион.

— Ти, изглежда, си дошла в твърде лошо настроение; как са ти краката? Ето, кафе ти носят, заповядай, пий и не се сърди.

— Варвара Петровна, сестро, вие с мен като с малко момиченце. Не ща кафе, на, да видите!

И тя свадливо махна с ръка към слугата, който й поднасяше кафето. (От кафе впрочем и другите се отказаха освен мен и Маврикий Николаевич, Степан Трофимович уж взе, но остави чашата на масата. Маря Тимофеевна, макар и много да й се щеше да вземе втора чаша, че дори посегна, но размисли и чинно се отказа, явно доволна от постъпката си.)

Варвара Петровна се усмихна криво.

— Знаеш ли какво, Прасковя Ивановна, ти, драга моя, сигурно пак си си наумила някоя измишльотина на идване. Ти цял живот не можеш да се отървеш от тия си измишльотини. Сърдиш ми се за пансиона; ами помниш ли, когато дойде и каза пред целия клас, че хусарят Шабликин те бил поискал, и когато madame Lefebure намясто те изобличи в лъжа. А пък ти не лъжеше, ами просто си го беше измислила за утеха. Хайде, казвай: какво има сега? Какви си ги измислила, от какво си недоволна?

— А пък вие се бяхте влюбили в попа, дето предаваше закон божи в пансиона — на, да видите, щом и досега сте толкова злопаметна — ха-ха-ха!

Тя жлъчно се разсмя и се закашля.

— А-а, не си забравила, значи, за попа… — с омраза я погледна Варвара Петровна.

Лицето й позеленя. Прасковя Ивановна внезапно се изпъчи.

— На мен, сестро, сега не ми е до смях; защо пред целия град замесвате дъщеря ми във вашите скандали, ей за това съм дошла!

— В моите скандали ли? — заплашително се надигна Варвара Петровна.

— Маман, аз също много ви моля, бъдете по-умерена — обади се Лизавета Николаевна.

— Какво каза? — като че се приготви пак да кресне майката, но изведнъж се сви пред святкащия поглед на дъщеря си.

— Как можахте да го кажете това за скандала, маман — пламна Лиза. — Аз тръгнах сама с разрешение на Юлия Михайловна, защото исках да науча историята на тази клетница, та да й бъда полезна.

— „Историята на тази клетница!“ — със злобен смях проточи Прасковя Ивановна. — Че прилича ли ти на тебе да се забъркваш в такива „истории“? Ох, сестро! Наситихте му се на вашия деспотизъм! — бясно се извърна тя към Варвара Петровна. — Лъжа ли е, не е ли, но го казват хората — целия град сте изплашили, ама, види се, и на вас ви е дошло времето!

Варвара Петровна седеше изопната като стрела, готова да изхвърчи от лъка. Десетина секунди строго и неподвижно гледа Прасковя Ивановна.

— Благодари се на бога, Прасковя, че тук са все свои — отрони тя най-сетне със зловещо спокойствие, — излишни приказки ми наговори.

— Мен, сестро, не ме е страх от хорското мнение като някои, вие сте, дето уж от гордост треперите пред хорското мнение. А че били свои хора — за вас е по-добре, отколкото чужди да чуеха.

— Ти да не си поумняла нещо за тая седмица?

— Не съм аз поумняла за тая седмица, ами, види се, истината излезе на бял свят през тая седмица.

— Каква истина е излязла на бял свят през тая седмица? Слушай, Праскова Ивановна, я не ме ядосвай, ами на минутата ми обясни, в името на честта те моля: каква истина е излязла на бял свят и какво имаш предвид?

— Ами ей ти я цялата истина, седнала тук! — Прасковя Ивановна внезапно посочи с пръст Маря Тимофеевна с оная отчаяна решителност, която вече не мисли за последствията, само и само да нанесе удара. Маря Тимофеевна, която през всичкото време я гледаше с весело любопитство, радостно се засмя, виждайки насочения към нея пръст на разгневената гостенка, и весело се размърда в креслото.

— Господи Исусе Христе, полудели ли са тия хора! — възкликна Варвара Петровна и побледнявайки, се отметна назад в креслото.

Тъй беше побеляла, че настъпи дори суматоха. Степан Трофимович пръв се хвърли към нея; аз също се приближих; дори Лиза се изправи, макар да остана до креслото си, но най-много от всички се изплаши Прасковя Ивановна; изписка, изправи се, както можа, и почти закрещя с плачлив глас:

— Сестро, Варвара Петровна, сестро, простете ми злобните глупости! Че вода поне й дайте де, я по-бързо!

— Не хленчи, Прасковя Ивановна, моля те, и вие, господа, се дръпнете, бъдете добри, не ми трябва вода! — твърдо, макар и тихо изговори с побелели устни Варвара Петровна.

— Сестро! — продължаваше поуспокоилата се малко Прасковя Ивановна. — Драга ми Варвара Петровна, аз, макар и да съм виновна за непредпазливите думи, ама пък ме ядосаха най-много от всичко тия безименни писма, с които някакви мизерници ме бомбардират, тъй де, на вас да пишат, щом за вас пише, а аз, сестро, имам дъщеря.

Варвара Петровна безмълвно я гледаше с широко отворени учи и с учудване слушаше. В този миг в ъгъла тихо се отвори страничната врата и се появи Даря Павловна. Тя спря и се огледа наоколо; смущението ни я беше поразило. Трябва да не беше познала веднага и Маря Тимофеевна, за която никой не я беше предизвестил. Степан Трофимович пръв я забеляза, направи бързо движение, изчерви се и кой знае защо, гръмогласно провъзгласи: „Даря Павловна!“, тъй че всички очи едновременно се обърнаха към новодошлата.

— Как, та това ли била вашата Даря Павловна! — възкликна Маря Тимофеевна. — Е, Шатушка, не мяза на теб сестра ти! И моичкият седнал да вика на тая прелест „крепостното момиче Дашка“!

В това време Даря Павловна вече беше отишла при Варвара Петровна; но поразена от възклицанието на Маря Тимофеевна, бързо се обърна и тъй си остана пред стола, загледана в лудата, която приковаваше погледа й.

— Седни, Даша — с ужасяващо спокойствие каза Варвара Петровна, — по-близо, така; и седнала можеш да гледаш тази жена. Познаваш ли я?

— Никога не съм я виждала — тихо отвърна Даша, помълча и тутакси прибави: — Това трябва да е болната сестра на някой си господин Лебядкин.

— И аз, душичке, за пръв път сега ви виждам, макар отдавна вече да съм любопитна и да искам да се запознаем, защото във всеки ваш жест виждам възпитание — въодушевено извика Маря Тимофеевна. — А тия, дето моят лакей ги плещи — че мигар е възможно да сте му взели парите, такава възпитана и мила? Защото сте мила, мила, мила, от мен да го знаете! — възторжено завърши тя, махайки отпреде си с ръчичка.

— Разбираш ли нещо? — с гордо достойнство запита Варвара Петровна.

— Всичко разбирам…

— За парите чу ли?

— Това ще е за ония пари, които по молба на Николай Всеволодович още в Швейцария се наех да предам на този господин Лебядкин, брат й.

Последва мълчание.

— Самият Николай Всеволодович ли те помоли да ги предадеш?

— Много искаше да прати тези пари, всичко триста рубли, на господин Лебядкин. А тъй като не му знаеше адреса, а знаеше само, че ще идва в града, ми поръча да ги предам, в случай че господин Лебядкин пристигне.

— Какви пари са… изчезнали? За какво говореше тази жена сега?

— Това вече не знам; до мен също стигна, че господин Лебядкин разправял по мой адрес, че не съм му била предала всичко; но аз тия му думи не ги разбирам. Триста рубли бяха и аз триста рубли му пратих.

Даря Павловна се беше успокоила почти напълно. И изобщо ще отбележа, че беше трудно задълго да смутиш това момиче и да го объркаш, та каквото и ще да му беше отвътре. И сега даде всичките си отговори, без да бърза, но отговаряше на всеки въпрос незабавно, точно, спокойно, гладко, без каквато и да било следа от първоначалното си внезапно вълнение и без ни най-малко смущение, което да свидетелства за каквато и да било вина. През всичкото време, докато говореше, Варвара Петровна не откъсваше поглед от нея. Варвара Петровна помисли около минута.

— Щом Николай Всеволодович — изрече тя най-сетне твърдо и явно за зрителите, макар да гледаше единствено Даша, — щом не се е обърнал с поръчката си към мен, а е помолил тебе, той, естествено, е имал причини да постъпи така. Не смятам, че имам правото да любопитствам за тях, щом ги крият от мен. Но дори едничкото твое участие ми стига, за да съм напълно спокойна относно тях, знай го това, Даря, преди всичко друго. Но видиш ли, мила, ти и с чиста съвест, само от непознаване на хората, би могла да допуснеш някаква непредпазливост и си я допуснала, нагърбвайки се да влезеш в досег с един мерзавец. Слуховете, разпространени от този негодник, потвърждават грешката ти. Но аз ще разузная за него и тъй като аз съм ти защитницата, ще съумея да се застъпя за теб. А сега трябва да свършим с всичко това.

— Най-хубаво, щом дойде при вас, да го пратите при слугите — обади се внезапно Маря Тимофеевна, навеждайки се напред от креслото. — Да седи там на пейката и да шиба с тях своите козове, а ние ще си седим тук и ще пием кафе. Колкото за едно кафенце, и на него може да му пратим, но аз дълбоко го презирам.

И тя изразително завъртя глава.

— Трябва да свършим с това — повтори Варвара Петровна, изслушвайки внимателно Маря Тимофеевна. — Степан Трофимович, позвънете, моля ви.

Степан Трофимович позвъни и внезапно излезе напред, силно развълнуван.

— Ако… ако аз… — засрича той пламнал, зачервен, запъвайки се и заеквайки — ако аз също чух най-отвратителната повест или, по-добре да се каже, клевета, то… с пълно негодувание… enfin, c’est un homme perdu et quelque chose comme un forçat evede…^[3]

Той прекъсна и не довърши; Варвара Петровна го изгледа от горе до долу с присвити очи. Влезе чинният Алексей Егорович.

— Каретата — нареди Варвара Петровна, — а ти, Алексей Егорич, се приготви да отведеш госпожа Лебядкина у дома й, дето тя самата ще ти посочи.

— Господин Лебядкин от някое време я очакват долу и много молят, значи, да ви се доложи за тяхна милост.

— Това е невъзможно, Варвара Петровна — обезпокоено излезе напред Маврикий Николаевич, който невъзмутимо беше мълчал през всичкото време, — с ваше позволение, това не е човек, който може да влезе в едно общество, това е, това е… това е невъзможен човек, Варвара Петровна.

— Да изчака — обърна се Варвара Петровна към Алексей Егорович и той излезе.

— C’est un homme malhonnête et je même que c’est un forçat évadé ou quelque chose dans ce genre^[4] — пак измърмори Степан Трофимович, пак се изчерви и пак спря.

— Лиза, време е да вървим — с погнуса провъзгласи Прасковя Ивановна и се надигна от мястото си. Изглежда, вече съжаляваше, че одеве в уплахата си сама се беше нарекла глупачка. И като говореше Даря Павловна, тя я слушаше вече с високомерно свити устни. Но най-много от всичко ме порази изразът на Лизавета Николаевна от момента, когато беше излязла Даря Павловна; в очите й заблестяха омраза и презрение, твърде неприкрити при това.

— Само за минутка, Прасковя Ивановна, моля те — спря я Варвара Петровна с все същото преувеличено спокойствие, — бъди така добра да седнеш, защото възнамерявам докрай да се изкажа, а тебе те болят краката. Тъй, благодаря ти. Одеве се бях нервирала и ти казах някои припрени думи. Бъди така добра да ми го простиш; глупост направих и първа аз се кая, защото обичам справедливостта. Ти, разбира се, също в яда си спомена за някакви си анонимни писма. Всяко анонимно набеждаване е достойно за презрение, дори затуй само че не е подписано. Ако го разбираш инак — не ти завиждам. Във всеки случай на твое място нямаше да тръгна да вадя на бял свят тая мръсотия, не бих си папала ръцете. А ти ги оцапа. Но тъй като ти вече почна, ще ти кажа, че преди шест дни и аз получих анонимно, палячовско писмо. В него някакъв негодник ме уверява, че Николай Всеволодович е полудял и че трябвало да се страхувам от някаква куца жена, която „ще играе изключителна роля в живота ми“, запомнила съм израза. Размислих и като видях, че Николай Всеволодович има извънредно много врагове, тутакси пратих да повикат един човек, най-отмъстителния и презрян от всичките му тайни врагове, и от разговора с него веднага се убедих в презрения произход на анонима. Ако и теб, бедна ми Прасковя Ивановна, са те безпокоили заради мене със същите презрени писма й, както се изрази, са те „бомбардирали“, аз, разбира се, първа съжалявам, че без вина съм станала причина за това. Туй е то всичко, което исках да ти кажа за обяснение. Със съжаление виждам, че си толкова уморена и сега не си на себе си. При това аз реших непременно да пусна да влезе тоя подозрителен човек, за когото Маврикий Николаевич се изрази малко пресилено: че било невъзможно да бъде приет. Лиза пък особено няма какво да прави тука. Ела, Лиза, дете мое, и дай още веднъж да те целуна.

Лиза прекоси стаята и мълчаливо застана пред Варвара Петровна. Тя я целуна, взе я за ръце, отдалечи я малко от себе си, погледна я с вълнение, после я прекръсти и пак я целуна.

— Е, сбогом, Лиза (в гласа на Варвара Петровна се долавяха почти сълзи), вярвай, че няма да престана да те обичам, каквото и да ти е отредила съдбата занапред… Бог да те пази. Аз всякога съм благославяла святата му десница…

Искаше още нещо да добави, но се овладя и млъкна. Лиза тръгна за мястото си, все тъй мълчалива и някак унесена, но изведнъж спря пред майка си.

— Аз, маман, няма да си ида още, ще остана още малко у леля — каза тя с тих глас, но в тия тихи думи прозвуча желязна решителност.

— Господи боже мой, какво е това! — изви глас Прасковя Ивановна, безсилно пляскайки с ръце. Но Лиза не отговори и сякаш дори не бе чула; седна си на мястото в ъгъла и пак взе да гледа някъде във въздуха.

Нещо победоносно и гордо грейна на лицето на Варвара Петровна.

— Маврикий Николаевич, имам една голяма молба към вас, бъдете така добър, идете да видите онзи човек долу и ако има що-годе възможност да бъде пуснат, доведете го тук.

Маврикий Николаевич се поклони и излезе. След минута той доведе господин Лебядкин.

IV

Аз май разказвах вече за външността на този господин: висок, къдрокос, набит мъж, около четирийсетте, мораво, малко подпухнало и отпуснато лице, бузи, които се тресяха при всяко движение на главата, малки, кървясали, понякога доста хитри очички, мустаци, бакенбарди и започнала вече да изскача месеста адамова ябълка, твърде неприятен на вид. Но най-поразителното у него беше, че сега се яви с фрак и чиста риза. „Има хора, на които чистата риза им стои дори неприлично“, беше възразил веднъж Липутин на шеговития упрек на Степан Трофимович, че е немарлив. Капитанът беше и с черни ръкавици, дясната от които, още ненадявана, държеше в ръка, а лявата, силно изопната и незакопчана, скриваше до половина месестата му лява лапа, в която държеше съвсем ново, лъскаво и навярно неупотребявано още бомбе. Излизаше, значи, че вчерашният „фрак на любовта“, за който разправяше на Шатов, действително е съществувал. Всичко това, тоест и фракът, и ризата бяха приготвени (както научих впоследствие) по съвета на Липутин за някакви тайнствени цели. Нямаше съмнение, че и сега беше пристигнал (с нает файтон) непременно по чуждо внушение и с нечия помощ; самичък не би могъл нито да се сети, нито пък да се облече, да се приготви и реши за някакъв си три четвърти час, дори ако предположим, че тутакси е научил за сцената пред вратата на храма. Не беше пиян, но беше в онова тежко, отпуснато и замаяно състояние на човек, току-що събуден след многодневно пиянство. Изглеждаше тъй, че стига човек да го поразклати два-три пъти с ръка за рамото, и той тутакси отново ще изпадне в пияно състояние.

Влизането му в гостната беше стремително, но на вратата внезапно се препъна в килима. Маря Тимофеевна просто примря от смях. Той зверски я изгледа и внезапно направи няколко крачки към Варвара Петровна.

— Дошъл съм, госпожо… — гръмна гласът му като бурия.

— Милостиви господине, бъдете така любезен да се настаните ей там, на онзи стол. Аз ще ви чувам и оттам, а оттук ще ми е по-удобно да ви гледам.

Капитанът се спря, тъпо загледан пред себе си, но се върна обаче и седна на посоченото място, до вратата. На физиономията му бе изписана една силна вътрешна неувереност, а наред с това наглост и някаква постоянна раздразнителност. Ужасно го беше страх, това си личеше, но страдаше и самолюбието му и можеше да се предвиди, че в даден случай засегнатото самолюбие може въпреки страха да го тласне към всякаква наглост. Той сякаш се страхуваше от всяко движение на тромавото си тяло. Знае се, че всички подобни господа, попаднали по някакво чудо в добро общество, се измъчват най-вече от собствените си ръце и ежеминутно съзнават, че е невъзможно да направят нещо прилично с тях. Капитанът замря на стола с шапката и ръкавиците в ръце, като не сваляше безсмисления си поглед от строгото лице на Варвара Петровна. Искаше му се може би да се огледа наоколо, но все още не се решаваше. Маря Тимофеевна, която навярно отново бе намерила във фигурата му нещо невероятно смешно, пак се изкикоти, но той не помръдна. Варвара Петровна безжалостно дълго, цяла минута, го държа в това положение, разглеждайки го безпощадно.

— Отначало позволете да научим името ви от самия вас? — отмерено и изразително каза тя.

— Капитан Лебядкин — избоботи капитанът, — аз дойдох, госпожо… — отново се разшава той.

— Моля! — пак го спря Варвара Петровна. — Наистина ли тази клетница, която толкова ме заинтригува, е ваша сестра?

— Сестра, госпожо, изплъзнала се от надзора, защото тя е в положение…

Той изведнъж се запъна и почервеня.

— Не го вземайте превратно, госпожо — ужасно се обърка той, — родният брат няма да седне да петни… в положение не означава такова положение… в онзи смисъл, опетняващ репутацията… напоследък…

Той изведнъж млъкна.

— Милостиви господине! — вдигна глава Варвара Петровна.

— Ей в такова на положение! — внезапно заключи той, мушейки с пръст в средата на челото си. Последва известно мълчание.

— И отдавна ли го има това страдание? — проточи глас Варвара Петровна.

— Госпожо, аз дойдох да ви благодаря за проявеното от вас пред храма великодушие по руски, по братски…

— По братски?

— Тоест не по братски, а единствено в смисъл че съм брат на сестра си, госпожо, и повярвайте ми, госпожо — разбърза се той и пак почервеня, — че не съм тъй необразован, както може да ви се стори от пръв поглед във вашата гостна. Ние със сестра ми, госпожо, сме нищо в сравнение с разкоша, който забелязвам тук. Имайки при това своите клеветници. Но Лебядкин е горд относно репутацията си, госпожо, и… и… аз дойдох да се отблагодаря… На, ето парите, госпожо!

Той извади портфейла от джоба си, трескаво измъкна от него снопче пари и взе да ги рови с разтреперани пръсти в неудържим припадък на нетърпение. Явно бе, че му се щеше по-скоро да обясни нещо, пък и крайно необходимо беше; но усещайки вероятно, че това негово мотаене с парите го прави да изглежда още по-глупав, загуби и последната капка самообладание; не можеше и не можеше да отброи тия пари, пръстите му се заплитаха и за капак на всичко една зелена банкнота^[5] се изхлузи от портфейла и зигзагообразно отлетя на килима.

— Двайсет рубли, госпожо — скочи той внезапно с парите в ръка и с плувнало в пот от страданията лице; забеляза отлитналата на пода банкнота, понечи да се наведе да я вдигне, но нещо се засрами и махна с ръка.

— За вашите хора, госпожо, за лакея, дето ще чисти; да запомни Лебядкин!

— Аз това не мога да го позволя в никакъв случай — бързо и с известна уплаха каза Варвара Петровна.

— В такъв случай…

Наведе се, вдигна банкнотата, почервеня и изведнъж се приближи до Варвара Петровна и подаде отброените пари.

— Какво е това? — вече съвсем се уплаши тя накрая и дори се дръпна назад в креслото. Маврикий Николаевич, аз и Степан Трофимович пристъпихме напред.

— Успокойте се, успокойте се, не съм луд, ей богу, не съм луд! — развълнувано уверяваше капитанът на всички страни.

— Не, милостиви господине, вие сте полудели.

— Госпожо, това съвсем не е онова, което си мислите. Аз, разбира се, съм една нищожна брънка… О, госпожо, богати са вашите чертози, но са бедни те у Маря Неизвестната, моята сестра, по баща Лебядкина, която засега обаче ще назовем Маря Неизвестната, засега, госпожо, само засега, защото за навеки не ще допусне бог! Госпожо, вие сте й дали десет рубли и тя ги е приела, но за това, че са от вас, госпожо! Чувате ли, госпожо! От никого на тоя свят не ще приеме Неизвестната Маря, защото инак ще се обърне в гроба си щабсофицерът, дядо й, убит в Кавказ пред очите на самия Ермолов^[6], но от вас, госпожо, от вас ще вземе всичко. Но вземайки с едната ръка, с другата ще ви подаде вече двайсет рубли, като пожертвование за един от столичните благотворителни комитети, на които вие, госпожо, сте членка… и тъй като самата вие, госпожо, обявихте в „Московские ведомости“, че у вас се намира тукашната, за нашия град, значи, книга на благотворителното дружество, в която всеки може да впише…

Капитанът внезапно спря; дишаше тежко, като след някакъв труден подвиг. Всичко това относно благотворителния комитет бе навярно отнапред подготвено, може би също под редакцията на Липутин. Лебядкин още повече се изпоти; по слепоочията му буквално бяха избили капки пот. Варвара Петровна го гледаше с пронизителен поглед.

— Тази книга — строго изрече тя, — винаги се намира долу, при портиера на къщата ми, там може да впишете пожертвованието си, щом желаете. А поради това ви моля сега да си приберете парите и да не ги размахвате във въздуха. Тъй. Моля ви също да заемете предишното си място. Тъй. Много съжалявам, милостиви господине, че съм сгрешила относно сестра ви и съм й дала милостиня, когато тя е толкова богата. Само едно не разбирам, защо единствено от мен можела да вземе, а от други за нищо на света не би приела? Вие толкова наблягахте на това, че аз искам съвсем точно обяснение.

— Госпожо, това е тайна, която може да бъде отнесена само в гроба! — отвърна капитанът.

— Но защо? — вече не тъй уверено попита Варвара Петровна.

— Госпожо, госпожо!…

Той мрачно млъкна, гледайки в земята и поставяйки дясната си ръка на сърцето. Варвара Петровна чакаше, без да сваля очи от него.

— Госпожо — ревна той внезапно, — ще позволите ли да ви направя едно запитване, само едно, но открито, прямо, по руски, от душа?

— Моля, заповядайте.

— Страдали ли сте вие в живота, госпожо?

— Вие просто искате да кажете, че сте пострадали или страдате от някого.

— Госпожо, госпожо! — отново скочи той внезапно, без вероятно да го забелязва, и взе да се удря в гърдите. — Тук, в това сърце, толкова е накипяло, толкова, че самият господ ще се зачуди, откривайки го в деня на Страшния съд!

— Хм, силно казано.

— Госпожо, аз може би говоря с езика на раздразнението.

— Не се безпокойте, аз знам кога трябва да ви спра.

— Мога ли да ви предложа още един въпрос, госпожо?

— Предложете още един въпрос.

— Възможно ли е да умреш единствено от благородството на своята душа?

— Не знам, не съм си задавала такъв въпрос.

— Не знаете! Не сте си задавали такъв въпрос! — викна той с патетична ирония. — А щом е тъй, щом е тъй:

Мълчи безнадеждно сърце!^[7]

И ожесточено се удари в гърдите.

Той пак тръгна да ходи по стаята. Характерно за тия хора е пълното им неумение да сдържат желанията си; наопаки, обладани са от един неудържим стремеж тутакси да ги разкрият, та дори с всичката им непристойност. Попадайки в чужд кръг, такъв един господин обикновено започва плахо, но отстъпете му само на косъм, и той тутакси става дързък. Капитанът вече се горещеше, разхождаше се, размахваше ръце, не слушаше въпросите, с голяма бързина говореше за себе си, ама с такава бързина, че понякога езикът му се заплиташе и недоизговорил едната, прескачаше на друга фраза. Вярно, че едва ли бе напълно трезвен; тук седеше и Лизавета Николаевна, която той не погледна нито веднъж, но чието присъствие, изглежда, страшно го опияняваше. Впрочем това е само предположение. Ще рече, съществувала е, значи, причина, поради която Варвара Петровна, преодолявайки отвращението си, се бе решила да изслуша подобен човек. Прасковя Ивановна просто се тресеше от страх, наистина, без, изглежда, да разбира напълно какво става. Степан Трофимович също трепереше, но от обратното, защото винаги беше склонен да възприема преувеличено. Маврикий Николаевич стоеше в позата на всеобщ закрилник. Лиза беше бледничка и не откъсваше широко отворените си очи от дивия капитан. Шатов седеше в предишната поза; но което е най-странното, Маря Тимофеевна не само престана да се смее, но стана ужасно тъжна. Беше се облакътила с дясната ръка на масата и с дълъг тъжен поглед следеше декламациите на братлето си. Единствено Даря Павловна ми изглеждаше спокойна.

— Всичко това са глупави алегории — разсърди се най-сетне Варвара Петровна, — вие не отговорихте на въпроса ми: „Защо?“ Аз настойчиво чакам отговор.

— Не съм ви отговорил „защо“? Чакате отговора на вашето „защо“? — каза капитанът, смигайки. — Тази малка думица „защо“ се носи по цялата вселена от първия ден на сътворението на света, госпожо, и цялата природа ежеминутно пита своя творец: „Защо?“ — и ето че цели седем хиляди години не получава отговор. На капитан Лебядкин ли остана да дава отговора и справедливо ли излиза тъй, госпожо?

— Всичко това са глупости и глупости! — гневеше се и губеше търпение Варвара Петровна. — Говорите ми алегории, а освен това си позволявате да говорите твърде разточително, милостиви господине, което го смятам за дързост.

— Госпожо — не слушаше капитанът, — аз може би желая да се наричам Ернст, а междувременно съм принуден да нося грубото име Игнат — защо, как мислите? Аз може би желая да се казвам княз Дьо Монбар^[8], а междувременно съм само капитан Лебядкин, от лебед — защо така? Аз съм поет, госпожо, поет по душа, и бих могъл да получавам хиляда рубли от издателя, а междувременно съм принуден да живея в коптор — защо, защо? Госпожо! Според мен Русия е една игра на природата, не повече!

— Вие решително не можете да кажете нищо по-определено?

— Аз мога да ви кажа стихотворението „Хлебарка“, госпожо!

— Какво-о-о?

— Госпожо, още не съм луд! Ще полудея, сигурно ще полудея, но още не съм луд! Госпожо, един мой приятел — най-благо-род-на личност — написа една басня на Крилов под заглавието „Хлебарка“ — може ли да ви я кажа?

— Искате да ни кажете някоя басня от Крилов?

— Не, не искам да ви кажа басня от Крилов, а моя басня, моя собствена, мое съчинение! Повярвайте, госпожо, без да го вземате навътре, че не съм чак до такава степен необразован и развратен, та да не разбирам, че Русия разполага с великия баснописец Крилов, на когото самият министър на просвещението му издигна паметник за забава на невръстните деца^[9] в Лятната градина. Нали ме питате, госпожо: „Защо?“ Отговорът е на дъното на тази басня, със златни литери!

— Кажете баснята си.

— Имало една хлебарка,

тя ударила на бягство.

И се пъхнала във чаша,

пълна с мухоядство…

— Господи, какво е това? — възкликна Варвара Петровна.

— Тоест, когато лете — разбърза се капитанът, размахвайки ужасно ръце с нетърпеливото раздразнение на автора, комуто са попречили да чете, — когато лете в чашата нахлуят мухи, започва мухоядство, всеки глупак ще го разбере, не ме прекъсвайте, не ме прекъсвайте, ще видите, ще видите… (Той все размахваше ръце.)

Колко е една хлебарка?

Но мухите възроптали.

„Няма място в нашта чаша“ —

на Юпитер закрещели.

На протестния им шум

отговорил Никифор,

старец с благороден ум… —

Тук още не ми е завършено, но все едно, ще ви го кажа с думи! — бръмчеше капитанът. — Никифор взема чашата и въпреки протестите изхвърля в помията цялата комедия и мухите, и хлебарката, което отдавна е трябвало да се направи. Но забележете, забележете, госпожо, хлебарката не роптае! Ето го отговора на вашия въпрос „Защо?“ — викна той, тържествувайки. — „Хлебар-ка-та не роптае!“ Що се отнася до Никифор, той изобразява природата — добави той бързешката и самодоволно взе да ходи по стаята.

Варвара Петровна ужасно се разсърди.

— А за какви пари, позволете да ви попитам, получени уж от Николай Всеволодович и уж ви недодадени, сте се осмелили да обвините едно лице от моя дом?

— Клевета! — изрева Лебядкин, вдигайки трагично дясната си ръка.

— Не, не е клевета.

— Госпожо, има обстоятелства, които принуждават да понесеш фамилния позор, нежели гръмко да провъзгласиш истината. Лебядкин няма да се изтърве, госпожо!

Бе сякаш ослепял; изпаднал бе във вдъхновение; чувстваше се значителен; такова нещо трябва да си е представял. Вече му се искаше да обиди, да скрои някоя мръсотийка, да покаже властта си.

— Степан Трофимович, позвънете, моля — помоли Варвара Петровна.

— Лебядкин е хитър, госпожо! — намигна той с лоша усмивка. — Хитър е, но и той си има граница, и той има своето преддверие на страстта! И това преддверие е старата хусарска бутилка, възпята от Денис Давидов^[10]. И тъкмо когато е в това преддверие, госпожо, се случва, значи, да изпрати някое писмо в стиховце, най-пре-възход-но-то, но което отподире би желал да върне обратно със сълзите на целия си живот, защото е накърнено чувството за прекрасното. Но птичката е изхвръкнала, върви, че й гони опашката! Ето, тъкмо в това преддверие, госпожо, Лебядкин може да се е изтървал и относно благородната госпожица, във формата на благородно негодувание на възмутената му от обиди душа, от което са се възползвали и клеветниците му. Но Лебядкин е хитър, госпожо! И напразно го дебне зловещият вълк, доливайки ежеминутно чашата и чакайки развръзката: не ще се изтърве Лебядкин, и на дъното на бутилката вместо очакваното всякой път се оказва — хитростта на Лебядкин! Но стига, о, стига! Госпожо, вашите великолепни чертози биха могли да принадлежат на най-благородното от всички лица, но хлебарката не роптае! Забележете го, забележете го най-сетне, че не роптае, и узнайте величието на духа!

В този момент долу, в стаята на портиера, се раздаде звън и почти тутакси се появи малко позабавилият се след позвъняването на Степан Трофимович Алексей Егорич. Старият слуга беше в някакво необикновено възбудено състояние.

— Николай Всеволодович благоволиха току-що да пристигнат и идват насам — произнесе той в отговор на въпросителния поглед на Варвара Петровна.

Особено добре я помня в този миг: първо побледня, но внезапно очите й засвяткаха. Тя се изправи в креслото с един необикновено решителен вид. Пък и всички бяхме поразени. Съвсем неочакваното пристигане на Николай Всеволодович, когото чакаха най-малкото след месец, бе странно не само със своята неочакваност, а именно със съдбоносното съвпадение с дадения момент. Дори капитанът застана като стълб сред стаята, зяпнал и ужасно глупаво вторачен във вратата.

И ето че от голямата и продълговата съседна стая се раздадоха бързи приближаващи се крачки, малки, извънредно ситни крачки; някой като да подтичваше, и внезапно в гостната се втурна — не, не Николай Всеволодович, а един съвсем и никому непознат млад човек.

V

Позволявам си да поспра за малко и макар с няколко бегли щрихи, да опиша това внезапно появило се лице.

Беше млад човек, на двайсет и седем години, или там някъде, малко по-висок от средния ръст, с рядка руса, доста дълга коса и едва наболи тук-там на фъндъци брада и мустаци. Облечен чисто и дори по модата, но не контешки; на пръв поглед сякаш попрегърбен и тромав, но всъщност не беше нито прегърбен, нито тромав, а точно обратното. И уж че чудак, обаче впоследствие всички намираха маниерите му за твърде прилични, а приказките — винаги на място.

Никой не би казал, че е грозен, но лицето му не се хареса на никого. Главата му е удължена към тила и сякаш сплесната отстрани, тъй че лицето му изглежда остро. Челото му е високо и тясно, но чертите на лицето са дребни; остър поглед, носле — малко и заострено, дълги и тънки устни. Изразът на лицето му е сякаш болезнен, но това е само външно. Има някаква суха гънка на бузите и около скулите, което го прави да изглежда като оздравяващ след тежка болест. Той обаче е напълно здрав, силен и дори никога не е боледувал.

Ходи и се движи твърде бързо, но за никъде не бърза. Изглежда, като че ли с нищо не може да бъде смутен; при всички обстоятелства и в какъвто и да било кръг си остава все същият. Самодоволството му е голямо, но самият той просто не го забелязва.

Говори бързо, припряно, но същевременно самоуверено и не си търси думите. Въпреки припрения му вид мислите му са спокойни, ясни и категорични — и това особено бие на очи. Изговорът му е удивително ясен: думите му се ронят като едри, добре заоблени зрънца, винаги подбрани и винаги на услугите ви. Отначало това се харесва, но после почва да отблъсква, и именно заради тоя прекалено ясен изговор, заради тоя низ от вечно готови думи. Започва някак да ви се струва, че самият му език в устата трябва да има някаква особена форма, да е някак необикновено дълъг, тънък, ужасно червен и с изключително остро връхче, което непрестанно и съвсем неволно се върти.

Та тъкмо този млад човек беше нахълтал сега в гостната и което е право, и досега ми се струва, че беше почнал да говори още от съседната стая и говорейки, беше влязъл. Той тутакси се озова пред Варвара Петровна.

— … Представете си, Варвара Петровна — нижеше той като мъниста, — влизам и мисля да го заваря тук още отпреди четвърт час; час и половина, откак е пристигнал; намерихме се у Кирилов; преди половин час тръгна право насам и каза и аз да съм дойдел след четвърт час…

— Кой това? Кой ви каза да дойдете тук? — разпитваше Варвара Петровна.

— Кой, Николай Всеволодович! Ама вие наистина ли чак сега научавате? Но поне багажът му отдавна трябваше да е пристигнал, как тъй не са ви казали? Излиза, че аз пръв ви известявам. Би могло обаче да се прати да го потърсят, но впрочем самият той сигурно веднага ще се появи и струва ми се, в един момент, който тъкмо отговаря на някои негови очаквания и, поне доколкото мога аз да съдя, на някои негови пресмятания. — Тук той обходи с поглед стаята и особено внимателно се спря на капитана. — Ах, Лизавета Николаевна, колко се радвам, че ви срещам още в първия миг, много се радвам да ви стисна ръката — бързо се впусна той към нея, за да поеме протегнатата ръчица на весело усмихнатата Лиза, — и доколкото забелязвам, многоуважаемата Прасковя Ивановна също не е забравила, струва ми се, своя „професор“ и дори не му се сърди, както винаги му се сърдеше в Швейцария. Е, как са тук краката ви, Прасковя Ивановна, и правилно ли ви осъди швейцарският консилиум на родния климат?… Как, моля? Компреси? Трябва да е много полезно. Но как съжалявах, Варвара Петровна (бързо се обърна той отново), че не можах да ви заваря тогава в странство и лично да ви засвидетелствам уважението си, при това толкова неща имах да ви съобщя… Аз уведомявах тук моя старец, но той по обичая си, струва ми се…

— Петруша! — извика Степан Трофимович, съвземайки се моментално от вцепеняването; той плесна ръце и се хвърли към сина си. — Pierre, mon enfant^[11], не можах да те позная! — стисна го в прегръдките си и от очите му потекоха сълзи.

— Хайде, не щурей, не щурей, без жестове, хайде, стига де, стига, моля те — бързо мърмореше Петруша, мъчейки се да се освободи от прегръдките.

— Винаги, винаги съм бил виновен пред теб!

— Хайде, стига вече; после за това. Знаех си го, че ще изщурееш. Хайде, бъди малко по-трезв, моля те.

— Но аз не съм те виждал десет години!

— Толкова по-малко причини за излияния…

— Mon enfant!

— Хайде, вярвам, вярвам, че ме обичаш, махни си ръцете. Виж, че пречиш на другите… Ах, ето го и Николай Всеволодович, ама стига щуря де, моля те най-сетне!

Николай Всеволодович действително беше вече в стаята; беше влязъл много тихо и за миг се бе спрял на вратата, оглеждайки със спокоен поглед присъстващите.

Както и преди четири години, когато го видях за първи път, точно по същия начин и сега бях поразен от пръв поглед. Ни най-малко не бях го забравил; но има, види се, такива физиономии, които винаги, всеки път, когато се появят, носят сякаш със себе си нещо ново, което не сте забелязали у тях, макар да сте се срещали сто пъти дотогава. Изглежда, той си бе все тоя отпреди четири години: все тъй изящен, все тъй важен, все туй важно влизане, както тогава, дори все тъй млад. Леката му усмивка бе все тъй официално ласкава и все тъй самодоволна; погледът все тъй строг, замислен и някак разсеян. Но едно ме порази: преди, макар и да го смятаха за красавец, но лицето му наистина „приличаше на маска“, както се изразяваха някои от нашите злоезични дами. А сега — не знам защо, сега той от пръв поглед ми се видя истински, безспорен красавец, тъй че просто нямаше вече как да се каже, че лицето му прилича на маска. Дали не за това, че беше станал мъничко по-бледен отпреди и бе май поотслабнал? Или може би някаква нова мисъл светеше сега в погледа му?

— Николай Всеволодович! — извика Варвара Петровна, изпъвайки се цялата в креслото, но без да стане, и го спря с повелителен жест: — Чакай за момент!

Но за да обясня ужасния въпрос, внезапно последвал след жеста и възклицанието на Варвара Петровна — не, дори за нея не съм допускал, че може да зададе такъв въпрос, — ще помоля читателя да си спомни какво представляваше всъщност характерът на Варвара Петровна и необикновената й експлозивност в някои изключителни моменти. Моля също така да се вземе предвид, че въпреки необикновената душевна твърдост, значителна доза здрав разум и практическия, тъй да се каже, дори стопански такт, които тя имаше, в живота й все пак не свършваха ония мигове, на които тя внезапно се отдаваше докрай, всецяло и ако е позволено да се изразя така — без никакви задръжки. Моля да се вземе най-сетне под внимание, че настоящата минута наистина би могла да бъде за нея от онези, в които изведнъж, като във фокус се съсредоточава цялата същност на живота — всичко изживяно, цялото настояще, че комай и бъдещето. Ще напомня между другото и за анонимното писмо, което бе получила, за което тъй нервно се бе изтървала одеве пред Прасковя Ивановна, при което все пак бе премълчала съдържанието му; а може би тъкмо то би дало отговор — как бе могла да зададе на сина си този ужасен въпрос.

— Николай Всеволодович — повтори тя, изричайки думите с твърд глас, в който звучеше страшно предизвикателство, — моля ви, веднага кажете, направо: вярно ли, че тази нещастна, куца жена — ето я, ето там, погледнете я! — вярно ли, че тя е… ваша законна съпруга?

Твърде добре го помня тоя миг; той втренчено гледаше майка си, но не трепна дори с клепка; не последва ни най-малко изменение на лицето му. Най-сетне бавно се усмихна с някаква снизходителна усмивка и без да продума дума, бавно се приближи до майка си, улови ръката й, почтително я поднесе до устните си и я целуна. И дотам бе силно всякогашното му непреодолимо влияние върху майка му, че тя и сега не посмя да отдръпне ръката си. Само го гледаше, превърнала се цялата във въпрос, и целият й вид говореше, че още миг само, и тя няма да понесе неизвестността.

Но той продължаваше да мълчи. След като й целуна ръка, още веднъж обгърна с поглед цялата стая и все тъй без да бърза, тръгна бавно към Маря Тимофеевна. Много трудно е да се описват физиономиите на хората в някои моменти. Аз например съм запомнил, че Маря Тимофеевна, цялата примряла от страх, стана насреща му и събра отпред длани, сякаш умолявайки го; а заедно с това съм запомнил и възторга в очите й, някакъв безумен възторг, който почти изкриви чертите й — възторг, който трудно се понася. Може да го е имало и едното, и другото, и страхът, и възторгът; но помня, че побързах да се приближа (стоях почти до нея), сторило ми се бе, че ей сега ще припадне.

— Не бива да стоите тук — каза й Николай Всеволодович с ласкав, мелодичен глас и в очите му грейна необикновена нежност. Стоеше пред нея в най-почтителна поза и от всеки негов жест лъхаше най-искрено уважение. Горката женица със забързан шепот, задъхано избъбри:

— А бива ли… сега… да падна пред вас на колене?

— Не, по никой начин не бива — отправи й той великолепна усмивка, тъй внезапно, че и тя се усмихна радостно. И със същия мелодичен глас, увещавайки я най-нежно, също като дете, важно добави:

— Помислете си за това, че сте девойка, а аз, макар и да съм най-преданият ви приятел, но все пак съм един страничен за вас човек, нито мъж, нито баща, нито годеник. Дайте ми ръката си и да вървим; ще ви изпратя до каретата и ако позволите, лично ще ви отведа в дома ви.

Тя го изслуша и някак замислено кимна с глава.

— Да вървим — каза тя с въздишка и му подаде ръка.

Но тук с нея се случи едно малко нещастие. Изглежда, че бе стъпила някак непредпазливо на болния си, по-късия крак, защото изведнъж политна настрани върху креслото и да не бе това кресло, щеше да падне на пода. Той моментално я поде и подкрепи, хвана я здраво под ръка и със съчувствие, внимателно я поведе към вратата. Тя явно бе огорчена от падането си, смути се, изчерви се и ужасно се засрами. Гледайки мълчаливо надолу и силно накуцвайки, тя закрета подир него, почти увиснала на ръката му. Тъй и излязоха. Докато излизаха, Лиза, кой знае защо, скочи от мястото си и със замръзнал поглед ги проследи до самата врата. После мълчаливо отново седна, но по лицето й мина някаква конвулсивна тръпка, сякаш се беше докоснала до някакво влечуго.

Докато се разиграваше тази сцена между Николай Всеволодович и Маря Тимофеевна, всички изумено мълчаха; муха да бръмнеше, щеше да се чуе; но веднага щом излязоха, всички изведнъж заговориха.

VI

Говорехме впрочем малко, а повечето възклицавахме. Сега съм позабравил как беше всичко подред, защото бе настъпила бъркотия. Степан Трофимович извика нещо на френски и плесна с ръце, но на Варвара Петровна не й беше до него. Дори Маврикий Николаевич измърмори нещо отсечено и бързо. Но най-много от всички се горещеше Пьотър Степанович; с широки жестове той убеждаваше в нещо Варвара Петровна, но дълго не можах да го разбера. Обръщаше се и към Прасковя Ивановна и Лизавета Николаевна, мимоходом ядосано подвикна нещо дори на баща си — с една дума, щъкаше из цялата стая. Варвара Петровна, цялата червена, скочи по едно време от мястото си и викна на Прасковя Ивановна: „Чу ли, чу ли го какво й каза сега?“ Но онази беше толкова слисана, че само измърмори нещо и махна с ръка. Тя горката си имаше своя грижа: непрекъснато въртеше глава към Лиза, поглеждайки я с някакъв инстинктивен страх, а да стане и си тръгне, и да помисли дори не смееше, докато не станеше дъщеря й. Междувременно капитанът май искаше да се измъкне, забелязах го, безспорно бе много уплашен още от момента, в който се появи Николай Всеволодович; но Пьотър Степанович го беше хванал за ръката и не му даде да си отиде.

— Това е необходимо, необходимо е — нижеше той, продължавайки все още да убеждава Варвара Петровна. Стоеше пред нея, а тя вече пак седеше в креслото си и помня колко жадно го слушаше; успял бе все пак, завладял й беше вниманието.

— Необходимо е. Нали виждате, Варвара Петровна, че тук има недоразумение и наглед всичко е много странно, а всъщност работата е ясна като две и две и проста като фасул. Аз твърде добре разбирам, че никой не ме упълномощавал да разказвам, и май ставам дори смешен, дето сам се натрапвам. Но най-напред самият Николай Всеволодович не придава на тази работа никакво значение, а най-сетне има случаи, когато човек трудно може да се реши лично да обяснява и с това непременно трябва да се нагърби трето лице, на което е по-лесно да каже някои деликатни неща. Повярвайте, Варвара Петровна, че Николай Всеволодович ни най-малко няма вина, дето тутакси не отговори на одевешния ви въпрос с едно радикално обяснение, въпреки че цялата работа пет пари не чини; всичко това аз го зная още от Петербург. При това целият случай прави само чест на Николай Всеволодович, щом непременно трябва да употребим тази неопределена дума „чест“.

— Искате да кажете, че сте били свидетел на някаква случка, от която е произлязло… това недоразумение? — попита Варвара Петровна.

— Свидетел и участник — бързо потвърди Пьотър Степанович.

— Ако ми давате дума, че това няма да засегне деликатността на Николай Всеволодович относно чувствата и доверието му към мен, от която той нищо не крие… и щом сте толкова сигурен, че това ще му бъде дори приятно…

— Непременно ще му бъде приятно и затова и за мен ще бъде едно удоволствие. Сигурен съм, че самият той би ме помолил.

Натрапчивото желание на този сякаш паднал от небето господин да разказва чужди истории беше доста странно и излизаше от рамките на общоприетото. Но Варвара Петровна се бе хванала на въдицата му, защото я бяха засегнали на болното място. Тогава аз още не познавах добре характера на този човек, а още по-малко — намеренията му.

— Говорете — сдържано и предпазливо разреши Варвара Петровна, измъчвайки се донейде от снизхождението си.

— То няма нищо за разказване; дори, ако щете, няма никаква история — пак взе да ниже той. — Впрочем от немай-къде един романист би могъл да изфабрикува и цял роман. Твърде занимателна историйка, Прасковя Ивановна, и аз съм сигурен, че Лизавета Николаевна с любопитство ще я изслуша, защото тук има много ако не чудни, то чудновати неща. Преди пет години в Петербург Николай Всеволодович се запозна ей с тоя господин — този, същият господин Лебядкин, който стои със зяпнала уста и май току-що се бе приготвил да офейка. Извинете, Варвара Петровна. Аз впрочем не ви съветвам да офейквате, господин бивш чиновнико от бившето интендантско ведомство (виждате ли, че отлично ви помня). И на мен, и на Николай Всеволодович са ни твърде известни тукашните ви поразии, за които, не го забравяйте, ще трябва да отговаряте. Още веднъж моля за извинение, Варвара Петровна. Николай Всеволодович наричаше тогава този господин своя Фалстаф^[12]; това трябва да е (поясни той внезапно) някакъв типаж — burlesque^[13], над който всички се смеят и който позволява на всички да му се смеят, стига да му се плаща. По това време Николай Всеволодович водеше в Петербург един живот, тъй да се каже, присмехулен, — с една дума, не мога да го определя, защото не е от хората, които ще изпаднат в разочарование, а тогава беше пренебрегнал всякакви занимания. Говоря само за тогава, Варвара Петровна. Тоя Лебядкин имаше сестра — същата тази, която сега седеше тука. Братчето и сестричето нямаха дори едно кьоше, ами се скитаха по хорските къщи. Той се шляеше под сводовете на Гостинния двор^[14], обезателно с бившия си мундир, и спираше минувачите от по-първа ръка, а каквото събереше, го проливаше. Сестричето караше като птичка божия. Помагаше, където ги приютяха, и от немотия слугуваше. Истински Содом; отминавам картината на този несретен живот — живот, който, тласкан от чудачеството си, водеше тогава Николай Всеволодович. Говоря само за тогава, Варвара Петровна, а що се отнася до „чудачеството“, това е негов собствен израз. Той много неща не крие от мен. Mademoiselle Лебядкина, която по едно време твърде често виждаше Николай Всеволодович, бе потресена от неговата външност. Това бе, тъй да се каже, диамант върху мръсния фон на живота й. Аз съм лош описвач на чувствата и затова ги отминавам; но разни долнопробни душици тутакси я взеха на подбив и тя страдаше. Нея отдавна я бяха взели на подбив, но по-рано тя въобще не го забелязваше. Още тогава не бе наред с главата, но все пак не чак като сега. Има основание да се предполага, че като малка може би е получила нещо като възпитание. Николай Всеволодович никога не й е обръщал никакво внимание, той повечето играеше с чиновниците на преферанс по на четвърт копейка с едни стари мазни карти. Но веднъж, като я оскърбяваха, той (без да разпитва за причините) хвана един чиновник за яката и го изхвърли през прозореца от втория етаж. Не става дума за никакви рицарски пориви в полза на оскърбената невинност; цялата операция мина при всеобщ смях и най-много се смееше самият Николай Всеволодович; когато всичко приключи благополучно, се сдобриха и взеха да пият пунш. Но самата оскърбена невинност не можа да забрави случая. Свърши се, разбира се, с това, че тя окончателно си загуби ума. Повтарям, не умея да описвам чувства, но главното в случая е мечтата. А Николай Всеволодович, сякаш нарочно, още повече подклаждаше мечтата: вместо да се изсмее, той внезапно взе да се отнася към mademoiselle Лебядкина с неочаквано уважение. Кирилов, който беше там (изключителен оригинал, Варвара Петровна, и изключително троснат човек; може би ще го видите някога, сега е тука), та тоя Кирилов, който обикновено все си мълчи, изведнъж се разгорещи и обърна внимание, помня го, на Николай Всеволодович, че третирал госпожата като маркиза и с това окончателно я довършил. Ще добавя, че Николай Всеволодович уважаваше донякъде този Кирилов. Какво си мислите му отговори: „Вие, господин Кирилов, смятате, че аз се подигравам; не сте прав, аз наистина я уважавам, защото тя е по-добра от всички нас.“ И знаете ли, с такъв един сериозен тон го каза. Впрочем през тия два-три месеца освен „добър ден“ и „довиждане“ не й беше казвал всъщност нито дума. Аз, който бях там, със сигурност си спомням, че най-накрая тя бе стигнала дотам, че го смяташе вече за нещо като годеник, който не смеел да я „похити“ единствено защото имал много врагове и семейни пречки или нещо подобно. Голям смях падаше! Свърши се с това, че когато Николай Всеволодович тръгна последния път за насам, на заминаване се разпореди за издръжката й, отреди й една твърде значителна ежегодна сума, най-малкото триста рубли, ако не и повече. С една дума, да приемем, че всичко това е било от негова страна един каприз, както казваше Кирилов, един нов етюд на преситения човек с цел да види докъде може да се докара едно смахнато и недъгаво същество. „Вие, казва, нарочно избрахте най-загубеното същество, недъгаво, затънало във вечен позор и побоища — и знаейки отгоре на туй, че това същество умира от комичната си любов към вас, нарочно започвате да го баламосвате единствено за да видите какво ще излезе от всичко това!“ Какво толкова е виновен най-сетне човекът за фантазиите на една смахната жена, с която, забележете, през цялото време едва ли си е разменил и една-две фрази! Има неща, Варвара Петровна, за които не само че не може да се говори умно, но не е и разумно да се говори. Но, хайде, да кажем чудачество — но в никакъв случай повече от това, а междувременно сега от това са направили цяла история… На мен отчасти ми е известно какво става тук, Варвара Петровна.

Разказвачът изведнъж прекъсна и понечи да се обърне към Лебядкин, но Варвара Петровна го спря; изпаднала беше в истинска екзалтация.

— Свършихте ли? — попита тя.

— Не още; за да бъде пълна картината, бих искал, с ваше позволение, да поразпитам за туй-онуй този тук господин… Сега ще видите каква е работата, Варвара Петровна.

— Достатъчно, после, спрете за малко, моля ви. О, колко добре направих, че ви позволих да говорите!

— И забележете, Варвара Петровна — оживи се Пьотър Степанович, — би ли могъл одеве Николай Всеволодович да ви обясни всичко това в отговор на вашия, може би прекомерно категоричен въпрос.

— О, да, прекомерно!

— И не бях ли прав, казвайки, че в известни случаи на трети човек му е много по-лесно да обясни, отколкото на самия заинтересован!

— Да, да… Но в едно сте сгрешили вие и със съжаление виждам — продължавате да грешите.

— Нима? В какво?

— Виждате ли… Впрочем може би ще седнете, Пьотър Степанович.

— О, както ви е угодно на вас, аз наистина се поизморих, благодаря ви.

Той моментално дръпна едно кресло и го обърна тъй, че се озова до масата между Варвара Петровна и Прасковя Ивановна, с лице към господин Лебядкин, от когото не сваляше очи нито за миг.

— Грешката ви е там, че наричате всичко това „чудачество“…

— О, ако е само това…

— Не, не, почакайте — спря го Варвара Петровна, явно готвейки се много и с увлечение да говори. В мига, в който го забеляза, Пьотър Степанович целият се превърна във внимание.

— Не, това е било нещо по-висше от чудачество и аз ви уверявам, нещо свято дори! Човек, горд и рано оскърбен, стигнал до онази „присмехулност“, която вие тъй сполучливо споменахте — с една дума, принц Хари, както великолепно го сравни тогава Степан Трофимович и което би било съвсем вярно, ако не приличаше повече на Хамлет, поне аз тъй мисля.

— Et vous avez raison^[15] — прочувствено и с тежест се обади Степан Трофимович.

— Благодаря ви, Степан Трофимович, на вас съм ви особено благодарна и тъкмо за всякогашната ви вяра в Nicolas, във възвишеността на неговия дух и на призванието му. Вие поддържахте тази вяра и у мен, когато съм падала духом…

— Chère, chère… — и Степан Трофимович понечи да пристъпи напред, но се спря, схващайки, че е опасно да я прекъсва.

— И ако край Nicolas (отчасти вече пееше Варвара Петровна) винаги бе стоял спокойният, велик в смирението си Хорацио — друг един чудесен ваш израз, Степан Трофимович, — той може би отдавна би бил един спасен от тъжния и „внезапен демон на иронията“, който цял живот го е терзал. (За „демона на иронията“ е пак един чудесен ваш израз, Степан Трофимович.) Но Nicolas никога не е имал нито своя Хорацио, нито своята Офелия. Имал е само и единствено своята майка, но какво би могла да направи само майката, и то при такива обстоятелства? Знаете ли, Пьотър Степанович, на мен ми става дори изключително ясно, че същество като Nicolas е могло да се движи дори и в онези мръсни коптори, за които вие разказвахте. Аз тъй ясно виждам сега онази „присмехулност“ към живота (удивително точен ваш израз), онази ненаситна жажда за контраст, онзи мрачен фон на картината, върху която той изглежда като диамант, отново според вашето сравнение, Пьотър Степанович. И ето че среща там едно отвред отритнато същество, недъгаво, полубезумно и същевременно може би с най-благородни чувства!

— Хм, да, възможно.

— И след това ви е чудно, че не й се присмива, както всички! О, хора! Чудно ви е, че я защитава от онези, които я обиждат, оказва й уважение като на „маркиза“ (този Кирилов, види се, необикновено дълбоко познава хората, макар и да не е разбрал Nicolas!). Ако щете, тук именно, от този контраст, е произлязла бедата; ако нещастницата е била в една по-друга обстановка, не би стигнала може би до такава умопомрачителна мечта. Само жената, само една жена може да разбере това, Пьотър Степанович, и колко жалко, че вие… тоест не че не сте жена, но поне в дадения случай, за да разберете!

— Тоест в тоя смисъл, че колкото по-зле, толкова по-добре, разбирам, разбирам, Варвара Петровна. Това е нещо като в религията, нали: колкото по-зле живее човек или колкото по-беден е цял един народ, толкова по-упорито мечтае за възмездие в рая, а ако при това се разшетат и едно сто хиляди свещеници да разпалват мечтата и да спекулират с нея, то… разбирам ви, Варвара Петровна, бъдете спокойна.

— Това, да предположим, не е съвсем тъй, но кажете, нима за да угаси мечтата в този нещастен организъм (защо Варвара Петровна употреби думата „организъм“, аз не можах да разбера), нима за това и Nicolas трябваше да й се присмива и да се отнася с нея, както другите чиновници? Нима наистина отхвърляте онова високо състрадание, онзи внезапен благороден трепет на организма, с който Nicolas строго отговаря на Кирилов: „Аз не се подигравам!“ Възвишен, свят отговор!

— Sublime^[16] — измърмори Степан Трофимович.

— И забележете, той съвсем не е толкова богат, както си мислите; богата съм аз, а не той, а тогава той почти нищо не вземаше от мен.

— Разбирам, разбирам всичко това, Варвара Петровна — вече малко нещо нетърпеливо се размърда Пьотър Степанович.

— О, това е моят характер! Себе си виждам в Nicolas. Виждам онази младост, онази възможност за бурни и страшни пориви… И ако някой ден станем по-близки, Пьотър Степанович, което аз от своя страна най-искрено желая, още повече че съм ви тъй задължена, тогава може би ще разберете…

— О, повярвайте ми, аз от своя страна го желая — троснато избърбори Пьотър Степанович.

— Тогава ще разберете онзи порив, онзи пристъп на благородна слепота, поради който внезапно вземате един дори във всяко отношение недостоен за вас човек, човек, който дълбоко не ви разбира, който е готов да ви мъчи при всяка първа възможност, и въпреки всичко внезапно превръщате такъв един човек в някакъв идеал, в своя мечта, възлагате му всичките си надежди, прекланяте му се, обичате го цял живот, без ни най-малко да знаете защо — може би тъкмо защото е недостоен за това…

Степан Трофимович с болезнен израз взе да търси погледа ми; но аз навреме се бях извърнал.

— … И дори доскоро, доскоро — о, колко съм виновна пред Nicolas!… Няма да повярвате, измъчиха ме от всички страни, всички, всички, и врагове, и нищожества, и приятели; приятелите може би повече от враговете. Когато ми пратиха първото презряно анонимно писмо, Пьотър Степанович, няма да го повярвате, но на мен вече не ми стигаше презрение в отговор на всичката тая злоба… Никога, никога няма да си простя малодушието!

— Аз въобще вече подочух нещичко за тукашните анонимни писма — оживи се внезапно Пьотър Степанович — и аз ще ви открия авторите, оставете на мен.

— Но вие не можете да си представите какви интриги се започнаха тук! — измъчиха дори клетата ни Прасковя Ивановна — нея пък поради каква причина? Аз днес съм може би твърде виновна пред тебе, мила ми Прасковя Ивановна — прибави тя във великодушния порив на умилението си, но не и без известна победоносна ирония.

— Недей, сестро — измърмори неохотно Прасковя Ивановна, — мен да питат, на туй трябва да му се тури вече край; много нещо се изприказва… — и пак погледна плахо Лиза, но тя гледаше Пьотър Степанович.

— А това клето, това нещастно същество, тази луда, изгубила всичко и запазила само сърцето си, възнамерявам да осиновя — възкликна внезапно Варвара Петровна, — това е мой дълг, който възнамерявам свято да изпълня. От тоя ден аз я вземам под своя закрила!

— И ще бъде много хубаво в известен смисъл — окончателно се оживи Пьотър Степанович. — Извинете, аз одеве не завърших. Именно относно покровителството. Представяте ли си, когато Николай Всеволодович тогава си тръгна (почвам тъкмо от мястото, където бях стигнал, Варвара Петровна), този господин, да, същият този господин Лебядкин моментално си въобразил, че може изцяло да се разпорежда с определената за сестричето му издръжка; и се разпореждал. Не зная как точно е уредил нещата Николай Всеволодович тогава, но година по-късно, вече в странство, научавайки за станалото, той се видя принуден да постъпи по друг начин. Не знам подробностите, самият той ще ги разкаже, но знам само, че интересуващата ни особа е била настанена в някакъв далечен манастир, дори твърде комфортно, но под приятелски надзор — нали разбирате? И какво, мислите, предприема господин Лебядкин? Отначало полага всички усилия да изнамери къде са скрили от него доходното перо, тоест сестричето му, едва наскоро постига целта си, взема я от манастира, предявявайки някакви свои права, и я довежда право тука. Тук я държи гладна, бие я, тормози я, най-сетне получава по някакъв начин от Николай Всеволодович една значителна сума и тутакси го удря на пиянство, а вместо благодарност стига до дръзко предизвикателство към Николай Всеволодович, до безсмислени искания, заплашвайки със съд, в случай че издръжката не се изплаща занапред лично нему. Доброволния дар на Николай Всеволодович той взема за данък — представяте ли си? Господин Лебядкин, вярно ли е всичко това, което казах?

Капитанът, който до тоя момент стоеше мълчаливо и със сведен поглед, бързо пристъпи две крачки напред и целият почервеня.

— Пьотър Степанович, вие постъпихте с мен жестоко — каза той някак отривисто.

— Как тъй жестоко и защо? Моля, моля, да оставим за после жестоко ли е, не е ли жестоко, а сега ви моля само да отговорите на първия въпрос: вярно ли е всичко, което казах тук, или не? Ако намерите, че не е вярно, можете незабавно да си кажете възраженията.

— Аз… вие много добре знаете, Пьотър Степанович… — измънка капитанът, запъна се и млъкна. Трябва да се отбележи, че Пьотър Степанович седеше в креслото, прехвърлил крак върху крак, а капитанът стоеше пред него в най-почтителна поза.

Колебанията на господин Лебядкин, изглежда, крайно не се харесаха на Пьотър Степанович; по лицето му премина някаква злобна тръпка.

— Ама вие като че ли наистина искате да ни съобщите нещо? — впери той остър поглед в капитана. — В такъв случай карайте, моля, чакаме.

— Вие, Пьотър Степанович, много добре знаете, че нищо не мога да съобщавам.

— Не, не знам и дори за първи път чувам; защо тъй да не можете да съобщавате?

Капитанът мълчеше, забил очи в земята.

— Позволете да си вървя, Пьотър Степанович — каза той решително.

— Но не преди да сте дали някакъв отговор на първия ми въпрос: вярно ли е всичко, което казах?

— Вярно е — глухо отговори Лебядкин и вдигна очи към мъчителя си. Дори пот изби по слепоочието му.

— Всичко ли е вярно?

— Всичко е вярно.

— Нямате ли да добавите, да кажете нещо? Ако чувствате, че сме несправедливи, кажете го; протестирайте, изкажете гласно недоволството си.

— Не, нямам какво.

— Заплашвали ли сте неотдавна Николай Всеволодович?

— Това… това беше повече от водката, Пьотър Степанович (той изведнъж вдигна глава). Пьотър Степанович, ако фамилната чест и позорът, който сърцето не е заслужило, напират навън, и тогава ли, и тогава ли е виновен човек? — изрева той, внезапно забравил се, както по-преди.

— А сега трезвен ли сте, господин Лебядкин? — пронизително го изгледа Пьотър Степанович.

— Аз… трезвен съм.

— Какво искате да кажете с тия приказки за фамилна чест и незаслужен позор?

— Аз не че съм имал някого предвид. Аз за себе си… — отново рухна капитанът.

— Вие май много се обидихте на изразите ми за вас и вашето поведение? Вие сте твърде докачлив, господин Лебядкин. Но моля ви, ами че аз още не съм почнал да говоря за истинското ви поведение. Аз ще почна да говоря за истинското ви поведение. Ще почна, да, много вероятно и това да стане, но нали знаете, че още не съм почнал да говоря за него.

Лебядкин потръпна и диво се вторачи в Пьотър Степанович.

— Пьотър Степанович, аз едва сега започвам да се събуждам.

— Хм! И аз ли съм тоя, дето ви събуди?

— Да, вие ме събудихте, Пьотър Степанович, аз четири години съм спал под надвисналия облак. Мога ли най-сетне да се оттегля, Пьотър Степанович?

— Вече можете, стига само Варвара Петровна да не смята за необходимо…

Но тя замаха с ръце.

Капитанът се поклони, направи две крачки към вратата, внезапно спря, сложи ръка на сърцето си, искаше да каже нещо, но не каза и бързо изтича навън. Но на прага се сблъска с Николай Всеволодович, който му направи път; капитанът обаче някак изведнъж се сви, смали се, опули се насреща му, буквално както заекът замира пред питона. Николай Всеволодович изчака малко, после лекичко го отстрани с ръка и влезе в гостната.

VII

Беше весел и спокоен. Може би току-що му се бе случило нещо много хубаво, което ние още не знаехме; но той, изглежда, бе дори твърде доволен от него.

— Ще ми простиш ли, Nicolas? — не изтрая Варвара Петровна и бързо се повдигна насреща му.

Но Nicolas просто се разсмя.

— Туйто! — възкликна той добродушно и шеговито. — Виждам, че вече всичко ви е известно. А пък аз, щом излязох оттука, и се замислих в каретата: „Трябваше поне да им разкажа историята, кой си излиза така като мене?“ Но щом се сетих, че Пьотър Степанович остана, грижата ми отпадна.

Докато говореше, очите му шареха наоколо.

— Пьотър Степанович ни разказа една стара петербургска история из живота на един чудак — възторжено поде Варвара Петровна, — един капризен и луд човек, но винаги възвишен в чувствата си, винаги рицарски благороден…

— Рицарски? Нима дотам стигнахте? — смееше се Nicolas. — Впрочем аз съм много благодарен на Пьотър Степанович, този път за това, че е избързал (тук те бързо се спогледаха). Трябва да знаете, maman, че Пьотър Степанович е всеобщ примирител; това е неговата роля, болестта му, силата му, и аз особено ви го препоръчвам откъм тая страна. Досещам се какви ги е нанизал. Той именно ниже, когато разказва; главата му е цяла канцелария. Забележете, че в качеството си на реалист той не може да излъже и че истината му е по-скъпа от успеха… разбира се, освен ония особени случаи, когато успехът е по-скъп от истината. (Казвайки всичко това, той непрекъснато се оглеждаше.) Тъй че вие ясно виждате, maman, че не сте вие, която трябва да искате прошка, и че ако тук някъде има лудост, то това е преди всичко от моя страна, и значи, че в края на краищата аз съм все пак луд — нали трябва да се поддържа тукашната ми репутация…

Тук той нежно прегърна майка си.

— Във всеки случай въпросът вече е приключен и изчерпан, и значи, можем да му сложим точка — прибави той и някаква суха, твърда нотка прозвуча в гласа му. Варвара Петровна долови тази нотка; но екзалтацията й не преминаваше, даже напротив.

— Никак не съм те очаквала по-рано от месец, Nicolas.

— Аз, разбира се, ще ви обясня всичко, maman, а сега… И той тръгна към Прасковя Ивановна.

Но тя едва-едва обърна глава към него, въпреки че само преди половин час, когато се бе появил, беше потресена. Сега тя си имаше нови грижи: от момента, когато на излизане капитанът се бе сблъскал на вратата с Николай Всеволодович, Лиза внезапно взе да се смее — отначало тихо и поривисто, но постепенно смехът й ставаше все по-силен, по-висок и неприкрит. Беше почервеняла. Контрастът с предишния й мрачен израз беше изключителен. Докато Николай Всеволодович приказваше с Варвара Петровна, тя на два пъти беше викала с пръст Маврикий Николаевич, уж че иска да му прошепне нещо; но в момента, когато той се навеждаше към нея, прихваше да се смее; човек можеше да си помисли, че се смее тъкмо на горкия Маврикий Николаевич. Тя впрочем явно се мъчеше да се сдържа и слагаше кърпичка на устата си. Николай Всеволодович я поздрави с най-невинен и простодушен израз.

— Моля ви да ме извините — отвърна тя бързешката, — вие… вие, разбира се, сте се виждали с Маврикий Николаевич… Боже, ама вие сте неприлично висок, Маврикий Николаевич!

И пак смях. Маврикий Николаевич беше висок на ръст, но не пък чак толкова неприлично.

— Отдавна ли пристигнахте? — промърмори тя, отново сдържайки се и дори сконфузено, но с искрящи очи.

— Преди около два часа и нещо — отвърна Nicolas, гледайки я внимателно. Ще отбележа, че беше необикновено сдържан и учтив, но като махнем учтивостта, изглеждаше напълно равнодушен и дори вял.

— А къде ще живеете?

— Тук.

Варвара Петровна също наблюдаваше Лиза, но внезапно я беше поразила една мисъл.

— А къде си бил досега през тези два часа и нещо, Nicolas? — приближи се тя. — Влакът пристига в десет.

— Отначало откарах Пьотър Степанович у Кирилов. А с Пьотър Степанович се срещнахме в Матвеево (на три спирки оттук) и пътувахме в един вагон.

— Аз от сутринта чаках в Матвеево — обади се Пьотър Степанович, — задните ни вагони през нощта излязоха от релсите, насмалко не си изпочупихме краката.

— Краката си изпочупили! — извика Лиза. — Маман, маман, а ние искахме да ходим миналата седмица в Матвеево, и ние щяхме да си изпочупим краката!

— Господи помилуй! — прекръсти се Прасковя Ивановна.

— Маман, маман, вие не се бойте, миличка, ако наистина си счупя и двата крака; на мен това може и да ми се случи, нали казвате, че всеки ден съм препускала презглава. Маврикий Николаевич, ще ме водите ли, като окуцея? — пак се разсмя тя. — Ако това ми се случи, на никого няма да дам да ме води освен на вас, смело разчитайте. Хайде, да кажем, че само единия крак съм си счупила… Хайде, бъдете любезен, кажете, че за вас това ще бъде щастие.

— Какво щастие с един крак? — сериозно се намръщи Маврикий Николаевич.

— Затова пък вие ще ме водите, само вие и никой друг.

— И тогава пак вие мене ще водите, Лизавета Николаевна — още по-сериозно избоботи Маврикий Николаевич.

— Боже, та той искаше да каже каламбур! — почти с ужас извика Лиза. — Маврикий Николаевич, да не сте посмели да тръгвате по тоя път! Но до каква степен сте били егоист, значи! За ваша чест обаче аз съм убедена, че сега самичък се клеветите; напротив, тогава вие от сутрин до вечер ще ме уверявате, че без крака съм станала по-интересна! Едно е непоправимо — вие сте безкрайно висок, а без крака аз ще стана съвсем мъничка, как ще ме водите под ръка, няма да сме си прилика!

И тя болезнено се разсмя. Остротите и намеците й бяха плоски, но, види се, не й беше до остроумия.

— Истерика! — прошушна ми Пьотър Степанович. — По-скоро чаша вода.

Беше познал; след минута всички вече се суетяха, донесоха вода. Лиза прегръщаше своята маман, целуваше я горещо, ридаеше на гърдите й и тутакси се отдръпваше назад и вглеждайки се в лицето й, започваше да се киска. Накрая взе да хленчи и маман. Варвара Петровна побърза да отведе и двете в покоите си, през същата онази врата, от която бе влязла Даря Павловна. Но не стояха там дълго, четири минути, не повече.

Мъча се сега да си спомня всеки щрих на тия последни минути на тази паметна сутрин. Помня, че когато останахме сами, без дамите (с изключение на Даря Павловна, която не бе помръднала от мястото си), Николай Всеволодович обиколи всички ни и се здрависа с всички освен с Шатов, който продължаваше да седи в ъгъла, приведен надолу още повече отпреди. Степан Трофимович уж понечи да подхване с Николай Всеволодович някаква извънредно остроумна тема, но онзи побърза да тръгне към Даря Павловна. Но по пътя почти насила го спря Пьотър Степанович, отмъкна го към прозореца и бързо му зашепна нещо, изглежда, твърде важно, съдейки по израза на лицето му и по жестовете, съпровождащи шепота му. Самият Николай Всеволодович слушаше твърде лениво и разсеяно, с официалната си усмивка, а накрая дори нетърпеливо, и все като да искаше да се отдалечи. Оттегли се от прозореца тъкмо когато се върнаха и нашите дами; Варвара Петровна сложи Лиза да седне, дето си седеше, уверявайки, че трябва да почакат и да починат поне десетина минути и че сега чистият въздух едва ли ще се отрази добре на разстроените й нерви. Много, много се беше загрижила за Лиза и дори седна до нея. Освободилият се Пьотър Степанович моментално се намери до тях и поде жив и весел разговор. И ето че тъкмо в тоя момент Николай Всеволодович най-сетне стигна с бавната си походка при Даря Павловна; Даша просто цялата се разтрепера при приближаването му, бързо скочи от мястото си, смути се и цялото й лице пламна.

— Вие май приемате вече поздравления… или още не? — каза той с някакъв особен израз на лицето.

Даша му отговори нещо, но беше трудно да се чуе.

— Прощавайте за нескромността — повиши глас той, — но сигурно знаете, че бях специално известен. Знаехте ли за това?

— Да, знам, че сте били специално известен.

— Надявам се обаче, че не съм объркал нищо с моите поздравления — засмя се той — и ако Степан Трофимович…

— Какво, какви поздравления? — скочи изведнъж Пьотър Степанович, — с какво да ви поздравим, Даря Павловна? Ами мигар с онова, а? Цветът на лицето ви показва, че съм познал. Тъй де, с какво друго да поздравяваме нашите прекрасни и благородни госпожици и от кои поздравления те най-много се червят? Е, хайде, ако съм познал, приемете и моите и плащайте баса: помните ли, че в Швейцария се хванахте с мен на бас, че никога няма да се омъжите… Ах, да, по повод Швейцария — гледай какъв съм! Ами че аз, представете си, кажи-речи, затова съм дошъл, а насмалко да забравя; кажи ми ти на мене — бързо се обърна той към Степан Трофимович, — кога тръгваш за Швейцария?

— Аз… в Швейцария? — учуди се и се смути Степан Трофимович.

— Как? Мигар не заминаваш? Че нали и ти ще се жениш… ти ми писа?

— Pierre! — възкликна Степан Трофимович.

— Какво Pierre… Ако това ти харесва, аз долетях да ти заявя, че нямам нищо против, тъй като ти непременно искаше мнението ми колкото се можело по-скоро; ако ли пък (нижеше той) трябва да те „спасявам“, както пишеш и умоляваш в същото това писмо, аз пак съм на твоите услуги. Вярно ли, че се жени, Варвара Петровна? — обърна се бързо той към нея. — Надявам се, че не проявявам нескромност; самият той пише, че целият град го знаел, всички го поздравявали, тъй че за да го избегнел, излизал само нощем. Писмото е в джоба ми. Но вярвайте ми, Варвара Петровна, нищичко не разбирам от него. Едно ми кажи ти на мене, Степан Трофимович, да те поздравяваме или да те „спасяваме“? То не е за вярване, но у него след най-щастливите редове иде просто върхът на отчаянието. Първо, прошка ми иска; хайде, да приемем, че това си му е в нрава… А впрочем как да мълча: представете си само, човекът ме е виждал всичко два пъти в живота си, че и то случайно, и сега, встъпвайки в трети брак, изведнъж си въобразява, че по тоя начин нарушавал някакви родителски задължения, от хиляда версти ме моли да не му съм се сърдел и да съм му разрешал! Моля те, не се обиждай, Степан Трофимович, черта на времето, аз имам широки възгледи и не те осъждам, и да кажем, че това ти прави чест и т.н., и т.н., но все пак главното е, че не го разбирам главното. Нещо за някакви си „грехове в Швейцария“. Женя се, значи, заради грехове или заради чужди грехове, или как го беше казал там — с една дума — „грехове“. „Момичето, казва, е перла и брилянт“, е и то се знае, „той е недостоен“ — в неговия си стил; но заради някакви си там грехове или обстоятелства „съм принуден да ида под венчило и да замина за Швейцария“ и поради това „зарязвай всичко и тичай да ме спасяваш“. Разбирате ли нещо от всичко това? А впрочем… впрочем по израза на лицата забелязвам (с писмото в ръка и с най-невинна усмивка той се въртеше и се вглеждаше в лицата), че както винаги, аз май съм сгафил нещо… поради глупавата си откровеност или припряност, както казва Николай Всеволодович. Аз щото мислех, че тук са все свои, тоест твои свои, Степан Трофимович, твои свои, аз всъщност съм чужд и виждам… виждам, че всички знаят нещо, и тъкмо аз съм тоя, дето не зная нищо.

Той все продължаваше да се оглежда.

— Точно тъй ли ви е писал Степан Трофимович, че се жени заради „чужди грехове, извършени в Швейцария“, и да тичате „да го спасявате“, със същите тия изрази? — приближи се внезапно Варвара Петровна, цялата прежълтяла, с разкривено лице, с треперещи устни.

— Тоест искам да кажа, че ако не съм разбрал нещо — уж че се изплаши и още повече се разбърза Пьотър Степанович, — вината е, разбира се, негова, защото така пише. Ето го писмото. Вижте какво, Варвара Петровна, това са едни безкрайни и непрестанни писма, а през последните два-три месеца просто писмо след писмо, и да си призная, накрая понякога взех да не ги дочитам. Прощавай за глупавото признание, Степан Трофимович, но и ти ще се съгласиш, че макар да си ги адресирал до мен, си ги писал повечето за потомството, тъй че на тебе ти е все едно… Хайде, хайде, не се цупи; ние с теб сме си поне свои! Но това писмо, Варвара Петровна, това писмо го изчетох. Тия „грехове“ де — тия „чужди грехове“ — са навярно някакви наши си собствени грехове и бас държа, че са от най-невинните, но внезапно ни хрумва да направим от тях ужасна история с благороден оттенък — именно заради благородния оттенък я правим. На нас, видите ли, нещо сметките ни куцат — трябва най-сетне да се признае. Ние, видите ли, по картите си падаме… а впрочем това е вече излишно, виноват, аз много се раздрънках, но, бога ми, ви казвам, Варвара Петровна, уплаши ме този човек и аз действително се приготвих отчасти „да го спасявам“. В края на краищата и на самия мен ми е съвестно. Ами тъй де, да не би пък да съм му опрял ножа в гърлото, я! Да не би да съм някой неумолим кредитор? Пише ми тук за някаква зестра… Впрочем, жениш ли се ти най-сетне, Степан Трофимович? Нали си го имаме тоя обичай, говорим, а повечето за единия стил… Ах, Варвара Петровна, сигурен съм, на, че сега ме осъждате, и то именно заради тоя ми стил…

— Напротив, напротив, виждам, че и на вас търпението ви се е изчерпало и, разбира се, сте си имали причините за това — злобно поде Варвара Петровна.

Тя със злобна наслада бе изслушала всички „правдиви“ словоизлияния на Пьотър Степанович, който очевидно играеше роля (тогава още не знаех каква, но ролята бе очевидна и дори твърде нескопосано изиграна).

— Напротив — продължаваше тя, — аз съм ви твърде благодарна, че заговорихте; без вас тъй и нямаше да науча. За първи път от двайсет години ми се отварят очите. Николай Всеволодович, вие току-що казахте, че сте били специално известен: да не би Степан Трофимович и на вас да е писал нещо от тоя род?

— Аз получих от него едно най-невинно и… и… крайно благородно писмо…

— Вие се затруднявате, търсите думите — достатъчно! Степан Трофимович, аз очаквам от вас една изключителна услуга — обърна се тя изведнъж към него с припламващ поглед, — бъдете тъй любезен още сега да ни напуснете, а занапред не прекрачвайте прага на моя дом.

Моля да си спомните за одевешната „екзалтация“, която още не бе преминала. Вярно, виновен си беше Степан Трофимович! Но кое ме смая най-много тогава: това, че той с удивително достойнство понесе и „изобличенията“ на Петруша, когото дори не се опита да прекъсне, и „проклятието“ на Варвара Петровна. Отде се взе у него толкова кураж? Разбрах само едно, че бе безспорно и дълбоко обиден от одевешната първа среща с Петруша, именно от одевешната прегръдка. Това бе дълбоко и вече истинско страдание поне в неговите очи, за неговото сърце. В момента го измъчваше и друго, а именно собственото му убийствено съзнание, че е изподлярствал; впоследствие самият той ми го беше признал с цялата си откровеност. А истинското, безспорното страдание е способно понякога да направи солиден и устойчив дори един феноменално лекомислен човек, та макар и за известно време; нещо повече, истинското, същинското страдание кара понякога дори глупака да поумнее, също тъй, разбира се, временно; такова си му е свойството на страданието. А щом е тъй, какво можеше да стане с човек като Степан Трофимович? Цял поврат — разбира се, също само за известно време.

Той с достойнство се поклони на Варвара Петровна и не промълви нито дума (вярно, че друго и не му оставаше). И вече съвсем тръгна да си върви, но не се сдържа и отиде при Даря Павловна. Тя, види се, го е предчувствала, защото тутакси изплашено заговори, сякаш бързайки да го изпревари.

— Моля ви, Степан Трофимович, не казвайте нищо, за бога — почна тя развълнувано, припряно и с мъчителна гримаса на лицето, протягайки му бързо ръка, — бъдете сигурен, че аз все тъй ви уважавам… и все тъй ви ценя, и… вие също не мислете лошо за мен, Степан Трофимович, и аз много, много ще ценя това…

Степан Трофимович дълбоко, дълбоко се поклони.

— Твоя воля, Даря Павловна, ти знаеш, че в цялата тази работа имаш пълна свобода! Имала си и я имаш и сега, и занапред — тежко заключи Варвара Петровна.

— Ха, чак сега всичко разбирам! — удари се по челото Пьотър Степанович. — Но… но в какво положение изпадам сега аз, а? Даря Павловна, моля за извинение!… Как ме нареди ти мене с всичко това, а? — обърна се той към баща си.

— Pierre, ти би могъл да потърсиш и по-други изрази към мен, не е ли тъй, друже мой? — съвсем тихо промълви Степан Трофимович.

— Не викай, моля те — замаха Pierre с ръце, — повярвай ми, че всичко това са стари, болни нерви и викането нищо няма да помогне. Ти по-добре ми кажи друго, нима не можеше да предположиш, че аз още с идването си ще заговоря; как тъй не ме предупреди?

Степан Трофимович внимателно го изгледа:

— Pierre, ти, който толкова много знаеш за това, което става тук, мигар наистина нищичко не си знаел, не си чувал за тази работа?

— Какво-о-о? Ама че хора, а! Значи, не стига, че сме стари деца, ами на туй отгоре сме и лоши деца? Варвара Петровна, чухте ли го какво каза?

Вдигна се шум; но тук изведнъж стана такова едно нещо, което пък никой не можеше да очаква.

VIII

Преди всичко ще спомена, че през последните две-три минути Лизавета Николаевна бе обзета от нещо ново; тя бързо си шушукаше нещо с маман и с Маврикий Николаевич. Лицето й бе тревожно, но същевременно изразяваше решителност. Най-сетне тя стана от мястото си, явно бързайки да си отиде, подканяйки да побърза и маман, която Маврикий Николаевич вече вдигаше от креслото. Но, види се, не им бе съдено да си отидат, без да изгледат всичко до края.

Шатов, напълно забравен от всички в своето кьоше (недалеч от Лизавета Николаевна) и, изглежда, без и той да знае защо седи и не си отива, внезапно стана от стола и през цялата стая с бавна, но твърда крачка се запъти към Николай Всеволодович, гледайки го право в очите. Онзи още отдалеч забеляза приближаването му и се поусмихна; но когато Шатов съвсем го доближи и спря пред него, престана да се усмихва.

В тоя момент го забелязаха и останалите и млъкнаха, най-последен — Степан Трофимович; Лиза и маман се спряха насред стаята. Тъй изминаха пет секунди; изразът на дръзко недоумение на лицето на Николай Всеволодович се смени с гняв, той мръщеше вежди и внезапно…

И внезапно Шатов замахна с дългата си тежка ръка и с всичка сила го удари по страната. Николай Всеволодович силно се олюля.

Шатов го беше ударил особено, съвсем не тъй, както обикновено се удря плесница (ако можем да се изразим така), не с длан, а с цял юмрук, а юмрукът му беше голям, тежък, кокалест, с рижав мъх и лунички. Ако ударът се бе случил по носа, щеше да му строши носа. Но се бе случил по бузата, засягайки левия край на устната и горните зъби, от които тутакси рукна кръв.

Чу се май къс вик, извикала бе може би Варвара Петровна — не си го спомням, защото в същия миг всичко сякаш отново замря. Впрочем цялата сцена продължи не повече от някакви си десет секунди.

Независимо от това през тези десет секунди станаха ужасно много неща.

Отново ще напомня на читателя, че Николай Всеволодович беше от онези натури, които не знаят що е страх. На дуел той можеше хладнокръвно да стои под изстрелите на противника и самият той да се цели и да убива със зверско спокойствие. Ако някой го удареше по страната, аз мисля, той и на дуел нямаше да го вика, а тутакси, на място би убил оскърбителя; беше именно от такивата и би убил с пълно съзнание, а не защото е излязъл от кожата си. Струва ми се дори че никога не е познавал онези заслепяващи пориви на гнева, при които вече не може да се разсъждава. При безкрайната злоба, която го обземаше понякога, той все пак винаги съумяваше да се овладее, сиреч да си дава сметка, че за убийство, извършено не на дуел, непременно ще го пратят на каторга; и въпреки това все пак би убил оскърбителя без най-малко колебание.

Напоследък аз през всичкото време изучавах Николай Всеволодович и по едни особени обстоятелства сега, когато пиша това, знам за него извънредно много факти. Аз бих могъл да го сравня с господата от миналото, за които сега в нашето общество са оцелели някои легендарни спомени. Разправя се например за декабриста Л-н^[17], че цял живот нарочно търсил опасността, опивал се от това усещане, превърнал го в потребност на натурата си; на младини се дуелирал просто за едното нищо; в Сибир ходел на лов за мечки само с нож, обичал да се среща в сибирските гори с избягали каторжници, които, ще кажа между впрочем, са по-страшни от мечка. Безспорно тези легендарни господа са били способни да изпитват, и може би в голяма степен, чувството на страх — иначе биха били много по-спокойни и не биха превърнали усещането за опасност в потребност за своята натура. Да побеждават у себе си страха — това, разбира се, ги е привличало. Непрекъснатото опиянение от победата и съзнанието, че никой не те е победил — това ги е увличало. Този Л-н още преди заточението се борил известно време с глада и с тежък труд изкарвал хляба си единствено защото в никакъв случай не искал да се подчини на исканията на своя богат баща, намирайки ги за несправедливи. Сиреч разбирал е борбата многостранно; не само срещу мечките и не само на дуелите е пробвал твърдостта и силата на характера си.

Но все пак оттогава са минали много години и нервозната, измъчена и раздвоила се природа на хората от наше време сега дори изобщо не допуска потребността от ония непосредствени и цялостни усещания, толкова търсени от някои необуздани господа от доброто старо време. Николай Всеволодович би се отнесъл може би към Л-н отвисоко, би го нарекъл даже вечно перещ се страхливец, див петел — разбира се, не би го заявил гласно. Той и на дуел би застрелял противника си, и срещу мечка би излязъл, ако дотрябва, и с разбойника в гората би се справил все тъй успешно и тъй безстрашно, както и Л-н, но затова пък без каквото и да било чувство за удоволствие, а единствено поради неприятната необходимост, вяло, лениво, дори с отегчение. Разбира се, по отношение на злобата излизаше, че има прогрес в сравнение с Л-н, дори в сравнение с Лермонтов. Злоба у Николай Всеволодович имаше комай повече, отколкото у тия двамата, взети заедно, но тая злоба бе студена, спокойна и разумна, ако можем да се изразим така, ще рече, най-отвратителната и най-страшната, каквато може да има. Още веднъж повтарям: и тогава го смятах, и сега го смятам (когато вече всичко е свършено) именно за човек, който, ако бе получил плесница или друга подобна обида, тутакси, незабавно, на мястото би убил противника, без да го вика на дуел.

В дадения случай обаче стана нещо друго и нещо много чудно.

Едва се беше изправил, след като тъй позорно бе залитнал и едва не падна от удара, в ушите му още не бе затихнал подлият и някак лепкав звук на юмручния удар в лицето, когато посегна и хвана Шатов с две ръце за раменете; но тутакси, в същия почти миг, дръпна ръцете си и ги скръсти отзад. Мълчеше, гледаше Шатов и побледняваше като платно. Но странно, погледът му сякаш гаснеше. След десет секунди очите му гледаха хладно и — убеден съм, че не се лъжа — спокойно. Само беше ужасно блед. Разбира се, не знам какво е било вътре в човека, аз виждах отвън. Струва ми се, че ако имаше човек, който да хване например нажежена до червено желязна пръчка и я стисне с ръка с цел да премери своята твърдост, и после в течение на десет секунди да побеждава нетърпимата болка, и накрая да я победи, този човек, мисля, би изпитал нещо подобно на онова, което бе изпитал сега, през тия десет секунди, Николай Всеволодович.

Пръв от тях сведе поглед Шатов и явно защото бе принуден да го сведе. След това той бавно се обърна и тръгна да излиза от стаята, но вече съвсем не с походката, с която се бе приближил одеве. Отиваше си тихо, с някак особено непохватно повдигнати отзад рамене, с клюмнала глава и сякаш разсъждаваше за нещо със самия себе си. Като че ли си шепнеше нещо. Стигна до вратата, без нищо да закачи или събори, а самата врата открехна съвсем малко, колкото да се промуши през нея на верев. Когато се промушваше, щръкналият на тила му кичур особено се забелязваше.

После, преди всички да се развикат, се раздаде един страшен вик. Видях, че Лизавета Николаевна хвана своята маман за рамото, а Маврикий Николаевич за ръката, два-три пъти ги дръпна, за да ги извлече навън от стаята, но изведнъж изкрещя и като подкосена падна на пода в безсъзнание. И досега сякаш още чувам как тилът й се удари в килима.