Фьодор Достоевски
Бесове (3)

II

Една сутрин — тоест на седмия или осмия ден след като Степан Трофимович се съгласи на годежа — към единайсет часа, когато, както обикновено, бързах за моя скръбен приятел, по пътя ми се случи едно приключение.

Срещнах Кармазинов, „великия писател“, както го величаеше Липутин. Кармазинов бях чел още като малък. Повестите и разказите му са известни на цялото предишно и дори на нашето поколение; мен те просто ме опияняваха; те бяха насладата на юношеството ми, на младостта ми. Впоследствие малко охладнях към перото му; тенденциозните повести, които постоянно пишеше в последно време, вече не ми харесваха тъй, както първоначалните му творби, в които имаше толкова непосредствена поезия; а най-последните му съчинения дори никак не ми харесваха.

Изобщо, ако се осмеля да изразя и своето мнение по такъв един деликатен въпрос, всички тия наши господа таланти от средна ръка, приемани обикновено още приживе едва ли не за гении — не само изчезват почти безследно и някак изведнъж от хорската памет, когато умрат, но се случва, че още приживе — щом само поотрасне ново поколение на мястото на онова, при което са действали те — непостижимо бързо биват забравени и пренебрегвани от всички. Някак внезапно става това у нас, досущ като смяна на декора в театър. О, това не е като с пушкиновци, гоголевци, молиеровци, волтеровци, с всички онези дейци, дошли да кажат своето ново слово! Вярно е и това, че у нас самите тези господа таланти от средна ръка, на склона на една почтена възраст, обикновено по най-жалък начин се изписват, без ни най-малко да го забелязват. Често се оказва, че писателят, комуто са приписвали изключителна дълбочина на идеите и от когото са очаквали изключително и сериозно влияние върху развитието на обществото, разкрива накрая такава рехавост и такава нищожност на основната си идейка, че никой дори не съжалява, дето толкова бърже се е изписал. Но беловласите старчета не забелязват това и се сърдят. Самолюбието им, именно на края на тяхното поприще, взема понякога размери, достойни за богове. За Кармазинов разправяха, че държи на връзките си със силните на деня и с висшето общество едва ли не повече, отколкото на душата си. Разправяха, че той ще ви посрещне и приласкае, ще ви очарова и омае с простодушието си, особено ако сте му нещо нужен, и то се подразбира, ако предварително сте му били препоръчан. Но появи ли се първият княз, първата графиня, първият човек, от когото се бои, ще сметне за свой най-свещен дълг да ви смаже с най-оскърбително пренебрежение, като шушка, като муха, и то тутакси, още преди да сте си излезли; той сериозно смятал това за израз на добър тон. Въпреки цялото си самообладание и изтънко познаване на добрите маниери самолюбието му, казват, стигало до такава истерика, че по никой начин не можел да скрие авторската си раздразнителност дори и в онези обществени кръгове, които малко се интересуват от литература. Ако някой случайно го озадачал с равнодушието си, той болезнено се обиждал и гледал да си отмъсти.

Преди около година четох в едно списание негова статия, написана със страшна претенция за най-целомъдрена поезия, и при това за психология. Описваше гибелта на един параход^[2] някъде край английския бряг, на което самият той бил свидетел и видял как спасяват загиващите и измъкват удавниците. Цялата тази статия, доста дълга и многословна, бе написана с единствената цел да изтъкне себе си. Просто се четеше между редовете: „От мене, от мене се интересувайте, гледайте какъв съм бил в тези минути. Защо ви са морето, бурята, скалите, отломките от разбития кораб? Та аз ви го описах достатъчно точно с могъщото си перо. Какво я гледате тази удавница с мъртвото дете в мъртвите ръце? По-добре мен вижте — как не издържах това зрелище и се извърнах. Ето ме, застанал гърбом; ето ме, обзет от ужас и безсилен да се обърна назад; ето ме, замижал — колко интересно, нали?“ Когато съобщих мнението си за статията на Кармазинов на Степан Трофимович, той се съгласи с мен.

Щом плъзнаха слуховете, че идвал Кармазинов, на мен, разбира се, ужасно ми се дощя да го видя и по възможност да се запозная с него. Знаех, че бих могъл да го направя чрез Степан Трофимович; навремето са били приятели. И ето че внезапно го срещнах на улицата. Веднага го познах; бяха ми го показвали вече преди три дни, когато минаваше с каляската на губернаторшата.

Беше твърде ниско, надуто старче, впрочем не повече от петдесет и пет годишен, с доста румено личице, с гъсти побелели къдрички, изскочили под кръглото цилиндрично бомбе и засукани около малките му чистички, розови ушенца. Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Убеден съм, че през лятото непременно носи обущенца с цвят на синя слива и седефени копченца отстрани. Когато се срещнахме, той се беше спрял на ъгъла на улицата и внимателно се оглеждаше. Забелязвайки, че го наблюдавам с любопитство, той с медено, макар и малко кресливо гласче ме попита:

— Бихте ли ми казали как най-пряко да изляза на улица „Бикова“?

— „Бикова“ ли? Че то е ей тука, съвсем близко — викнах аз с необикновено вълнение. — Все направо по тази улица и после вторият завой наляво.

— Много ви благодаря.

Проклета да е тази минута: аз май се бях смутил и гледах раболепно! Той моментално го забеляза, тутакси разбра всичко, тоест разбра, че зная кой е той, че съм го чел и съм благоговял пред него от малък, че сега съм се смутил и гледам раболепно. Усмихна се, кимна още веднъж с глава и тръгна направо, както му бях посочил. Не знам защо, и аз се обърнах и тръгнах подире му; не знам защо, десетина крачки подтичвах край него. Той изведнъж отново се спря.

— А не бихте ли могли да ми кажете, къде най-близо има файтони? — пак изкряка той.

Отвратителен крясък; отвратителен глас!

— Файтони ли? Ами файтоните са съвсем близко оттука… пред храма стоят, винаги там стоят. — И ето че за малко не хукнах да му търся файтон. Подозирам, че той тъкмо това е очаквал от мене. Разбира се, тутакси се опомних и спрях, но той много добре беше забелязал движението ми и ме наблюдаваше с все същата отвратителна усмивка. И ето че стана онова, което никога няма да забравя.

Той внезапно изпусна мъничкия сак, който държеше в лявата си ръка. Впрочем това не беше сак, а някаква кутийка, по-точно някаква чантичка или още по-точно дамска торбичка, от ония старинните дамски торбички за ръкоделие, впрочем не знам какво беше това, но знам, че май аз се впуснах да го вдигам.

Напълно съм убеден, че не го вдигнах, но първото движение, което бях направил, бе неоспоримо; да го прикрия, вече не можех и се изчервих като глупак. Хитрецът моментално извлече от обстоятелствата всичко, което можеше да се извлече.

— Не се безпокойте, моля ви — очарователно рече той, тоест когато вече добре видя, че няма да му вдигна торбичката, вдигна я, като да ме предварваше, кимна още веднъж с глава и си продължи по пътя, оставяйки ме да стоя като последен глупак. Все едно че аз я бях вдигнал. Около пет минути се смятах за опозорен навеки; но наближавайки дома на Степан Трофимович, изведнъж се разсмях. Срещата ми се видя толкова забавна, че незабавно реших да развлека с разказа си Степан Трофимович и дори да му изиграя цялата сцена.

III

Но за мое учудване този път го заварих в съвсем друго състояние. Наистина той още с влизането някак жадно се хвърли насреща ми и почна уж да слуша, но видът му беше толкова объркан, че отначало като че ли не разбираше какво говоря. Но щом произнесох името на Кармазинов, той най-неочаквано кипна.

— Не ми говорете, не го произнасяйте! — възкликна той, едва ли не побеснял. — На, на, вижте, четете! Четете!

Отвори чекмеджето и хвърли на масата три малки листчета, изписани набърже с молив, все от Варвара Петровна. Първата бележка бе от завчера, втората от вчера, а последната беше дошла днес, само преди час; и все за Кармазинов, при което се виждаше суетното и честолюбиво вълнение на Варвара Петровна от страха, че Кармазинов ще забрави да я посети. Ето първата, завчерашната (вероятно беше и от по-завчера, а може и от по-предния ден):

„Ако днес най-сетне ви удостои — за мене, ще ви моля, нито дума. Нито най-малкия намек. Не отваряйте дума и не напомняйте.

В. С.“

Вчерашната:

„Ако реши най-сетне тази сутрин да ви посети, най-благородно ще е, мисля аз, изобщо да не го приемате. Тъй е според мен, не знам според вас как е.

В. С.“

Днешната, последната:

„Сигурна съм, че у вас има цяла кола смет и не може да се диша от вашите цигари. Ще ви пратя Маря и Фомушка; те за половин час ще разтребят. Не им се бъркайте и постойте в кухнята, докато разтребват. Пращам ви бухарския килим и две китайски вази: отдавна се канех да ви ги подаря, и освен тях моя Тениер^[3] (временно). Вазите може да се поставят на прозореца, а Тениер окачете отдясно над портрета на Гьоте, там най се вижда и сутрин винаги е светло. Ако най-сетне се появи, приемете го с изтънчена вежливост, но се помъчете да говорите за незначителни неща, нещо научно, и се правете, че сякаш вчера сте се разделили. За мене нито дума. Може би ще намина у вас за малко привечер.

В. С.

 

P. S. Ако и днес не дойде, изобщо няма да дойде.“

Прочетох и се учудих, че е изпаднал в такова вълнение от едно нищо. Погледнах го въпросително и изведнъж забелязах, че докато съм чел, той е успял да смени всякогашната си бяла връзка с червена. Шапката и бастунът му бяха на масата. Самият той беше бледен и дори ръцете му трепереха.

— Не ща и да знам за вълненията й! — истерично кресна той, отговаряйки на въпросителния ми поглед. — Je m’en fiche!^[4] Намира сили да се вълнува заради Кармазинов, а на мен, на писмата ми не отговаря! Ей го, ей го неразпечатано писмото ми, което вчера ми върна, ей го тук на масата, под книгата, под „L’homme qui rit“^[5]. Какво ме интересува, че се била съсипвала за своя Ни-ко-лаенка! Je m’en fiche et je proclame ma liberté. Au diable le Karmazinoff! Au diable la Lembke!^[6] Вазите скрих в антрето, Тениер в скрина, а от нея поисках незабавно да ме приеме. Чувате ли: поисках! Пратих й същото такова листче, с молив, незапечатано, по Настася и чакам. Искам лично Даря Павловна да ми го обяви със собствените си уста и пред това небе или в краен случай пред вас. Vous me seconderez, n’est ce pas, comme ami et témoin?^[7] Не искам да се червя, не искам да лъжа, не искам тайни, аз няма да допусна тайни в тази работа! Да ми признаят всичко, откровено, искрено, благородно и тогава… тогава аз може би ще учудя цяло едно поколение с великодушието си!… Подлец ли съм аз, или не, милостиви господине? — заключи той изведнъж, гледайки ме страшно, сякаш наистина го смятах за подлец.

Помолих го да пийне вода; не бях го виждал още в такова състояние. През всичкото време, докато говореше, тичаше от единия ъгъл на стаята до другия, но изведнъж застана пред мен в някаква необичайна поза.

— Мигар смятате — пак почна той, оглеждайки ме с болезнено високомерие от горе до долу, — мигар можете да допуснете, че аз, Степан Верховенски, не ще намеря у себе си толкова нравствена сила, че да взема торбичката си — да, сиромашката си торбичка! — и мятайки я на слабите си плещи, да изляза от вратата и да изчезна навеки оттук, щом го поиска честта и великият принцип на независимостта? На Степан Верховенски не му е за първи път да отблъсква деспотизма с великодушие, та било и деспотизмът на една луда жена, тоест най-обидният и жесток деспотизъм, който може да съществува на тоя свят, независимо от това, че вие май си позволихте да се усмихнете на думите ми, милостиви господине! О, вие не вярвате, че ще мога да намеря у себе си толкова великодушие, че да съумея да свърша живота си като гуверньор у някой търговец или да умра от глад край някой плет! Отговаряйте, отговаряйте незабавно: вярвате или не вярвате?

Но аз нарочно си замълчах. Престорих се дори, че не се решавам да го обидя с отрицателния си отговор, но и утвърдително не можех да му отговоря. В цялото това избухване имаше нещо такова, което направо ме обиждаше, и не лично, о, не! Но… после ще го обясня.

Той дори пребледня.

— Може би аз ви отегчавам, Г-в (така се казвам), и бихте желали… изобщо да не ме посещавате? — изрече той с онзи тон на ледено спокойствие, който обикновено предшества някакво необикновено избухване. Скочих изплашено; в този момент влезе Настася и мълчаливо подаде на Степан Трофимович листче, на което беше написано нещо с молив. Прегледа го и ми го подаде. На листчето с почерка на Варвара Петровна бяха написани само думите: „Стойте си вкъщи.“

Степан Трофимович мълчаливо грабна шапката и бастуна си и бързо излезе от стаята; аз машинално го последвах. Изведнъж откъм коридора се зачуха гласове и шум, нечии бързи стъпки. Той се спря като поразен от гръм.

— Това е Липутин и аз съм загинал! — прошепна той, хващайки ме за ръката.

В същия миг в стаята влезе Липутин.

IV

Защо трябваше да загине от Липутин, не знаех, пък и не придадох значение на думата; всичко отдавах на нервите. Но все пак уплахата му беше необикновена и реших много да внимавам.

Дори самият вид на влизащия Липутин говореше, че тоя път пристига с правото да влезе независимо от всички забрани. Водеше със себе си един непознат господин, навярно отскоро в града. В отговор на безсмисления поглед на вцепенилия се Степан Трофимович той тутакси гръмко възвести:

— Гост ви водя, хем особен! Осмелявам се да наруша уединението. Господин Кирилов, най-превъзходният ни инженер-строител. А главното, че негова милост се знае със синчето ви, с многоуважаемия Пьотър Степанович; хем много изкъсо; и заръка ви носи от негова милост. Току-що пристига, значи.

— За заръката го притурихте — остро забеляза гостът, — заръка няма никаква, а Верховенски, вярно, зная го. Оставих го в Х-ска губерния преди десет дни.

Степан Трофимович машинално подаде ръка и посочи да седнат; погледна мен, погледна Липутин и внезапно, сякаш опомнил се, побърза и той да седне, но все още с шапката и бастуна в ръцете, макар дори да не го забелязваше.

— Ама вие сте тръгнали да излизате! А на мен пък ми се каза, че съвсем сте се поболели от работа.

— Да, болен съм, и сега исках да се разходя, аз… — Степан Трофимович се спря, бързо хвърли на дивана шапката и бастуна и се изчерви.

Аз междувременно набърже разгледах госта. Беше още млад човек, близо двайсет и седем годишен, прилично облечен, строен и сух брюнет, с бледо, малко землисто лице и черни, без блясък очи. Изглеждаше малко замислен и разсеян, говореше спънато и някак неграматически, някак странно разместваше думите и ако трябваше да състави по-дълга фраза, се заплиташе. Липутин безпогрешно беше забелязал изключителната уплаха на Степан Трофимович и явно беше доволен. Той седна на плетения стол, издърпвайки го почти насред стаята, за да се намира на еднакво разстояние от домакина и госта, настанили се един срещу друг на двата противоположни дивана. Зорките му очи любопитно шареха.

— Аз… отдавна вече не съм виждал Петруша… В странство ли сте се срещали? — измърмори с половин уста Степан Трофимович.

— И тук, и в странство.

— Алексей Нилич, значи, току-що се прибира от странство след четиригодишно отсъствие — поде Липутин, — бил там, значи, за собствено усъвършенстване по своята си специалност и идва у нас, имайки основанието да се надява за място в строежа на нашия железопътен мост и сега е в очакване на отговор. С господата Дроздови, с Лизавета Николаевна се познава чрез Пьотър Степанович.

Инженерът седеше някак начучулен и слушаше с неловко нетърпение. Стори ми се, че е за нещо сърдит.

— Негова милост и с Николай Всеволодович се познава значи.

— Значи познавате Николай Всеволодович? — осведоми се Степан Трофимович.

— Знам го.

— Аз… аз вече извънредно дълго не съм виждал Петруша и… тъй като не се смятам твърде в правото да се наричам баща… c’est le mot^[8], аз… Как е той?

— Ами така… той ще дойде — пак побърза да се отърве господин Кирилов. Той направо се сърдеше.

— Ще си дойде! Най-после аз… Видите ли, аз твърде отдавна не съм виждал Петруша! — запъна на тая фраза Степан Трофимович. — Сега чакам бедното си момче, пред което… о, пред което съм толкова виновен! Тоест аз собствено, искам да кажа, че оставяйки го тогава в Петербург, аз… с една дума, аз го смятах за едно нищо, quelque chose dans ce genre^[9]. Нервно, разбирате ли, момче, много чувствително и… боязливо. На лягане се кланяше до земята и прекръстваше възглавницата, та да не умрел през нощта… je m’en souviens. Enfin^[10] никакво чувство за изящното, тоест нещо висше, някакъв зародиш на бъдеща идея… c’était comme un petit idiot^[11]. Впрочем самият аз май се обърках, извинете, аз… заварвате ме…

— Сериозно ли прекръствал възглавницата? — с някакво особено любопитство се осведоми инженерът внезапно.

— Да, прекръстваше я…

— Не, аз просто тъй; продължавайте.

Степан Трофимович въпросително погледна Липутин.

— Много съм ви благодарен за визитата, но да си призная, сега… не съм в състояние… Позволете все пак да узная, къде сте отседнали?

— Богоявленска улица, домът на Филипов.

— А, това е там, дето Шатов живее — обадих се аз неволно.

— Именно, в същата къща — възкликна Липутин, — само че Шатов е горе, в мансардата, а негова милост се настани долу, у капитан Лебядкин. Негова милост и с Шатов се знаят, и с жена му на Шатов се знаят. Много изкъсо се знаят с нея от странство.

— Comment!^[12] Нима вие наистина знаете нещо за този нещастен брак на de ce pauvre ami^[13] и за тази жена? — възкликна Степан Трофимович, увличайки се внезапно. — Вие сте първият, когото срещам да я познава лично; и ако не…

— Каква глупост! — отряза инженерът и целият пламна. — Как притуряте само, Липутин! Не съм виждал жената на Шатов; веднъж само, отдалече, никакво изкъсо… Шатов го познавам. Защо притуряте разни неща?

Той рязко се завъртя на дивана, взе си шапката, после пак я остави и сядайки както преди, впери някак предизвикателно черните си припламнали очи в Степан Трофимович. Аз просто не можех да си обясня тази странна нервност.

— Извинете — внушително каза Степан Трофимович, — разбирам, че това може да е твърде деликатно.

— Нищо твърде деликатно няма и дори е срамота, аз викнах, че са „глупости“ не на вас, а на Липутин, защо притуря? Извинете, ако за себе си го взехте. Познавам Шатов, а жена му съвсем не я знам… съвсем не я знам!

— Разбрах, разбрах, и ако настоявах, то е само защото много обичам нашия беден приятел, notre irascible ami^[14] и винаги съм се интересувал… Според мен този човек твърде рязко промени предишните си, може би твърде младежки, но все пак правилни убеждения. И сега такива ги дрънка за notre sainte Russie, че отдавна вече приписвам този негов внезапен прелом — не искам да го нарека инак — на големите му семейни тревоги и по-точно на несполучливата му женитба. Аз, който съм изучил моята бедна Русия като дланта си, а на руския народ съм отдал целия си живот, мога да ви уверя, че той не познава руския народ и отгоре на всичко…

— Аз също съвсем не познавам руския народ и… никакво време за изучаване нямам! — пак отряза инженерът и пак рязко се завъртя на дивана. Степан Трофимович засече насред речта си.

— Негова милост проучва, проучва — поде Липутин, — вече е почнал проучването и съставя крайно любопитна статия за причините за зачестилите случаи на самоубийство в Русия и въобще за причините, усилващи или задържащи разпространението на самоубийството в обществото. Стигнал е до учудващи резултати.

Инженерът страшно се развълнува.

— Нямате правото — гневно замърмори той, — съвсем не е статия. Не искам глупости. Конфиденциално ви запитах, съвсем случайно. Никаква статия не е; аз не публикувам, а вие нямате правото…

Липутин явно се наслаждаваше.

— Виноват, значи, може и да съм сгрешил, наричайки вашия литературен труд статия. Негова милост само събира наблюдения, а същността на въпроса, нравствената му страна съвсем не засяга и дори съвсем отхвърля самата нравственост, а се придържа към най-новия принцип на всеобщото разрушение^[15] заради добрите крайни цели. Негова милост иска вече над сто милиона глави за въдворяване на здравия разум в Европа, много повече, отколкото на последния световен конгрес бе поискано. В този смисъл Алексей Нилич е отишъл най-далеч.

Инженерът слушаше с презрителна и бледа усмивка. Около половин минута всички мълчаха.

— Всичко това е глупаво, Липутин — каза най-сетне господин Кирилов с известно достойнство. — Ако случайно съм ви казал някои пунктове, а вие ги подхващате, значи, както щете. Но нямате правото, защото аз никога никому не говоря. Презирам да говоря… Ако има убеждения, за мен е ясно… а вие направихте глупост. Аз не разсъждавам върху тези пунктове, дето всичко е свършено. Не мога да понасям, като разсъждават. Никога не ща да разсъждавам…

— И може би чудесно правите — не се стърпя Степан Трофимович.

— Аз ви се извинявам, но не се сърдя на никого тук — продължаваше гостът разгорещената си скоропоговорка, — четири години виждах малко хора… Четири години малко разговарях, стараех се да не се срещам заради моите цели, които не засягат никого, четири години. Липутин откри това и се смее. Аз разбирам и всичко пренебрегвам. Не съм обидчив, само е досадно, че си позволява. А ако не излагам мисли с вас — заключи той неочаквано, оглеждайки всички ни с твърд поглед — не е, щото се боя от вас за донос до правителството, това не; моля ви, не помисляйте глупости в този смисъл…

На тези думи вече никой нищо не отговори, а само се спогледахме. Дори самият Липутин забрави да се ухили.

— Господа, аз много съжалявам — решително стана Степан Трофимович, — но се чувствам неразположен и разстроен. Извинете.

— Ах, туй значи да си ходим — сепна се господин Кирилов, сграбчвайки шапката си, — добре, че казахте, щото аз забравям.

Той стана и простодушие отиде с протегната ръка при Степан Трофимович:

— Жалко, че сте болен, а аз дойдох.

— Желая ви да преуспеете у нас — отвърна Степан Трофимович, стискайки му ръката доброжелателно и спокойно. — По думите ви съдя, че щом толкова дълго сте живели в чужбина, странейки заради своите цели от хората, и сте забравили Русия, естествено, по неволя ще гледате на нас, тукашните руснаци, с учудване, както и ние на вас. Mais cela passera^[16]. Озадачава ме само едно: искате да строите нашия мост и същевременно заявявате, че държите за принципа на поголовно разрушение. Няма да ви позволят да строите нашия мост!

— Как? Как го казахте… дявол да го вземе! — възкликна поразеният Кирилов и изведнъж ясно и весело се разсмя. За миг лицето му придоби най-детски израз и както ми се стори, много му отиваше. Липутин потриваше длани във възторг от сполучливия израз на Степан Трофимович. А аз продължавах да се чудя: защо се беше изплашил толкова от Липутин Степан Трофимович и защо извика „загубен съм“, като го чу да идва.

V

Всички стояхме на вратата. Беше оня миг, когато домакините и гостите си разменят набърже последните и най-любезни думици, а след това благополучно се разделят.

— Негова милост затова е тъй мрачен днеска — подметна изведнъж Липутин, вече съвсем на излизане от стаята й, тъй да се каже, мимоходом, — защото и одеве имаха спречкване с капитан Лебядкин заради сестричето му. Капитан Лебядкин всекидневно сутрин и вечер пердаши прекрасното си умопобъркано сестриче с нагайката, истинска казашка нагайка. Та Алексей Нилич дори се изнесе в пристройката на двора, та да не присъства. Хайде, довиждане, значи.

— Сестра? Болна? С нагайка? — просто изкрещя Степан Трофимович, сякаш внезапно бяха шибнали с нагайка самия него. — Каква сестра? Какъв Лебядкин?

Предишната му уплаха моментално се върна.

— Лебядкин? А, това е онзи бившият капитан, дето по-рано казваше, че бил щабскапитан…

— Какво ме интересуват чиновете му! Каква сестра? Боже мой… Лебядкин ли казвате? Но нали имахме един Лебядкин…

— Същият този Лебядкин, нашият Лебядкин, да, помните ли го у Виргински?

— Но нали онзи беше загазил с фалшиви банкноти?

— Ето го че се върнал, почти от три седмици вече и при крайно особени обстоятелства.

— Ами че той е един негодник!

— Като че ли у нас не може да има негодници! — озъби се внезапно Липутин, опипвайки сякаш с крадливите си очички Степан Трофимович.

— Ах, боже мой, съвсем друго исках… макар впрочем относно негодниците да съм напълно съгласен именно с вас. — Е, а по-нататък, по-нататък? Какво искахте да кажете с това?… Защото вие непременно искате да кажете нещо с това!

— Ами, чисти глупости, значи… тоест този капитан, както излиза, си е заминал тогава не заради фалшивите пари, а единствено само за да открие тая си сестричка, а тя се била уж крила от него кой я знае къде; и на, че я доведе, туй е тя цялата история. Ама вие май като да се изплашихте, Степан Трофимович? Впрочем всичко това е все според каквито ги плещи на пияна глава, той като е трезвен, си трае за тия работи. Нервен човек и как да ви кажа — военноестетически, само че долен. А тая му, значи, сестричка е не само луда, ами и куца. Уж някой я прелъстил де, та по таз причина господин Лебядкин вече години наред вземал уж от прелъстителя ежегодна дан, един вид възнаграждение за благородната обида, тъй поне излиза според както дърдори, значи, но ако питате мен, пиянски приказки и нищо повече. Просто се хвали. Пък и тия работи се уреждат къде по-евтино. А че разполага с пари, разполага; допреди десетина дни гащи нямаше да обуе, а сега със стотарки си играе, с очите си го видях. Сестра му има някакви припадъци, всекидневни, тя пищи, а той я „свестява“ с нагайката. У жената, вика, трябва да се насажда уважение. Не мога да разбера как Шатов още търпи да живее над тях. Негова милост Алексей Нилич три дни не можа да ги изтрае и се изнесе в пристройката, а от Петербург още не знаели.

— Истина ли е всичко това? — обърна се Степан Трофимович към инженера.

— Много плещите, Липутин — измърмори оня гневно.

— Тайни, секрети! Откъде изведнъж се взеха у нас толкова тайни и секрети! — не можейки вече да се сдържи, викна Степан Трофимович.

Инженерът се намръщи, изчерви се, сви рамене и понечи да излезе от стаята.

— Негова милост Алексей Нилич дори му взе нагайката, значи, натроши я и я изхвърли през прозореца, и здравата се скараха, значи — прибави Липутин.

— Защо плещите, Липутин, глупаво е, защо? — пак се обърна за миг към него Алексей Нилич.

— Защо да крием от скромност най-благородните си душевни пориви, тоест за вашите пориви говоря, не за моите.

— Колко глупаво… и съвсем ненужно… Лебядкин е глупав и напълно празен, и безполезен за делото, и… напълно вреден. Защо плещите разни неща? Отивам си.

— Ах, колко жалко! — възкликна Липутин с лъчезарна усмивка. — Тъкмо щях да ви разсмея с една друга историйка, Степан Трофимович. Дори това ми беше намерението, като идвах, да ви разкажа, макар навярно вие вече да сте го чули. Ама хайде, друг път, Алексей Нилич толкова бърза… Довиждане, значи. За Варвара Петровна е думата, голям майтап беше оня ден — специално пратила да ме викат, просто да се скъсаш. Довиждане, значи.

Но сега вече Степан Трофимович просто се вкопчи в него; хвана го за раменете, насила го върна в стаята, натисна го да седне. Липутин дори се уплаши.

— Ами какво да ви кажа? — почна той без подканяне, зорко следейки Степан Трофимович от мястото си. — Викат ме, значи, най-внезапно и питат — „конфиденциално“, как мисля, значи, по собствена преценка: побъркан ли е Николай Всеволодович, или си е с всичкия? Ха де, не е ли да се чудиш и маеш?

— Вие сте полудели! — измърмори Степан Трофимович и най-внезапно избухна: — Вижте какво, Липутин, много добре го знаете, че само за това сте дошли, за да ми съобщите някаква подобна мръсотия и… нещо още по-лошо!

Моментално се сетих за съмнението му, че Липутин знае за нашите работи не само повече от нас, но и нещо друго, което ние никога няма да узнаем.

— Ама, моля ви се, Степан Трофимович! — мърмореше Липутин, уж че страшно изплашен. — Моля ви се…

— Мълчете и почвайте! Господин Кирилов, много ви моля да се върнете и да присъствате, много ви моля! Седнете. А вие, Липутин, почвайте направо, направо… и без ни най-малкото увъртане!

— Да знаех, че това тъй ще ви фрапира, хич да не бях започвал, значи… А пък аз си мислех, че сте вече известен за всичко от самата Варвара Петровна!

— Нищо подобно не сте си мислили! Започвайте, започвайте, чувате ли какво ви се казва!

— Само че бъдете тъй любезен да седнете и вие, защото, как тъй, значи, аз да седя, а вие, както сте изпаднали във вълнение, ще… подтичвате пред мене. Неудобно излиза.

Степан Трофимович се сдържа и внушително се отпусна в креслото. Инженерът мрачно заби поглед в земята. Липутин ги гледаше с необуздана наслада.

— Като как да започне човек… тъй ме сконфузихте, че…

VI

— Завчера най-внезапно пристига нейният човек: тъй и тъй, значи, с молба да сте там утре в дванайсет часа. Представяте ли си? Зарязвам всичко и вчера точ в точ по пладне звъня. Водят ме право в гостната; минута не мина — влиза нейна милост; седнете, вика, и самата тя сяда отсреща ми. Седя и не си вярвам; знаете как ме е третирала винаги! И направо без усукване, както й си е на нейна милост маниерата: „Нали помните, вика, че преди четири години, бидейки болен, Николай Всеволодович извърши няколко странни постъпки, тъй че целият град недоумяваше, докато всичко се изясни. Една от тия постъпки засягаше лично вас. Николай Всеволодович ви се обади тогава след оздравяването си, и по моя молба. Известно ми е също, че и преди това сте разговаряли няколко пъти с него. Кажете ми честно и откровено как… (тук се посмути малко) — как ви се видя тогава Николай Всеволодович… Как гледахте на него, изобщо… какво ви беше мнението, значи, и… какво е сега?…“

Тук вече напълно се смути, че дори цяла минута мълча и внезапно се изчерви. Аз дори се уплаших. И пак подхваща — не че трогателно, на нейна милост не й приляга, а тъй едно много внушително.

„Желанието ми, казва, е хубавичко и най-безпогрешно да ме разберете. Пратих да ви повикат, защото ви смятам за прозорлив и находчив човек, способен да си състави вярно мнение (какви комплименти само!). Вие, казва, разбирате, че с вас говори една майка… Николай Всеволодович е изпитал в живота някои нещастия и много превратности. Всичко това, казва, би могло да повлияе на умственото му състояние. Разбира се, казва, аз не говоря за умопобъркване, това не може да го бъде никога (твърдо и с гордост казано)! Но би могло да има нещо странно, особено, известен обрат в мислите, наклонност към един по-особено възглед (всичко това са точните думи на нейна милост и аз се почудих, Степан Трофимович, с каква точност умее да обяснява работата Варвара Петровна. Страшен ум е тая дама!). Аз, казва, съм забелязала у него известна постоянна тревога и един стремеж към по-особено държане. Но аз съм майка, а вие страничен човек, значи с вашия ум сте способен да си съставите по-независимо мнение. Умолявам ви най-сетне (точно тъй бе казано: умолявам) да ми кажете цялата истина, без всякакви заобикалки, и ако при това ми обещаете никога впоследствие да не забравяте, че разговорът ни е конфиденциален, занапред може да разчитате на моята пълна и постоянна готовност да ви се отплатя при всяка възможност.“ Как ви се струва, а!

— Вие… вие така ме фрапирахме — изфъфли Степан Трофимович, — че не ви вярвам…

— Не, ама вие вижте другото — поде Липутин, сякаш не беше чул Степан Трофимович, — какво вълнение и безпокойство ще да е било, щом от такива висоти се обръщат с такъв въпрос към човек като мене, че на туй отгоре благоволяват да ме молят да запазя тайната. Какво е това, значи? Дали не са получени някакви неочаквани, значи, вести от Николай Всеволодович, а?

— Не зная… никакви вести… няколко дни не сме се виждали, но… но ще ви кажа, че… — фъфлеше Степан Трофимович, който явно едва свързваше мислите си, — ще ви кажа, Липутин, че щом ви е казано конфиденциално, а вие тук пред всички…

— Напълно конфиденциално! Да ме убие господ, ако аз… А пък нали тук… какво толкоз де? Да не сме чужди я, та макар и Алексей Нилич да вземем!

— Аз не споделям този ви възглед; ние тримата тук несъмнено ще запазим тайната, но от вас, четвъртия, се боя и не ви вярвам в нищо!

— Че защо тъй, значи? Че аз най-вече съм заинтересован, че нали вечна признателност ми е обещана! А пък аз исках тъкмо по същия тоя повод да ви изтъкна един извънредно странен случай, повече, тъй да се каже, психологически, отколкото просто странен. Снощи, под влиянието на разговора с Варвара Петровна (можете да си представите какво впечатление ми беше направил), ей тъй, между другото, се обръщам към Алексей Нилич с въпроса: вие, казвам, и в странство, и преди това в Петербург сте се знаели с Николай Всеволодович; как го намирате, казвам, относно ума и способностите? Негова милост ми отговаря, значи, ей тъй, лаконично, както си му е маниерът, че тъй и тъй, значи, с тънък ум и здрав разум бил човекът. А не сте ли забелязали в течение на годините, казвам, известно, да го речем, отклонение, тъй да се каже, от идеите или особен обрат на мислите, или известно, да го речем, умопомрачение? С една дума, повтарям въпроса на самата Варвара Петровна и, представете си, Алексей Нилич изведнъж се замисля, мръщи нос точ в точ като сега. „Да, казва, понякога ми се е виждало нещо странно.“ При това обърнете внимание, че щом на Алексей Нилич е могло да му се види странно, какво ли може да излезе всъщност, а?

— Вярно ли е? — обърна се Степан Трофимович към Алексей Нилич.

— Аз бих желал да не говоря за това — отвърна Алексей Нилич, вдигайки изведнъж глава и святкайки с очи, — искам да оспоря правото ви, Липутин! Вие нямате никакво право в моя случай. Аз съвсем не съм казвал цялото си мнение. Макар да бяхме познати в Петербург, това е старо, а сега, макар и да се срещнахме, но много малко познавам Николай Ставрогин. Аз моля, не ме замесвайте и… всичко туй прилича на клюка.

Липутин разпери ръце с израз на оскърбена ненавист.

— Клюкар! Че защо не шпионин? Лесно ви е на вас, Алексей Нилич, да критикувате, когато самият вие от всичко се отдръпвате. А вие, Степан Трофимович, няма да повярвате, значи, че дори капитан Лебядкин, дето е глупав като… тоест направо е срамота да се каже колко е глупав; има едно такова руско сравнение, означаващо степен; ама и той се брои за обиден от Николай Всеволодович, макар и да се прекланя пред ума му. „Поразен съм, казва, от тоя човек: премъдър змей“ (собствените му думи). А аз (все под влияние на вчерашното и вече след разговора с Алексей Нилич): „Я кажете, викам, капитане, как ви се вижда на вас, побъркан ли е тоя, вашият змей, или не?“ Ще повярвате ли, сякаш го шибнах по едното място с камшик; просто подскочи. „Да, казва… да, казва, само че това, казва, не може да повлияе…“; на какво да било повлияло, не доизрече; пък после тъй печално се замисли, тъй се замисли, че чак изтрезня. Във Филиповския трактир седяхме, значи. И чак след половин час комай изведнъж тресна с юмрук по масата. „Да, казва, не е с всичкия си, види се, само че това не може да повлияе…“, и пак се не доизказа на какво да било повлияло. Аз, разбира се, само екстракта на разговора ви предавам, ама мисълта е ясна; когото и да попиташ, на всеки едно му идва на ума, макар по-рано никой да го не е мислил: „Да, казват, побъркан е; много е умен, но може и да е побъркан.“

Степан Трофимович седеше замислено и усилено разсъждаваше.

— А откъде пък знае Лебядкин?

— По тоя въпрос бъдете тъй любезен да се обърнете към Алексей Нилич, който току-що ме нарече шпионин. Аз съм шпионин — ама не зная, а пък негова милост Алексей Нилич цялата работа отвътре я знае, ама си мълчи, значи.

— Не зная нищо, или малко — пак тъй нервно отвърна инженерът, — вие поите Лебядкин, щото да изкопчвате. И мен доведохте сега, за да изкопчите и щото и аз да кажа. Ще рече, вие сте шпионин!

— Още не съм го поил, ваша милост. Пък и пет пари не давам за всичките му тайни, дето ей толкова не ме е еня за тях, не знам как е за вас. Напротив, той е, дето ръси парите, а само преди дванайсет деня идва да ме врънка за петнайсет копейки, и той беше, дето ме поеше с шампанско, а не аз него. Но вие хубаво ме подсетихте и ако дотрябва, и аз ще го напоя, и именно за да разузная, и може и да разузная, ваша милост… всичките ви тайнички, значи — злобно се озъби Липутин.

Степан Трофимович с недоумение гледаше двамата спорещи. И двамата сами се издаваха и главно не се церемонеха. Мина ми през ума, че Липутин е довел при нас този Алексей Нилич именно с целта да го въвлече в нужния разговор чрез трето лице, любимата му маневра.

— Алексей Нилич твърде добре се знае с Николай Всеволодович — раздразнено продължаваше той, — само че крие, значи. А дето питате относно капитан Лебядкин, той преди всички нас се е запознал с него в Петербург, преди пет или шест години, през оная малко позната, ако може да се каже така, епоха от живота на Николай Всеволодович, когато и наум не му е минавало да ни ощастливи с присъствието си. Налага се заключението, че тогава нашият принц е имал твърде странен кръг от познати. Май тогава са се запознали и с Алексей Нилич.

— Внимавайте, Липутин, предупреждавам ви, че Николай Всеволодович в най-скоро време искаше да бъде тук, а той е от ония, дето не прощават.

— На мен пък защо? Аз съм първият, дето го разтръбява, че е човек с най-тънък и най-изящен ум, и вчера напълно успокоих самата Варвара Петровна тъкмо в този смисъл. „Виж, за характера му, казвам й, не гарантирам.“ Вчера и Лебядкин — досущ същото. „От характера му, казва, си изпатих.“ Ех, Степан Трофимович, лесно ви е на вас да викате: клюки, шпионство, ама обърнете внимание — едва след като измъкнахте всичко от мене, при това с какво любопитство! А пък Варвара Петровна, тя вчера направо си го каза. „Вие, казва, бяхте лично засегнат, затова се обръщам към вас.“ То пък останало да не съм! Какви ми ти цели, когато такава обида преглътнах от негово превъзходителство! Ще рече, имам причини да се интересувам, а не само заради клюката. Днес ти стиска ръката, а утре ни в клин, ни в ръкав те прави за резил пред хората, хем на масата ти седи, и щото му било скимнало. От слободия! А най-главното му е женският пол: хврък-прехврък, скок-подскок! Помешчици с крилца като у древните амури. Печорини-сърцеядци! Лесно ви е на вас, заклетия ерген, Степан Трофимович, да говорите и заради тяхно превъзходителство на клюкар да ме правите. Ама я да се ожените, щото и сега сте си още като момче, за някоя хубавичка и младичка — вратата си ще залостите, барикади ще вдигнете в къщата си от нашия принц! И да ви кажа ли: де да не беше тая mademoiselle Лебядкина, дето я налагат с камшика, луда и кьопава, бога ми, щях да помисля, че баш тя е жертва на страстите на нашия генерал и че тъкмо от него е пострадала „фамилната чест“ на капитан Лебядкин, както се изразява той. Само дето не отговаря на изящния вкус на тяхна милост, ама на тях и това не им пречи. Всяко зрънце му върши работа, стига да се улучи съответното настроение. Вие викате — клюки, ама мигар аз съм тръгнал да разтръбяван — целият град е гръмнал, аз само слушам и викам „тъй е“, забранено ли е да викаш „тъй е“?

— Градът бил гръмнал? От какво е гръмнал градът?

— Ами онзи пияница капитан Лебядкин крещи на всеослушание, а пък то е все едно, че гръмнал площадът. Какво съм крив аз? Аз се интересувам, значи, само между приятелите, защото все пак се чувствам тук сред приятели, значи — хвърли ни той по един невинен поглед. — Станала е, значи, една работа, сами съдете: излиза, че тяхно превъзходителство уж че пратил още от Швейцария по една в най-висша степен благородна госпожица и, тъй да се каже, скромна сирота, която аз имам честта да познавам, триста рубли, които да се предадели на капитан Лебядкин. А малко по-късно Лебядкин получава най-точно известие, не казвам от кого, но също от лице в най-висша степен благородно, и, ще рече — най-достоверно, че не триста, а хиляда рубли били пратени! Ще рече, вика Лебядкин, че тая госпожица ми е задигнала седемстотинтях рубли, и възнамерявал, значи, да си ги изиска едва ли не по канален ред, във всеки случай заплашва и по целия град го разправя…

— Това е подло, подло! — скочи изведнъж инженерът от стола си.

— Че нали вие самият сте това в най-висша степен благородно лице, което потвърди на Лебядкин от името на Николай Всеволодович, че не триста, а хиляда рубли са били изпратени. Самият капитан ми го съобщи в пияно състояние.

— Това е… това е нещастно стечение. Някой е объркал и излиза… Това са глупости, а вие най-подло!…

— И на мен ми се иска да вярвам, че са глупости, и с прискърбие слушам, защото, както щете, но е замесена една най-благородна госпожица, първо, с тия седемстотин рубли и, второ, в очевидни интимности с Николай Всеволодович. Колко му е на негово превъзходителство да осрами едно най-благородно момиче или някоя чужда жена да изложи подобно на оня казус, дето стана с мене? Все ще им падне някой изпълнен с великодушие човек и ще го накарат да прикрие с честното си име чуждите грехове. Нали и с мен тъй стана; за себе си говоря…

— Внимавайте, Липутин! — стана от креслото си Степан Трофимович и пребледня.

— Не вярвайте, не вярвайте! Някой е сбъркал, а Лебядкин е бил пиян… — викаше инженерът в неописуемо вълнение, — всичко ще се разясни, а аз повече не мога… и смятам за низост… стига, стига!

Той изхвръкна от стаята.

— Какво току-тъй? Нали сме заедно! — сепна се Липутин, скочи и хукна подир Алексей Нилич.

VII

Степан Трофимович се замисли за минута, постоя, погледна ме някак без да ме вижда, взе си бастуна, шапката и полека излезе от стаята. Аз пак подире му, както и одеве. Излизайки от пътната врата, забеляза, че го следвам, и каза:

— Ах, да, вие можете да ми станете свидетел… de l’accident. Vous m’accompagnerez, n’est-ce pas?^[17]

— Степан Трофимович, нима наистина пак там? Помислете си само, каква може да стане?

С жалка и смутена усмивка — усмивка на срам и пълно отчаяние и същевременно на някакъв странен възторг — той се спря за миг и ми прошепна:

— Не мога да се женя за „чужди грехове“!

Аз само това чаках, тия думи. Най-сетне, след цяла седмица извъртания и преструвки, тия заветни, грижливо скривани от мен думици бяха произнесени. Аз направо кипнах:

— Значи, тази мръсна, тази… долна мисъл е могла да се зароди у вас, у Степан Верховенски, във вашия ясен ум, в доброто ви сърце и… още преди Липутин!

Той ме погледна, не отговори и продължи нататък. Не исках да оставам настрана. Исках да кажа истината на Варвара Петровна. Бих му простил, ако всичко беше, защото поради бебешкото си малодушие е повярвал на Липутин, но сега се разбра, че сам си е измислил всичко много преди Липутин, а одеве Липутин само е потвърдил подозренията му и е налял масло в огъня. Не се беше посвенил да заподозре момичето още от първия ден, без да има никакви основания, дори тия на Липутин. И си беше обяснил деспотичните действия на Варвара Петровна единствено с отчаяното й желание час по-скоро да замаже чрез сватба с един почтен човек дворянските греховце на своя безценен Nicolas! Искаше ми се Степан Трофимович непременно да бъде наказан за това.

— О! Dieu qui est si grand et si bon!^[18] О, кой ще ме утеши? — извика той, изминавайки още стотина крачки, и внезапно спря.

— Хайде да се върнем у вас, всичко ще ви обясня! — викнах аз, повличайки го насила към дома му.

— Това е той! Степан Трофимович, вие ли сте? Вие? — раздаде се край нас като някаква музика един свеж, игрив, младежки глас.

Докато се озъртахме, край нас внезапно се появи ездачка — Лизавета Николаевна, със своя вечен придружител. Тя спря коня си.

— Елате, по-скоро елате де! — викаше тя звънко и весело. — Дванайсет години не съм го виждала и го познах, а той… Нима наистина не можете да ме познаете?

Степан Трофимович улови протегнатата й ръка и благоговейно я целуна. Гледаше я някак молитвено и не можеше да промълви дума.

— Позна ме и се радва! Маврикий Николаевич, той е във възторг, че ме вижда! Цели две седмици да не дойдете, защо? Леля казва, бил сте болен и не бивало да ви безпокоим; ама аз си знаех, че леля лъже. Ох, че тропах с крак и как ли не ви хоках, ама непременно, непременно исках вие пръв да дойдете и затова не пратих никого. Боже, ами че той никак не се е променил! — разглеждаше го тя, навеждайки се от седлото. — Чак е смешно толкова да не се е променил. А, не, има бръчици, много бръчици край очите и по бузите, и бели коси има, но очите са все тия! Ами аз — променила ли съм се? Променила ли съм се? Какво е това от вас, защо мълчите?

В тоя миг си спомних, че разправяха, дето била май болна, когато единайсетгодишна я отвели в Петербург, и като боледувала, била уж плакала и търсела Степан Трофимович.

— Вие… аз… — бъбреше той със задавен от радост глас — аз току-що извиках: „Кой ще ме утеши!“ — и се раздаде вашият глас… Аз мисля, че това е чудо et je commence a croire.^[19]

— En Dieu? En Dieu, qui est la’haut et qui est si grand et si bon?^[20] Виждате ли, всичките ви лекции помня наизуст. Маврикий Николаевич, каква вяра ми преподаваше той тогава — en Dieu, qui est si grand et si bon! Ами помните ли, като разказвахте как Колумб открил Америка и как всички се развикали: „Земя, земя!“ Моята бавачка, Альона Фроловна^[21], казва, че после през нощта съм била бълнувала и съм викала насън: „Земя, земя!“ А помните ли, като ми разправяхте историята на принц Хамлет? А помните ли, като ми описвахте как карали от Европа за Америка горките емигранти? А то не е било така, после научих как са ги карали, но колко хубаво ме лъжеше тогава той, Маврикий Николаевич, беше почти по-хубаво от истината! Какво гледате така, Маврикий Николаевич? Това е най-добрият, най-верният човек на цялото земно кълбо и непременно трябва да го обикнете като мене. Il fait tout ce que je veux^[22]. Но, мили мой Степан Трофимович, значи пак сте нещастен, щом насред улицата се питате кой щял да ви утеши? Нещастен сте, нали? Нали? — Сега съм щастлив…

— Леля ви тормози, а? — продължи тя, без да слуша. — Ах, тая лоша, несправедлива и вечно скъпоценна наша леля! Ами помните ли в градината, като се хвърляхте в прегръдките ми, а пък аз ви утешавах и плачех — е, не се стеснявайте от Маврикий Николаевич де; той отдавна знае за вас всичко, всичко и може да му се изплаквате колкото си щете, а той колкото си щете ще стои… Повдигнете си малко шапката, само за малко; я си дайте главата, застанете на пръсти, сега ще ви целуна по челото, както ви целунах последния път, като се сбогувахме. Виждате ли, онази госпожица от прозореца ни се любува… По-близо, по-близо де. Боже, колко е побелял!

И тя се наведе от коня и го целуна по челото.

— А сега у вас! Аз знам къде живеете. Ей сегичка, след минутка съм у вас. Първа ще ви дойда на гости, упорити човече, и после за цял ден ви отмъквам у нас. Хайде, пригответе се да ме посрещнете.

И препусна заедно с кавалера си. Ние се върнахме. Степан Трофимович седна на дивана и заплака.

— Dieu, Dieu! — викаше той. — Enfin une minute de bonheur!^[23]

След не повече от десет минути тя, съгласно обещанието си, се появи, придружена от своя Маврикий Николаевич.

— Vous et le bonheur, vous arrivez en même temps!^[24] — стана да я посрещне той.

— Ето ви букет; ей сега бях при madame Шевалие, тя през цялата зима ще има букети за именниците. Ето ви го и Маврикий Николаевич, запознайте се, моля. Исках торта вместо букет, но Маврикий Николаевич твърди, че не било по руски.

Този Маврикий Николаевич беше артилерийски капитан, около тридесет и три годишен висок господин, с красив и безупречно порядъчен външен вид, с внушителна и на пръв поглед дори строга физиономия въпреки своето удивително деликатно добродушие, за което всеки получаваше представа едва ли не от първия миг на запознанството си с него. Беше впрочем мълчалив, изглеждаше много хладнокръвен и не се натрапваше с приятелството си. По-късно мнозина у нас казваха, че бил глуповат; това не беше съвсем справедливо.

Няма да описвам красотата на Лизавета Николаевна. Целият град приказваше за красотата й, макар някои наши дами и госпожици да отхвърляха с негодувание тези приказки. Имаше сред тях дори такива, които вече мразеха Лизавета Николаевна, най-напред заради големството: Дроздови още не бяха тръгнали по визити, което беше оскърбително, макар причината за забавянето наистина да беше неразположението на Прасковя Ивановна. На второ място я мразеха, задето е роднина на губернаторшата; на трето — за това, че всеки ден излизаше да язди. Дотогава у нас нямаше амазонки; естествено, че появата на Лизавета Николаевна, която се разхожда с коня си, а все още не тръгва по визити, трябваше да оскърби обществото. Впрочем всички вече знаеха, че тая езда е по нареждане на докторите, при което жлъчно подмятаха, че била болнава. Тя действително беше болна. Това, което биеше на очи от пръв поглед, бе нейната болезнена, нервна, постоянна тревога. Уви! Много бе страдала бедната и всичко стана ясно едва впоследствие. Сега, гледайки назад, вече не ще кажа, че бе красавица, както ми се струваше тогава. Беше може би дори грозновата. Висока, тънка, но гъвкава и силна, тя дори поразяваше с неправилните си черти. Очите й бяха някак по калмикски дръпнати, стояха косо; беше бледа и скулеста, мургава и с мършаво лице; но в това лице имаше нещо, което покоряваше и привличаше! Някакво могъщество прозираше в пламналия поглед на тъмните очи; явяваше се „като победителка и за да победи“. Изглеждаше горделива, а понякога дори и дръзка; не знам дали съумяваше да е добра; но знам, че ужасно го искаше и се измъчваше, заставяйки се да бъде мъничко добра. Тази натура, разбира се, беше пълна с прекрасни стремежи и най-справедливи почини; но всичко у нея сякаш вечно търсеше своята мярка и не я намираше, всичко бе хаос, вълнение и тревога. А може би си поставяше твърде строги изисквания и не намираше сили да им отговори. Тя седна на дивана и взе да оглежда стаята.

— Защо в такива моменти винаги ми става тъжно, отгатнете, учени човече! Цял живот съм си мислела, че господ знае колко ще се радвам, като ви видя и си спомня всичко, а ето че сякаш изобщо не се радвам, въпреки че ви обичам… Ах, боже, той има портрета ми! Дайте го тук, аз го помня, помня го!

Този превъзходен миниатюрен акварелен портрет на дванайсетгодишната Лиза Дроздов й бяха пратили на Степан Трофимович от Петербург още преди девет години. Оттогава той постоянно стоеше на стената.

— Нима наистина съм била такова хубаво дете? Нима наистина това е моето лице?

Тя стана и с портрета в ръка се погледна в огледалото.

— Хайде, вземете си го! — възкликна тя, като му даваше портрета. — И не го окачвайте сега, после, не ща да го гледам дори. — Тя отново седна на дивана. — Един живот отмина, започна друг, после отмина и другият — започна трети, и всеки път без край, сякаш всички краища някой ги изрязва с ножица. Виждате ли какви стари работи разправям, ама пък колко верни!

Тя се засмя и ме погледна; вече няколко пъти ме поглеждаше, но във вълнението си Степан Трофимович дори забрави, че беше обещал да ме представи.

— А защо сте окачили портрета ми под кинжалите? И защо ви са толкова кинжали и саби?

На стената му наистина, не знам защо, висяха накръст два ятагана, а над тях една истинска черкезка шашка. Задавайки въпроса, тя ми отправи такъв пряк поглед, че насмалко да й отговоря нещо, но се сдържах. Степан Трофимович най-после се сети да ме представи.

— Знам, знам — каза тя, — много се радвам. Мама също много е чувала за вас. Запознайте се и с Маврикий Николаевич, той е един прекрасен човек. Аз вече си имам една смешна представа за вас: нали вие сте конфидентът на Степан Трофимович?

Аз се изчервих.

— Ах, извинете, моля, съвсем друга дума исках да кажа; съвсем не смешна, а такава… (Изчерви се и се сконфузи.) Впрочем, защо ще се срамувате, че сте един прекрасен човек? Хайде, Маврикий Николаевич, време ни е! Степан Трофимович, след половин час да сте у нас. Боже, колко има да си говорим! Сега вече аз съм ви конфидентът, и за всичко, за всичко, разбрахте ли ме?

Степан Трофимович моментално се изплаши.

— О, Маврикий Николаевич знае всичко, не се стеснявайте от него!

— Какво знае?

— Хубава работа! — извика тя изненадано. — Ох, ама те вярно, че криели! Мен пък не ми се вярваше. Даша също я крият. Вчера леля не ме пусна при Даша, каза, че я боляла глава.

— Но… как сте го научили?

— Ах, боже мой, така, както всички. То голяма философия!

— Ама мигар всички?…

— Ами че как? Вярно, че маман го научи първо от Альона Фроловна, моята бавачка; на нея пък вашата Настася дотърчала да й съобщи. Нали сте казали на Настася? Тя казва, че самият вие сте й казали.

— Аз… аз казах веднъж… — смотолеви Степан Трофимович и цял се изчерви — но… аз само намекнах… j’étais si nerveux et malade et puis…^[25]

Тя се разсмя.

— А конфидента в момента да го няма, пък Настася да вземе да се случи подръка — какво да прави човек! А на нея целият град са й кумици! Хайде, хайде, не е ли все едно; ами да знаят пък, даже е по-добре. По-скоро идвайте, ние рано обядваме… Да, забравих — отново седна тя, — я кажете, какъв е този Шатов?

— Шатов? Това е братът на Даря Павловна…

— Зная, че й е брат, какъв сте, ей богу! — прекъсна го тя нетърпеливо. — Искам да зная какво представлява, що за човек е той?

— C’est un pense-creux d’isi. C’est le meilleur et le plus irasciable homme du monde…^[26]

— И аз съм чувала, че бил малко особен. Впрочем имах предвид друго. Чух, че знаел три езика, и английски, и го бивало за литературна работа. В такъв случай аз имам работа за него: нужен ми е помощник и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще приеме ли работата, или не? На мен ми го препоръчаха…

— О, непременно, et vous fairez un bienfait…^[27]

— Аз не заради bienfait, на самата мен ми е нужен помощник.

— Доста добре се зная с Шатов — казах аз — и ако ме натоварите да му съобщя, още сега отивам.

— Съобщете му да дойде утре в дванайсет часа. Чудесно! Благодаря ви. Маврикий Николаевич, готов ли сте?

Те си отидоха. Аз, разбира се, веднага хукнах към Шатов.

— Mon ami^[28] — настигна ме на изхода Степан Трофимович, — непременно да сте тук в десет или единайсет, когато се върна. О, аз съм много, много съм виновен пред вас и… пред всички, пред всички.

VIII

Не заварих Шатов вкъщи; отскочих след два часа — пак го няма. Накрая, вече към осем, пак тръгнах натам — или да го намеря, или да му оставя бележка; пак не го заварих. Жилището му беше заключено, а той живееше сам, без всякаква прислуга. Дойде ми наум да се навра долу и да питам за Шатов у капитан Лебядкин; но там също беше заключено и нито звук, нито светлинка, същинска пустош. С любопитство минах край вратата на Лебядкин под влияние на одевешните приказки. В края на краищата реших да мина утре по-рано. Право да си кажа, не разчитах твърде на бележката; Шатов можеше да я пренебрегне, беше хем инат, хем стеснителен. Проклинайки късмета си и вече на пътната врата, внезапно се натъкнах на господин Кирилов: той тъкмо влизаше и пръв ме позна. Тъй като самият той взе да ме разпитва, му разказах всичко в общи черти, казах му, че съм написал и бележка.

— Елате — каза той, — ще я наредим.

Спомних си, че по думите на Липутин той се бе нанесъл от сутринта в дървената пристройка на двора. В тази пристройка, твърде просторна за него, живееше и някаква стара, глуха жена, която му прислужваше. Стопанинът на къщата държеше трактир в другата си, съвсем нова къща и на съвсем друга улица, а тази бабичка, май негова роднина, беше останала да надзирава цялата стара къща. Стаите в пристройката бяха доста чисти, но тапетите — мръсни. В тази, в която влязохме, мебелите бяха събрани оттук-оттам, разнокалибрени и направо за бракуване: две маси за карти, чамов скрин, голяма дъсчена маса от някаква селска къща или кухня, столове и диван с мрежеста облегалка и корави кожени седалки. В ъгъла имаше старинна икона, пред която жената беше запалила кандилото още преди да дойдем, а на стената висяха два големи, потъмнели маслени портрета: единият на покойния император Николай Павлович, правен, съдейки по вида, още през двайсетте години на века; другият изобразяваше някакъв архиерей.

Господин Кирилов с влизането запали свещ и извади от куфара си, който стоеше в ъгъла, още неразопаковани плик, червен восък и кристално печатче.

— Запечатайте бележката си и надпишете плика.

Опитах се да възразя, че не е нужно, но той настоя. Надписах плика и си взех фуражката.

— Аз пък мислех — на чай — каза той, — чай съм купил. Искате ли?

Не се отказах. Жената скоро внесе чая, тоест един грамаден чайник с вряла вода, малко чайниче със силна запарка, две големи глинени, грубо изписани чаши, симид и цяла купчина натрошена захар.

— Обичам чай — каза той, — нощем много, ходя и пия до разсъмване. В странство е неудобно нощем чай.

— На разсъмване ли си лягате?

— Винаги, отдавна. Аз малко ям: все чай. Липутин е хитър, но нетърпелив.

Учуди ме, че искаше да разговаря: реших да се възползвам от случая.

— Одеве станаха неприятни недоразумения — забелязах аз. Той силно се навъси.

— Това са глупости; голяма дивотия, всичко туй е дивотия, защото Лебядкин е пиян. На Липутин не съм казвал, а само обясних дивотията; защото той изопачава. Липутин много фантазира, от тая дивотия планина направи. Вчера вярвах на Липутин.

— А днес на мен? — засмях се аз.

— Та вие от одеве вече всичко знаете. Липутин е или слаб, или нетърпелив, или лош, или… завижда.

Последната думичка ме порази.

— Впрочем вие толкова категории изредихте, че не е чудно и да влезе в някоя.

— Или във всички наведнъж.

— Да, и това е вярно. Липутин е хаос! Нали одеве излъга, че искате да пишете някакво съчинение?

— Защо да излъга? — пак се навъси той и заби поглед в земята.

Извиних се и взех да го уверявам, че не подпитвам. Той се изчерви.

— Той каза истината: пиша. Само че това няма значение. Помълчахме малко; внезапно той се усмихна с одевешната си детска усмивка.

— Това за главите сам си го е измислил, от книгите, и отначало самият той го казваше, и нищо не разбира, пък аз търся причините — защо хората не смеят да се самоубиват; това е всичко. И това няма значение.

— Как да не смеят? Малко ли са самоубийствата?

— Много малко.

— Наистина ли смятате тъй?

Той не отговори, стана и замислено взе да ходи напред-назад.

— Според вас какво възпира хората от самоубийство? — попитах аз.

Той ме погледна разсеяно, сякаш искаше да си спомни за какво говорехме.

— Аз… аз още малко зная… два предразсъдъка ги спират, две неща, само две; едното — много малко, другото — много голямо. Но и малкото също е голямо.

— Е кое е малкото?

— Болката.

— Болката? Нима това е толкова важно… в случая?

— Едно на ръка. Има два вида: едни се самоубиват или от голяма мъка, или от яд, или са луди, или пък им е омръзнало… тия изведнъж. Тия малко мислят за болката, ами изведнъж. А тия, дето обмислено — много мислят.

— Че мигар има такива, дето обмислено?

— Твърде много. Да нямаше предразсъдъци, щяха да са повече: много-много; всички.

— Чак пък всички? Той си замълча.

— Представете си — спря се той пред мен, — представете си камък — толкова голям, колкото голяма къща; той виси, а вие сте под него; ако падне върху вас, на главата — ще боли ли?

— Камък колкото къща? Разбира се, че е страшно.

— Не за страха; ще боли ли?

— Камък като планина, милион пуда? Разбира се, че няма да боли.

— Ако наистина застанете и докато виси, много ще ви е страх, че ще боли. Всеки — пръв учен, пръв доктор, всеки, всеки много ще го е страх. Всеки ще знае, че няма да боли, и всеки много ще го е страх, че ще боли.

— Ами втората причина, голямата?

— Онзи свят.

— Тоест наказанието?

— Това е все едно. Онзи свят; просто онзи свят.

— Нима няма атеисти, които не вярват в онзи свят? Той пак си замълча.

— Може би съдите по себе си?

— Всеки не може да съди като мене — каза той и се изчерви. — Свободата ще я имаш, когато ти е все едно живееш или не живееш. Това е целта на всичко.

— Целта? Че тогава може никой да не поиска да живее?

— Никой — произнесе той решително.

— Човекът се бои от смъртта, защото обича живота, тъй го разбирам аз — казах, — и тъй е наредила природата.

— Това е подло и тук е цялата измама! — очите му засвяткаха. — Животът е болка, животът е страх и човекът е нещастен. Сега всичко е болка и страх. Сега човекът обича живота, защото обича болката и страха. Тъй е направен. Животът се дава сега срещу болка и страх и тук е цялата измама. Днес човекът не е онзи човек. Ще има нов човек, щастлив и горд. На когото му е безразлично живее или не живее, той ще бъде нов човек. Който победи болката и страха, той ще бъде бог. А онзи бог няма да го има.

— Излиза, че според вас онзи бог го има?

— Няма го, но той е тук. В камъка няма болка, но страхът от камъка е болка. Бог е болката от страха пред смъртта. Който победи болката и страха — той ще стане бог. Тогава — нов живот, тогава — нов човек, всичко ново… Тогава историята ще я делят на две части: от горилата до унищожението на бога и от унищожението на бога до…

— До горилата?

— … до изменението на земята и човека физически. Ще стане бог човекът и ще се измени и физически. И светът ще се измени, и делата ще се изменят, и мислите, и всички чувства. Как мислите, ще се измени ли тогава човекът физически?

— Ако стане безразлично живеем или не живеем, всички ще се самоубият и може би в това ще бъде промяната.

— Това е все едно. Лъжата ще убият. Всеки, който иска истинска свобода, е длъжен да посмее да убие себе си. Който посмее да убие себе си, той е научил на лъжата тайната. Оттук нататък няма свобода; тук е всичко, оттук нататък няма нищо. Който посмее да се убие, е бог. Сега всеки може да направи, че да няма бог и че да няма нищо. Но никой още нито веднъж не е направил.

— Милиони самоубийци е имало.

— Но все не за това, все със страх и не за това. Не за да убият страха. Който убие себе си само за да убие страха, той тутакси ще стане бог.

— Няма да свари може би — забелязах аз.

— Все едно — отвърна той с една спокойна гордост, едва ли не с презрение. — Жалко, че май се смеете — прибави той след половин минута.

— А на мен ми се вижда странно, че одеве бяхте толкова изнервен, а сега сте толкова спокоен, макар и да говорите пламенно.

— Одеве? Одеве беше смешно — отвърна той с усмивка, — не обичам да навиквам и никога не се смея — прибави той тъжно.

— Да, не са весели вашите нощи с чая — станах и си взех фуражката.

— Мислите ли? — усмихна се той с известно учудване. — Защо? Не, аз… аз не знам — смути се той изведнъж, — не знам как е у другите, и аз го чувствам, че не мога като всеки. Всеки мисли едно и после веднага друго. Аз не мога друго, цял живот едно. Цял живот ме измъчва богът — завърши той внезапно с една удивителна експанзивност.

— Да ви запитам, ако позволите, разбира се, защо говорите малко неправилно по руски? Нима за пет години в странство сте се разучили?

— Мигар неправилно? Не знам. Не, не защото странство. Аз цял живот говоря тъй… все ми е едно.

— Още един въпрос, по-деликатен: напълно ви вярвам, че не сте склонен да се срещате с хора и малко приказвате с хора. Защо се разприказвахте сега с мен?

— С вас ли? Вие одеве седяхте хубаво и вие… впрочем все едно… вие много приличате на брат ми, много, изключително — каза той, изчервявайки се, — седем години е умрял; по-голям много, много, много.

— Сигурно е имал голямо влияние върху начина ви на мислене?

— Н-не, той малко говореше; той нищо не говореше. Ще дам вашата бележка.

Изпрати ме с фенер до входната врата, за да затвори подире ми. „Разбира се — луд“ — реших аз за себе си. На вратата стана нова среща.

IX

Едва стъпих на високия праг на портичката, когато внезапно нечия силна ръка ме сграбчи за гърдите.

— Кой беше ти? — ревна нечий глас. — Приятел или враг? Покай се!

— Наш е, наш! — изврещя гласчето на Липутин. — Господин Г-в, младеж с класическо възпитание и връзки в най-доброто общество.

— Обичам, щом, значи, с обществото, клас-с-си-чес… значи, високооб-разов-ван… бившият капитан Игнат Лебядкин винаги на услугите на света и приятелите… ако са верни, ако са верни, подлеците му ниедни!

Капитан Лебядкин, без малко два метра на ръст, пълен, месест, къдрокос, червендалест и невероятно пиян, едва стоеше пред мен и с мъка изговаряше думите. Аз впрочем и по-преди го бях виждал отдалеч.

— А, и тоя! — ревна той пак, забелязвайки Кирилов, който все още не си отиваше със своя фенер; понечи да вдигне юмрук, но тутакси отпусна ръка.

— Прощавам, защото е учено! Игнат Лебядкин — най-високо-образ-з-ованият…

От любов изгаряща граната,

пръсна се в гърдите на Игната.

И зарида като в некропол

безръкият от Севастопол…

Макар да не съм бил в Севастопол^[29] и безрък не съм дори, но каква рима, а! — навираше ми се той с пияната си мутра.

— Негова милост бърза, бърза, вкъщи си отива — придумваше го Липутин, — утре ще разкаже на Лизавета Николаевна.

— На Лизавета!… — пак ревна той. — Стой — не мърдай! Вариант:

Сред амазонки цял букет,

трепти като звезда на коня,

усмивки праща ми безчет

ари-сто-кратичната мадона.

„На звездата-амазонка“. Че това е цял химн бе! Цял химн, ако не си магаре! Некадърниците не разбират! Стой! — вкопчи се той в палтото ми, макар да се дърпах с всички сили навън. — Кажи й, че аз съм рицар на честта, а Дашка… Дашка аз с двата си пръста… крепостната робиня, и да не е посмяла…

И падна, защото се изтръгнах със сила от ръцете му и хукнах по улицата, Липутин се лепна за мен.

— Алексей Нилич ще го вдигне. Знаете ли какво научих сега от него? — дърдореше той задъхано. — Стихчетата нали ги чухте? Ей тия стихчета „На звездата-амазонка“ ги сложил в плик и утре ги праща на Лизавета Николаевна с пълния си подпис. Бива си го, а?

— Бас държа, че вие сте го подучили.

— Ще изгубите! — захили се Липутин. — Влюбен е, влюбен е като котка, а пък знаете ли, всичко почна с омраза. Отначало дотам бе намразил Лизавета Николаевна, дето яздела кон, че само дето не я псуваше на улицата; веднъж дори я напсува! Завчера, като минаваше, я напсува — тя за щастие не чу, а днес, не щеш ли — стихове! Знаете ли, че е решил да й направи предложение? Сериозно, сериозно!

— Чудя ви се, Липутин, навсякъде все вие, стане ли такава някоя мръсотийка, все вие сте на дъното! — казах аз с досада.

— Вие обаче отивате твърде далеч, господин Г-в; дали пък не ви е трепнало сърчицето от страх пред съперника, а?

— Какво-о-о? — креснах аз и се спрях.

— Аз пък за наказание нищо повече няма да ви кажа! А ви се ще да чуете, нали? Макар това, че тоя щурчо не е вече прост капитан, ами помешчик от нашата губерния, хем твърде значителен, защото от ония дни Николай Всеволодович му продал имението си, бившите си двеста души, и на, честен кръст, че не лъжа! Току-що го научих, но затова пък от най-достоверния източник. А по-нататък сам се поразровете; повече нищо не казвам; довиждане, значи!

X

Степан Трофимович ме очакваше с истерично нетърпение. Цял час, откакто се беше върнал. Заварих го сякаш пиян; във всеки случай първите пет минути мислех, че е пиян. Уви, визитата у Дроздови го беше съсипала окончателно.

— Mon ami, аз съвсем загубих нишката… Lise… аз обичам и уважавам този ангел, както преди, именно както преди, но ми се струва, че те и двете ме чакаха единствено за да научат нещичко, тоест чисто и просто да изкопчат нещо от мен, пък после ти върви си гледай работата… Тъй е.

— Как не ви е срам! — не се стърпях и викнах аз.

— Друже мой, сега съм съвсем самичък. Enfin, c’est ridicule^[30]. Представяте ли си, и там гъмжи от тайни. Просто се нахвърлиха отгоре ми за тия уши и носове и за някакви си петербургски тайни. Нали и двете чак сега научили за ония тукашни истории на Nicolas отпреди четири години: „Били сте тук, видели сте, вярно ли е, че е побъркан?“ И откъде ли се пръкна тази идея, не разбирам. Защо на Прасковя толкова й се иска Nicolas да излезе побъркан? Иска й се на тая жена, иска й се! Ce Maurice^[31] или пък как му викаха, Маврикий Николаевич, brave homme tout de même^[32], но мигар пак заради него, и то след като самата тя първа писа от Париж на cette pauvre amie^[33]. Enfin, тази Прасковя, както я нарича cette chère amie^[34], е същински тип, това е безсмъртната Коробочка на Гогол, само че една зла Коробочка, заядлива Коробочка и безкрайно уголемена.

— Че то цял сандък^[35] ще излезе; чак пък уголемена?

— Добре де, умалена, все едно, само не ме прекъсвайте, защото всичко ми се върти. Онези съвсем са се изпокарали; освен Lise; все „Леличке, леличке“… но Lise е хитра и тук пак има нещо. Тайни. Но със старата са се скарали. Cette pauvre^[36] леличка наистина всички тиранизира… но и на нея много й се събра — и губернаторшата, и непочтителността на обществото, и „непочтителността“ на Кармазинов; че на туй отгоре и тази мисъл за побъркването, ce Lipoutine, ce que je ne comprends pas^[37] и… и казват, че си слагала кърпи с оцет, а за капак и ние с вас, с нашите жалби и писма… О, как съм я измъчвал, и то тъкмо сега! Je suis un ingrat!^[38] Представете си, връщам се и намирам писмо от нея; четете, четете! О, колко неблагородно е било от моя страна.

Той ми подаде току-що полученото от Варвара Петровна писмо. Тя, изглежда, се бе разкаяла за сутрешното „Стойте си вкъщи“. Писъмцето беше учтиво, но решително и немногословно. Канеше Степан Трофимович вдругиден, в неделя, точно в дванайсет часа, и го съветваше да вземе някой от приятелите си (в скоби стоеше моето име). Тя от своя страна обещаваше да повика Шатов, като брат на Даря Павловна. „Ще получите от нея окончателния отговор, стига ли ви толкова? За тази формалност ли ви беше зорът?“

— Забележете, тази нервна фраза на края, за формалността. Бедната, бедната, единствената ми приятелка! Признавам, че това внезапно съдбоносно решение просто ме смаза. Да си призная, все още се надявах, а сега tout est dit^[39], знам го, всичко е свършено, c’est terrible^[40]. О, да не бе я имало изобщо тази неделя, да си беше както досега, вие щяхте да ходите там, а аз тук…

— Вас ви изкараха от релсите одевешните мръсотии и клюки на Липутин.

— Друже мой, сега пък бръкнахте с приятелския си пръст в друга рана. Изобщо тези приятелски пръсти са безжалостни, а понякога и тъпички, pardon, но аз, вярвате ли ми, бях почти забравил всичко това, мръсотиите де, тоест ни най-малко не съм забравил, но поради моята глупост през всичкото време, докато бях у Lise, се мъчех да бъда щастлив и уверявах себе си, че съм щастлив. Но сега, о, сега, за тази великодушна, хуманна, търпелива спрямо подлите ми недостатъци жена — тоест, макар и недотам търпелива, но пък и мен си ме бива с моя никакъв, с моя нелеп характер! Ами че аз съм едно капризно дете, с целия му детски егоизъм, но без неговата чистота. Двайсет години вървя подире ми като бавачка, cette pauvre леличка, както грациозно я нарича Lise… И след двайсет години детето внезапно поисква да се жени, ожени ме, та ме ожени, писмо подир писмо, а тя е с оцетни кърпи на главата и… и ето, постигнах своето, в неделя съм женен човек, шега няма… И за какво толкова настоявах, защо ги писах тия писма? Да, забравих: Lise боготвори Даря Павловна, поне тъй казва: „C’est un ange^[41], казва, само че малко потаен, казва, ангел.“ И двете ме насърчават, дори Прасковя… впрочем Прасковя не ме насърчава. О, колко отрова е скрита у тая Коробочка! Впрочем Lise всъщност не ме насърчава: „Че защо ви е да се жените, стигат ви и научните утехи.“ Смее се. Аз й го простих тоя смях, защото и на нея й се стяга душата. От друга страна обаче, казват, че наистина ми трябвала жена. Наближавали годините на моята немощ, а тя щяла да ме завива нощем, или какво беше там… Ma foi^[42] самият аз през всичкото време, докато седяхме с вас, все си мислех, че самото провидение ми я изпраща на края на бурните ми дни и че тя ще ме завива или какво беше там… Enfin^[43], ще ми трябва за домакинството. Гледайте каква мръсотия е тук, гледайте, всичко е разхвърляно, одеве казах да разтребят, и книги по пода. La pauvre amie все ми се сърдеше, че било мръсно… О, сега вече няма да чувам нейния глас! Vingt ans!^[44] И те получили анонимни писма, представете си, Nicolas уж бил продал на Лебядкин имението. C’est un monstre; et enfin^[45], що за птица е тоя Лебядкин? Lise слушаше, слушаше, ух, как слушаше само! Простих й смеха, видях я с какво лице слушаше, и ce Maurice… не бих желал да бъда на негово място, brave homme tout de même, но малко стеснителен; впрочем, както и да било…

Той млъкна, умори се, забрави какво искаше да каже, клюмна глава, вперил в пода уморен поглед. Възползвах се от паузата и разказах за моето посещение в дома на Филипов, при това рязко и сухо изразих мнението си, че сестрата на Лебядкин (която не бях виждал) навремето наистина би могла да бъде някоя от жертвите на Nicolas, през онзи загадъчен период на живота му, както се изразяваше Липутин, и че е дори много възможно Лебядкин да получава за нещо пари от Nicolas, но това е всичко. И че що се отнася до клюките за Даря Павловна, всичко това са глупости, всичко е измишльотина на мръсника Липутин, тъй поне твърди Алексей Нилич, на когото няма основания да не се вярва. Степан Трофимович изслуша уверенията ми разсеяно, сякаш всичко това не го засягаше. Споменах впрочем и за разговора си с Кирилов, прибавяйки, че Кирилов е може би луд.

— Не е луд, но това са хора с маломерни мисли — вяло и сякаш неохотно изфъфли той. — Ces gens-là supposent la nature et la société humaine autres que Dieu ne pas a faites et qu’elles ne sont réelement^[46]. Всички ми правят мили очи, но не и аз, не и Степан Верховенски. Нагледах им се тогава в Петербург, avec cette chère amie (о, как я оскърбявах тогава!) и не само от ругатните им — от хвалебствията им дори не се уплаших. Няма да се изплаша и сега, mais parlons d’autre chose…^[47] аз май направих ужасни неща; представете си, вчера пратих на Даря Павловна писмо и… как се проклинам за това!

— Какво й писахте?

— О, приятелю, повярвайте, че всичко е най-благородно. Уведомих я, че съм писал на Nicolas още преди пет дни, и също най-най-благородно.

— Сега разбирам! — викнах аз разпалено. — И с какво право ги свързвате по този начин?

— Но, mon cher, не ме смазвайте окончателно, не ми викайте; аз и без това съм целият смазан като… като хлебарка и аз най-сетне смятам, че всичко това е много благородно. Защо да не допуснем, че там наистина е имало нещо… en Suisse…^[48] или е започнало. Не съм ли длъжен да запитам предварително сърцата им, за да… enfin, за да не попреча на сърцата им и да не препреча пътя… Единствено от благородство.

— О, боже мой, колко глупаво сте постъпили! — изтървах се неволно аз.

— Глупаво, глупаво! — поде той и дори с настървение. — Никога нищо по-умно не сте казвали, c’était bête, mais que faire, tout est dit^[49]. Все едно, ще се оженя, та било и заради „чужди грехове“, тогава за какво ми трябваше да пиша? Не е ли тъй?

— Вие си знаете своето!

— О, сега вече няма да ме изплашите с вашите крясъци, сега пред вас не е вече оня Степан Трофимович; оня е погребан; enfin, tout est dit^[50]. Пък и защо крещите? Единствено защото не сте вие този, който се жени, и не сте вие този, който ще носи добре познатото украшение на главата си. Пак ли сте шокиран? Бедни ми друже, вие не познавате жените, а аз цял живот съм ги изучавал. „Искаш ли да победиш света, победи себе си“ — единствената умна фраза на друг един романтик като вас — Шатов, братчето на моята съпруга, с удоволствие ще използвам тая му фраза. С една дума, и аз съм готов да победя себе си и се женя, макар че какво получавам вместо света? О, друже мой, бракът — това е нравствената смърт на всяка горда душа, на всяка независимост. Брачният живот ще ме разврати, ще ми отнеме енергията, мъжеството да служа на делото, ще дойдат деца, че току-виж, и няма да са мои, тоест естествено няма да са мои; мъдрият не се бои да погледне истината в очите… Одеве Липутин ми предлагаше да се спасявам от Nicolas чрез барикади: тоя Липутин е глупак. Жената ще излъже и най-зоркото око. Създавайки жената, le bon Dieo^[51], разбира се, е знаел вече на какво се излага, но сигурен съм, че самата тя му е попречила и тя го е накарала да я създаде в тоя й вид и… с тия атрибути; че инак кой би си създавал подобни главоболия за нищо? Знам, Настася може и да се разсърди за волнодумството ми, но… Enfin, tout est dit.

Той нямаше да бъде той, ако се откажеше от евтините си каламбури — модата им отдавна беше минала, но в случая каламбурът му донесе утеха; не задълго обаче.

— О, да можеше съвсем да ги няма тоя другиден, тази неделя! — възкликна той внезапно, но вече в пълно отчаяние. — Защо поне една-едничка седмица не остане без неделя — si le miracle existe?^[52] Какво му струва на провидението да зачеркне от календара поне една-единствена неделя, макар и за да докаже на един атеист своето могъщество, et que tout soit dit^[53]. О, колко съм я обичал! Двайсет години, всичките тия двайсет години, и никога не ме е разбирала!

— За кого говорите, не ви разбирам! — запитах аз учудено.

— Vingt ans! И нито веднъж не ме разбра, о, това е жестоко! И наистина, нима си мисли, че се женя от страх, от нужда? О, какъв позор! Леля, леличка!… О, нека тази леличка узнае, че е единствената жена, която цели двайсет години съм обожавал! Тя трябва да го узнае, иначе край, иначе само със сила ще ме замъкнат под това ce qu’on appelle le^[54] венчило!

За първи път чувах това признание, и то тъй енергично направено. Няма да крия, че много ме напушваше смях. Не бях прав.

— Само той, само той ми остана сега, единствената ми надежда! — плесна изведнъж ръце Степан Трофимович, сякаш внезапно поразен от нова мисъл. — Сега само той, моето бедно момче, ще ме спаси — о, защо го няма още! О, сине мой, о, мой Петрушка… и макар да не съм достоен да се наричам баща, а по-скоро тигър, но… laissez-moi, mon ami^[55], аз малко ще полегна да си посъбера мислите. Тъй съм уморен, тъй съм уморен, пък и за вас, мисля, е време за сън, voyez-vous^[56], дванайсет часът…