Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевателите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquerors’ Heritage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2012 г.)

Издание:

Тимъти Зан. Наследството на завоевателите

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД

Формат 84/108/32

Печатни коли 17

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

ISBN: 954-585-116-3

История

  1. — Добавяне

12.

— Ето там — каза пилотът и посочи напред и надясно. — В онази падина до голямата скала. Виждаш ли?

— Да. — Трр-гилаг гледаше към безпорядъчно разхвърляните палатки със смесено чувство на носталгия и объркване. Носталгия, защото му напомняше експедициите, в които участваха като студенти. И объркване, защото чак сега си даде сметка в колко по-добри условия работеше по-късно. Групата, която изучаваше човека-затворник на Базов свят дванадесет, разполагаше с първокласна лаборатория и условия за живот. Дори лагерът на археологическата експедиция на Изследователски свят петнадесет се състоеше от постоянни постройки, които приличаха на казарми.

Очевидно средствата за изучаване на чиг не се отпускаха с такава широка ръка.

— Ще останем не повече от един тентарк — каза пилотът, като правеше кръгове над една сравнително равна площадка, която служеше за летище на експедицията. Това пътуване не беше планирано. Ако желаеш, можеш да се върнеш с нас.

— Благодаря за предложението — каза Трр-гилаг. Нямаше никаква идея как ще успеят двамата с Клнн-даван-а да обсъдят всичко само за един тентарк. Но пилотът бе прав — пътят до окупационните кораби бе дълъг. — Нека да видя как ще потръгнат нещата, става ли?

— За мен няма никакъв проблем — сви рамене пилотът. — Дръж се. Малко ще ни пораздруса.

„Пораздрусване“ се оказа слаба дума. Все пак се отърваха без наранявания и без видими повреди по совалката. Благодарен, че шефът на експедицията не е разположил лагера на самия връх на планината, Трр-гилаг разкопча предпазните ремъци и отвори вратата.

Трима млади зхиррзхианци стояха на края на летището. Типични любопитни студенти, вероятно изпратени да помогнат на екипажа на совалката при разтоварването. Трр-гилаг не им обърна почти никакво внимание. А и те надали бяха чували за него.

Пред тях, до самата рампа, чакаше Клнн-даван-а.

— Здравей! — отправи му тя една от своите неповторими усмивки. — Старейшините ми казаха, че идваш. Радвам се да те видя.

— И аз се радвам. — Трр-гилаг усети, че гласът му леко трепери. При всичко това, което се беше случило в последно време около него, почти беше забравил колко му липсваше тя. — Страхувам се обаче, че няма да остана дълго — добави той, когато стигна до нея.

— Не съм и очаквала — със съжаление отговори Клнн-даван-а. — Е, все пак е по-добре от нищо.

— Да — каза Трр-гилаг. Ръцете му също леко трепереха, когато хвана нейните и ги стисна здраво. Ограниченията на благоприличието, да не говорим за присъстващите студенти, не му позволяваха да я поздрави по начина, по който му се искаше. Надяваше се, че по-късно ще успеят да се уединят поне за малко.

Личеше си, че Клнн-даван-а си мисли за същото.

— Доста се изненадах, като чух, че идваш — каза тя, хвана го за ръка и го поведе към лагера. — Предполагах, че работата ти за Върховния съвет запълва цялото ти време. Особено групата, която ще заминава на онази нова експедиция — тихо добави тя.

Трр-гилаг я зяпна. Беше останал с впечатлението, че мрачанската експедиция се пази в дълбока тайна.

— Как си успяла да научиш за това, в името на всичките осемнадесет свята?

— Никога не подценявай наблюдателността на опитния изследовател — хапливо каза Клнн-даван-а. — Съвсем случайно директорът Прр-еддси проведе няколко дълги разговора с Оакканв през последните две завъртания. Много сериозни, много поверителни — секретни военни линии и други подобни.

— И ти съвсем случайно си лежала наблизо, опряла глава до стената на палатката му, така ли?

— Аз ли? — попита Клнн-даван-а с великолепна имитация на наранена чест. — Отвращава ме само мисълта за подобна постъпка. Не, Прр-еддси проведе с мен една дискусия, в която се появи думата мрачанци. После някой спомена името на Нзз-ооназ и останалите неща бързо дойдоха по местата си. Наистина очевидно — твоят екип е съставен от експерти по всичко, отнасящо се до хората-завоеватели и тяхната територия.

Трр-гилаг се намръщи. Хора-завоеватели. Определението вече бе успяло да стигне чак дотук.

— Надали могат да се нарекат мой екип — каза той. — Понижиха ме.

— Разбрах — тихо каза Клнн-даван-а. — Съжалявам.

— Вината си е изцяло моя. Явно правилото е да убиваш пленниците, но да не ги оставиш да се измъкнат.

Тя го погледна.

— Да не би да долавям следи от негодувание?

— Нещо много повече от негодувание. И то предимно заради теб. Говорителят Квв-панав настоя пред Върховния вожд в групата да се включи представител на Дхаа’рр. И тъй като буквално не може да ме понася, посочи вместо теб Глл-боргив.

Клнн-даван-а сви рамене.

— Глл-боргив не е чак толкова безнадежден случай.

— Но е далеч от твоята класа.

— Благодаря за високата оценка. Но въпреки това не мисля, че трябва да поемеш върху себе си вината за пропуснатата възможност да стана знаменита.

Трр-гилаг погледна към лагера. Ограда, палатки… и белият връх на пирамидата, който стърчеше над тях. Това бе нещо, което нямаха на онези първи студентски експедиции преди десет цикъла. Нямаше резени от фссс-органи със закотвени към тях старейшини, които да служат за свързочници.

Или да слушат зад гърба ти, независимо дали го искаш, или не.

— Има ли тук някое местенце, където да поговорим насаме? — попита той.

— Можем да открием нещо — отговори му Клнн-даван-а, леко развеселена. — Помислих си, че нямаш чак толкова време.

— Не става дума за това — каза Трр-гилаг. Усети как опашката му се заизвива едновременно от желание и леко смущение. — Не че не ми се иска… но нямах предвид това. Искам да поговорим. Сериозно.

— О… — Тя го погледна и се намръщи. — Ами… разбира се. Така и така трябва да проверя някои от фермите от другата страна на хребета. Ще проверя дали Прр-еддси ще ми отпусне един от плъзгачите.

 

 

Десет стоудара по-късно двамата се отдалечаваха от лагера. Трр-гилаг изчака да се отдалечат на безопасно разстояние и й каза лошите новини.

Тя го слушаше мълчаливо, после, когато той свърши, попита:

— Сигурен ли си във всичко това?

— Не зная дали изобщо може да се вярва на слуховете на старейшините — отговори Трр-гилаг, като гледаше скалистия пейзаж под тях. — Единственото сигурно нещо е, че баща ми го е сметнал за достатъчно сериозно, за да ме предупреди.

— Да. — Лицето на Клнн-даван-а придоби резки черти. — Забелязвам, че никой не си е направил труда да го каже на мен.

— Може би никой от вашите старейшини не е чул слуховете — дипломатично каза Трр-гилаг.

— О, я стига. Някъде на някой свят изниква слух и всеки старейшина вече го разпространява. Знаеш го по-добре от мен — нали темата ти беше такава. Нашите старейшини тук знаят. Просто са решили да не ми кажат.

Трр-гилаг смутено сви рамене.

— Надали можеш да ги обвиняваш за това. В края на краищата, всички те са от Дхаа’рр. Сигурно се притесняват от допускането ми в клана повече и от лидерите ви.

— Е, това вече е съвсем тъпо — ядоса се тя. — Тъпо и нечестно. Никой не може да те вини за нападението на хората-завоеватели срещу твоята база — всички са съгласни, че са търсели пленника. Брат ти използва свързочниците като пазачи. И какво от това? Ние използваме нашите за същото през цялото време.

— С уговорката, че пирамидата ви е на сигурно място зад оградата — отбеляза Трр-гилаг. — Докато неговите не са. Както и да е, това не е главната причина да му вдигнат мерника.

— Не могат да го обвиняват и за Прр’т-зевисти — твърдо каза тя. — Зная, че е от моя клан, и би трябвало да съжалявам, че е мъртъв. Но случилото се е точно толкова по негова вина, колкото и по вина на Трр-мезаз. Никой не му е нареждал да остане при резена си. Би могъл да избяга право в родовия си храм и да си остане в него.

— Освен ако не съществува някаква връзка между фссс-органа и резена, за която не знаем — каза Трр-гилаг. — Може би ако се унищожи резенът, старейшината умира, независимо дали е закотвен за него или не е.

— Не — отрицателно махна с език Клнн-даван-а. — Не забравяй, че са били необходими най-малко тридесет цикъла експерименти, докато се открие успешен начин за успешно правене на резен. Ако унищожаването на резена означава смърт за старейшината, всички онези, върху които са експериментирали, би трябвало да са мъртви. А те не са.

— Права си. — Трр-гилаг усети, че поне една малка част от товара се смъкна от раменете му. — Не се бях сетил за това. И все пак това надали има някакво значение за старейшините от Дхаа’рр.

— Не, разбира се. Смъртта на Прр’т-зевисти е чудесен повод за лидерите да измъкнат нещо, което отначало не са можели да си позволят. — Тя въздъхна. Гневът и напрежението й бяха поутихнали. — О, Трр-гилаг. Какво ще правим?

— Няма да се отказваме. Поне това е сигурно. Единственият въпрос е как да постигнем онова, което искаме.

— Да — промърмори Клнн-даван-а и се замисли. Трр-гилаг я гледаше и й се усмихваше въпреки сериозността на положението. Само преди малко гневът и възмущението й почти моментално се бяха сменили с отчаянието от поражението. Сега отново беше решително настроена. Мнозина от колегите и приятелите й — той го знаеше — намираха тези резки промени в настроението й за сплашващи. А той ги намираше за привлекателни. — Добре — каза тя. — Какво е положението? Лидерите на клановете вече са дали съгласието си за нашето обвързване, така че отмятането сега означава да се отметнат от думата си. Това не ги поставя в особено благоприятна светлина, освен ако не представят някой убедителен довод. Значи трябва да докажем, че доводите им са неоснователни.

— Освен това можем да посочим колко стари са подобни предразсъдъци — предложи Трр-гилаг. — Границите са отворени вече стотици цикли. Това означава, че ограничаването на междуклановите връзки също е остаряло.

— Правилно. Нека ги накараме да се почувстват засрамени и объркани — съгласи се Клнн-даван-а. — Само ми се иска поне някой от семействата ни да имаше по-силно политическо влияние. Щяхме да имаме по-добър шанс, ако можехме да привлечем и представители на други кланове. Пък било то и само като наблюдатели.

— Да. — Трр-гилаг се почувства малко засрамен. Разполагаше с такова влияние, след като Свв-селик бе понижен, а Трр-гилаг — назначен за говорител на групата на Базов свят Дванадесет. И успя да го изгуби без особени трудности. — Знаеш ли, един-два пъти ми се стори, че Върховният вожд е на моя страна. Вземаше някои маловажни решения в моя полза срещу говорителя Квв-панав. Но не вярвам, че това може да се брои.

— Аз също — каза Клнн-даван-а. — Върховният вожд не обича много Дхаа’рр — той би могъл да отсъди нещо в ущърб на Квв-панав просто по навик. Освен това въпросът е прекалено вътрешен, за да може Върховният вожд да си пъха езика в него.

Няколко стоудара и двамата мълчаха. Плъзгачът се носеше плавно над скали и хребети, въздушната му възглавница превръщаше малките неравности в поклащания, а по-големите — в параболични дъги. Теренът пред тях се спускаше надолу към малък поток и отново се издигаше зад него, за да достигне до още по-високи, покрити със сняг планини.

— Охо! — промърмори Клнн-даван-а.

— Какво има? — запита Трр-гилаг, когато плъзгачът рязко зави надясно.

— Малко на чиг. Ето там. — Клнн-даван-а посоли към потока.

— Видях го — кимна Трр-гилаг. Малкото стоеше напълно неподвижно до купчина речни камъни от тяхната страна на потока, наострило уши. Цялото му внимание беше насочено към приближаващия се плъзгач. — Мислиш, че се е изгубило ли?

— Е, надали е там току-така. Може да е от началото или края на някое тръгнало на паша стадо. Да погледнем отблизо. Можем да разберем от кое семейство е.

— Как ги различаваш?

— Планинците бележат малките си — обясни Клнн-даван-а. — Виждаш ли трите светлинки по крайчетата на ушите?

— Да — кимна Трр-гилаг. — И познаваш всички означения?

— Повечето. Ще се наложи да се доближим доста. Нещо напротив?

— Не знам — поколеба се Трр-гилаг. — Бях останал с впечатлението, че самичките малки на чиг не са особено безопасни.

— Така пише в учебниците — съгласи се Клнн-даван-а. — Нашите наблюдения обаче сочат, че това се отнася предимно до малките, които се намират на територията на семейството си. Когато са на неутрална територия, те всъщност са по-предсказуеми, отколкото групите.

— С други думи, точно обратното на написаното в учебника.

— Именно.

— Страхотно… А колко добри се тези ваши изследвания?

— О, те са перфектни, разбира се. — Плъзгачът бавно се носеше напред. Малкото все още стоеше на мястото си и ги наблюдаваше. — Единственото, за което трябва да се тревожиш, са изводите. Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Все пак те съветвам да вземеш стингера от пакета под седалката. Само го нагласи на малка мощност. Не искаме да го нараним, нали?

— Щом казваш… — Трр-гилаг извади стингера от торбата, включи го и се намръщи на вибрацията, която съпътстваше зареждането. Никога не беше харесвал тези неща. Бяха неудобни, с тях беше невъзможно да се прицелиш и изглеждаха абсурдно за нещо, за което се предполагаше, че е оръжие. Трр-мезаз, който си имаше работа с истински лазерни оръжия, щеше да умре от смях, когато видя стингер за първи път. — Какъв е планът?

— Ще се приближим колкото се може повече, без да го стряскаме. После ще извървя останалото разстояние, а ти ще ме прикриваш. Как ти звучи?

— Ужасно — промърмори Трр-гилаг. — Ами ако грешиш и малкото се окаже опасно?

— Е, все пак някой трябва да го направи. А ти нищо не разбираш от чигски отметки.

— Мога да ти ги опиша.

— Стига глупости, скъпи — нежно го сгълча Клнн-даван-а. — Добре, май се приближихме достатъчно. Хайде, всички вън.

Плъзгачът се отпусна на земята и двамата слязоха. Със стингер в ръка Клнн-даван-а тръгна бавно към малкото, като не спираше да говори успокоително. Трр-гилаг приклекна до плъзгача и насочи оръжието си към малкото. С края на окото си забеляза някакво движение от лявата си страна, хвърли бърз поглед натам…

И замръзна.

— Клнн-даван-а? — тихо я повика той. — По-добре спри. Погледни наляво.

Тя замръзна и обърна глава. Трр-гилаг не можеше да види лицето й, но внезапното ускоряване на движенията на опашката й беше достатъчно красноречиво.

Бяха осем. Осем чиг, надянали характерните за воините-ловци леки метални ризници в маскировъчни цветове. Около тях стояха струпани двадесетина малки. Всички бяха вперили немигащите си очи в зхиррзхианците… и определено не изглеждаха приятелски настроени.

— Спокойно — тихо каза Клнн-даван-а. — Никакви резки движения. Нещата в ръцете им не са играчки.

Трр-гилаг кимна. Усети как собствената му опашка започна да се движи по-бързо. До момента не беше забелязал арбалетите — почти не се виждаха от маскировъчното облекло. Тъй като им бе забранено да притежават високотехнологични оръжия, чиг се бяха принудили да използват тези нещица. Които определено не бяха играчки.

— Какво искаш да направя? — промърмори той. — Да се опитам да ги натръшкам ли?

— Не, освен ако не искаш брак със старейшина — хапливо отговори Клнн-даван-а. — Просто остани на мястото си. Да видим какво искат. И каквото и да става, недей да насочваш стингера към тях.

Чиг тръгнаха към тях. Оръжията им бяха заредени, малките хаотично се мотаеха в краката им. Групата премина потока и доближи плъзгача. Водачът посочи Клнн-даван-а с арбалета си.

— Бкст-мссрсс-(кашляне)-втсслсс-(кашляне)-хрсс-всс-члсс — каза той.

— Мрсс-жсс-(кашляне)-хвссклсс’фрсс-ск-(кашляне) — отговори Клнн-даван-а и посочи със свободната си ръка Трр-гилаг.

— Бкст-мссрсс-(кашляне) — каза чиг.

Клнн-даван-а кимна и бавно тръгна към плъзгача.

— Какво им каза? — попита Трр-гилаг. — Обясни ли им, че не искахме да нараним малкото?

— Изобщо не се интересуват от малкото — напрегнато каза Клнн-даван-а. — А от нас.

Трр-гилаг погледна към тях.

— Това никак не ми харесва.

— На мен също — каза Клнн-даван-а и опря гръб в плъзгача. — Това не са планинци, Трр-гилаг. Виж малките им не са белязани. От градовете са.

Трр-гилаг усети, че опашката му започва да се движи още по-бързо. Пет от арбалетите бяха насочени право към тях.

— Не са ли се отдалечили малко прекалено от домовете си?

— Поне на сто и петдесет хилядоразкрача. Ако не и повече.

Главният и двама други се бяха отделили настрана, поглеждаха към зхиррзхианците и си мърмореха нещо.

— Мислех, че не им се разрешава да пътуват на големи разстояния — каза Трр-гилаг.

— Така е. Но повечето военни, които трябваше да прилагат тези ограничения, бяха изтеглени от Грий.

Клнн-даван-а отново заговори на техния език. Тримата прекъснаха дискусията си и главният каза нещо в отговор. Разговорът продължи около един стоудар. После той каза нещо рязко и обърна гръб на зхиррзхианците. Другите двама повториха примера му и дискусията между тях продължи.

Трр-гилаг внимателно пое дъх.

— Какво става?

— Няма да повярваш — отговори му Клнн-даван-а. — Те са военен отряд.

Трр-гилаг наклони глава, за да може да я погледне.

— Какво?

— Военен отряд. Или може би правосъден отряд. Думата означава и двете неща. Той твърди, че са дошли да накажат планинците заради това, че ни съдействат.

Трр-гилаг погледна към петимата им пазачи. Към ризниците им, към металните арбалети, към тънките стрели.

Към дългите, необичайно тънки пера и върхове на стрелите…

— Не — промърмори той. — Не мисля така. Виж перата на стрелите им. Сякаш са направени специално, за да могат да преминат през мрежата на ограда.

Клнн-даван-а замръзна.

— Да, прав си — успя да каже тя. — Значи отиват към лагера. Но това е лудост!

— Така е. — Трр-гилаг внимателно се огледа. — Но сигурно имат основателна причина. Или нещо, което смятат за основателна причина.

Намръщи се. Внезапно осъзна, че стингерът все още се намира в ръката му. Чиг не ги биха разоръжили… чак сега му стана ясно, че те може би не бяха разбрали, че това са оръжия. Сигурно ги бяха помислили за ръчни записващи устройства — размерът и формата подхождаха.

Това означаваше, че имат предимство, което бе неизвестно на противниците им. Въпросът беше как да го използва. Ако бавно вдигнеше стингера, а после…

Погледна отново към пазачите си и илюзиите му изчезнаха. Не. Не, освен ако не искаше да бъде запратен в родовия си храм, а Клнн-даван-а — в нейния.

— Какво ли чакат?

— И аз това се чудя — каза Клнн-даван-а. — В ръцете сме им. Плъзгачът — също. Сигурно не искат да продължат преди…

Тя млъкна. Някъде наблизо нещо нададе рев. Звукът отекна в планините. Безпризорното малко, напълно забравено сред своите камъни, отговори.

— Охо — промърмори Клнн-даван-а. — Май ще имаме още посетители.

Трр-гилаг се огледа. Двама от пазачите се отделиха от групата и тръгнаха нагоре, насочили арбалетите си в посока на звука.

— Още чиг?

— Да. Стой спокойно. Може да стане доста заплетено.

Трр-гилаг нямаше време да се чуди какво означава това.

Право напред видя още три чиг да се изкачват по малкото възвишение в компанията на шест-седем малки.

— Стадо — каза Клнн-даван-а. — Права бях. Малкото се е отделило.

Новодошлите забелязаха групата при потока и спряха за момент. След това също извадиха арбалети и продължиха надолу по хълма.

Спряха се, когато стигнаха на около три разкрача от водача.

— Ск-(кашляне)-ссст-тссмсс-(кашляне)-мтс-ос-псс — каза един от тях, като сочеше зхиррзхианците с тънките пипала, обрамчващи устата му. — Ск-псс-мтсс-хрсс’мсс-(кашляне)-ксс.

Водачът на военната група отговори. Обади се и друг от новодошлите и също получи отговор.

— Какво става? — прошепна Трр-гилаг.

— Не ги разбирам напълно. Говорят прекалено бързо. Но май воините искат стадото да се присъедини към тях. То пък отказва.

Трр-гилаг с надежда погледна към трите чиг.

— На наша страна ли са?

— Не — кратко отговори Клнн-даван-а. — Просто не искат да си навлекат неприятности.

— О! — Надеждата му се изпари.

— Не го приемай лично. Няма чиг, който да ни харесва.

Типично. Типично за всеки, която не обича да губи.

— Защо тогава продължават да разговарят?

Клнн-даван-а сви рамене.

— Водачът на отряда продължава да се опитва да ги убеди. Те пък искат само да си приберат малкото и да си вървят.

Разговорът продължаваше. Трр-гилаг започна да изучава двата различни вида арбалети — скорострелните, с които беше въоръжен отрядът, и простите оръжия на планинците. Ако се стигнеше до стрелба…

Но не се стигна. Както каза Клнн-даван-а, никой чиг не обичаше зхиррзхианците. Ставаше въпрос само за различни степени на омразата.

— Ще ми се да се откажат — промърмори той. — Да се разберат и да оставят стадото на мира.

— Да. — Клнн-даван-а ги гледаше замислено. — Сякаш се крият.

После рязко пое дъх.

— Разбира се, че се крият. Разтревожени са от корабите.

Трр-гилаг се сепна. Разбира се. Окупационните части.

Пет кораба, оборудвани с най-модерните телескопи. Обикалящи бавно около планетата и държащи под наблюдение всичко, което става долу.

— Има ли кораб над нас?

— Не зная. Не съм запозната с орбитите им.

— Обзалагам се обаче, че онези от отряда са — каза Трр-гилаг. Мислеше трескаво. Явно тримата дискутираха точно това преди появата на стадото. Чудеха се дали не ги наблюдават. Последното нещо, което биха желали, бе да ги засекат как отвличат двама зхиррзхианци. Или още по-лошо — как ги правят старейшини.

И фактът, че продължаваха да говорят, означаваше, че точно сега са в обсега на поне един от телескопите…

Клнн-даван-а усети нещо.

— Какво има?

— Просто мисля — промърмори Трр-гилаг, като наблюдаваше редките облаци, пръснати по иначе чистото небе. Доколкото си спомняше, окото на чиг не можеше да види нискочестотния лазерен лъч, с който стреляха стингерите. Ако вдигнеше своя право нагоре и…

— Какво си мислиш?

— Как да извикам за помощ. — Добре. Знаеше, че лазерът може да изпари вода в атмосферата и да предизвика вторично лъчение, което чиг можеха да видят, както и гръм. Но при тази ярка слънчева светлина и силен вятър вероятността да забележат тези странични ефекти бе малка. Особено когато почти цялото им внимание бе насочено към стадото.

— Трр-гилаг, да не си полудял? — изсъска Клнн-даван-а. — Да не си решил да ни направиш старейшини?

— Тихо — изсъска й в отговор той. Не смееше да погледне към тримата пазачи. Добре. Не си спомняше светлинните сигнали, които двамата с Трр-мезаз изучаваха като деца. Но всеки зхиррзхианец знаеше стария зов за помощ. Три-две-три. Внимателно, като се стараеше движението му да остане незабележимо, той обърна дулото на стингера нагоре, като го криеше между себе си и Клнн-даван-а. Пое дълбоко дъх, превключи го на пълна мощност, постави пръст на спусъка…

Внезапно една зхиррзхианска совалка изскочи иззад хълма и се стрелна над тях, последвана от ударната вълна от свръхзвуковата скорост.

Един чиг изрева. Високият тон се вряза като нож в ушните процепи на Трр-гилаг. В следващия миг той се озова на земята. Едната му ръка дърпаше гащеризона на Клнн-даван-а в отчаян опит да я накара да залегне. Другата продължаваше да стиска стингера. Въздухът се изпълни с рев на двигатели, съскане на лазерни лъчи и бръмчене на тетиви. Чиг и малките им диво виеха. Сред всичко това той чуваше как Клнн-даван-а крещи нещо. Разнесе се трясък на пукната керамика, когато лъч уцели плъзгача… внезапна болка прониза едната страна на главата му… стингерът се мяташе в ръката му…

После към адските звуци се присъедини още един. Съскане, последвано от вълна гъста, изгаряща пара.

Лъчът от стингера му беше улучил потока. Събрал цялата си смелост, Трр-гилаг затвори очи срещу парата и продължи да стреля.

Чиг продължаваха да вият, но във воя им имаше нещо като отчаяние. Изгорени и объркани от парата, враговете им почти не се виждаха. Сигурно бяха разбрали, че нямат шанс. Но продължиха да се съпротивляват, докато не замлъкна и последният вой.

Единственото нещо, което остана, бяха писъците на Клнн-даван-а.

 

 

Бойното поле представляваше ужасяваща гледка.

Мъртви чиг и техните малки лежаха навсякъде. Крайниците на някои от тях бяха извити под неестествен ъгъл. По телата им имаше черни изгорели ивици от попаденията на лазерните лъчи. Група зхиррзхианци мълчаливо се движеха сред тях, заети с черната работа по събиране на телата.

В единия край стоеше Клнн-даван-а. Лицето й беше мъртвешки бледо.

Не вдигна поглед, когато Трр-гилаг отиде до нея.

— Хей — меко каза той и я докосна по рамото. — Добре ли си?

— Избиха ги всичките. — Гласът й бе също тъй мъртвешки като лицето й. — Всички. Дори стадото.

— Знам — кимна Трр-гилаг.

— Онези от стадото не правеха нищо. Не представляваха никаква заплаха.

— Зная — повтори Трр-гилаг и въздъхна. Разбира се, пилотът и Прр-еддси нямаше да представят нещата така в докладите си. Разбра това по откъслечните разговори, докато медикът превързваше раната на главата му. Прр-еддси щеше да докладва инцидента като координирана атака, принудила ответната реакция на зхиррзхианците.

Двамата с Клнн-даван-а знаеха как стоят нещата. Но никой нямаше да ги изслуша. Не че някой се интересуваше.

— Тук с всичко е свършено — каза Клнн-даван-а, като гледаше мъртвите тела. — Изучаването на какавидите, на поведението на малките — всичко. Край. Планинците никога вече няма да се съгласят да ни сътрудничат.

— Сигурно си права. Но ако корабът не ни беше забелязал и не беше изпратил совалката, сега вече да сме старейшини. Мислиш ли, че това щеше да се отрази по-добре на отношенията ти с чиг?

— Не — призна Клнн-даван-а. — Не и след всичко това.

Тя вдигна поглед към него и трепна при вида на превръзката.

— Съжалявам, Трр-гилаг. Дори не се сетих да те попитам как е раната ти.

— О, наред е — увери я той. — Добре съм. Стрела от арбалет. Казаха, че се е разминало на косъм.

— Даже на по-малко. — В очите й отново се появи искрица живот. Тя протегна ръка и нежно докосна превръзката.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Нищо ми няма. — Трр-гилаг погледна към совалката.

— Не искам да прозвучи грубо или нещо подобно, но скоро ще трябва да тръгвам. А така и не стигнахме до никакво решение по нашия въпрос. Имаш ли някаква идея как да натиснем лидерите на Дхаа’рр?

Клнн-даван-а пое дълбоко дъх, отърсвайки се от емоциите, предизвикани от касапницата около тях.

— Не зная. Точно сега не съм в състояние да мисля.

— Разбирам. Може би е по-добре да остана още малко.

— Не, по-добре тръгвай. Няма да имаме никакъв шанс, ако не стигнеш навреме в Града на единството. Ще поговоря със семейството си и с някои приятели. Може и да измислим нещо.

— Добре. Само внимавай кои старейшини използваш за свръзка.

— Изследовател Клнн-даван-а? — разнесе се глас.

Трр-гилаг се обърна и видя пилота на совалката, застанал на горния край на рампата.

— Да? — отговори Клнн-даван-а.

— Имате повикване. Пряка лазерна връзка от орбита.

Като се мръщеше, Трр-гилаг я последва нагоре по рампата.

— Давам ви я — каза пилотът, натисна едно копче на малкия комуникационен пулт непосредствено до входа и го посочи. — Заповядайте, изследовател.

— Изследовател Клнн-даван-а — каза тя. Пилотът отстъпи няколко разкрача навътре.

— Изследовател, тук е трети командир на „Постоянство“ — разнесе се нечий глас. — Получихме приоритетно съобщение от Съвета на лидерите на Дхаа’рр. В него се казва, че трябва незабавно да бъдете прехвърлена на Дхаранв.

Клнн-даван-а хвърли разтревожен поглед към Трр-гилаг.

— Каква е причината?

— Не се казва. Разполагате с един тентарк да се приготвите. Совалката ще ви изведе в космоса. Напускаме веднага щом се качите на борда.

— Разбрано. Ще бъда готова.

— Добре. Край на връзката.

Чу се прещракване и комуникационният пулт замлъкна.

— Идвам с теб — прошепна й Трр-гилаг.

— Надали ще те приемат с радост на борда — прошепна му в отговор Клнн-даван-а.

— Не ме интересува как ще ме приемат — решително каза Трр-гилаг. — Или отиваме заедно, или изобщо не отиваме. Ако някой се разсмърди, ще вдигна шум чак до Върховния вожд.

— Добре — стисна ръката му тя. — И без това не исках да отивам сама.

Пилотът се приближи до тях.

— Имам заповед да ви изведа в орбита, изследовател. Ако желаете, мога веднага да ви откарам в лагера, вместо да чакаме останалите да приключат. Така ще имате малко повече време да се приготвите.

— Благодаря ви. Ще се намери място и за Трр-гилаг, нали?

Пилотът погледна Трр-гилаг. В очите му се четеше неувереност. Той беше Дхаа’рр, получил заповед отгоре. От леката фамилиарност, с която се бе отнесъл към него и му беше предложил да промени графика си, за да може да вземе Трр-гилаг обратно със себе си, не бе останало нищо.

Но колебанието продължи само за миг.

— Разбира се, няма проблем — увери ги той. — Качвайте се и затегнете коланите. Само ще се обадя на Прр-еддси и тръгваме.

„Страхотно“ — помисли си Трр-гилаг, докато двамата с Клнн-даван-а си проправяха път към кабината. Беше се запътил право в ръцете на лидерите и старейшините на клана Дхаа’рр, всички до един жадни да открият подходящ повод да анулират предбрачното им споразумение с Клнн-даван-а. Подобно на група подивели малки на чиг, изчакващи жертвата им да направи фаталната стъпка.

Сепна се. Малки. Опасни в група, но почти безобидни, когато са сами.

Също като хората?

— Какво има? — попита Клнн-даван-а.

— Не зная — бавно започна той. — Може би нищо. А може би току-що открих ключ към разбирането на човешкото поведение.

— Така ли? И какъв е той?

Трр-гилаг отрицателно махна с език.

— Нека да помисля още малко. Можеш ли да направиш копия на записките си?

— Вече съм направила. В лагера са.

— Вземи ги. По-специално всичко, свързано с биохимическите дразнители, определящи поведението на малките.

Но това нямаше да е достатъчно, сигурен беше. Бележките биха могли да подскажат идея в каква посока да търсят, но нямаше да докажат нищо. Единственото доказателство бе да се намерят подобни дразнители в биохимията на хората. Ако успееше да ги открие.

А за това им трябваше човек.

— Не ми харесва този поглед — долетяха през мислите му думите на Клнн-даван-а. — Тревожи ме.

— Всичко е наред — каза Трр-гилаг и направи гримаса, докато я галеше по ръката. — Просто си мислех за услугата, за която ще помоля брат си.

— Голяма ли ще е?

Трр-гилаг въздъхна.

— Ако ти кажа, направо няма да повярваш.