Джон Фанти
Питай прахта (8)

Осма глава

В пощенската ми кутия имаше писмо от Хакмът. Веднага познах, че е от Хакмът. Разпознавах писмата на Хакмът от един километър разстояние. Усещах присъствието им като ледена висулка, която се спуска по гърба ми. Госпожа Харгрейвс ми подаде писмото. Аз го изтръгнах от ръката й.

— Добра новина? — попита тя, защото й дължах толкова много наем.

— Човек никога не знае — отвърнах. — Но това е писмо от един велик човек. Дори да ми е изпратил бели листа, това пак е добра новина.

Но всъщност бях сигурен, че новината не е добра — поне не в смисъла, който госпожа Харгрейвс влагаше в този израз — защото не бях изпращал разказ на великия Хакмът. Това просто беше отговор на дългото ми писмо отпреди няколко дни. Беше много съвестен, този Хакмът. Бързината му беше зашеметяваща. Човек едва беше пуснал писмо до него в пощенската кутия на ъгъла и отговорът на Хакмът вече го чакаше в хотела на връщане. Но пък писмата му бяха толкова кратки! Човек му пише писмо от четирийсет страници, а той отговаря в един абзац. Но това също си имаше своите предимства, защото така беше по-лесно да запомниш отговорите му и да ги знаеш наизуст. Страхотен стил имаше този Хакмът; притежаваше такъв талант и умение, че дори запетайките и точките му танцуваха послушно. Отлепвах дори пощенските марки от неговите писма, за да проверя дали и под тях не пише още нещо.

Седнах на леглото си и отворих писмото. Пак беше кратко, не повече от петдесет думи. Пишеше следното:

„Скъпи господин Бандини,

С ваше разрешение ще махна поздрава и края на вашето дълго писмо и ще публикувам останалото като разказ в моето списание. Струва ми се, че текстът ви този път е чудесен. Смятам, че едно отлично заглавие за него ще бъде „Изгубените хълмове“. Прилагам чек.

Искрено ваш,

Джей С. Хакмът“

Писмото се изплъзна от пръстите ми и на зигзаг се понесе към пода. Изправих се и се погледнах в огледалото. Устата ми беше широко отворена. Отидох до снимката на Хакмът на отсрещната стена и докоснах това твърдо лице, което ме гледаше. После взех писмото от пода и отново го прочетох. Отворих прозореца, излязох отвън и легнах на тревата по склона на хълма, облян в слънчева светлина. Пръстите ми се вкопчиха в тревата. Обърнах се по корем, зарових устата си в земята и захапах тревата със зъби. После се разплаках. Господи Боже, Хакмът! Как може да си толкова прекрасен?! Как е възможно? Покатерих се обратно в стаята си и намерих чека, приложен в плика. Беше за 175 долара. Отново бях богат. 175 долара! Артуро Бандини, авторът на „Кученцето се засмя“ и „Изгубените хълмове“.

Отново застанах пред огледалото и дръзко размахах юмрук. Ето ме, народе. Вижте великия писател! Обърни внимание на очите ми, народе. Очите на един велик писател. Обърни внимание на челюстта ми. Челюстта на един велик писател. Виж ръцете ми, народе. Ръцете, които сътвориха „Кученцето се засмя“ и „Изгубените хълмове“. Строго посочих с показалец. Колкото до теб, Камила Лопес, ще се видим още довечера. Искам да говоря с теб, Камила Лопес. И те предупреждавам, Камила Лопес, да не забравяш, че пред теб не стои друг, а Артуро Бандини, писателят. Не го забравяй, моля те.

Госпожа Харгрейвс осребри чека. Платих целия наем, който дължах, и допълнително за два месеца напред. Тя ми написа разписка за цялата сума. Аз небрежно махнах с ръка.

— Моля ви, госпожо Харгрейвс. Имам ви пълно доверие.

Тя настоя. Аз прибрах разписката в джоба си. После оставих още пет долара на бюрото.

— За вас, госпожо Харгрейвс. Защото сте толкова мила с мен.

Тя отказа. Бутна ги обратно.

— Абсурд! — каза.

Но аз не исках да ги взема. Излязох навън, а тя забърза след мен, за да ме догони на улицата.

— Господин Бандини, настоявам да си приберете тези пари.

Пфу, някакви си пет долара, дреболия. Поклатих глава.

— Госпожо Харгрейвс, абсолютно отказвам да го направя.

Спряхме по средата на тротоара, под горещото слънце и започнахме да се караме. Тя беше непоклатима. Умоляваше ме да си прибера парите. Но аз тихо се усмихнах.

— Не, госпожо Харгрейвс, съжалявам. Никога не променям решението си.

Тя се отдалечи, пребледняла от гняв, като държеше банкнотата от пет долара с два пръста, все едно носеше умряла мишка. Поклатих глава. Пет долара! Дребно подаяние за Артуро Бандини, авторът на многобройни разкази за Джей С. Хакмът.

Слязох до центъра и си пробих път през разгорещените тълпи до магазина за конфекция на „Мей Къмпани“. Купих си най-хубавия костюм в живота си: кафяв, на тънко райе, с два чифта панталони. Сега щях да бъда добре облечен по всяко време. Взех си и двуцветни обувки в кафяво и бяло, много ризи и чорапи, и шапка. Първата шапка в живота ми, тъмнокафява, от истински филц, с подплата от бяла коприна. Панталоните трябваше да се скъсят. Наредих им да побързат. След малко бяха готови. Преоблякох се в една пробна само в нови дрехи, като за десерт си сложих и шапката. Продавачът прибра старите ми дрехи в кутия. Аз не ги исках. Казах му да се обади на Армията на спасението, за да им ги даде за благотворителност, и да изпрати останалите покупки в хотела ми. По пътя навън си купих тъмни очила. През остатъка от следобеда просто се разхождах, купувах си разни неща и убивах времето. Купих си цигари, бонбони и захаросани плодове. Купих си два топа скъпа хартия за пишеща машина, гумени ластичета, кламери, бележници, малък шкаф за документи и един уред, с който се пробиваха дупки в хартия. Освен това си взех евтин часовник, нощна лампа, гребен, четки за зъби, паста за зъби, балсам за коса, крем за бръснене, крем за лице и аптечка за първа помощ. Спрях в една пасмантерия и си купих вратовръзки, нов колан, верижка за часовника, носни кърпи, халат и чехли за баня. Накрая се стъмни и толкова се натоварих, че не можех да ходя. Качих се на едно такси и се прибрах с него.

Бях много уморен. Потта се стичаше под новата ми риза и надолу по краката, чак до глезените. Но беше забавно. Взех си вана, намазах се с крема и си измих зъбите с новата четка и паста. После се обръснах с новия крем и освежих косата си с балсама. Помотах се по халат и чехли, прибрах в новия си шкаф новата си хартия и останалите канцеларски принадлежности, изпуших няколко хубави, скъпи цигари и изядох няколко бонбона.

Междувременно пристигна куриерът от „Мей Къмпани“ и ми донесе останалите покупки в една голяма кутия. Отворих я и видях не само новите неща, но и старите си дрехи. Веднага ги хвърлих в кошчето. Време беше да се облека отново. Облякох си нови боксерки, чисто нова риза, чорапи и другия чифт панталони. После си сложих вратовръзка и новите си обувки. Застанах пред огледалото и килнах шапката си над едното око, за да се огледам. Отражението ми в огледалото ми се стори бегло познато. Новата ми вратовръзка нещо не ми хареса, така че си свалих сакото и пробвах друга. Тя също не ми хареса. Изведнъж всичко започна да ме дразни. Колосаната яка ме душеше. Обувките ми стягаха. Панталоните миришеха на магазин за конфекция и бяха твърде тесни на чатала. Пот изби по слепоочията ми, където шапката притискаше черепа ми. Изведнъж навсякъде започна да ме сърби, а когато направех и най-малкото движение, дрехите ми шумоляха като хартиена торба. Ноздрите ми потръпнаха от ужасната воня на кремове и лосиони. Пресвета Дево, какво се беше случило със стария Бандини, авторът на „Кученцето се засмя“? Възможно ли беше този наконтен глупак, издокаран като прасе със звънче, да е създателят на „Изгубените хълмове“? Свалих всичко, измих миризмите от косата си и се намъкнах в старите си дрехи. Те ме приеха с радост и се притиснаха в мен с хладна наслада, а измъчените ми крака потънаха в старите ми обувки, все едно стъпих в мека пролетна трева.