Джон Фанти
Питай прахта (5)

Пета глава

Не умирах от глад. Все още имах малко стари портокали под леглото. Вечерта изядох три-четири и с настъпването на мрака се спуснах по Бънкър Хил към центъра. Спрях в един тъмен вход от другата страна на улицата срещу „Бюфет Колумбия“, за да наблюдавам Камила Лопес. Беше си същата, облечена със същата бяла престилка. Потреперих, когато я видях, а гърлото ми се стегна от непознато горещо усещане. Но след няколко минути усещането изчезна и аз просто останах сам в мрака, докато краката не ме заболяха.

Когато видях един полицай да се приближава към мен с нехайна крачка, си тръгнах. Нощта беше гореща. Вятърът беше довял пясък от пустинята Мохаве над града. Всеки път, когато докосвах нещо, по върховете на пръстите ми залепваха миниатюрни кафяви песъчинки, а когато се прибрах в стаята си, механизмът на новата ми пишеща машина беше задръстен от пясъка. Пясъкът беше и в ушите ми, и в косата ми. Когато се съблякох, се посипа от дрехите ми по пода. Дори в чаршафите на леглото ми имаше пясък. Легнах в тъмното, а червената светлина от хотел „Сейнт Пол“ светваше и угасваше, сякаш в стаята ми влизаше и излизаше призрак.

На следващата сутрин не можах да ям портокали. От самата мисъл за тях стомахът ми се свиваше. Към обяд, след като безцелно се разходих из центъра, просто ми прилоша от самосъжаление и мъката ме обзе неконтролируемо. Когато се върнах в стаята си, се хвърлих на леглото и заплаках от дъното на душата си. Оставих плача да се излива от всяка клетка на тялото ми и когато свърших, се почувствах по-добре. Почувствах се чист и истински. Тогава седнах и написах на мама едно искрено писмо. Признах, че от седмици я лъжа; и я молех да ми изпрати някакви пари, защото искам да се прибера у дома.

Докато пишех, в стаята ми влезе Хелфрик. Беше обут с панталони и не носеше халат, така че отначало не го познах. Безмълвно остави петнайсет цента на масата. После каза:

— Аз съм честен човек, момчето ми. Честен като белия ден.

После си излезе.

Аз сграбчих монетите в ръка, изскочих от прозореца и дотичах до бакалията. Дребният японец вече беше приготвил книжната си кесия до сандъка с портокалите. Остана изумен, когато го подминах и влязох при печивата. Купих си две дузини сладки. Върнах се в стаята си, седнах на леглото и ги изгълтах възможно най-бързо, като ги прокарвах с глътки вода. Отново се почувствах добре. Стомахът ми беше пълен, а ми оставаха цели пет цента. Скъсах писмото до мама и легнах да чакам нощта. Монетата от пет цента означаваше, че мога да се върна в „Бюфет Колумбия“. Зачаках, изпълнен с храна и желание.

Тя ме видя, когато влязох. Зарадва се да ме види; знам, защото забелязах как очите й се разшириха. Лицето й светна и гърлото ми отново се стегна от онова чувство. Изведнъж се почувствах много щастлив, сигурен в себе си, чист и уверен в младостта си. Седнах на същата маса като предишния път. Този път в бара имаше музика — пиано и цигулка, на които свиреха две дебели жени със сурови мъжки лица и къси подстрижки. Свиреха „Над вълните“. Та-ти-ти-та, Камила танцуваше с подноса с бирите, а аз не откъсвах очи от нея. Косата й беше толкова черна и гъста — като гроздове, които скриваха врата й. Този бар беше свещено място. Всичко тук беше свещено — столовете, масите, парцала в ръката й, стърготините под краката й. Тя беше принцеса на маите, а това беше нейният палат. Гледах как прокъсаните хуарачас се плъзгат по пода и ги желаех. Исках да ги държа в ръка и да ги притискам към гърдите си, докато заспя. Исках да ги стисна и да вдъхна аромата им.

Тя не се доближаваше до масата ми, но аз нямах нищо против. Не идвай веднага, Камила; нека да поседя и да свикна с това непонятно вълнение; нека да остана сам, докато съзнанието ми се къпе в безкрайната красота на твоята слава; остави ме за малко, за да те жадувам и да мечтая с отворени очи.

Най-сетне тя дойде при мен, като носеше чаша кафе на таблата си. Същото кафе в същата нащърбена, потъмняла чаша. Докато вървеше към мен, очите й бяха по-черни и по-големи от всякога, тя вървеше и се усмихваше тайнствено, а накрая аз си помислих, че ще припадна от сърцебиене. Когато застана до мен, усетих лекия аромат на потта й, примесен със строгата чистота на колосаната й престилка. Миризмата ме завладя, аз оглупях от нея и се опитах да дишам през устата, за да не я усещам. Тя се усмихна, за да ми покаже, че не се сърди за разлятото кафе онази вечер; нещо повече, стори ми се, че цялата история й е допаднала, че се е зарадвала и е благодарна за нея.

— Не знаех, че имаш лунички — каза тя.

— Няма значение — отвърнах аз.

— Съжалявам за кафето — каза тя. — Всички пият бира. Рядко си поръчват кафе.

— Точно затова не си поръчват кафе. Защото е гадно. Ако можех да си го позволя, и аз щях да пия бира.

Тя посочи с молива си към ръката ми.

— Гризеш си ноктите. Не бива.

Натиках ръце в джобовете си и отвърнах:

— Коя си ти да ми казваш какво да правя?

— Искаш ли бира? — попита тя. — Мога да ти донеса. Няма нужда да я плащаш.

— Няма нужда да ми носиш нищо. Ще изпия това така наречено кафе и се омитам.

Тя отиде до бара и поръча бира. Видях как я плати с една шепа монети, които изрови от джоба на престилката си. После ми донесе бирата и я остави на масата. Това ме обиди.

— Махни я — казах аз. — Не искам бира. Искам кафе.

Някой отзад извика нейното име и тя бързо се отдалечи. Когато се наведе над масата да събере празните халби от бира, се показаха свивките на коленете й. Аз се размърдах на стола и без да искам, ритнах нещо под масата. Беше плювалник. Тя отново застана до бара, кимна ми, усмихна се и с жест ми показа да изпия бирата. Почувствах се дяволски отмъстителен. Привлякох вниманието й и излях бирата в плювалника. Тя прехапа долната си устна с белите си зъби и лицето й пребледня. Очите й заблестяха. Обзе ме приятно задоволство. Облегнах се и зареях поглед към тавана.

Тя изчезна зад една тънка преграда, която служеше за кухня. Когато се върна, се усмихваше. Ръцете й бяха зад гърба и криеха нещо. След нея иззад преградата се появи и старецът, когото бях видял на сутринта. Той се ухили в очакване. Камила ми махна. Щеше да се случи най-лошото, вече бях сигурен в това. Тя извади малкото списание, в което беше публикуван „Кученцето се засмя“. Размаха го във въздуха, но така, че само старецът и аз да видим представлението й. Аз наблюдавах всичко с широко отворени очи. Устата ми пресъхна, когато видях как наплюнчи пръсти и обърна страниците до мястото, където беше отпечатан моят разказ. Устните й се свиха, тя пъхна списанието между коленете си и изтръгна страниците. Вдигна ги над главата си, размаха ги и се усмихна. Старецът одобрително кимна. Тогава усмивката на лицето й отстъпи място на решителност, тя разкъса страниците на малки парчета, а после разкъса и тях на още по-малки. Накрая с финален жест пусна парченцата, които се посипаха между пръстите й в плювалника, до който стоеше. Аз се опитах да се усмихна. Тя плесна ръце една в друга с отегчена физиономия, все едно ги изтупваше от праха. После подпря ръка на хълбока си, вирна рамо и се отдалечи с горда крачка. Старецът постоя още малко. Само той я беше видял. След като представлението беше свършило, той се повъртя и изчезна зад преградата.

Аз се усмихвах с окаяна усмивка, а сърцето ми ридаеше за „Кученцето се засмя“ — за всяко елегантно изречение в него, за малките зрънца поезия, пръснати по страниците му — първият ми разказ, най-доброто, което бях написал в живота си. Вътре беше събрано всичко добро в мен, одобрено и отпечатано от великия Джей С. Хакмът, а тя го беше накъсала и го беше хвърлила в плювалника.

След известно време бутнах стола си и се приготвих да си вървя. Тя стоеше на бара и ме гледаше. На лицето й беше изписано съжаление към мен и тънка усмивка на разкаяние заради това, което беше направила, но аз не я погледнах, а излязох на улицата, благодарен за ужасния тътен на трамваите и странните шумове на града, които заблъскаха по ушите ми и ме заровиха в лавина от дрънчене и пищене. Пъхнах ръце в джобовете си и се повлякох по улицата.

На петнайсет метра от бара чух някой да ме вика. Обърнах се. Беше тя, тичаше леко, а монетите подрънкваха в джобовете й.

— Младежо! — извика тя. — Момче!

Спрях и тя ме доближи, задъхана от тичането. Заговори бързо и тихо:

— Извинявай. Не исках да стане така, честно.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Не го приех лично.

Тя хвърли поглед обратно към бара.

— Трябва да се връщам. Имам работа. Нали утре вечер пак ще дойдеш? Моля те! Аз мога да бъда мила. Ужасно съжалявам за тази вечер. Моля те, ела!

Тя стисна ръката ми.

— Ще дойдеш ли?

— Може и да дойда.

Тя се усмихна.

— Прощаваш ли ми?

— Много ясно.

Останах по средата на тротоара и се загледах след нея, докато бързаше обратно към бара. След няколко крачки тя се обърна, изпрати ми въздушна целувка и извика:

— Утре вечер. Да не забравиш!

— Камила! — извиках аз. — Чакай за една минута.

Двамата се затичахме един към друг и се срещнахме по средата.

— Бързо! — каза тя. — Ще ме уволнят.

Сведох поглед към краката й. Тя усети какво ще последва и аз долових как се отдръпна от мен. Обзе ме приятно хладно чувство, сякаш се бях преродил. Заговорих бавно:

— Тези хуарачас… наистина ли трябва да ги носиш, Камила? Нужно ли е да подчертаваш факта, че винаги си била и винаги ще си останеш една мръсна малка циганка?

Тя ме изгледа с ужас и отворена уста. Притисна и двете си ръце към нея и хукна обратно към бара. Чух как стене под ръцете си: „О, о, о.“

Изправих рамене и си тръгнах с горда крачка, като си подсвирквах от удоволствие. В канавката забелязах един дълъг фас. Вдигнах го, без да се срамувам от себе си, запалих го и издишах дима към звездите, стъпил с единия крак в канавката. Бях американец и бях горд с това, по дяволите. Този велик град, тези могъщи тротоари и тези горди сгради бяха гласът на моята Америка. Ние, американците, бяхме построили империя в безлюдната земя на пясък и кактуси. Народът на Камила също беше имал своя шанс. Но го беше пропилял. Ние, американците, бяхме успели. Слава Богу, че я има моята страна. Слава Богу, че бях роден в Америка!