Джон Фанти
Питай прахта (4)

Четвърта глава

Бях в един бар на улица Спринт, срещу магазина за стоки втора употреба. Отидох там да изпия чаша кафе с последните си пет цента. Барът беше старовремски, с дървени стърготини на пода и грубо изрисувани голи тела по стените. Беше като бар от времето на Дивия запад, където се събираха старци, бирата беше евтина и миришеше на кисело, а миналото никога не се променяше.

Седях на една от масите до стената. Спомням си, че бях подпрял глава на ръцете си. Чух гласа й, без да поглеждам. Спомням си, че каза „Искаш ли нещо?“, а аз й отговорих нещо за кафе със сметана. После просто продължих да седя в същата поза и да мисля за безнадеждната си съдба, докато пред мен не се появи чаша.

Кафето беше ужасно. Когато разбърках сметаната в него, установих, че това изобщо не беше сметана, защото цялата течност придоби сивкав цвят, а вкусът й беше на сварени парцали. Това бяха последните ми пет цента и аз се ядосах. Огледах се за момичето, което ми беше донесло чашата. Тя беше на пет-шест маси от мен и сервираше бири от подноса в ръката си. Беше обърната с гръб и аз забелязах стегнатите й гладки рамене под бялата престилка, леко очертаните мускули на ръцете й и черната й коса — гъста и лъскава, дълга до раменете.

Най-сетне тя се обърна и аз й махнах. Не ми обърна почти никакво внимание — само очите й малко се разшириха, но останаха отегчени и надменни. Като се изключат контурите на лицето й и блестящите й зъби, не беше красива. Но точно в този момент тя се обърна отново, за да се усмихне на един от редовните клиенти, и аз видях ивичката бяло под устните й. Носът й беше като на маите — плосък, с големи ноздри. Устните й бяха плътно начервени и дебели като устните на негърка. Беше ярък представител на мексиканската раса и като такава беше красива, но беше твърде екзотична за мен. Очите й бяха скосени, кожата й беше тъмна, но не черна, а когато вървеше, гърдите й се полюшваха така, че издаваха колко са твърди.

След като ме погледна за миг, тя не ми обърна повече внимание. Продължи към бара, където поръча още бира и зачака кльощавия барман да я налее. Докато чакаше, си подсвиркваше, хвърли ми един бегъл поглед и продължи да си подсвирква. Аз бях спрял да махам, но от изражението ми ставаше пределно ясно, че искам да дойде на масата ми. После тя изведнъж зяпна към тавана и се засмя по най-тайнствен начин, така че дори барманът се почуди защо се смее. След това сервитьорката се отдалечи с танцова стъпка, като грациозно люлееше подноса над главата си и се промушваше между масите на път към една компания в дъното на бара. Барманът я проследи с очи, все още объркан от нейния смях. Но аз го разбрах. Смехът беше за мен. Тя се смееше на мен. Нещо в моята външност, в лицето ми, в стойката ми, нещо в мен я беше развеселило и докато мислех за това, аз свих ръцете си в юмруци и в пристъп на гневно унижение се заех да проверя какво ми има. Докоснах косата си: сресана. Проверих яката на ризата и вратовръзката си: чисти и на мястото си. Протегнах се, за да зърна отражението си в огледалото зад бара, и видях едно наистина притеснено и изпито лице, но в него нямаше нищо смешно, и от това се ядосах още повече.

Започнах да се подсмихвам злобно, без да откъсвам поглед от нея. Тя не доближаваше масата ми. Минаваше наблизо, дори до съседната маса, но не смееше да пристъпи по-близо. Всеки път, когато виждах тъмното й лице и големите черни очи, в които блестяха искриците на смеха, аз свивах устни по начин, от който ставаше пределно ясно, че се подсмихвам злобно. Това се превърна в нещо като игра. Кафето се охлади и изстина, на повърхността му се образува каймак, но аз не го докоснах. Момичето се движеше като танцьорка, а силните й крака, гладки като коприна, вдигаха от мраморния под дървени стърготини, докато се плъзгаше по него с разбитите си обувки.

Обувките й бяха мексикански сандали хуарачас с кожени връзки, омотани няколко пъти около глезените й. Бяха отчайващо раздърпани; каишките от сплетена кожа се бяха разплели. Бях много благодарен, че забелязах тази подробност, защото най-сетне бях открил някакъв недостатък, който заслужаваше критика. Иначе тя беше високо, стройно, може би двайсетгодишно момиче, но пък беше с тези ужасно раздърпани хуарачас. Така че аз приковах поглед в тях и ги наблюдавах съсредоточено и внимателно, като дори се обръщах на стола и въртях глава, за да не ги изпускам от поглед, и през цялото време се подсмихвах и кикотех злобно. Така ставаше ясно, че хуарачите й ме забавляват поне толкова, колкото тя се беше развеселила от лицето ми или от каквото там. Това незабавно предизвика силен ефект. Пируетите и танцовата й стъпка бързо отстъпиха място на най-обикновени забързани крачки, докато накрая тя не започна да се прокрадва насам-натам. Почувства се неудобно и веднъж я хванах, че бързо поглежда надолу и разглежда краката си. Едва след няколко минути вече не се смееше, а доброто й настроение беше отстъпило място на мрачно изражение; и в крайна сметка тя започна да ми хвърля погледи, изпълнени с горчива омраза.

Сега пък аз бях на върха на едно необяснимо щастие. Усещах огромно спокойствие. Целият свят явно беше пълен с ужасно смешни хора. Кльощавият барман погледна към мен и аз приятелски му намигнах. Той ми кимна за поздрав. Аз въздъхнах и се облегнах на стола си, доволен от живота.

Сервитьорката все още не беше прибрала монетата от пет цента за кафето. Щеше да й се наложи да го направи, освен ако не я оставех на масата, преди да изляза. Но аз нямаше да го направя. Вместо това зачаках. Мина половин час. Когато ходеше до бара за още бира, тя вече не стоеше там, където се виждаше ясно. Вместо това отиваше зад бара. Вече не поглеждаше към мен, но аз бях сигурен, че знае, че я наблюдавам.

Най-сетне сервитьорката тръгна право към моята маса. Вървеше гордо, с вдигната брадичка и ръце, отпуснати край тялото. Исках да я изгледам вторачено, но не издържах на погледа й. Отклоних поглед встрани, но не спрях да се подсмихвам.

— Ще искаш ли нещо друго? — попита тя.

Бялата й престилка ухаеше на белина.

— Ти на това кафе ли му викаш? — попитах аз.

Тя изведнъж отново се засмя. Смехът й беше като писък, като дрънчене на чинии и спря също толкова внезапно, колкото започна. Тогава аз отново погледнах надолу към краката й. Усетих как нещо в нея се отдръпна, когато го направих. Исках да я заболи.

— Може би изобщо не е кафе — казах. — Може би е просто вода, в която си сварила мръсните си обувки.

Вдигнах поглед към блестящите й черни очи и продължих:

— А може би просто не правиш разлика. Може би просто не ти пука по рождение. Но ако аз бях момиче, нямаше да изляза дори на пресечка на главната улица с такива обувки.

Когато свърших, се бях задъхал. Плътните й устни потрепериха, а юмруците й мърдаха в джобовете под гладкия колосан плат.

— Мразя те — каза тя.

Усещах го. Подушвах омразата й, дори я чувах, но отново се подсмихнах:

— Надявам се. Защото човекът, когото ти мразиш, явно си го бива.

И тогава тя каза нещо много странно; спомням си го ясно.

— Дано да умреш от сърдечен удар — каза тя. — Както си седиш на този стол.

Това й донесе силно удовлетворение, въпреки че аз пак се засмях. Когато се отдалечи, се усмихваше. Отново застана до бара, за да чака новата бира, и прикова очите си в мен, блеснали от странното й желание, а аз се почувствах неудобно, въпреки че продължавах да се усмихвам. Тя отново започна да танцува и да прелита от маса на маса с таблата си, и всеки път, когато я погледнех, тя се усмихваше и отново си пожелаваше същото нещо, докато това желание най-сетне не започна да оказва тайнствен ефект и върху мен и аз не започнах да усещам с необикновена яснота как работят вътрешностите в тялото ми, как бие сърцето ми и как потреперва стомахът ми. Усетих, че тя няма повече да се върне на моята маса, и си спомням, че от това ми стана хубаво, че ме обзе и непонятна тревога, че нямах търпение да се махна от това място и от обсега на упоритата й усмивка. Но преди да си тръгна, направих нещо, от което останах много доволен. Извадих пет цента от джоба си и ги оставих на масата. После разлях половината си кафе върху тях. Сега щеше да й се наложи да го избърше с кърпата си. Грозната кафява течност плъзна навсякъде по масата и докато се изправях, за да си тръгна, започна да капе и по пода. На вратата спрях да я погледна още веднъж. Тя се усмихна, със същата усмивка. Аз кимнах към разлятото кафе. После изразително махнах за сбогом и излязох на улицата. Отново се чувствах добре. Отново бях убеден, че светът е пълен със забавни неща.

Не си спомням какво правих, след като я оставих. Може би съм се качил в стаята на Бени Коен над Гранд Сентрал Маркет. Той имаше дървен крак, в който имаше малка вратичка. Вътре бяха складирани цигари с марихуана. Той ги продаваше по петнайсет цента парчето. Освен това продаваше и вестници — „Екзаминър“ и „Таймс“. Имаше и цяло помещение, пълно до тавана с екземпляри от марксисткото списание „Нов народ“. Може би той ме е натъжил с ужасните си мрачни прогнози за бъдещето, както обикновено. Може би е размахал почернелите си от мастило пръсти под носа ми и ме е проклел, задето съм предал родния си пролетариат. Може би, както винаги, ме беше изпратил от стаята си навън по прашното стълбище към улицата, обвита в мъгла, а пръстите ми са треперели от желание да удуша някой империалист. Може би, а може би не; не си спомням.

Но си спомням как по-късно в стаята ми светлините на хотел „Сейнт Пол“ хвърляха зелени и червени петна по завивките на леглото ми, докато аз лежах, потръпвах и си мечтаех за яростта на това момиче, за нейния танц от маса на маса и за черния поглед на очите й. И всичко това беше толкова ясно, че за малко бях забравил, че съм беден и нямам идея за разказ.

Потърсих я отново още рано на следващата сутрин. В осем часа вече бях на улица Спринт. В джоба си носех екземпляр от „Кученцето се засмя“. Ако прочетеше този разказ, щеше да промени мнението си за мен. Бях подписал екземпляра и го носех в задния си джоб, готов да го представя при първата удачна възможност. Но кафенето не работеше толкова рано. Сега установих, че се казва „Бюфет Колумбия“. Притиснах лице до стъклото и погледнах вътре. Столовете бяха обърнати върху масите, а един старец с гумени ботуши миеше пода. Разходих се на една-две пресечки надолу по улицата, като гледах как утринният въздух вече посинява от автомобилните изпарения. Тогава ми хрумна една чудесна идея. Извадих списанието и изтрих автографа си. После написах на негово място:

„На принцесата на маите, от един недостоен гринго.“

Изглеждаше точно както трябва, написано с най-подходящия тон. Върнах се до „Бюфет Колумбия“ и почуках на витрината. Старецът отвори вратата — ръцете му бяха мокри, а по косата му се процеждаше пот.

— Как се казва момичето, което работи тук? — попитах аз.

— Имаш предвид Камила?

— Момичето, което беше на работа снощи.

— Точно тя — каза той. — Камила Лопес.

— Ще й предадете ли това? — попитах аз. — Просто й го дайте. Кажете й, че е минал един човек и го е оставил за нея.

Той избърса мокрите си ръце в престилката и взе списанието.

— Внимавайте с него — казах аз. — Много е ценно.

Старецът затвори вратата. Погледнах през стъклото и видях, че куцука обратно към парцала и кофата с вода. Остави списанието на бара и отново се зае с работата си. Леко въздушно течение разлисти страниците на списанието. Отдалечих се, като се притеснявах да не забрави за него. Когато стигнах до Сивик Сентър, изведнъж открих, че съм допуснал сериозна грешка: такова посвещение никога нямаше да впечатли момиче като нея. Бързо се върнах до „Бюфет Колумбия“ и отново заудрях по витрината с кокалчетата на юмрука си. Чух как старецът ръмжи и ругае, докато се бори с ключалката. Когато избърса потта от старите си очи, отново видя мен.

— Може ли списанието? — попитах аз. — Искам да напиша нещо в него.

Старецът изобщо не разбираше какво правя. Въздъхна, поклати глава и ме пусна да вляза.

— Върви да си го вземеш сам, дяволите да те вземат. Аз си имам работа.

Разтворих списанието на бара и изтрих посвещението на принцесата на маите. Вместо него написах:

„Скъпа хуарача,

Може би не знаеш, но снощи обиди самия автор на този разказ. Можеш ли да четеш? Ако отговорът е да, отдели петнайсет минути да прочетеш един шедьовър. И следващия път внимавай. Не всички, които идват в това заведение, са боклуци.

Артуро Бандини“

Подадох списанието на стареца, но той дори не вдигна глава от работата си.

— Предайте това на госпожица Лопес — казах аз. — Искам да го получи лично.

Старецът пусна парцала, избърса потта от сбръчканото си лице и посочи към изхода:

— Да те няма!

Аз оставих списанието на бара и излязох със спокойна крачка. На вратата се обърнах и му махнах за сбогом.