Джон Фанти
Питай прахта (1)

Първа глава

Една вечер си седях на леглото в хотелската си стая в Бънкър Хил, в самото сърце на Лос Анджелис. Беше много важна вечер в моя живот, защото трябваше да взема едно решение по отношение на този хотел. Или трябваше да платя, или да се изнасям: поне така пишеше на бележката, която домакинката беше пъхнала под вратата. Сериозен проблем, който изискваше цялото ми внимание. Реших го, като загасих лампите и си легнах.

На следващата сутрин се събудих твърдо решен да спортувам повече и започнах незабавно. Направих няколко навеждания. После си измих зъбите, усетих в устата си вкус на кръв, видях розово по четката си за зъби, спомних си за рекламите и реших да изляза да пия кафе.

Отидох в ресторанта, където винаги ходя на ресторант, седнах на високото столче пред дългия бар и си поръчах кафе. Имаше си вкус на кафе, но не си струваше петте цента. Докато седях, изпуших няколко цигари, прочетох резултатите от бейзболните мачове във втора дивизия, старателно избягнах да прочета резултатите от Националната лига и със задоволство отбелязах, че Джо Димаджо все още е гордост за италианския народ, защото водеше в лигата по процент улучени топки.

Димаджо винаги улучваше. Когато излязох от ресторанта, застанах пред един въображаем питчър и така замахнах с въображаемата си бухалка, че топката отлетя над оградата на въображаемия стадион. После тръгнах по улицата към Ейнджълс Флайт, като се чудех какво да правя днес. Но всъщност нямаше какво да правя, така че реших да се поразходя из града.

На улица Олив минах покрай един мръсножълт жилищен блок, още влажен като попивателна от снощната мъгла, и се сетих за моите приятели Ети и Карл, които бяха от Детройт и бяха живели там, и как една вечер Карл беше ударил Ети, защото тя му каза, че е бременна, а той не искаше дете. Но си го бяха родили и толкова. Спомних си и как изглеждаше техният блок отвътре — с миризмата на мишки и прах, старите жени, които седяха в антрето в горещите следобеди, и възрастната дама с хубавите крака. И човекът от асансьора — инвалид от Милуоки, който сякаш се подхилкваше презрително всеки път, когато му кажеш на кой етаж отиваш, все едно си голям глупак, че си избрал точно този етаж, и винаги си държеше в асансьора поднос със сандвичи и евтино списание.

После слязох надолу по улица Олив, покрай ужасните евтини кооперации, от които вонеше на спомени за убийства, и покрай залата на филхармонията, където си спомних как с Хелън ходихме на концерт на хора на Дон Косак, как на мен ми беше скучно и как се скарахме заради това, и си спомних с какво беше облечена Хелън през онази вечер — с бяла рокля — и как от нея слабините ми запяваха, когато я докосвах. О, тази Хелън — но не сега.

И така стигнах до кръстовището на Пета улица и Олив, където големите трамваи дъвчеха ушите с ужасния си шум, миризмата на бензин караше палмите да изглеждат някак жалки, а черният паваж все още беше влажен от мъглата на предишната вечер.

И така стигнах пред хотел „Билтмор“ и минах покрай опашката от жълти таксита, в които всички шофьори спяха, с изключение на шофьора на таксито до входа, и отново се почудих на тези хора и на това, как знаеха всичко, и си спомних за онзи път, в който двамата с Рос попитахме един от тях за едно определено място — как се беше ухилил похотливо и ни беше закарал на улица Темпъл, моля ти се, и там имаше само две грозни, но Рос беше стигнал докрай, а аз бях останал в антрето и бях пускал плочи на грамофона, уплашен и самотен.

И така минах покрай портиера на „Билтмор“ и веднага го намразих, с жълтата му ливрея, двуметровия му ръст и цялото му достолепие, а точно в този момент и един черен автомобил спря до бордюра и от него слезе един мъж. Изглеждаше богат, а след него слезе една жена, която беше красива, носеше кожа от сребърна лисица, мина като песен по тротоара и влезе вътре, а аз си помислих: „Ех, ако можеше и аз да получа малко от нея, само един ден и една нощ с нея“, и когато отминах, продължих да мечтая, а парфюмът й все още се долавяше във влажния въздух на утрото.

А после мина много време, докато стоях пред един магазин за лули и ги разглеждах — целият свят избледня и в него остана само тази витрина, и аз ги изпуших всичките, една по една, и си представих как съм велик писател и пуша най-откачената лула италианска изработка, нося бастунче и слизам от една голяма черна кола, а тя също е там и ужасно се гордее с мен — дамата с кожа от сребърна лисица.

Регистрирахме се в хотела, поръчахме си коктейли и потанцувахме малко, а после си поръчахме по още един коктейл и аз изрецитирах няколко строфи на санскрит, а животът беше прекрасен, защото на всеки две минути някое прекрасно създание се вторачваше с обожание в мен, великия писател, и не ми оставаше нищо друго, освен да им давам автографи на менюто, а момичето с кожата от сребърна лисица ревнуваше ужасно.

Дай ми малко от себе си, Лос Анджелис! Ела при мен, Лос Анджелис, както аз дойдох при теб — както вървях по улиците ти и те обикнах, мой красив град, тъжно цвете в пясъка, красив мой град!

На предишния ден, и по-предишния ден, и в деня преди това, аз ходих в библиотеката, където бяха лавиците с големите батковци: стария Драйзър и стария Менкен, всичките бяха там, и аз ходих да ги видя („Здрасти, Драйзър… здрасти, Менкен… здрасти, здрасти…“), и там също имаше място за мен, на лавицата с буквата „Б“ като „Артуро Бандини“; направете място за Артуро Бандини, място за книгата му; и аз седях на масата и просто гледах къде ще бъде моята книга, точно до Арнолд Бенет, и си мислех, че този Арнолд Бенет не е нищо особено, така че аз щях да дам едно рамо на „Б“-тата — аз, старият Артуро Бандини, един от големите батковци — а после дойде и някакво момиче и уханието на парфюм се разнесе в залата с художествена литература, а тракането на токчетата й наруши монотонното спокойствие на моето величие. Прекрасен ден, прекрасна мечта!

Но домакинката с бялата коса продължаваше да ми пише бележки. Тя беше от Бриджпорт, щата Кънектикът, съпругът й беше починал и тя беше съвсем сама на света и не вярваше на никого, просто защото не можеше да си го позволи — така ми беше казала още на първия ден, когато ми беше казала също, че ще трябва да си плащам редовно. Наемът вече се беше натрупал като държавния дълг и аз трябваше да го платя или да се изнасям, да го платя до последния цент — закъснявах с пет седмици, цели двайсет долара, и докато не си платях тези двайсет долара, домакинката щеше да задържи целия ми багаж; но аз всъщност нямах никакъв багаж, само един куфар от картон, който дори нямаше каишка, защото използвах каишката, за да си връзвам панталоните — пък и каишката всъщност нямаше много работа, защото и от панталоните ми не беше останало кой знае какво.

— Току-що получих писмо от моя литературен агент — казвах й аз. — В Ню Йорк. Казва, че е продал още един разказ; не каза къде, но със сигурност е продал един. Така че не се тревожете, госпожо Харгрейвс, не се притеснявайте, ще получа парите до един-два дни.

Но тя не можеше да повярва на лъжец като мен. Всъщност това дори не беше лъжа; не беше лъжа, а мечта, а може би дори не беше мечта, а факт — и единственият начин да го установя със сигурност, беше неотлъчно да наблюдавам пощальона, докато оставяше пощата на регистрацията в антрето на хотела, и дори да го питам от упор дали няма нещо за Бандини. Но след шест месеца в този хотел дори нямаше нужда да го питам. Той ме забелязваше и винаги поклащаше глава отрицателно или кимваше утвърдително, преди да го попитам: три милиона пъти за „не“ и един-единствен път за „да“.

Един ден пристигна едно прекрасно писмо. Разбира се, аз получавах многобройни писма, но само това беше прекрасно, то пристигна сутринта и в него подателят казваше (писмото се отнасяше за разказа ми „Кученцето се засмя“), та той казваше, че е прочел „Кученцето се засмя“ и разказът много му е харесал; и казваше следното: „Господин Бандини, вие просто сте гений.“ Казваше се Леонардо и беше велик италиански литературен критик, но не беше известен като критик, а просто си живееше в Западна Вирджиния, но въпреки това беше велик и беше критик, и беше умрял. Когато моето писмо, изпратено с въздушна поща, беше пристигнало в Западна Вирджиния, той вече е бил мъртъв, така че сестра му ми го беше изпратила обратно. Но тя също беше написала едно прекрасно писмо — тя също беше доста добър литературен критик — и ми беше написала, че Леонардо е починал от туберкулоза, но до самия си край е бил щастлив и едно от последните неща, които е направил, било да седне в леглото, подпрян с възглавници, и да ми напише писмо за „Кученцето се засмя“. Всичко това беше сън, мечта, но с огромно значение за мен; и въпреки че Леонардо вече беше мъртъв, душата му беше на небето и той беше светец, редом с дванайсетте апостоли.

Всички в хотела прочетоха „Кученцето се засмя“, всички до един — беше разказ, който можеш да прочетеш и да умреш, и в него дори не се разказваше за никакво кученце, а беше интелигентен разказ, пълен с разкъсваща поезия. И великият редактор, самият Джей С. Хакмът, с неговия китайски подпис, ми беше написал писмо: „Разказът ви е велик и аз с гордост ще го публикувам.“ Госпожа Харгрейвс също го прочете и ме погледна с други очи. Заради този разказ ми позволи да остана в хотела, вместо да ме изхвърли на студа (въпреки че навън всъщност беше по-скоро горещо). Ами госпожа Грейнджър от стая 345, евангелистката от Батъл Крийк (с красив ханш, но доста стара), която дотогава само седеше в антрето и чакаше да умре? „Кученцето се засмя“ я върна към живота и когато видях онзи поглед в очите й, аз се уверих, че съм прав, и наистина бях прав, но освен това се надявах тя да ме попита как съм във финансово отношение, нали, как се справям, и после дори си помислих дали да не й поискам пет долара назаем, но не го направих, а си тръгнах, обзет от отвращение към самия себе си.

Хотелът се казваше „Алта Лома“. Беше построен на обратно на склона на билото на Бънкър Хил, така че главният вход беше на нивото на улицата, а за десетия етаж се слизаше десет етажа надолу. Ако човек беше в стая 862, например, трябваше да се качи в асансьора и да слезе осем етажа по-надолу, а ако искаше да слезе в гардеробното помещение, всъщност не трябваше да слиза, а да се качи — на етажа, който беше над приземния етаж.

Ех, да имах едно мексиканско момиче! Постоянно си мислех за нея — за моето мексиканско момиче. Всъщност нямах никакво момиче, но по улиците на града беше пълно с тях. Плаза и Чайнатаун горяха с техния огън и в мечтите ми те всички бяха мои — тази, и тази — и един ден, когато пристигнеше още един чек, това щеше да стане наистина. Междувременно можех да ги гледам безплатно и те бяха моите ацтекски принцеси и принцеси на маите, тези момичета от мексиканските села, които се събираха на Гранд Сентръл Маркет и в катедралата „Санта Мария“, а аз дори ходех на литургия, за да ги гледам. Това беше богохулство, но все пак беше по-добре от алтернативата изобщо да не ходя на литургия, така че когато пишех писма до мама вкъщи в щата Колорадо, можех да й пиша съвсем честно: „Скъпа мамо, миналата неделя ходих на литургия.“ Когато се разхождах в Гранд Сентръл Маркет, уж случайно се блъсках в тях. Така получавах възможност да ги заговоря и аз се усмихвах и казвах: „Извинете“. Колко бяха красиви тези момичета, колко бяха щастливи, когато някой се държеше с тях като джентълмен и прочие! И аз само ги докосвах, а после отнасях спомена за тях в стаята си, където пишещата ми машина събираше прах, а мишката Педро си стоеше в дупката и ме гледаше с черните си очички. Дни на мечти и възхищение!

Мишката Педро беше добър мишок, но отказваше да се държи прилично като истински домашен любимец. Видях го още първия път, когато влязох в стаята си, а това беше на върха на славата ми, когато „Кученцето се засмя“ току-що беше отпечатан в актуалния брой на списанието от август. Беше преди пет месеца — в деня, когато пристигнах в града с автобус от щата Колорадо със сто и петдесет долара в джоба и големи планове в главата. В онези дни вярвах в една собствена философия. Аз любех поравно всички хора и животни и Педро не биваше да бъде изключение; но после сиренето започна да ми излиза много скъпо, защото Педро извика всичките си приятели и стаята се напълни с тях, така че трябваше да се откажа и да започна да им давам хляб. Те обаче не искаха хляб. Вече ги бях разглезил и когато сиренето свърши, те се изнесоха — всички, освен храбрия аскет Педро, който се задоволяваше да дъвче страниците на една стара хотелска Библия.

Ех, онзи пръв ден! Госпожа Харгрейвс отвори вратата на стаята ми и аз се озовах вътре — с червения килим на пода, английските пейзажи по стените и банята в съседство. Стаята беше долу на шестия етаж, номер 678, близо до лицевия склон на хълма, така че прозорецът ми беше на едно ниво със зелената трева и нямаше нужда от ключ, защото прозорецът винаги стоеше отворен. Именно през този прозорец видях и първата палма в живота си — само на две крачки от мен — и веднага се сетих за влизането на Исус в Йерусалим, за Египет и Клеопатра, въпреки че точно тази конкретна палма беше с почернели листа, отровена от въглеродния окис, който извираше от тунела на Трета улица, а грубата кора на ствола й беше набита с праха и пясъка, навяван от пустините Мохаве и Санта Ана.

„Скъпа мамо“, пишех аз вкъщи, в щата Колорадо. „Скъпа мамо, всичко върви точно както трябва. В града беше един голям редактор, двамата обядвахме заедно и подписахме договор за голям брой разкази, но няма да те отегчавам с подробности, скъпа мамо, защото знам, че не се интересуваш от литература, както впрочем и татко; накратко казано, вече имам страхотен договор, но той започва да тече след няколко месеца. Затова те моля да ми изпратиш десет долара или дори пет, мила мамо, защото редакторът (бих ти казал как се казва, но знам, че не се интересуваш от такива неща) е решил да ме подкрепи с всички сили.“

„Скъпа мамо“ и „Скъпи господин Хакмът“, великият редактор, бяха получателите на повечето ми писма — всъщност на всичките ми писма. Старият Хакмът с намръщената физиономия и косата на път, великият Хакмът с писалката, могъща като меч — снимката му висеше на стената ми, с неговия неразбираем автограф. Преди често се обръщах към него и му казвах: „Здрасти, Хакмът! Ама как пишеш само, дявол да те вземе!“ Но после дойдоха и гладните дни и Хакмът започна да получава все по-дълги писма от мен. „Божичко, господин Хакмът, нещо ми е станало: вдъхновението ми липсва и вече не мога да пиша. Господин Хакмът, възможно ли е, според вас, това да се дължи на местния климат? Отговорете ми, моля. Господин Хакмът, според вас, дали пиша толкова добре, колкото Уилям Фокнър? Отговорете ми, моля. Господин Хакмът, възможно ли е, според вас, сексът да има нещо общо с това? Защото, господин Хакмът, защото, защото…“, и му разказвах за всичко. Казах му за русото момиче в парка. Разказах му как съм подходил и как тя е паднала в ръцете ми. Разказах му всичко, само дето нищо от него не беше вярно и всичко беше една ужасна лъжа — но все пак беше нещо. Все пак беше някакво писане, някакъв контакт с великия човек, а той винаги отговаряше на писмата ми. Божичко, беше страхотен! Винаги ми отговаряше веднага — като истински велик човек, който споделя проблемите на талантливите. Никой друг не получаваше толкова много писма от Хакмът, колкото мен, и аз отварях пликовете и ги препрочитах, и целувах писмата му. Заставах пред снимката на Хакмът и плачех с истински сълзи, и му казвах, че този път е заложил на истински победител, на велик талант, на Бандини, Артуро Бандини, на мен.

Гладните дни на суровата решимост. Точно това беше думата, „решимост“, когато Артуро Бандини седя пред пишещата машина в продължение на цели два дни без прекъсване, решен да успее; но нищо не стана и това беше най-дългата обсада на яростна решимост в живота му, а от нея не излезе дори един ред, а само една дума, напечатана отново и отново на цели страници, от горе до долу, само тази единствена дума: палма, палма, палма, палма, палма. Беше битка на живот и смърт между палмата и мен и палмата спечели: ето я навън, в синия въздух, поклаща се и сладко поскърцва. След два дни на бой и обсада палмата спечели и аз пропълзях навън от прозореца и седнах до нея. Облегнах се на дървото, минаха една-две секунди и аз заспах, а малките кафяви мравчици си играеха в космите по краката ми.