Джон Фанти
Питай прахта (3)

Трета глава

Дни на оскъдица — синьо небе без нито едно облаче, море от синьо ден след ден, а слънцето плава през него. Дни на изобилие — изобилие от тревоги, изобилие от портокали. Портокали в леглото, портокали за обяд, портокали за вечеря. Портокали по пет цента дузината. Слънчево сияние в небето и слънчев сок в стомаха ми. Когато ме видя да приближавам към него на японския пазар, вечно ухиленият японец с лице като куршум веднага се протегна за хартиената кесия. Беше щедър човек и понякога ми даваше петнайсет, дори двайсет портокала за пет цента.

— Обичаш ли банан?

Разбира се, така че той ми даваше и няколко банана. Приятно разнообразие — портокалов сок и банани.

— Обичаш ли ябълка?

Разбира се — и той ми даваше няколко ябълки. Ето ти нещо ново: портокали и ябълки.

— Обичаш ли кайсия?

Всъщност да — така че занасях хартиената кесия в стаята си. Интересна идея: кайсии и портокали.

Зъбите ми ги смилаха на пюре, а соковете им цвърчаха и се плискаха на дъното на стомаха ми. На дъното на стомаха ми цареше тъга. Имаше плач и скърцане със зъби, а малките мрачни облачета газ щипеха сърцето ми.

Мъката ме отведе пред пишещата машина. Седнах пред нея, обзет от тъга за Артуро Бандини. От време на време през стаята се понасяше по някоя безвредна идея. Като малка бяла птичка. Не мислеше лошо на никого. Искаше само да ми помогне, милата малка птичка. Но аз я улавях и я заковавах на пишещата машина, а тя умираше в ръцете ми.

Какво ли ми имаше? Когато бях малко момче, веднъж се помолих на света Тереза да ми даде нова писалка. И молитвата ми беше чута. Във всеки случай, ми подариха нова писалка. Сега отново се обърнах към света Тереза. Моля те, скъпа и прекрасна светице, дай ми някоя идея. Но тя ме беше изоставила, всички богове ме бяха изоставили и аз останах сам като Хюсманс, със стиснати юмруци и сълзи в очите. Само ако някой ме обичаше: дори буболечка, дори мишка — но това също беше останало завинаги в миналото. Дори Педро ме беше изоставил сега, когато не можех да му предложа нищо друго, освен портокалови кори.

Спомних си за дома — за спагетите, които плуваха в богатия доматен сос, заринати с пармезан, за лимоновия пай на мама, за печеното агне и току-що опечения хляб, и ми стана толкова мъчно, че нарочно забих нокти в ръката си, докато не се появи капка кръв. От това ме обхвана огромно задоволство. Аз бях най-нещастното същество на Божия свят, принудено дори да се самоизмъчва. На тази земя със сигурност нямаше по-нещастен от мен.

Хакмът трябваше да разбере за това — великият Хакмът, който приютяваше гениите на страниците на своето списание. „Скъпи господин Хакмът“, започнах аз и описах величието на миналото, скъпи Хакмът, страница след страница, а слънцето се спускаше като огнена топка на запад и бавно се удавяше във вълната от мъгла, която се надигаше от брега.

На вратата се почука, но аз не отговорих, защото сигурно беше онази жена, която си искаше тъпия наем. Но после вратата се отвори и на прага се показа една плешива, костелива и брадата глава. Беше господин Хелфрик, който живееше в съседната стая. Господин Хелфрик беше атеист, пенсиониран от армията, който живееше от оскъдната си пенсия и едва успяваше да покрива разходите си за алкохол, макар че си купуваше от най-евтиния джин на пазара. Постоянно беше облечен в един сив халат, който нямаше копче или колан, и въпреки че се преструваше, че се старае да не показва тялото си под него, халатът му постоянно стоеше отворен и човек виждаше много косми и кости. Очите на господин Хелфрик бяха червени, защото всеки следобед, когато слънцето се покажеше от западната страна на хотела, той заспиваше с глава, подпряна на прозореца, а тялото му оставаше вътре в стаята. Дължеше ми петнайсет цента още от първия ми ден в хотела, но след многобройни безплодни опити да си ги получа, аз се бях отказал от всякаква надежда. Това беше предизвикало разрив в отношенията ни, така че се изненадах, когато той подаде глава в стаята ми.

Господин Хелфрик тайнствено примижа, сложи пръст на устните си и ми изшътка да мълча, въпреки че и без това не бях казал нито дума. Исках той ясно да усети моята враждебност, за да му напомня, че не храня никакво уважение към хората, които не изпълняваха задълженията си.

— Обичаш ли мляко? — прошепна той.

Уверих го, че обичам мляко, естествено. Тогава той ми разкри своя план. Човекът, който работел като млекар — доставчик на Бънкър Хил, бил приятел с него. Всяка сутрин в четири този човек паркирал камиона за мляко зад хотела и се качвал по задното стълбище до стаята на Хелфрик, за да изпият заедно по един джин.

— И така — завърши господин Хелфрик, — ако обичаш мляко, просто трябва да си вземеш.

Аз поклатих глава.

— Това е доста унизително, Хелфрик — отвърнах аз и се почудих какво беше точното естество на приятелството му с млекаря. — Ако наистина ти е приятел, защо трябва да му крадеш от млякото? Нали той пие от твоя джин? Защо просто не го помолиш за мляко?

— Но аз не пия мляко — възрази Хелфрик. — Правя го за теб.

Това ми приличаше на опит да се измъкне от финансовото си задължение. Отново поклатих глава.

— Не, Хелфрик, благодаря. Смятам се за честен човек.

Той сви рамене и се загърна с халата си.

— Добре, момчето ми. Просто се опитвах да ти направя услуга.

Когато Хелфрик си тръгна, аз продължих да пиша писмото си до Хакмът, но почти веднага започнах да усещам в устата си вкус на мляко. След известно време усещането стана непоносимо. Отпуснах се на леглото си в полумрака и се отдадох на изкушението. След още малко време цялата ми съпротива изчезна и аз почуках на вратата на Хелфрик. В стаята му цареше ад — подът беше заринат с евтини уестърни, чаршафите на леглото бяха потъмнели от мръсотия, навсякъде бяха пръснати дрехи, а празните закачалки на стената се набиваха на очи като зъбите на череп. По столовете имаше мръсни чинии, а на перваза — загасени фасове. Иначе стаята му беше същата като моята, но в единия ъгъл имаше малък газов котлон, а на едната стена — лавици за посуда. Имаше специална уговорка с хазяйката да плаща по-нисък наем, защото сам си чистеше стаята и си оправяше леглото, но той всъщност не правеше нито едното, нито другото. Когато влязох, Хелфрик седеше на един люлеещ стол по халат сред голям брой бутилки от джин. В ръката му имаше друга бутилка джин. Хелфрик пиеше денонощно, но никога не се напиваше.

— Промених си решението — казах му аз.

Той напълни бузите си с джин, повъртя алкохола в устата си и накрая го глътна с очевидно удоволствие.

— Работата е опечена — отвърна той.

После се изправи на крака и прекоси стаята, за да стигне до панталоните си, които бяха проснати на леглото. За момент си помислих, че ще ми върне парите, които ми дължеше, но той само тайнствено прерови джобовете си, а после се върна на стола с празни ръце. Аз стоях и го гледах.

— Сетих се нещо — казах. — Чудех се дали не можеш да ми върнеш парите, които ми дължиш?

— Нямам — отвърна той.

— А не можеш ли да ми платиш само част от тях? Например десет цента?

Той поклати глава.

— Пет цента?

— Нямам никакви пари, момчето ми.

После отново отпи. Беше току-що отворена бутилка, пълна почти догоре.

— Не мога да ти дам никакви пари в брой, момчето ми. Но ще се погрижа да имаш толкова мляко, колкото искаш.

После ми обясни своя план. Млекарят щеше да пристигне към четири. Аз трябваше да остана буден, за да чуя кога ще почука. Хелфрик щеше да го задържи в продължение на поне двайсет минути. Цялата работа беше подкуп — средство да не си плати дълга честно и почтено — но аз бях гладен.

— И все пак трябва да си плащаш дълговете, Хелфрик — казах аз. — Ако ти вземах и лихва, щеше да пострадаш.

— Ще ти върна парите, момчето ми — отвърна той. — Ще ти платя до последното пени веднага, щом мога.

Аз се върнах в стаята си, като ядно затръшнах вратата на Хелфрик на излизане. Не исках да излизам жесток, но той прекаляваше. Бях сигурен, че този джин струва поне трийсет цента бутилката. Все пак можеше да контролира нуждата си от алкохол за един ден, колкото да си върне дълговете.

Нощта дойде неохотно. Аз седях до прозореца и си свивах цигари с едро смлян тютюн и парченца тоалетна хартия. Тютюнът беше прищявка, спомен от едно по-охолно време. Бях си купил цяла кутия, а лулата към него беше безплатна, закачена за кутията с гумено ластиче. Но после бях загубил лулата. Тютюнът беше толкова силен, че не можеше да се пуши в нормални хартийки, но когато го увиех два пъти в тоалетна хартия, гореше стегнато и силно — понякога толкова силно, че избухваше в пламъци.

Нощта дойде бавно — първо уханието, а после и мракът. Отвъд прозореца ми се простираше огромният град с уличните лампи и червените, сини и зелени неонови светлини, които се събуждаха за живот като ярки нощни цветя. Не бях много гладен, под леглото ми имаше още много портокали, а тайнственото бълбукане на дъното на стомаха ми не беше нищо повече от действието на големите облаци тютюнев дим, затворени там, които отчаяно се опитваха да намерят път навън.

Значи най-сетне бях стигнал и дотук: да стана престъпник, нещастен крадец на мляко. Ето какво беше станало с мимолетния гений, с автора на една-единствена творба: крадец. Хванах глава в ръцете си и се залюлях напред-назад. Пресвета Дево. Вече виждах заглавията във вестниците, „Обещаващ писател заловен да краде мляко“, „Популярното протеже на Джей С. Хакмът влиза в съда по обвинение за дребна кражба“, около мен се тълпяха репортери, проблясваха светкавици: „Направи изявление, Бандини, как стана?“

„Ами, момчета, стана ето така: всъщност аз имам много пари, нали се сещате, ръкописите ми се продават в огромни тиражи и прочие, но точно тогава пишех една историйка за един тип, който краде четвъртинка мляко, и исках да напиша всичко както трябва, от личен опит. Това е всичко, приятели. Чакайте разказа в „Поуст“, ще се казва „Крадецът на мляко“. Оставете ми адреса си и ще ви изпратя безплатен екземпляр.“

Но всъщност няма да стане така, защото никой не познава Артуро Бандини, ще получиш присъда от шест месеца, ще те тикнат в затвора, ще станеш престъпник и какво ще си каже майка ти? Какво ще си каже баща ти? Не чуваш ли как момчетата от складовете в Болдър, щата Колорадо, се кикотят на историята на великия писател, когото са хванали, докато краде четвъртинка мляко? Не го прави, Артуро! Ако ти е останало и малко достойнство, не го прави!

Станах от стола и тръгнах напред-назад из стаята. Всемогъщи Боже, дай ми сила! Спри престъпната ми ръка! Но после изведнъж целият план ми се стори ужасно евтин и глупав, защото точно в този момент се сетих за още нещо, което да включа в писмото си до великия Хакмът, и аз писах в продължение на два часа, докато не ме заболя гърбът. И когато погледнах през прозореца си към големия часовник на фасадата на хотел „Сейнт Пол“, вече беше почти единайсет. Писмото до Хакмът беше станало много дълго — вече беше двайсет страници. Прочетох го. Беше глупаво. Усетих как лицето ми почервенява. Хакмът щеше да ме помисли за идиот, задето пиша такива хлапашки безсмислици. Събрах страниците и ги хвърлих в кошчето за боклук. Утре беше нов ден, утре можеше да ми дойде идея за разказ. А междувременно щях да изям два портокала и да си лягам.

Портокалите бяха много нещастни. Седнах на леглото и забих ноктите си в тънката им кора. Собствената ми плът потръпна, устата ми се напълни със слюнка и очите ми се присвиха, когато си помислих как ще ги изям. Когато захапах жълтата сърцевина, шокът от вкуса беше като от студен душ. О, Артуро Бандини, който си говори сам в огледалото на гардероба — какви жертви правиш в името на изкуството! Можеше да станеш ръководен кадър, търговски магнат, професионален играч на бейзбол, най-добрият играч в националната лига с коефициент 415; но не! Пълзиш от ден на ден, умиращ от глад, но верен на свещеното си призвание. Каква смелост притежаваш само!

Лежах в тъмното, а сънят беше далеч. Какво ли щеше да каже великият Хакмът за всичко това? Щеше да ме възвеличи, разбира се, а могъщото му перо щеше да опише подвига ми с елегантни фрази. Освен това, в крайна сметка, онова писмо до Хакмът не беше чак толкова лошо. Станах, изрових го от кошчето за боклук и го прочетох отново. Беше забележително писмо, със сдържано чувство за хумор. Щеше да се стори доста забавно на Хакмът. Допълнително впечатление щеше да му направи и фактът, че авторът на писмото е същият човек, който е написал „Кученцето се засмя“. А какъв разказ беше това само!

Отворих чекмеджето, в което държах многобройни екземпляри от списанието, отпечатало въпросния разказ. Легнах си и отново го прочетох, като се смеех на остроумието му и се изумявах как всъщност аз съм го написал. После започнах да го чета на глас — изразително, пред огледалото. Когато свърших, очите ми бяха изпълнени със сълзи на възхищение и аз застанах пред снимката на Хакмът, за да му благодаря за това, че е признал моя гений.

Седнах пред пишещата машина, за да продължа писмото. Нощта напредваше, а страниците се трупаха. Ех, защо цялата литература не беше писмо до Хакмът! Страниците се трупаха — двайсет и пет, трийсет — и в един момент аз сведох поглед към пъпа си, където забелязах подкожна тлъстина, като миниатюрна паласка. Колко иронично! Бях започнал да напълнявам: от портокалите! Веднага скочих на крака и направих голям брой упражнения за коремните мускули. Въртях се, усуквах се и се търкалях по пода. От мен се лееше пот и дишах тежко. Накрая се хвърлих на леглото — ожаднял и изтощен. Точно сега една чаша студено мляко щеше да ми дойде добре.

В същия момент чух как на вратата на Хелфрик се почука. После някой влезе в стаята му и Хелфрик изръмжа нещо за поздрав. Нямаше кой друг да бъде, освен млекарят. Погледнах часовника: беше почти четири сутринта. Бързо се облякох: панталони, обувки без чорапи, пуловер. Коридорът беше пуст и зловещо огрян от червената светлина на старата електрическа крушка. Тръгнах уверено, без да се крия, като човек, който отива до тоалетната в дъното на коридора. Изкачих се по две стълбища, които скърцаха и виеха под стъпките ми, и се озовах на приземния етаж. Червено-белият камион на млекаря беше паркиран на алеята недалеч от стената на хотела, окъпан в лунна светлина. Протегнах се вътре и здраво сграбчих две пълни четвъртинки мляко за гърлото. Гърлата на бутилките бяха студени и приятни на пипане. След миг вече бях обратно в стаята си, а бутилките с мляко бяха на тоалетната масичка. Сякаш изпълваха цялата стая. Бяха като човешки същества. Бяха толкова красиви, толкова пълни и изобилни.

Ах, ти, Артуро! Ах, ти, щастливецо! Може би трябва да благодариш на молитвите на майка си, или пък Господ все още те обича, макар че се заиграваш с атеистите, но каквато и да е причината, ти си щастливец.

За доброто, старо време, помислих си аз, за доброто, старо време паднах на колене и казах молитвата, както правехме в началното училище и както ни учеше мама вкъщи: „Благодарим Ти, Господи, за даровете Ти, които ще получим от щедрите Ти ръце, тъй както и самия Христос, Господ наш, амин.“ След това казах и още една молитва, за всеки случай. Останах на колене дълго след като млекарят беше излязъл от стаята на Хелфрик, молих се в продължение на половин час, докато не ме обзе неутолим глад за мляко, коленете не ме заболяха и гърбът ми не започна да пулсира от тъпа болка.

Когато се изправих, мускулите ми бяха схванати и залитах, но щеше да си струва. Извадих четката си за зъби от чашата, отворих една от бутилките и напълних чашата до ръба. После се обърнах към снимката на Джей С. Хакмът на стената.

— За теб, Хакмът! Наздраве за теб!

И пих жадно, докато изведнъж не се задавих, гърлото ми не се стегна и цялото ми тяло не се разтърси от ужасния вкус. Пиех течността, която най-много мразех. Суроватка. Изплюх я, измих си устата с вода и бързо отидох да видя другата бутилка. Тя също беше пълна със суроватка.