Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician’s Nephew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Племенникът на магьосника

Хрониките на Нарния

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“ Формат 32/84×108. Печ. коли 10.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-545-1

 

The Magician’s Nephew

Copyright © 1955 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover art by Cliff Nielsen, copyright © 2002 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover © 2002 by HarperCollins Publishers. All rights reserved

© Ивайла Божанова, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Камбанката и чукчето

Този път нямаше никакво съмнение, че Магията е станала. Спускаха се бързо-бързо надолу — първо през мрак, после сред множество неясни кръжащи форми, които можеха да бъдат какво ли не. Започна да просветлява. И изведнъж усетиха как стъпват на някаква повърхност. В следващия миг всичко си дойде на мястото и те се огледаха.

— Какво странно място! — отбеляза Дигъри.

— Не ми се нрави — обади се Поли и леко потрепери.

Първо забелязаха светлината. Беше особена — не приличаше нито на слънчевата, нито на електрическата, или пък на такава от газена лампа или свещ. Такава светлина не бяха виждали. Приглушена, по-скоро червеникава и изобщо не беше весела; някак си постоянна и неподвижна. Стояха на плоска павирана повърхност, а наоколо се издигаха сгради. Над главите им нямаше покрив. Намираха се в нещо като вътрешен двор. Небето бе необичайно тъмносиньо, почти черно. Погледнеш ли го, чудиш се как изобщо има светлина.

— Времето тук е доста необичайно — констатира Дигъри. — Дали ей сега няма да се извие гръмотевична буря или да падне мрак.

— Това не ми се нрави — повтори Поли.

Без да знаят защо, и двамата шепнеха. След като вече бяха скочили, нямаше причина да се държат за ръце, но не се пуснаха.

Около вътрешния двор се издигаха доста високи стени с множество големи прозорци без стъкла, в които прозираше единствено тъмнина. По-надолу зееха опасани с колони аркади, тъмни като отвор на железопътен тунел. Беше доста хладно.

Всичко бе изградено от червеникав камък, но вероятно изглеждаше така заради необичайната светлина. Очевидно останките бяха много стари. Между плоските камъни, с които бе застлан вътрешният двор, имаше пукнатини. Острите ръбове на камъните бяха износени. Отломъци изпълваха наполовина един от сводестите входове. Двете деца не преставаха да се въртят и да оглеждат вътрешния двор. Страхуваха се някой или нещо да не надникне от прозорците, докато са с гръб.

— Смяташ ли, че някой живее тук? — попита Дигъри шепнешком.

— Не — отвърна Поли. — Всичко е в развалини. Откакто пристигнахме, не сме чули звук.

— Хайде да застанем неподвижно и да се вслушаме! — предложи Дигъри.

Застанаха неподвижно и се заслушаха, но доловиха единствено туптенето на сърцата си. Мястото бе тихо и напомняше Гората между световете. Но тази тишина се различаваше. В Гората тя бе наситена и топла (почти се чуваше как растат дърветата) и пълна с живот. Тук ги заобикаляше мъртва, студена и пуста тишина. Невъзможно бе да си представиш, че има растителност.

— Хайде да се връщаме вкъщи! — предложи Поли.

— Но още нищо не сме видели — възрази Дигъри. — Така и така сме тук, нека да поразгледаме!

— Сигурна съм, че тук няма нищо интересно.

— Какъв смисъл има да откриеш вълшебно кръгче, което те отвежда в други светове, ако те е страх да ги поразгледаш, когато попаднеш в тях?

— Кой казва, че ме е страх! — възмути се Поли и пусна ръката на Дигъри.

— Личи си, че нямаш особено желание да разгледаме това място.

— Ще дойда с теб.

— Можем да си тръгнем, щом решим — напомни Дигъри. — Хайде да свалим зелените кръгчета и да ги оставим в десния джоб. От нас се иска единствено да запомним, че жълтите кръгчета са в левите джобове. Дръж ръката си близо до джоба, но не я пъхай вътре, защото може да докоснеш жълтото кръгче и ще изчезнеш.

Постъпиха, както се разбраха, и тихо поеха към един от внушителните сводести входове, който водеше навътре в сградата. Стигнаха до прага и надзърнаха. Не беше толкова тъмно, колкото очакваха. Входът водеше към обширна сенчеста зала. Изглеждаше празна, но в дъното й се издигаше редица от колони и арки, а през тях проникваше все същата тъжна светлина. Прекосиха залата, като пристъпваха предпазливо, за да не попаднат на дупка в пода или да не се препънат. Стори им се, че вървят дълго. Стигнаха до другия край, минаха през една от арките и се озоваха в друг, по-голям вътрешен двор.

— Не ми изглежда безопасно. — Поли посочи издадена стена, която можеше всеки момент да се срути.

Точно там липсваше една колона между две арки и сводът висеше без никаква подпора. Мястото очевидно бе изоставено от стотици, ако не от хиляди години.

— Щом е оцеляло досега, надявам се да издържи още малко — отбеляза Дигъри. — Но трябва да сме много тихи. Понякога шумовете предизвикват сгромолясване… Както с лавините в Алпите.

Напуснаха и този вътрешен двор. През друг вход се заизкачваха по огромно стълбище към просторни помещения, свързани едно с друго. Накрая им се зави свят от огромното пространство. От време на време изпитваха чувството, че ще излязат на открито и ще зърнат растителност около този гигантски палат. Но всеки път се озоваваха в нов вътрешен двор. Вероятно са предизвиквали възхищение, когато палатът е бил обитаем. В един от дворовете откриха останки от фонтан. Грамадно каменно чудовище с разперени криле беше застинало с отворена уста. От гърлото му се подаваше чучур — очевидно някога оттам бе бликала вода и се бе събирала в широкото каменно корито под него, но сега бе пресъхнало. На други места забелязаха изсъхнали клонки на пълзящо растение, което навярно се бе увивало някога около колоните и така бе спомогнало за разрушаването им. Но растението отдавна бе загинало. Нямаше нито мравки, нито паячета, нито други живи същества, каквито има обикновено сред развалини. А по изсъхналата земя между изпочупените плочи не се виждаше трева или мъх.

Толкова мрачно и еднообразно бе навсякъде, че дори Дигъри се замисли дали не е по-добре да си сложат жълтите кръгчета и да се озоват в топлата, зелена и жива гора в Междинното място. И точно тогава стигнаха до две огромни метални врати, които можеха да са и златни. Едната бе леко открехната и, естествено, я приближиха, за да надникнат вътре. И двамата се стъписаха. Дъхът им секна. Най-после откриха нещо, което си заслужаваше да се види.

За момент им мина през ума, че залата е пълна с хора — стотици хора, всичките насядали и всичките абсолютно неподвижни. Поли и Дигъри, както вероятно се досещате, също застинаха. Известно време продължиха да гледат, но постепенно стигнаха до заключението, че не е възможно това да са истински хора. Никой не трепваше, не се чуваше и дишане. Приличаха на най-великолепните восъчни фигури, които някога си виждал.

Този път Поли пое инициативата. В залата имаше неща, далече по-интересни за нея, отколкото за Дигъри: всичките фигури бяха облечени в прекрасни дрехи. Ако човек се интересува от тоалети, изключено бе да се стърпи да не ги разгледа отблизо. Отблясъците им правеха огромното помещение да изглежда не точно весело, но поне „великолепно“ и величествено след праха и празнотата на предишните. През прозорците нахлуваше и повече светлина.

Едва ли ще успея да опиша тоалетите. Те бяха със сложна изработка, а всички фигури до една имаха корони на главите си. Дрехите — на цвят пурпурни, сребристосиви, тъмнолилави и наситенозелени — бяха покрити с апликации от бродирани цветя и странни животни. Скъпоценни камъни с невероятни размери блещукаха по короните, висяха на шиите или бяха пришити почти по всички дипли.

— Как така всичките тези дрехи не са изгнили досега? — учуди се Поли.

— Магия — прошепна в отговор Дигъри. — Не я ли усещаш? Бас държа, че цялата зала е омагьосана. Усетих го още щом влязохме.

— Всяка от тези рокли струва милиони — прецени Поли.

Дигъри обаче се интересуваше повече от лицата, а те наистина заслужаваха да бъдат разгледани. Хората седяха на каменни столове от двете страни на залата, а по средата подът бе свободен. Имаше достатъчно място да се мине между фигурите и да се разгледат лицата им.

— Май са симпатични хора — промърмори Дигъри.

Поли кимна. Лицата, които виждаха, наистина бяха симпатични. И мъжете, и жените изглеждаха добри, мъдри и сякаш произхождаха от благородна раса. Децата направиха няколко крачки навътре в помещението и стигнаха до лица с малко по-различно изражение. Попаднаха на извънредно сериозни лица — срещнеш ли живи хора с подобно изражение, трябва да внимаваш какво правиш и какво говориш. Придвижиха се още малко напред и се озоваха сред фигури, които не им допаднаха: това беше някъде по средата на залата. Тук лицата изглеждаха извънредно волеви, високомерни и щастливи, но същевременно — жестоки. По-нататък видяха още по-безсърдечни лица. А следващите — все така сурови, вече не бяха щастливи. Натъкнаха се дори на отчаяни лица: сякаш хората са извършили ужасяващи неща, но в същото време са преживели страховити премеждия. Последната фигура се оказа най-интересна. Беше на жена, облечена несравнимо по-богато от останалите, висока (споменах ли, че всички фигури в залата бяха по-високи на ръст от хората в нашия свят?), с толкова свиреп и надменен израз, че дъхът ти да секне. А същевременно бе красива. След много години, когато бе вече възрастен мъж, Дигъри призна, че никога през живота си не бе виждал толкова красива жена. В интерес на истината нека добавя: Поли неизменно твърдеше, че никога не е забелязвала особена красота у нея.

Жената, както казах, седеше последна, но по-нататък имаше още доста празни столове, сякаш залата бе предназначена за доста по-голям брой хора.

— Как ми се иска да знаем какво се крие зад всичко това — въздъхна Дигъри. — Хайде да отидем да разгледаме онова, дето прилича на маса в средата на залата.

В средата на помещението имаше четвъртита колонка, висока около метър и половина, а върху нея — малка златна арка, от която висеше златна камбанка. До арката лежеше златно чукче, с което можеше да се удари камбанката.

— Чудя се… Чудя се… Чудя се… — заекваше Дигъри.

— Тук сякаш пише нещо — Поли приклекна и се загледа в колоната.

— Наистина пише! — възкликна Дигъри. — Но ние, разбира се, няма да успеем да го разчетем.

— Няма ли? Не съм толкова сигурна — възрази Поли.

И двамата се вторачиха и, както вероятно очакваш, издълбаните в камъка букви се оказаха доста странни. Но в този момент стана голямо чудо: тъй както гледаха, без формата на буквите да се променя, те откриха, че всъщност ги разбират. Ако Дигъри не бе забравил какво каза преди минута — че това е омагьосана стая, щеше да се досети, че Магията започва да действа. Ала, изпълнен с прекалено любопитство, изобщо не му хрумна подобно нещо. Нямаше търпение да узнае какво е написано върху колоната. Съвсем скоро и двамата разбраха. Надписът беше следният (поне това е смисълът, макар че като го четеш на стихове, звучи по-добре):

Страннико, ново приключение си избери:

камбанката ударѝ и опасността посрещни,

но откажеш ли се, мисли до почуда,

какво щеше да ти донесе съдбата луда!

— В никакъв случай! — извика Поли. — Не желая никакви опасности!

— А защо не?! Не виждаш ли, не можем да се откажем. Вечно ще се чудим какво ли е щяло да стане, ако ударим камбанката. Не възнамерявам да се прибера вкъщи и да полудея, като постоянно мисля за това. Не се страхувай!

— Не ставай глупав! — не се предаваше Поли. — Кой би дръзнал да го стори? Какво значение има какво ще стане?

— Предполагам, всеки, стигнал дотук, неминуемо ще се терзае какво би станало, докато не откачи. Именно в това е Магията, не разбираш ли? Вече усещам действието й.

— А аз не усещам! — тросна се Поли. — И не вярвам, че и ти го усещаш. Просто си въобразяваш.

— Така смяташ ти — сопна й се Дигъри. — Защото си момиче, а момичетата се интересуват само от клюки.

— Когато говориш така, съвсем приличаш на вуйчо си Андрю — не му остана длъжна Поли.

— Защо изместваш въпроса? — възмути се Дигъри. — Говорим за…

— Колко типично за мъж се държиш! — отбеляза Поли с глас на възрастна, но бързо добави, вече със своя: — И не казвай, че се държа като жена, защото ще си изпатиш!

— Не би ми и хрумнало да нарека хлапачка като теб жена — подметна Дигъри небрежно.

— А, значи съм хлапачка, така ли? — Поли беше истински разгневена. — Е, тогава хлапачката няма повече да те безпокои с присъствието си. Тръгвам си! Писна ми от това място. И от теб ми писна… защото си такова чудовищно, надуто и упорито прасе?

— Да не си посмяла! — просъска Дигъри още по-враждебно, отколкото възнамеряваше, защото зърна как ръката на Поли се плъзва към джоба, за да пипне жълтото кръгче.

Не оневинявам следващата му постъпка, но признавам, че съжаляваше за нея (както впрочем и много други хора). Преди ръката на Поли да се плъзне в джоба, Дигъри я сграбчи за китката и се облегна на нея. После, предпазвайки се от другата й ръка с лакът, се наведе напред, вдигна чукчето и рязко удари златната камбанка. Чак тогава пусна Поли и двамата застанаха вторачени един в друг, като едва си поемаха дъх. Поли се канеше да се разплаче — не от страх, дори не защото бе наранил китката й, а от гневно безсилие. Само след миг обаче вече имаше за какво да се замислят, а кавгата излетя от главите им.

От ударената камбанка се разнесе звук, както можеше да се очаква. Беше сладък и не особено висок. Ала вместо да заглъхне, той продължи. И колкото по-дълго ехтеше, толкова по-силен ставаше. Преди да мине и минута, звукът вече беше два пъти по-силен. Скоро стана толкова силен, че ако децата се бяха опитали да заговорят (в момента обаче не им беше до приказки — просто стояха зяпнали), нямаше да се чуят. А след това звукът така кънтеше, че нямаше да се чуят дори и да викаха. А той продължаваше да се усилва. Оставаше все така сладък звук, макар и да съдържаше стаен ужас и въздухът в обширната зала трептеше от него. Дигъри и Поли усетиха камъните под краката им да потреперват. Постепенно започна да се чува и друг звук — неясен, тревожен. Първоначално напомняше шум от приближаващ се влак, после — на сгромолясването на огромно дърво. Сякаш някъде падаха огромни тежки предмети. Накрая, внезапно и с разтърсване, което едва не ги катурна, почти четвърт от покрива в единия край на залата се сгромоляса. Огромни късове мазилка се посипаха наоколо, а стените се залюляха. Звукът, който камбанката издаваше, спря. Облаците прах се уталожиха. Наоколо отново настъпи тишина.

Така и не се разбра дали покривът се срути заради Магията, или нетърпимо високият звук на камбанката просто се оказа прекомерен за паянтовите стени.

— Е, надявам се, сега си доволен! — изрече Поли задъхано.

— Каквото и да е, свърши — отвърна Дигъри.

И двамата решиха, че е така. Ала никога в живота си не се бяха заблуждавали толкова много.