Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (12)

Глава десета
Първата смешка и други работи

Звучеше, разбира се, гласът на Лъва. Децата отдавна бяха сигурни, че той може да говори. Независимо от това останаха възхитени и шокирани, когато го стори.

Между дърветата пристъпваха диви същества: боговете и богините на гората. Появиха се още фавни, сатири и джуджета. От реката изплува Водния бог с нимфите — неговите дъщери. Всички, които се появиха, заедно с другите животни и птици отвърнаха всеки със своя глас — нисък или висок, плътен или ясен:

— Поздравяваме те, Аслан! Чуваме те и ти се подчиняваме. Будни сме. Обичаме. Мислим. Говорим. Знаем.

— Но, моля, още не знаем кой знае колко — обади се носов глас.

Децата подскочиха от изненада — бе проговорил старият файтонджийски кон.

— О, Стробери — възкликна Поли, — така се радвам, че си от избраните Говорещи зверове.

А Кочияша, застанал до децата, рече изумен:

— Не мога да повярвам. Но пък винаги съм казвал, че конят ми е изключително умен.

— Същества, дарявам ви със самите вас — долетя силният, щастлив глас на Аслан. — За вечни времена ви давам Нарния. Давам ви горите, плодовете, реките. Давам ви звездите, давам ви себе си. Немите животни, които не избрах, са също ваши. Отнасяйте се внимателно към тях и ги щадете, но не се връщайте към техните навици, иначе ще престанете да бъдете Говорещи зверове. Защото измежду тях бяхте избрани и при тях може да се върнете. Затова — внимавайте!

— Непременно, Аслан, непременно — откликнаха всички.

Една самонадеяна Чавка добави високо:

— Не се безпокой!

Останалите току-що бяха замълчали, затова думите й прозвучаха отчетливо и високо в настъпилата всеобща тишина. Сигурно и на теб ти се е случвало, например бил си на гости и в стаята е имало много хора. От притеснение Чавката скри глава под крилото си, сякаш се готвеше да заспи. А другите животни започнаха да издават различни странни звуци — по този начин се смееха. Естествено, никой от нашия свят никога не е чувал подобно нещо. Опитаха се да потиснат напушилия ги смях, но Аслан им каза:

— Смейте се и не се страхувайте, същества! Сега, когато вече не сте неми и обикновени, не е задължително винаги да сте сериозни. Защото шегите, както и справедливостта съпътстват говора.

Всички се отпуснаха на воля. Настъпи страхотно веселие, дори Чавката събра кураж, кацна между ушите на файтонджийския кон и запляска с криле.

— Аслан! Аслан! Нима направих първата смешка? Ще стане ли известно на всички как сътворих първата смешка? — каза тя.

— Не, малка приятелко — отвърна Лъва. — Не ти сътвори Първата смешка. Ти се превърна в посмешище.

Последва залп от смехове, но Чавката не се обиди. И тя се смя с всички, докато конят не тръсна глава. Чавката загуби равновесие и се устреми към земята, но преди да тупне, се сети, че има криле.

— А сега — привлече вниманието им Аслан, — когато Нарния е създадена, нека помислим за нейната безопасност. Ще призова някои от вас при себе си. Ела ти, главно Джудже, и ти, Бог на реката, и ти, Дъбе, и ти, Бухале… Да дойдат и двата Гарвана, и Слона. Трябва да поговорим. Защото, макар светът ни да е сътворен едва преди пет часа, в него вече проникна зло.

Призованите пристъпиха напред. Аслан се отправи на изток, а те го последваха. Останалите започнаха да говорят един през друг. Някой попита:

— Какво каза той, че се е появило в нашия свят? Никназло? Какво е „Никназло“?

— Не, не… Каза „Проникназло“ — поправи го друг.

— А какво е „Проникназло“? — полюбопитства трети.

— Слушай! — рече Дигъри на Поли. — Ще го последвам… Имам предвид, Аслан, Лъва. Трябва да поговоря с него.

— Дали ще успеем? — усъмни се Поли. — Аз самата не бих се осмелила.

— Налага се. Става въпрос за мама. Той единствен е способен да ми даде нещо, което да я изцери.

— Ще дойда с теб — обади се Кочияша. — Харесвам го. Не допускам другите животни да ни се нахвърлят. А и искам да кажа нещо на стария Стробери.

Тримата пристъпиха смело напред — или поне толкова смело, колкото можеха — и тръгнаха към групата животни. Събраните бяха така улисани да се опознаят и сприятелят, че забелязаха тримата пришълци едва когато те приближиха. Не чуха и вуйчо Андрю, който бе застанал разтреперан малко по-назад и викаше (но не с цяло гърло):

— Дигъри! Върни се! Върни се веднага, щом ти казвам! Да не си посмял да направиш още една крачка!

Тримата се озоваха непосредствено до животните, които замълчаха и се вторачиха в хората.

— Ха — обади се по някое време Бобъра, — какво, в името на Аслан, е това?

— Моля ви… — подхвана Дигъри доста запъхтяно, но Заека се намеси:

— Според мен са някакъв гигантски вид маруля.

— Не, честна дума не сме — обади се Поли разтревожено. — Изобщо не сме вкусни за ядене.

— Ето, чувате ли — обърна им внимание Къртицата. — Те говорят. Кой е чувал за говорещи марули?

— Сигурно това е втората смешка — предположи Чавката.

Пантерата, която си миеше лицето, спря за миг, за да отбележи:

— Дори да е така, не могат да се сравнят с първата смешка. Поне аз не виждам нищо смешно в тях — тя се прозя и продължи заниманието си.

— О, моля ви — обади се отново Дигъри. — Страшно бързам. Трябва да видя Лъва.

През цялото време Кочияша се опитваше да привлече вниманието на Стробери. Най-после успя.

— Хайде, Стробери, момчето ми — уговаряше го той, — нали ме познаваш? Няма да стоиш там и да твърдиш, че не знаеш кой съм, нали?

— За какво приказва Нещото? — чуха се няколко гласа, отправени към коня.

— Ами — подхвана Стробери бавно, — не знам точно. Все пак мисля, засега никой от нас още не знае особено много. Но някаква смътна идея ми подсказва, че някога преди съм виждал подобно същество. И имам чувството, че съм живял и на друго място… преди Аслан да ни събуди, което стори само преди минути. Но всичко ми е така объркано. Като на сън. Но в съня си съм виждал такива като тези тримата.

— Какво? — не вярваше на ушите си Кочияша. — Не ме познаваш? Аз, който ти носех гореща каша, когато вечер не ти беше добре. Аз, който винаги така старателно съм те разчесвал? Аз, който никога не забравях да метна чул на гърба ти, когато ставаше студено? Не очаквах това от теб, Стробери!

— Май нещо си припомням — замислено отговори Коня. — Да… Чакай да помисля, да помисля… Да. Връзваше едно омразно черно нещо зад гърба ми, удряше ме и ме караше да тичам. И колкото и надалеч да тичах, черното нещо все подрънкваше зад мен.

— Трябваше да си изкарваме прехраната — защити се Кочияша. — И твоята, и моята. И ако нямаше работа и си спестявах камшика, нямаше да има конюшня, сено, каша и овес. Защото все пак и овес ядеше, когато имах възможност. Няма да отречеш.

— Овес? — повтори Конят, а ушите му щръкнаха. — Да, помня нещо такова. Да, да… Все повече и повече неща си припомням. Ти вечно седеше някъде отзад, а аз все тичах и теглех теб и черното нещо. Аз вършех цялата работа.

— Наистина, през лятото ставаше така — съгласи се Кочияша. — Тежка работа за теб и сенчесто местенце за мен. Но какво ще кажеш за зимата, старо момче, когато ти беше завит, а аз седях там горе, краката ми замръзваха, носът ми едва не окапваше, ръцете ми се вкочанясваха, така че едва държах юздите?

— Беше жесток, неприятен свят — отсече Стробери. — И никаква прясна трева. Само камъни.

— Вярно, друже, вярно! — съчувствено рече Кочияша. — Жесток свят си беше. Винаги съм казвал, че ония павета са истинско мъчение за конете. Но Лондон е такъв. Не ми харесваше повече, отколкото на теб. Ти беше кон, расъл в провинцията, а и аз я предпочитах. Когато живеех на село, пеех в хора. Но там нямаше как да си изкарвам прехраната…

— О, моля ви, моля ви! — обади се Дигъри. — Нека да тръгваме! Лъва се отдалечава все повече. А е много важно да поговоря с него.

— Слушай, Стробери — предложи Кочияша, — този момък иска да попита нещо Лъва… Дето наричате Аслан. Защо не му позволиш да те яхне (той ще ти е много благодарен) и не го отведеш при Лъва? А аз и момиченцето ще ви последваме.

— Да ме яхне? — повтори Стробери. — А, сега се сещам. Това значи да седне на гърба ми. Помня, че много отдавна един от вас, двукраките, правеше същото. И имаше едни твърди бели бучки, които ми даваше. На вкус бяха… изключителни! Дори по-сладки от тревата!

— А, това са захарчета — сети се Кочияша.

— Моля те, Стробери — обади се отново Дигъри, — позволи ми да те яхна и ме отведи при Аслан!

— Е, не възразявам — съгласи се Коня. — Един път може. Хайде, качвай се!

— Добрият ми стар Стробери — разнежи се Кочияша. — Хайде, момче, ще ти помогна!

Дигъри се озова върху гърба на Стробери. Чувстваше се отлично — и преди бе яздил пони без седло.

— Да вървим, Стробери! — подкани той.

— Нямаш ли случайно от ония белите неща, а? — запита Коня.

— Боя се, че не — призна Дигъри.

— Е, здраве да е! — примири се Стробери и потегли.

В този момент един едър Булдог, който душеше и се озърташе наоколо, изведнъж се обади:

— Вижте. Онова там не е ли още едно от тези странни същества? Ей там, до реката, под дърветата.

Всички животни се обърнаха и видяха вуйчо Андрю, застанал между рододендроните с надеждата да не го забележат.

— Хайде! — обадиха се едновременно няколко гласа. — Да отидем да проверим.

И докато Стробери бързо се отдалечаваше с Дигъри върху гърба си (Поли и Кочияша ги следваха пеша), повечето животни се спуснаха към вуйчо Андрю с рев, лай, пръхтене и други шумове, които показваха възбудения им интерес.

Сега нека се върнем малко назад и да обясним как изглеждаше всичко случило се в очите на вуйчо Андрю. За разлика от Кочияша и децата той го видя по съвсем друг начин. Защото онова, което виждаш и чуваш, до голяма степен зависи от мястото, където стоиш. Зависи и какъв човек си.

Откакто се появиха животните, вуйчо Андрю отстъпваше все по-назад и по-назад към гъсталака, без да откъсва очи от тях. Но всъщност не се интересуваше истински какво правят, а дали няма внезапно да се втурнат към него. И той като Вещицата беше ужасно практичен. Той изобщо не забеляза как Аслан подбира по една двойка от всеки вид животни. Само видя или си мислеше, че вижда много опасни диви зверове да се разхождат наоколо. И непрекъснато се чудеше защо животните не бягат от големия лъв.

Настъпи великият миг. Зверовете проговориха, но той пак не забеляза нищо. Поради много интересна причина. В самото начало, още когато беше тъмно и Лъва започна да пее, вуйчо Андрю съобрази, че звукът всъщност е песен. Ала никак не я хареса. Тази песен го подсети за неща, за които не желаеше нито да мисли, нито да чувства. После слънцето изгря и той видя певеца. Пееше Лъва („Само някакъв си лъв“, както си помисли). Опита се с всички сили да пренебрегне песента на Лъва — каква ти песен, само ръмжене, като всяко ръмжене на лъв от която и да било зоологическа градина по света. „Само ми се е сторило, че пее“, мислеше си той. „Въобразил съм си го. Нервите ми не са наред. Та кой е чул лъв да пее?“ И колкото по-дълго и по-красиво пееше Лъва, толкова по-усилено вуйчо Андрю си втълпяваше: „Не, рев е.“ Работата е там, че когато гледаш да се изкараш по-глупав, отколкото си, обикновено успяваш. Така стана и с вуйчо Андрю. Вече не чуваше нищо от песента на Аслан, чуваше само рев. А след време нямаше да чува друго, дори да искаше. Най-накрая Лъва проговори: „Нарния, събуди се!“, ала думите изобщо не стигнаха до вуйчо Андрю. Отговора на животните той схвана само като лай, ръмжене, цвилене и виене. А когато се разсмяха… Можеш да си представиш! Това бе едно от най-лошите неща, случили се някога на вуйчо Андрю — долови единствено ужасен, кръвожаден вой на гладни и разгневени зверове. После, обхванат от ужас, видя трите човешки същества да излизат на открито, за да пресрещнат животните.

„Какви глупаци! — рече си той. — Сега зверовете ще погълнат кръгчетата заедно с децата и никога няма да успея да се върна у дома. Какъв егоист е Дигъри! А и останалите не са по-добри. Ако искат да загубят живота си, това си е тяхна работа. Но какво ще правя аз? За това изобщо не мислят. Никой не мисли за мен.“

И накрая, когато животните вкупом се насочиха към него, той се обърна и хукна да спасява кожата си. Ясно бе, че въздухът на новия свят влияеше благоприятно на вуйчо Андрю. В Лондон се чувстваше прекалено стар да тича, а сега бягаше тъй бързо, че положително щеше да спечели всяко надбягване в което и да било английско училище. Пешовете на фрака му се вееха след него и разкрасяваха гледката. Но, разбира се, нямаше полза. Повечето от животните зад него бяха бързоноги. За първи път в живота си те се впускаха в такава надпревара и всички копнееха да впрегнат в работа новите си мускули.

— След него! След него! — викаха те. — Може това да е „Проникназло“! Бързо! Давайте! Пресечете му пътя! Заобиколете го! Хайде! Ура!

Само за минути няколко от животните го изпревариха, застанаха в редица пред него и му препречиха пътя. Останалите го притиснаха отзад. Накъдето и да се обърнеше, виждаше ужасна гледка. Рогата на могъщи елени и огромната глава на Слона почти докосваха лицето му, мечки го гледаха със сериозно изражение, тежки глигани грухтяха зад гърба му, хладнокръвни леопарди и пантери със саркастични муцуни (както му се струваше) се взираха в него и размахваха опашки. Най-много го порази броят на зиналите уста. Животните всъщност бяха отворили уста, защото се бяха задъхали, а той си мислеше, че се канят да го изядат.

Вуйчо Андрю стоеше разтреперан и залиташе. Никога не бе обичал особено животните, по-скоро се страхуваше от тях. А годините, през които извърши жестоки експерименти с тях, го накараха да ги намрази и да се страхува още повече.

— Е — подхвана Булдога делово, — вие животно ли сте, зеленчук ли сте или минерал?

Той всъщност изрече това, но на вуйчо Андрю му прозвуча като „Гр-р-р-р!“.