Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magician’s Nephew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Племенникът на магьосника

Хрониките на Нарния

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“ Формат 32/84×108. Печ. коли 10.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-545-1

 

The Magician’s Nephew

Copyright © 1955 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover art by Cliff Nielsen, copyright © 2002 by C. S. Lewis Pte. Ltd.

Cover © 2002 by HarperCollins Publishers. All rights reserved

© Ивайла Божанова, превод, 2005 г.

© Виктор Паунов, художник, 2005 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

История

  1. — Добавяне

Глава първа
Сбърканата врата

Тази история се случи отдавна — тогава дядо ти беше малко момче — ала тя е важна, защото показва как започнаха всички отивания от нашия свят до страната Нарния и връщанията оттам.

През онези дни Шерлок Холмс още живееше на Бейкър стрийт, а семейство Бастабълс издирваха съкровището на Луишам Роуд. През онези дни момчетата трябваше всеки ден да носят твърди колосани яки, а училището като цяло беше по-гадно от сега. Храната обаче беше къде-къде по-добра, сладкишите също. Е, няма да ви описвам колко евтини и хубави неща имаше, защото устата ви направо ще се напълни със слюнка. Та, в онези дни в Лондон живееше момиче на име Поли Плъмър.

Живееше в къща от онези, прилепнали една до друга в дълги прави редици. Една сутрин Поли излезе в задната градина и що да види: някакво момче от съседния двор ловко се изкатери и подаде глава над оградата. Тя се изненада, защото в онази къща никога не е имало деца. Там живееха единствено старият ерген господин Кетърли със сестра си, старата мома госпожица Кетърли. Това бе причината да погледне с любопитство нагоре. Лицето на непознатия хлапак бе доста мръсно. Впрочем едва ли би било толкова изцапано, ако след като бе поплакал добре, не бе изтрил сълзите си с изцапани от пръстта ръце. Всъщност той бе постъпил, да не кажем точно, но почти така.

— Здравей! — поздрави Поли.

— Здравей! — отвърна момчето. — Как се казваш?

— Поли. А ти?

— Дигъри.

— Леле, какво смешно име!

— Не е и наполовина толкова смешно като Поли — сопна се момчето.

— Напротив — смешно е!

— Не е! — Дигъри нямаше намерение да се предава.

— Е, аз поне си мия лицето — отбеляза Поли. — И ти трябва да го направиш. Особено след…

Спря. Канеше се да каже: „… като си циврил“, но реши, че не е много възпитано.

— Добре, де! — Гласът на Дигъри прозвуча доста високо. А така говорят нещастните момчета, които не се интересуват дали някой се досеща, че са плакали. — А ти нямаше ли да направиш същото — продължи той, — ако след като цял живот си прекарал в провинцията, имаш си пони и в дъното на градината ти тече река, изведнъж те домъкнат да живееш в такава отвратителна дупка.

— Лондон не е дупка — възмути се Поли.

Момчето обаче бе набрало такава скорост, че изобщо не я чу, и продължи:

— И ако баща ти е далече, в Индия… и трябва да дойдеш да живееш при леля си и вуйчо си, който е луд? Ще ти хареса ли подобно нещо?… И всичко това, защото се грижат за майка ти… А майка ти е болна и ще… ще… умре.

Той замълча, а лицето му се изкриви от болка — личеше как храбро се бори да не позволи на сълзите да бликнат.

— Не знаех. Съжалявам! — смирено каза Поли. Не знаеше какво да добави и реши да насочи мисълта на Дигъри към по-весела тема:

— Господин Кетърли наистина ли е луд?

— Ако не е луд — Дигъри сякаш бе очаквал точно този въпрос, — значи има някаква тайна. Кабинетът му е на най-горния етаж и леля Лети ми забрани да ходя там. Е, не е ли подозрително? И още нещо. Щом вуйчо се опита да ми каже нещо, докато се храним — личи си, че никога не иска да говори с нея — тя винаги го прекъсва с разни там изречения като: „Не се притеснявай за момчето, Андрю“ или „Сигурна съм, че Дигъри не желае да слуша за това“, или „Дигъри, защо не излезеш да си поиграеш в градината?“

— А той за какво иска да говори?

— Не знам. Тя никога не му позволява да продължи. Но има и трето. Една нощ, всъщност снощи, както минавах край стълбището към тавана, за да си легна (не ми харесва, дето трябва да минавам оттам), чух вик.

— Да не би да е заключил там лудата си съпруга?

— И аз помислих същото.

— Или е фалшификатор на пари…

— А ако е бил пират като онзи в началото на „Островът на съкровищата“ и постоянно се крие от старите си другари?

— Колко вълнуващо! — възкликна Поли. — Представа си нямах, че къщата ти е толкова интересна.

— Може и да ти се струва интересна — възрази Дигъри, — но как щеше да се чувстваш, ако трябваше да спиш там? Имаш ли представа какво е да лежиш буден под одеялото, като очакваш да чуеш стъпките на вуйчо Андрю, който се прибира в стаята си. А и очите му са такива едни страшни.

Така започна познанството на Поли и Дигъри. Случи се в самото начало на лятната ваканция. И понеже нито тя, нито той отидоха на море, срещаха се почти всеки ден.

Началото на приключенията сложи лятото — такова дъждовно и студено не помнеха от години. Какво друго им оставаше, освен да си измислят забавления вкъщи, по-скоро да предприемат проучвания в къщата. Имаш ли представа какви изумителни неща могат да бъдат открити със свещ в ръка из някоя голяма къща, а още повече в цяла редица залепени една до друга къщи? Поли отдавна си имаше находка — малката врата в дъното на техния таван отвеждаше към цистерната, а с внимателно изкачване се стигаше до тъмно местенце, подобно на дълъг тунел — от едната страна с тухлена стена, а от другата — със скосен покрив. Керемидите на покрива пропускаха тук-там по малко светлина. В тунела нямаше под, само рехаво наредени греди с хоросан между тях. Стъпиш ли на такова място, пропадаш през тавана на долната стая. Поли превърна мястото в тунела зад цистерната в пещера на контрабандист: довлече стари щайги, счупени кухненски столове и разни други неща и ги нареди върху гредите така, че направи под. В скривалището държеше касичка, пълна с различни съкровища, един разказ, който пишеше в момента, и няколко ябълки. От време на време тук пиеше и джинджифилова бира. Разпръснатите наоколо стари бутилки придаваха на мястото съвсем истински вид на контрабандистко убежище.

Дигъри хареса скривалището (тя не му показа разказа), но изследователският му интерес бе насочен другаде:

— Колко според теб е дълъг тунелът? Искам да кажа, дали свършва в края на вашата къща?

— Не. Стените не стигат до покрива — обясни Поли. — Не знам докъде продължава тунелът.

— Значи можем да извървим цялата редица от къщи.

— Така е — съгласи се Поли. — И, олеле…

— Какво?

— Всъщност има откъде да влезем в другите къщи!

— Да, и да ни арестуват като крадци. Не, благодаря.

— Не се прави на толкова умен! Имах предвид къщата след вашата.

— Защо точно нея?

— Защото е необитаема. Татко казва, че никой не живее там още откакто сме се нанесли в нашата.

— Е, щом е така, предполагам, ще успеем да видим какво има в тази къща — думите на Дигъри прозвучаха като предложение.

В действителност той се вълнуваше много повече, отколкото личеше по тона му. Защото точно като теб си представяше всички причини, поради които къщата бе необитаема от толкова време. И Поли си мислеше същото. Никой от тях не спомена думата духове. И двамата бяха на мнение, че щом веднъж им е хрумнало да проучат мястото, би било глупаво да се откажат.

— Да опитаме ли сега? — обади се Дигъри.

— Добре — съгласи се Поли.

— Да не го правим, ако не искаш?

— Искам, ако и ти искаш — отвърна тя.

— Как ще разберем, че сме стигнали там?

Решиха да излязат от скривалището и да преброят колко са стъпките между две греди. Така ще пресметнат колко греди има над една стая. Ще прибавят още четири за коридора между двете тавански помещения в къщата на Поли и още толкова стъпки за стаичката на прислужницата, колкото за таванското помещение. В крайна сметка ще изчислят дължината на къщата. Когато извървят втори път същото разстояние, ще се озоват в края на къщата на Дигъри. А следващата врата означава, че влизат в тавана на необитаемата къща.

— Изобщо не очаквам да е необитаема — подхвърли Дигъри.

— А какво очакваш?

— Положително там живее някой, крие се и излиза само през нощта с фенер в ръка. Най-вероятно ще открием банда закоравели престъпници и ще получим наградата. Глупаво е една къща да е необитаема толкова години, освен ако няма някаква тайна.

— Според татко причината е в канализацията — уточни Поли.

— Пфу! Възрастните винаги намират такива безинтересни обяснения — изсумтя Дигъри.

Разговаряха, огрени от слънчевата светлина, която струеше в таванското помещение, а не на пламъка на свещ в пещерата на контрабандиста. Изглеждаше направо невероятно необитаемата къща да е населена с духове.

Премериха таванското помещение, оставаше да намерят молив и да съберат числата. В началото сметките на двамата се различаваха, но дори когато се споразумяха за сбора, не съм убеден дали беше правилният. Бързаха да започнат проучването.

— Внимавай, не трябва да вдигаме шум! — напомни Поли, докато се катереха към местенцето зад цистерната.

За този специален случай и двамата взеха по една свещ (Поли имаше голям запас от свещи в Пещерата).

Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак и прах. Само вятърът свистеше. Пристъпяха безмълвно от греда на греда. Само два пъти прошепнаха: „Сега сме над вашия таван“ и „Сигурно сме на половината на нашата къща.“ Никой не се спъна, свещите не угаснаха и те стигнаха до малка врата в тухлената стена отдясно. От тази страна нямаше дръжка: вратата просто бе предназначена за излизане, а не за влизане, но и двамата бяха убедени, че ще успеят да освободят малката кука (каквито често поставят от вътрешната страна на кухненските шкафове).

— Да пробвам ли? — попита Дигъри.

— Пробвай, ако и ти искаш! — отвърна Поли.

И двамата чувстваха, че положението става сериозно, но никой не искаше да се откаже. Дигъри дръпна куката с известно усилие. Вратата се разтвори широко и внезапно нахлулата слънчева светлина ги накара да замижат. След миг, за огромна изненада видяха, че надничат не в празно таванско помещение, а в мебелирана стая. Поне на пръв поглед изглеждаше сякаш вътре няма никой. Цареше мъртвешка тишина. Любопитството на Поли надделя. Тя духна свещта и тихо пристъпи в странната стая.

Стаята беше, разбира се, таванско помещение, но бе обзаведена като дневна. Всички стени бяха закрити от препълнени с книги полици. В камината гореше огън (нали помните — през онази година лятото бе студено и дъждовно!), а пред нея, с гръб към децата, имаше кресло с висока облегалка. Между стола и Поли, заемайки по-голямата част от помещението, имаше огромна маса, отрупана с всевъзможни неща: книги, тетрадки, шишенца с мастило, перодръжки, восък и микроскоп. Но преди всичко тя забеляза яркочервения дървен поднос с няколко кръгчета върху него, подредени по двойки: жълто и зелено, оставено малко място — и друго жълто кръгче с друго зелено. Не по-големи от обикновени пръстени, те блестяха ярко и нямаше начин човек да не ги забележи. Бяха най-красивите дребни предмети, които си способен да си представиш. Ако Поли беше по-малка, сигурно щеше да й се прииска да лапне едно от тях.

В тихата стая се долавяше единствено тиктакането на часовника. И въпреки това, както вече установи тя, всъщност не беше съвсем тихо. Чуваше се слабо — изключително слабо — жужене. Ако в онези дни съществуваше прахосмукачката, Поли щеше да си помисли, че чува именно как чистят с нея някъде надалеч — през няколко стаи и през няколко етажа. Но жуженето беше доста по-приятно и доста по-музикално, но тъй слабо, че едва се различаваше.

— Всичко е наред. Тук няма никой — подхвърли Поли през рамо към Дигъри.

Вече не шепнеше. Дигъри пристъпи в стаята и премигна срещу светлината. Беше изключително мръсен, както и самата Поли.

— Ударихме на камък — обади се той. — Къщата изобщо не е необитаема. Най-добре да се омитаме, преди да се е появил някой.

— Какво според теб е това? — Поли посочи кръгчетата.

— О, хайде — възропта Дигъри. — Колкото по-бър…

Той така и не довърши. Внезапно креслото с високата облегалка пред камината се размърда и оттам се надигна — както дяволче се показва през дупка в пода — заплашителната фигура на вуйчо Андрю. Изобщо не се намираха в необитаемата къща, а в дома на Дигъри, и то в забранения кабинет! И двете деца възкликнаха „Олеле“ и осъзнаха ужасната си грешка. Как не се досетиха, че не бяха вървели достатъчно дълго!

Вуйчо Андрю беше висок и много слаб, с остър нос и блестящи очи. Издълженото му лице бе увенчано от буйна рошава сива коса.

Дигъри остана безмълвен. Вуйчо Андрю изглеждаше хиляди пъти по-застрашителен, отколкото когато и да било досега. Поли още не бе така изплашена, но скоро щеше да изпита това чувство. Преди да направи каквото и да било друго, вуйчо Андрю прекоси стаята, стигна до вратата, затвори я и превъртя ключа. После се обърна, вторачи блесналите си очи в децата и се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.

— Готово! Сега глупавата ми сестра няма как да ви хване.

Децата не очакваха възрастният човек да направи подобно нещо. Сърцето на Поли слезе в петите. Двамата с Дигъри заотстъпваха към вратичката, през която влязоха. Не допускаха обаче колко бърз бе вуйчо Андрю. Той ги заобиколи, затвори и тази врата и застана пред нея. Потърка ръце и така изви пръсти, че кокалчетата му изпукаха. Имаше дълги бели пръсти.

— Очарован съм да ви видя — подхвана той. — В момента ми трябват точно две деца.

— Моля ви, господин Кетърли — обади се Поли, — почти е време за обяд. Непременно трябва да си вървя. Ще ни пуснете, нали?

— Не сега — отвърна вуйчо Андрю. — Възможността е прекалено добра, за да я пропусна. Трябват ми две деца. Разбирате ли, на прага съм на велико откритие. Опитах с морско свинче и вярвам, че се получи. Но морското свинче не ти казва нищо, нали? А и не можеш да му обясниш как да се върне.

— Вуйчо Андрю — намеси се и Дигъри, — наистина е време за обяд, всеки момент ще ни потърсят. Трябва да ни пуснеш!

— Трябва? — повтори вуйчо Андрю.

Дигъри и Поли се спогледаха. Не посмяха да отронят ни дума, но в очите им се четеше: „Не е ли ужасно?“ и „Ще се преструваме, че сме съгласни с него.“

— Ако сега ни пуснете за обяд — събра кураж да каже Поли, — ще се върнем веднага след храна.

— И откъде да съм сигурен? — усмихна се вуйчо Андрю лукаво. Ала сякаш промени решението си. — Е, щом наистина се налага да вървите, предполагам, че не бива да ви спирам. Не очаквам две млади същества като вас да изпитват удоволствие да разговарят с такъв стар и глупав човек като мен. — Въздъхна и продължи. — Представа нямате колко съм самотен понякога… Няма значение. Идете да обядвате. Искам обаче да ви направя подарък. Не всеки ден идва момиченце в мрачния ми стар кабинет, особено, трябва да добавя, такава привлекателна млада дама.

Поли започна да си мисли, че в крайна сметка може и да не е толкова луд.

— Искаш ли пръстенче, мила моя? — обърна се вуйчо Андрю към Поли.

— Имате предвид едно от онези жълтите или зелените ли? — попита Поли. — Прекрасно!

— Няма да е от зелените — промърмори вуйчо Андрю. — Опасявам се, че те не са за раздаване. Но на драго сърце ще ти дам което и да е от жълтите. Ела да пробваш!

Поли съвсем забрави страховете си и мисълта, че старият мъж може да е луд. А и ярките кръгчета бяха така тайнствено привлекателни. Приближи се към подноса.

— Ха, честна дума! — възкликна тя. — Тук жуженето се чува по-високо. Сякаш пръстените го издават.

— Какво странно хрумване, мила моя — засмя се вуйчо Андрю.

Смехът прозвуча естествено, ала Дигъри зърна алчното, почти хищническо изражение върху лицето му.

— Поли! Не ставай глупачка! — провикна се той. — Не го докосвай!

Оказа се прекалено късно. В същия момент Поли се пресегна, за да пипне едно от кръгчетата. И на мига — без никакво проблясване, шум или каквото и да било предупреждение — тя изчезна. Дигъри и вуйчо му останаха сами в стаята.