Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (16)

Глава четиринадесета
Посаждането на дървото

— Браво! — похвали го Аслан с глас, от който земята затрепери.

Дигъри разбра, че всички жители на Нарния са чули тези думи, а свързаната с тях история ще се предава от баща на син в новия свят стотици години, може би дори завинаги. Ала изобщо не му хрумна да изпита гордост, защото сега, лице в лице с Аслан, не мислеше за това. Само откри, че има смелост да гледа Лъва право в очите. Беше забравил тревогите си и се чувстваше доволен.

— Браво, сине Адамов! — повтори Лъва. — От този плод имаше желание да вкусиш и заради него плака. Единствено твоята ръка ще засади Дървото-закрилник на Нарния. Хвърли ябълката към брега на реката, където почвата е мека!

Дигъри направи както му заръчаха. Всички стояха притихнали и чуха лекото тупване на ябълката в калта.

— Добре я хвърли — отбеляза Аслан. — А сега да пристъпим към коронясването на Франк, Крал на Нарния, и Хелън, неговата Кралица.

Едва сега децата ги забелязаха. Бяха облечени в необикновено красиви дрехи, от раменете им се спускаха кожи, а четири джуджета държаха шлейфа на Краля и четири речни нимфи — на Кралицата. Стояха гологлави, Хелън бе разпуснала косите си и беше много красива. Но не толкова косите или дрехите им придаваха вид, по-различен отпреди. Лицето на Краля имаше по-особено изражение. Цялата острота, хитрост и сприхавост, придобити в Лондон, се бяха стопили. Сега изпъкваха смелостта и добрината, които винаги бе притежавал. Кой знае дали въздухът на новия свят или разговорите с Аслан го бяха променили. А може би и двете.

— Честна дума — прошепна Фледж на Поли, — старият ми господар се е променил почти толкова, колкото и аз. Ха, та той сега е истински господар.

— Прав си, но не пръхти така в ухото ми! — засмя се Поли. — Гъделичкаш ме.

— Сега — обяви Аслан, — нека някои от вас размотаят онова кълбо от дървета. Да видим какво ще открием там.

Дигъри видя четири разположени близко едно до друго дървета, чиито преплетени корони образуваха нещо като клетка. Слона и Слоницата размахаха хоботи и с помощта на няколко джуджета с малки брадви скоро ги разделиха. Вътре имаше три неща: една фиданка, направена сякаш от злато; друга фиданка, направена сякаш от сребро; а третото представляваше окаяно същество с изкаляни дрехи, седнало между двете млади дървета.

— Олеле! — прошепна Дигъри. — Та това е вуйчо Андрю.

За да обясним всичко, трябва да се върнем малко назад. Както сигурно помните, животните се опитаха да го засадят и полеят. Поръсиха го обилно с вода, той се свести и що да види? Стои заровен до колене в пръстта (превърнала се вече в кал) мокър до кости, а около него — толкова диви зверове, колкото не е сънувал. Не е изненадващо, че започна да крещи, нали? В известен смисъл беше дори добре, защото най-после убеди всички (дори Глигана), че не е дърво, и те го изкопаха (панталоните му бяха в окаян вид). Щом усети краката си свободни, понечи да побегне, но Слона начаса го сграбчи с хобота си през кръста и го отказа от първоначалното му намерение. Животните единодушно решиха да го приберат на сигурно място, докато Аслан намери време да го погледне и да разпореди какво да го правят. Направиха нещо като кафез, натикаха го вътре и му предложиха всичко, което се сетиха като храна.

Магарето събра огромни купчини тръни, но вуйчо Андрю не прояви интерес към тях. Катеричките го бомбардираха с жълъди — той само свря глава между ръцете си и се чудеше кога ще спрат да го замерят. Няколко птички прилежно му пуснаха червеи. Най-грижовен се оказа Мечока. Същия следобед бе открил гнездо на диви пчели и вместо сам да изяде меда (което много му се искаше), благородното създание го отстъпи на вуйчо Андрю. И стана, каквото имаше да става. Мечока изсипа лепкавата смес в кафеза, но по невнимание удари вуйчо Андрю по главата (някои от пчелите още жужаха). Мечока, който никога не би възразил медена пита да го удари по главата, силно се изненада, че вуйчо Андрю залитна назад, подхлъзна се и се строполи. Какво да се прави — извади лош късмет, защото се озова върху магарешките тръни.

— Е, каквото и да е — констатира Глигана, — доста мед попадна в устата на съществото. Все е от полза.

Цялата дружина вече изпитваше привързаност към странното същество и се надяваше, че Аслан ще позволи да го задържат. Най-умните се досещаха, че поне някои от неговите необикновени звуци имат смисъл. Нарекоха го Бренди, защото съществото изричаше често тази дума.

По залез се наложи да го оставят сам за през нощта. През целия ден Аслан даваше напътствия на новите Крал и Кралица и бе зает с други важни дела. Така и не намери време за „Клетия стар Бренди“. Все пак нахвърляните в кафеза орехи, круши, ябълки и банани осигуриха добра вечеря на вуйчо Андрю, но ще бъдем далече от истината, ако кажем, че прекара приятна нощ.

— Извадете съществото! — заповяда сега Аслан.

Слона вдигна вуйчо Андрю с хобот и го остави в краката на Лъва. Вуйчо Андрю бе прекалено изплашен, за да помръдне.

— Моля ви, Аслан! — обади се Поли. — Кажете нещо, за да го… успокоите. И нещо, което да го накара никога вече да не се връща тук.

— Според теб той има желание да дойде тук отново, така ли? — изненада се Аслан.

— Е, би могъл да изпрати друг — уточни Поли. — Аслан, нямате представа колко се развълнува, когато железният прът от уличния фенер порасна, и мисли…

— Мисли глупости, дете! — прекъсна я Аслан. — През тези няколко дни нашият нов свят пращи от живот, защото песента, с която го сътворих, още ехти във въздуха и в земята. Ала това няма да трае вечно. Не мога да го кажа на стария грешник, нито мога да го утеша. Той си е виновен, че не чува гласа ми. Каквото и да изрека, той чува само рев. О, деца Адамови, понякога прекалено грижливо се пазите от онова, което би ви донесло добро. Независимо от всичко ще му дам единствения подарък, който още е в състояние да получи.

С безкрайна тъга наведе огромната си глава и дъхна в ужасеното лице на Магьосника.

— Заспи! — прошепна Аслан. — Заспи и за няколко часа се спаси от всички изпитания, на които сам се подложи!

Вуйчо Андрю се сви на часа, затвори очи и започна да диша равномерно.

— Отнесете го! — заповяда Аслан. — Хайде, джуджета! Да видим какво можете. Искам да изковете две корони за Краля и Кралицата.

Безброй джуджета се втурнаха към Златното дърво. За един миг те обраха всички листа, дори откъртиха и малките клонки. Сега децата забелязаха, че дървото не просто прилича на златно, а е от истинско меко злато. Беше поникнало от златните монети, изпаднали от джоба на вуйчо Андрю, когато го обърнаха с главата надолу. По същия начин бе поникнало и сребърното дърво. Незнайно как бе събрана купчина дърва за огън, появиха се наковалня, чукчета, клещи, мехове. В следващия миг (джуджетата много обичат занаята си) огънят гореше буйно, меховете свистяха, златото се топеше, чукчетата дрънчаха. Две къртици, на които Аслан бе заповядал да копаят (нещо, което правеха с огромна радост), изсипаха куп скъпоценни камъни в краката на джуджетата. Под вещите пръсти на майсторите ковачи се появиха две корони — не грозни, тежки, като някои от съвременните европейски, а леки, ефирни, изящно оформени. С радост да ги носиш! Кралската корона бе украсена с рубини, а тази на Кралицата — със смарагди.

Охладиха короните в реката. Тогава Аслан покани Франк и Хелън да коленичат пред него и постави короните върху главите им. И ги благослови:

— Кралю и Кралице на Нарния, родете много бъдещи крале на Нарния и островите Арченланд! Бъдете милостиви и храбри! Благословени да сте!

И се разнесоха неописуемо радостни викове, цвилене, лай, грухтене, чуруликане, пляскане на криле. Краля и Кралицата се надигнаха смутено, но от това изглеждаха само още по-благородни. И докато Дигъри все още викаше възторжено, се разнесе плътният глас на Аслан:

— Погледнете!

Всички извърнаха глава и дъхът им секна от изненада и възторг: малко встрани се издигаше дърво, което със сигурност допреди малко не беше там. Вероятно, докато всички бяха заети да наблюдават короноването, то бе поникнало мълчаливо, но бързо, както се издига знаме на пилон. Разперените клони сякаш хвърляха светлина, а не сянка, сребристи ябълки надничаха като звездички изпод всяко листо, а ароматът, който го забулваше, би омаял всеки. За миг събралите се загубиха ума и дума.

— Сине Адамов — обади се Аслан, — добре го засади. А за вас, жители на Нарния, първа грижа е да пазите това Дърво, защото то е вашият щит. Вещицата, за която споменах, избяга далече на север. Тя ще живее там и ще става все по-силна, защото владее тъмната магия. Ала докато цъфти дървото, тя няма да се появи в Нарния. Не смее да припари до дървото, защото неговият аромат е радост, живот и здраве за вас, а смърт, ужас и отчаяние за нея.

В този момент всички наблюдаваха дървото със сериозни лица. Неочаквано Аслан тръсна глава (гривата му разпръсна златни лъчи) и прикова огромните си очи в децата.

— Какво става, деца? — попита той, докато Поли и Дигъри се побутваха и си шепнеха.

— Ами… Аслан, сър… — престраши се Дигъри и целият се изчерви, — забравих да ви съобщя, че Вещицата вече изяде, една от тези ябълки, от същите, които растат на Дървото.

Той не каза всичко, което си мислеше, но Поли го стори вместо него. (Дигъри вечно се притесняваше много повече от нея, че ще стане за смях).

— Затова си помислихме, Аслан — започна Поли, — че сигурно има някаква грешка и тя всъщност няма нищо против аромата на ябълките.

— Защо смяташ така, дъще Евина? — попита Лъва.

— Нали изяде една?

— Дете — успокои я той, — именно затова всички се ужасяват от нея. Така става, когато откъснеш и изядеш плод в неподходящото време по неподходящ начин. Плодът е вкусен, ала после завинаги го намразваш.

— Разбирам — кимна Поли. — Значи тя го е откъснала по неподходящ начин, затова не й е подействал. Искам да кажа — няма да е вечно млада и всичко останало.

— Уви! — поклати тъжно глава Аслан. — Ще й подейства. Нещата винаги стават така, както е предопределено. Съкровеното й желание е изпълнено. Тя притежава невероятна сила и има безкраен живот като богиня. Но вечни дни със зло сърце раждат единствено живот, изпълнен с нещастие и тя вече започва да го проумява. Случва се някой да получи онова, което най-много е желал, но то невинаги му харесва.

— Аз… Аз самият за малко щях да изям една ябълка, Аслан — призна Дигъри. — Щях ли…

— Да, дете — отговори Аслан. — Плодът винаги действа, трябва да действа, защото такава е природата му. Но не носи щастие на никой, който лично го откъсне. Ако някой от жителите на Нарния бе откраднал ябълка без разрешение, за да я засади тук, дървото щеше да пази Нарния. Ала тази земя щеше да се превърне в още една могъща и зла империя като Чарн, а не като добрата страна, каквато аз искам да бъде. Но Вещицата те изкушаваше да сториш и още нещо, нали, момчето ми?

— Да, Аслан. Придумваше ме да отнеса ябълка на мама у дома.

— Знай, това щеше да я изцери, ала нямаше да донесе радост нито на теб, нито на нея. Щеше да настъпи ден, когато и двамата щяхте да разберете, че е било по-добре да умре от болестта.

Сълзи стиснаха гърлото на Дигъри и му попречиха да отрони дори дума. Беше загубил всякаква надежда да спаси живота на майка си, но същевременно го изпълваше сигурност, че Лъва знае какво щеше да се случи, че вероятно има и по-лошо нещо от това да загубиш любим човек, когато той умре.

А в това време Аслан почти шепнешком продължи:

— Това щеше да се случи, дете, с открадната ябълка. Ала не е онова, което ще стане сега. Ще ти дам нещо, което ще ти донесе радост. Във вашия свят то не дарява вечна младост, но ще я изцери. Иди! Откъсни за нея една ябълка от дървото!

За миг Дигъри съвсем се обърка — нищо не разбираше, сякаш целият свят се бе преобърнал. После като насън отиде до дървото, а Краля, Кралицата и всички останали нададоха радостни викове. Откъсна ябълката, постави я в джоба си и се върна при Аслан.

— Моля ви, може ли вече да си вървим у дома?

Забрави да каже „Благодаря“, както възнамеряваше, но Аслан го разбра.