Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Нарния (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Magician’s Nephew, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клайв Стейпълс Луис. Племенникът на магьосника
Хрониките на Нарния
Редактор: Надежда Делева
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Венера Тодорова
Първо издание на КК „Труд“ Формат 32/84×108. Печ. коли 10.5
Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.
Печат: „Инвестпрес“ АД
ISBN 954-528-545-1
The Magician’s Nephew
Copyright © 1955 by C. S. Lewis Pte. Ltd.
Cover art by Cliff Nielsen, copyright © 2002 by C. S. Lewis Pte. Ltd.
Cover © 2002 by HarperCollins Publishers. All rights reserved
© Ивайла Божанова, превод, 2005 г.
© Виктор Паунов, художник, 2005 г.
© Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.
История
- — Добавяне
Глава шеста
Неприятностите на вуйчо Андрю започват
— Пусни ме! Пусни ме! — крещеше Поли.
— Та аз дори не те докосвам! — обади се Дигъри.
В този момент главите им се подадоха над повърхността на малкото езеро и слънчевата тишина на Гората между световете отново ги обгърна. Стори им се още по-великолепна, топла и спокойна, особено след спарения въздух и развалините на мястото, което току-що напуснаха. Според мен при малко повече късмет пак щяха да забравят кои са и откъде идват. Щяха да полегнат и да се наслаждават, унесени в растежа на дърветата. Ала този път останаха съвсем будни: веднага щом стъпиха на тревата, откриха, че не са сами. Кралицата, или Вещицата (наричайте я, както искате), се появи с тях, здраво стиснала косите на Поли. Именно затова момичето крещеше: „Пусни ме!“
Това, между другото, доказва още нещо за кръгчетата. Вуйчо Андрю не го спомена пред Дигъри, защото самият той не го знаеше. За да преминаваш от свят в свят, използвайки кръгчетата, не е нужно самият ти да ги носиш или докосваш. Достатъчно е да си се допрял до някой, който ги държи. В този смисъл те действаха като магнити. Всеки знае, че ако вдигнеш една карфичка с магнит, всяка друга, докоснала първата, ще я последва.
Сега в гората Кралица Джейдис изглеждаше различна: много по-бледа отпреди. Толкова бледа, че почти нищо не бе останало от красотата й. Стоеше неподвижно и като че ли й беше трудно да диша, сякаш въздухът на това място я задушаваше. Нито Поли, нито Дигъри се страхуваха от нея в този момент.
— Пусни ме! Пусни ми косата! — пищеше Поли. — Защо го правиш?
— Ей, чуваш ли! Пусни косата й! Веднага! — обади се и Дигъри.
Двамата се извърнаха и започнаха да се боричкат с нея. Оказаха се по-силни и бързо-бързо я принудиха да пусне косите на Поли. Кралицата отстъпи назад, а в очите й се долавяше ужас.
— Хайде, Дигъри! — изкомандва Поли. — Да сменяме кръгчетата и в езерцето към вкъщи!
— Помощ! Помощ! Имайте милост! — гласът на Вещицата прозвуча немощно и тя залитна след тях. — Вземете ме със себе си! Нали не възнамерявате да ме оставите на това отвратително място. Та то ме убива.
— Това е поради държавни дела — отбеляза Поли язвително. — Точно както сте убили всички онези хора в собствения си свят. Хайде, побързай, Дигъри!
Бяха нахлузили зелените кръгчета, но изведнъж Дигъри се спря:
— Олеле! Какво да правим?
Не можеше да превъзмогне съжалението, което изпитваше към Кралицата.
— Не ставай магаре! — сряза го Поли. — Готова съм да се обзаложа десет към едно, че се преструва. Хайде, тръгвай! — И двете деца скочиха в езерцето към вкъщи.
„Хубаво, че оставихме онзи знак“ — помисли си Поли.
Но докато скачаха, Дигъри усети, че голям студен палец и показалец са го хванали за ухото. Докато потъваха надолу и неясните очертания на нашия свят започнаха да се появяват, хватката ставаше все поздрава. Вещицата очевидно възвръщаше силите си. Дигъри се бореше и риташе, но беше безполезно. В следващия момент се озоваха в кабинета на вуйчо Андрю. Той самият стоеше пред тях, вторачен във възхитителното същество, което Дигъри бе довел със себе си от Другия свят.
А имаше защо да гледа вторачено. Дигъри и Поли също се облещиха. Несъмнено Вещицата бе превъзмогнала моментната си слабост. Сега, щом я зърнеше човек в нашия свят, заобиколена с най-обикновени предмети, направо му секваше дъхът. И в Чарн тя будеше тревога, ала в Лондон беше направо ужасяваща. Преди всичко досега не си бяха дали сметка колко е едра. „Никак не прилича на човек“ — помисли си Дигъри, като я погледна. И вероятно е бил прав, защото някои твърдят, че в кралското семейство на Чарн има кръв на гиганти. Дори височината й не беше нищо в сравнение с красивото, но свирепо лице. Изглеждаше десет пъти по-жива от повечето хора, които човек среща из Лондон. Вуйчо Андрю се кланяше, потриваше ръце и ако трябва да кажем истината, имаше вид на много изплашен човек. До Вещицата той изглеждаше като дребно човече. И въпреки това, както твърдеше Поли по-късно, имаше известна прилика между нейното и неговото лице: нещо общо в израза. Това е изразът на всички лоши магьосници, „Знакът“, който Джейдис каза, че не открива в лицето на Дигъри. Единственото хубаво да видиш двамата заедно беше, че никога повече не би изпитал страх от вуйчо Андрю. Как да те е страх от червей, след като си видял гърмяща змия, или пък от крава, след като си видял разгневен бик.
„Пфу! — помисли си Дигъри. — Той пък какъв магьосник може да бъде? Нищо особено. Но за нея спор няма!“
Вуйчо Андрю продължи да потрива ръце и да се кланя. Опитваше се да каже нещо много любезно, но устата му бе пресъхнала и не успя да отрони дума. Неговият „експеримент“ с кръгчетата, както той го наричаше, се оказа по-успешен, отколкото се надяваше. Години наред се бе занимавал с магии, но винаги оставяше опасностите (доколкото бе възможно) за другите. Досега не му се беше случвало нищо подобно.
В този момент Джейдис проговори. Не особено високо, но в гласа й имаше нещо, което накара цялата стая да потрепери.
— Къде е Магьосника, който ме призова в този свят?
— Ами… ъ… мадам — вуйчо Андрю едва си поемаше дъх. — За мен е особена чест… Много съм благодарен… Изключително неочаквана радост… Ако бях имал време да се приготвя… Аз… Аз…
— Къде е Магьосника, глупако? — сряза го Джейдис.
— Аз… Аз съм, мадам. Надявам се да простите… ъ… някоя волност, която тези непослушни деца са си позволили. Уверявам ви, че нямаше никакво намерение…
— Ти? — гласът на Кралицата прозвуча още по-ужасяващо.
С няколко крачки прекоси стаята, сграбчи кичур от сивеещата коса на вуйчо Андрю и дръпна главата му назад, така че лицето му се озова право в нейното. Изучаваше го, както постъпи с Дигъри в двореца на Чарн. Вуйчо Андрю примигваше и нервно облизваше устни. Тя го пусна така внезапно, че той полетя назад и се облегна на стената.
— Виждам — произнесе тя презрително, — че си нещо като магьосник. Изправи се, пес такъв, и не се дръж, сякаш говориш с равнопоставен! Откъде знаеш магии? Кълна се, у теб няма кралска кръв.
— Е… може би не точно в буквалния смисъл… — заекваше вуйчо Андрю. — Кръвта ми не е точно кралска, мадам. Но родът Кетърли е доста древен. Стар род от Дорсетшир, мадам.
— Тишина! — обяви Вещицата. — Виждам какво представляваш. Ти си дребен магьосник, който си вре носа в книгите и работи по правилата. Няма истинска магия в кръвта или сърцето ти. Такива като теб ги изтребихме в моя свят преди хиляда години. Ще ти позволя да си мой слуга.
— Бих бил много щастлив… Очарован съм да ви бъда от помощ… Уверявам ви!
— Тишина! Прекалено много говориш. Чуй първата си задача! Очевидно сме в голям град. Незабавно ми осигури колесница, летящо килимче, опитомен дракон или каквото там е подходящо за кралските и благородни особи във вашия свят. После ще ме заведеш да намеря дрехи, бижута и роби, достойни за моя ранг. Утре започвам покоряването на света.
— Бих могъл… Веднага ще отида да намеря такси — едва пророни вуйчо Андрю.
— Спри! — заповяда Вещицата в момента, когато той стигна до вратата. — Дори да не ти хрумва мисъл за предателство! Виждам през стените и в съзнанието на хората. Погледът ми ще те следва, където и да отидеш. При първия признак на неподчинение ще ти направя страхотна магия: където и да седнеш, ще си мислиш, че си се насадил на нажежени железа, а легнеш ли в легло, невидими късове лед ще покрият краката ти. А сега върви!
Вуйчо Андрю излезе. Приличаше на куче с подвита опашка.
Децата се изплашиха да не би Джейдис да им напомни по някакъв начин за случката в гората. Тя обаче не каза нищо — нито сега, нито по-късно. Според мен (а и според Дигъри) умът й е така устроен, че изобщо не е в състояние да си спомня онова тихо място, независимо колко често попада или колкото дълго остава там. Сега, насаме с децата, тя сякаш не ги забелязваше. Такава беше. В Чарн не обърна никакво внимание на Поли (до края), защото искаше да се възползва от Дигъри. Сега разполагаше с вуйчо Андрю и не забелязваше Дигъри. Предполагам, повечето вещици са такива: не се интересуват от нещо или някого, ако не са им полезни; ужасно са практични. За няколко минути в стаята се възцари мълчание. Тишината се нарушаваше само от потропването на Джейдис с крак по пода. Ясно — започваше да губи търпение.
След малко рече като че ли на себе си:
— Какво ли прави този стар глупак? Защо не си взех камшика!
Напусна стаята, за да потърси вуйчо Андрю, без дори да удостои децата с поглед.
— Ох! — облекчено въздъхна Поли. — Крайно време е да се прибера. Ще си го отнеса.
— Добре, но се върни при първа възможност! — настоя Дигъри. — Толкова е страшно нейното присъствие тук. Трябва да съставим план.
— Сега всичко зависи от вуйчо ти — напомни Поли. — Той започна всичките тези истории с магии.
— Все пак ще дойдеш, нали? Не можеш да ме оставиш в тая каша.
— Ще се прибера вкъщи през тунела — заяви Поли доста хладно. — Така ще е най-бързо. А щом наистина искаш да ме видиш пак, не е ли редно да кажеш, че съжаляваш?
— Да съжалявам ли? — възкликна Дигъри. — Държиш се съвсем като момиче. Какво толкова съм направил?
— О, нищо, разбира се — изгледа го Поли саркастично. — Само дето едва не откъсна китката ми в Залата с фигурите като страхлив побойник, после удари камбанката с чукчето като последен глупак, а най-накрая се върна в гората, така че й даде време да те хване, преди да скочим в езерцето за вкъщи. Само толкова.
— О-о-о-о… — простена Дигъри, искрено учуден. — Е, добре, извинявам се! И наистина съжалявам за случилото се в Залата. Искрено се извинявам! А сега, моля те бъди добра и обещай, че ще се върнеш! Ще бъда в ужасна беда, ако ме изоставиш.
— Не виждам какво може да ти се случи. Господин Кетърли ще сяда върху нажежени железа и ще има късове лед в леглото си, нали?
— Не става въпрос за мен — възрази Дигъри. — Тревожа се за мама. Ами ако това чудовище нахълта в стаята й? Ще я изплаши до смърт.
— О, разбирам — гласът на Поли прозвуча съвсем различно. — Добре, предавам се. Ще се върна… ако имам възможност. Но сега наистина е крайно време да вървя.
Тя пропълзя през вратичката към тунела. Тъмното пространство между гредите, което само допреди няколко часа изглеждаше така вълнуващо, сега не предизвикваше никаква тръпка у нея.
Да се върнем при вуйчо Андрю. Докато слизаше по стълбището, клетото му старческо сърце биеше до пръсване и той непрестанно бършеше челото си с кърпичка. Стигна до спалнята си на долния етаж и се заключи вътре. Най-напред потърси в дрешника бутилката и чашата, скрити там, за да не ги намери леля Лети. Наля си чаша неприятно на вкус питие за възрастни и го изпи на един дъх. След това си пое дълбоко дъх.
— Честна дума — промърмори той, — ужасно съм потресен! Толкова е разстройващо! И да ми се случи на тези години!
Наля си втора чаша. И нея изпи. После започна да се преоблича. Ти никога не си виждал такива дрехи, но аз ги помня: висока лъскава твърда яка от тези, дето те принуждават непрекъснато да държиш брадичката си вирната; бяла жилетка с бродирана емблема и златна верижка на часовника отпред; параден фрак — от онези за сватби и погребения; висок цилиндър. На тоалетката имаше вазичка с цветя, поставена там от леля Лети. Взе едно цвете и го втъкна в бутониерата си. Извади чиста носна кърпа (много красива, такива няма откъде да си купиш днес) от малкото чекмедже вляво и я парфюмира. Взе монокъла с дебелата черна панделка и го намести на окото си. Едва тогава се погледна в огледалото.
Както е известно, децата правят едни глупости, възрастните — други. В този момент вуйчо Андрю започна да се държи глупаво за възрастта си. Сега, когато вече не беше с Вещицата в една стая, той забрави колко се бе изплашил, но все по-ясно се сещаше за необичайната й хубост. Не спираше да си повтаря: „Дяволски привлекателна жена… Да, да… дяволски привлекателна жена. Изключително същество.“ Дори успя някак да пренебрегне факта, че децата доведоха това „изключително същество“, и си въобрази как посредством своите магии я е призовал от неизвестни светове.
— Андрю, момчето ми — обърна се той към отражението си в огледалото, — доста си запазен за възрастта си. Особено привлекателен мъж си, да знаеш.
Досещате ли се? Глупавият старец наистина бе на път да си представи, че Вещицата ще се влюби в него. Вероятно двете питиета имаха нещо общо с тази история, както и официалното облекло. Но и без тях той бе суетен като паун — именно затова стана Магьосник.
Отключи вратата, слезе долу, изпрати една прислужничка да повика файтон (в онези дни всички имаха по много прислужници) и надзърна във всекидневната. Там, точно както очакваше, завари леля Лети да кърпи усърдно някакъв дюшек, проснат на пода близо до прозореца, а старата жена бе коленичила върху него.
— А, Летиша, скъпа моя — обади се вуйчо Андрю, — налага се… да изляза. — Дай ми назаем около пет лири, като добро миче. (Думата момиче той произнасяше „миче“).
— Не, Андрю скъпи — отвърна леля Лети с тих, но непреклонен глас, без дори да вдигне поглед от заниманието си. — Десетки пъти съм ти обяснявала, че няма да ти давам назаем пари.
— Моля те, не ставай опърничава, мило ми миче! — продължи вуйчо Андрю. — Изключително важно е. Ще ме поставиш в дяволски глупаво положение, ако не ми услужиш.
— Андрю — този път леля Лети го погледна в очите, — чудя се как не ти е неудобно да искаш пари от мен.
Зад тези думи се криеше дълга, скучна история на възрастните. На теб ти стига да знаеш, че вуйчо Андрю, който се бе захванал с „придвижването на деловите въпроси на скъпата Лети“, не бе работил дори един ден през живота си. Същевременно успя да натрупа големи сметки за бренди и пури (които леля Лети многократно плащаше) и докара сестра си до положение да се окаже доста по-бедна, отколкото беше преди тридесет години.
— Мило ми миче — не се предаваше вуйчо Андрю, — наистина не разбираш. Днес ще имам някои непредвидени разходи. Налага ми се да почерпя. Хайде, не ставай досадна!
— И кого, ако смея да запитам, ще черпиш именно ти, Андрю?
— Една… необикновена посетителка, която току-що пристигна.
— Необикновена, дрън-дрън! — присмя се леля Лети. — През последния час входният звънец не е звънял.
В този момент вратата се отвори със замах. Леля Лети извърна глава и удивена видя огромна, великолепно облечена жена със заголени ръце и блеснали очи да стои на прага. Беше Вещицата.