Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (15)

Глава тринадесета
Неочаквана среща

— Дигъри, Фледж, събудете се! — чу се гласът на Поли. — Наистина е израснало карамелово дърво. А и утрото е така прекрасно.

Ниските ранни слънчеви лъчи се прокрадваха през дърветата, тревата бе посивяла от капките роса, а паяжинките блестяха като сребърни. Точно до тях се издигаше дърво (не по-голямо от ябълково) с тъмен цвят. Листата бяха белезникави и приличаха на хартиени. Цялото бе осеяно с дребни кафяви плодове, подобни на фурми.

— Ура! — възкликна Дигъри. — Но първо ще се потопя във водата.

Той се втурна през осеяната с цветя поляна към брега на реката. Къпал ли си се някога в планинска река с плитко корито, покрито с червени, сини и жълти камъчета, които проблясват на слънцето? Толкова е хубаво, колкото и да се къпеш в морето, а в някои отношения — дори по-хубаво. Е, наложи се да се облече мокър, но си заслужаваше. И Поли се спусна да се изкъпе. Поне така заяви, но като знаем, че не беше много-много по плуването, по-добре да не задаваме въпроси. Фледж също нагази в реката — застана по средата, наведе глава и дълго пи. После тръсна грива и изцвили няколко пъти.

Поли и Дигъри се заловиха да оберат карамеловото дърво. Плодовете бяха извънредно вкусни: не приличаха съвсем на бонбони — оказаха се по-меки и по-сочни — но напомняха за карамел. И Фледж закуси чудесно: опита един карамелен плод, хареса му, но в този час на деня предпочете да похрупа трева. С известно затруднение децата се качиха на гърба му и второто им пътуване започна.

Оказа се още по-приятно от вчерашното. Всички се чувстваха освежени, а новоизгрялото слънце сияеше зад гърбовете им — добре известно е, че всичко изглежда винаги по-красиво, ако е осветено отзад. Оказа се наистина прекрасно пътуване. Наоколо се издигаха високи заснежени планини. Далече долу просветваха тучни зелени долини. Родени от глетчерите поточета тичаха, ромолейки към главната река, сини, сини, сякаш летяха над огромен скъпоценен камък. Искаше им се тази част от приключението да продължи по-дълго. Ала съвсем скоро и тримата започнаха да душат въздуха и да се питат: „Какво е това?“, „Усети ли нещо?“, „Откъде ли идва?“. Някъде пред тях се разнасяше божествен аромат — топъл и златист, сякаш идваше от най-вкусните плодове и най-уханните цветя на света.

— Идва от долината с езерото — досети се Фледж.

— Прав си! — зарадва се Дигъри. — О, вижте! Ето го зеления хълм в далечния край на езерото. И вижте само колко е синя водата.

— Това трябва да е мястото — решиха и тримата едновременно.

Правейки широки кръгове, Фледж започна да се приземява. Заледените върхове отново се извисиха. Въздухът стана по-топъл и с всеки изминал миг ухаеше все по-приятно. Бе тъй сладък, че почти ти се искаше да се разплачеш. Фледж разпери широко криле, копитата му търсеха къде да стъпят. Стръмният зелен хълм бързо се приближаваше към тях. В следващия миг, малко тромаво, Фледж стъпи на склона. Децата тупнаха на топлата мека трева, без да се наранят, и се изправиха леко запъхтени.

Намираха се на хълма, на около три четвърти от пътя към върха. Веднага поеха нагоре. (Мисля си дали Фледж щеше да се справи с катеренето, ако от време на време не приплясваше с огромните си криле, за да пази равновесие.) Висока стена от зелен торф опасваше целия връх. Зад нея растяха дървета, клоните им висяха през оградата. При всяко подухване на вятъра листата им проблясваха ту зелени, ту синкави, ту сребристи. Пътешествениците стигнаха върха и обиколиха почти цялата зелена стена, преди да открият портата: висока, златна, здраво заключена, обърната на изток.

Според мен до този момент Фледж и Поли таяха надежда да влязат заедно с Дигъри. Ала се отказаха. Никога не сте виждали място, което така недвусмислено да показва, че е частна собственост. От пръв поглед ставаше ясно, че е нечие притежание. Само глупак би дръзнал да влезе, освен ако не е изпратен там със специална мисия. Дигъри разбра начаса, че другите двама нито имат желание, нито възможност да влязат заедно с него. Тръгна към портата сам.

Когато се приближи до нея, забеляза сребърни букви, изписани върху златната й повърхност. Надписът гласеше приблизително следното:

Ако ще влизаш, влез през портата ми златна

и плодове вземи за друг, но не и сам!

Ако откраднеш или минеш през стената —

желание, ала и безнадеждност дебнат там.

„Плодове вземи за друг — повтори си Дигъри наум. — Нали точно това се готвя да направя? Сигурно означава, че не бива да ям от тях. А влез през портата ми златна въобще не го разбирам. Е, кой ще иска да прескача ограда, ако може да влезе през портата? Но как да я отворя?“

Допря я с ръка и тя незабавно се отвори, без дори пантите й да изскърцат.

Надникна само за да се увери, че мястото наистина е частна собственост. Пристъпи много предпазливо и през цялото време се оглеждаше. Вътре цареше пълна тишина. Дори фонтанът в средата на градината едва ромолеше. Божественият аромат се носеше навсякъде. Беше необикновено приятно място, но извънредно потайно.

Начаса разпозна кое дърво му трябва — или защото се издигаше в самия център, или защото огромните сребърни ябълки по него блестяха, сякаш самите те излъчваха светлина на местата, до които не достигаха слънчевите лъчи. Отиде право при дървото, откъсна ябълка и я мушна в джоба на жакета си. Но преди това не се въздържа, погледна я и я помириса.

Защо ли го направи! Изпита невероятна жажда и глад, почувства неописуемо желание да опита плода. Бързо го мушна в джоба си. Но имаше още толкова много ябълки! Грехота ли ще е да опита една от тях? „Та — помисли си той — надписът на портата не е точно заповед. По-скоро е съвет, а кой се вслушва в съвети?“ А дори и да бе нареждане, щеше ли да е неподчинение, ако изяде една ябълка? Нали спази онази част — да „вземе за друг“?

Разсъждавайки по тези въпроси, той погледна случайно нагоре към върха. На клонката над него дремеше невероятна птица. Казвам дремеше, защото приличаше почти на заспала, но не е изключено да беше будна. Едното й око представляваше съвсем мъничка цепка. Птицата, която бе по-едра от орел, имаше жълти като минзухар гърди, обагрена в алено глава и пурпурна опашка.

„Това само доказва — споделяше по-късно Дигъри, когато разказваше историята пред други, — че из разните магически места винаги трябва да си извънредно предпазлив. Никога не си наясно кой точно те наблюдава“. Не допускам, че Дигъри би взел ябълка за себе си. Повели като „Не кради!“ бяха здраво втълпени на момчетата от онези дни, за разлика от днешните. Все пак, знае ли човек?

Дигъри вече се канеше да се обърне и да се върне при портата. Спря, за да хвърли последен поглед наоколо, и остана шокиран. Не беше сам. Само на няколко крачки от него стоеше Вещицата. Точно захвърляше огризката от ябълката, която бе изяла. Сокът, по-тъмен отколкото можеше да се очаква, бе оставил ужасна диря около устните й. Дигъри начаса съобрази, че тя е прескочила през оградата и започна да проумява последното изречение: „желание, ала и безнадеждност дебнат там.“ Защото Вещицата изглеждаше по-силна и по-високомерна — дори някак триумфираща — от когато и да било, ала лицето й бе мъртвешки бледо — бяло като платно.

Тези мисли просто преминаха през главата на Дигъри. Той си плю на петите и се затича с всички сили към портата. Вещицата незабавно го последва. Щом той се озова навън, портата се затвори. Имаше известна преднина, но не за дълго — докато стигне до другите, и се развика: „Бързо, качвай се, Поли! Тръгвай, Фледж!“. Вещицата бе прескочила оградата и заплашително се приближаваше.

— Не се доближавай! — провикна се Дигъри, като се обърна с лице към нея. — Иначе изчезваме. Да не си посмяла да направиш и крачка!

— Глупаво момче — обади се Вещицата. — Защо бягаш от мен? Не ти мисля злото. Ако не спреш и не ме изслушаш сега, няма да чуеш нещо, което ще те направи щастлив за цял живот.

— Е, не желая да го чуя, благодаря! — отвърна той, но всъщност ужасно много му се искаше.

— Наясно съм защо си изпратен тук — продължи Вещицата. — Защото снощи в гората именно аз бях близо до вас и чух всичките ви приказки. Ти откъсна плода от градината и сега е в джоба ти. И ще го отнесеш на Лъва, без да го опиташ. Та той да го изяде. Той да го използва. Какъв глупак си! Имаш ли представа какъв е този плод? Ще ти кажа. Това е ябълката на младостта, ябълката на живота. Сигурна съм, защото я опитах и вече усещам промените в мен. Знам, че никога няма да остарея или да умра. Изяж я, момче! Изяж я и двамата с теб ще живеем вечно, ще бъдем крал и кралица на целия този свят — или на твоя свят, ако решиш да се върнеш там!

— Не, благодаря! — отвърна Дигъри. — Не мисля, че ще ми хареса да остана жив завинаги, след като всички, които познавам, умрат. Бих искал да изживея времето си и после да отида в Рая.

— А какво ще кажеш за майка ти? Забрави ли как се преструваше, че я обичаш толкова много?

— Тя какво общо има с това? — попита Дигъри.

— Не разбираш ли, глупако? Само една хапка от ябълката ще я излекува. Плодът е в джоба ти. Ние сме тук сами, Лъва е далече. Използвай Магията си и се върни в твоя свят. Само след минута ще си до леглото на майка си и ще й дадеш плода. След пет минути ще видиш как лицето й възвръща цвета си и тя ще ти каже, че повече не изпитва болка, че се чувства по-силна. А после ще заспи… Помисли си! Часове сладък сън без болка, естествен сън без лекарства. Още на другия ден всички ще говорят колко бързо се възстановява. Съвсем скоро тя ще бъде напълно здрава. И всичко ще е наред. В къщата ви пак ще цари щастие. Ти ще си като всички останали момчета.

— Олеле! — Дигъри се хвана за главата, сякаш внезапно го бе заболяла, защото осъзна пред колко важен избор е изправен.

— Какво направи Лъва за теб, че се превръщаш в негов слуга? — не спираше Вещицата. — С какво ще ти помогне, когато се завърнеш в твоя свят? И какво ще си помисли майка ти, щом разбере, че си имал възможност да й спестиш болката, да я върнеш към живота, да направиш така, че сърцето на баща ти да не се разбие от мъка, и въпреки това не си го сторил. Предпочел си да изпълниш заповедта на някакъв див звяр в непознат за теб свят, което изобщо не ти е работата?

— Не смятам… Не смятам, че той е див звяр — възрази Дигъри с пресъхнало гърло. — Той е… Не знам…

— Тогава излиза, че той е нещо още по-ужасно — продължи Вещицата. — Виж какво направи вече с теб, виж колко си безчувствен. Той постъпва така с всички, които го слушат. Жестоко, безмилостно момче! Готов си да позволиш родната ти майка да умре вместо…

— О, млъкни! — обади се Дигъри, вече доста отчаян. — Да не мислиш, че не разбирам. Но аз обещах…

— Да, но тогава не си бил наясно какво точно обещаваш. А и никой тук няма да те възпре.

— На мама никак няма да й хареса — с усилие каза Дигъри. — Никак няма да й допадне… Тя много държи обещанията да се спазват… както и да не се краде и всякакви такива неща. Тя самата би ми казала да не правя това, което ме съветваш, ако беше тук сега.

— Не е нужно да го узнава — убеждаваше го Вещицата (едва ли би могъл да допуснеш възможността да го направи човек с толкова свирепо лице). — Няма да й кажеш как си се сдобил с ябълката. Няма защо и баща ти да научава. Никой в твоя свят няма да разбере за всичко това. Та нали не е задължително момиченцето да се върне с теб?

Именно тук Вещицата направи фаталната си грешка. Дигъри беше наясно, че Поли е в състояние да се измъкне с кръгчето си така бързо, както и той. Но очевидно Вещицата не го знаеше. А злостното й предложение да изостави Поли изведнъж го върна в реалността и Дигъри проумя, че всичко, казано от Вещицата, е лъжа. И въпреки че се чувстваше тъй нещастен, главата му се избистри и той каза (с променен и несравнимо по-твърд глас):

— Виж! А къде точно е твоето място във всичко това? Как така изведнъж мойта майка ти стана толкова скъпа? Какво общо имаш с нея ти? Какви ги кроиш?

— Браво на теб, Дигъри! — прошепна Поли в ухото му. — Бързо! Да тръгваме веднага!

По време на цялата препирня тя не посмя да се обади, защото — нали разбирате — не нейната майка умираше.

— Да вървим! — отсече Дигъри.

Помогна на Поли да се качи върху гърба на Фледж, бързо я последва и Коня разпери широко криле.

— Вървете тогава, глупаци! — провикна се Вещицата. — Спомни си за мен, момче, когато остарееш, когато легнеш немощен и болен! Спомни си как си отхвърлил възможността за вечна младост! Никой няма да ти я предложи втори път.

Те вече бяха тъй високо, че едва я чуваха. А и Вещицата реши да не губи времето си, като зяпа след тях. Видяха я да се отправя на север по склона.

Сутринта бяха тръгнали рано, а и случката в градината не продължи дълго, затова Фледж и Поли смятаха, че няма да е трудно да се върнат в Нарния до вечерта. По обратния път Дигъри не отрони нито дума, а двамата му другари не смееха да го заговорят. Беше много тъжен и дори не беше сигурен дали е постъпил правилно. Ала щом си припомнеше блесналите сълзи в очите на Аслан, се изпълваше с увереност.

Цял ден Фледж летя с неуморните си криле. Реката на изток му бе ориентир. Прекосиха планините и дивите, осеяни с дървета, хълмове, после огромния водопад и се спуснаха надолу, където горите на Нарния тъмнееха в сянката на могъщата скала. Накрая, когато небето почервеня от залеза зад тях, той видя едно място, където много същества се бяха струпали до брега на реката. Скоро сред тях различи самия Аслан. Фледж се спусна, изпъна четирите си крака, прибра криле и се приземи. Децата слязоха. Видяха всички животни, джуджета, сатири, нимфи и какви ли още не твари да му правят път. Аслан приближи, а Дигъри му подаде ябълката с думите:

— Донесох ябълката, която искахте, сър!