Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (11)

Глава девета
Сътворението на Нарния

Лъвът крачеше напред-назад по пустата земя и пееше новата си песен — по-кротка, по-весела от онази, с която призова звездите и слънцето. Беше нежна и всепроникваща. Вървеше и пееше, а долината се покриваше с трева. Буквално извираше около лъва като вода. Понесе се по склоновете на хълмовете — същинска вълна. След броени минути вече пълзеше в подножието на далечните планини и с всеки изминал миг правеше новия свят да изглежда по-жизнен. Чуваше се как лекият ветрец минава през тревите. Скоро се появи и друга растителност. Високите склонове обраснаха с храсти. Мъхести туфи в по-наситено зелено се появиха из долината. Дигъри не се досещаше какво представляват, докато не видя една в краката си: малко, бодливо растение с десетки разклонения, които се покриваха със зеленина почти по два пръста на всеки две секунди. Сега вече го заобикаляха десетки подобни растения. И когато станаха на ръст колкото него, той разбра какво всъщност представляват.

— Дървета! — възкликна Дигъри.

Досадното бе, както обясняваше Поли по-късно, че не оставяха човек да наблюдава на спокойствие. В мига, в който Дигъри извика „Дървета!“, се наложи да отскочи, защото вуйчо Андрю се промъкваше към него и се готвеше да бръкне в джоба му. Дори да бе успял, вуйчо Андрю нямаше да има особена полза, защото се беше насочил към десния джоб: нали все още си мислеше, че зелените кръгчета ще го върнат вкъщи. Но Дигъри, разбира се, не желаеше да се лиши и от тях.

— Спри! — провикна се Вещицата. — Назад! Още по-назад! Приближи ли се някой дори на десет крачки до децата, ще му размажа главата. — Стискаше в ръка железния прът, изтръгнат от фенера, и бе готова да го хвърли. Никой не се съмняваше, че попадението й ще бъде точно. — Така значи — продължи тя, — готов си да се измъкнеш заедно с момчето във вашия свят и да ме оставиш тук!

Гневът на вуйчо Андрю най-после взе връх над страховете му.

— Да, мадам, точно така — потвърди той. — Стига да имам възможност, непременно ще го направя. Това е мое право. Вие се отнесохте възмутително и отвратително с мен. Постарах се да ви окажа толкова любезност, колкото е по силите ми. И каква се оказа наградата ми? Вие ограбихте, налага се да повторя думата ограбихте, един бижутер. Настояхте да ви предложа изключително скъп, да не кажа показен, обяд, макар да бях принуден да заложа часовника и верижката си, за да го платя (длъжен съм да ви уведомя, мадам, в моето семейство нямаме навика да посещаваме заложни къщи, ако не броим братовчеда Едуард). По време на този напълно негоден за консумиране обяд (още усещам последиците му) вашето поведение и разговори привлякоха неблагосклонното внимание на всички присъстващи. Вие ме опозорихте публично. Никога повече няма да посмея да стъпя в онзи ресторант. Нападнахте полицията. Откраднахте…

— О, спрете, господине, спрете! — обади се Кочияша. — Сега е моментът да гледаме и слушаме какво става наоколо, няма време за приказки.

И наистина имаше какво да се слуша и какво да се гледа. Появилото се до Дигъри дърво вече се превърна в огромен бук, чиито клони нежно се поклащаха над главата му. А всички стояха върху свежа зелена трева, осеяна с маргаритки и лютичета. Малко по-далече, по брега на реката, се поклащаха върби. От другата страна се виждаха люлякови храсти, диви рози и рододендрони. Конят хрупаше прясна трева.

През цялото време лъвът се движеше величествено напред-назад, а песента му не секваше. Известно безпокойство предизвикваше приближаването му. Той обикаляше наоколо и при всеки нов кръг се оказваше все по-близко. Поли намираше песента все по-интересна. Стори й се, че долавя връзка между музиката и нещата, които се случват. На около стотина крачки, върху хребета, изникна редичка от тъмни ели и тя ги свърза с няколкото последователни протяжни гърлени тонове, които лъвът издаде само преди миг. Той подхвана забързана серия от по-меки тонове и тя не се изненада, като видя как навсякъде изникват иглики. Обзе я странно вълнение. Вече непоколебимо вярваше, че всички неща се появяват (по нейните думи) „от главата на лъва“. „Слушаш ли песента му, чуваш какво измисля; погледнеш ли наоколо — виждаш го.“ Всичко бе така вълнуващо, че тя нямаше време да се изплаши. Ала Дигъри и Кочияша се притесняваха малко или много от постепенното приближаване на лъва. Що се отнася до вуйчо Андрю — зъбите му тракаха, но понеже коленете му трепереха, нямаше как да побегне.

Неочаквано Вещицата пристъпи смело към лъва. Той идваше насреща, все така пеейки, с бавни тежки стъпки. Застана на не повече от десетина крачки. Тя вдигна ръка и запрати железния прът към главата му.

Никой — особено Джейдис — не би пропуснал целта от такова разстояние. Прътът удари лъва точно между очите. Плъзна се и тупна на земята. Лъвът продължаваше да се приближава. Походката му нито се ускори, нито се забави. Дори не беше ясно дали е разбрал, че са го ударили. Меките му лапи не вдигаха никакъв шум, ала се усещаше как земята потреперва под тежестта му.

Вещицата изпищя и побягна. След няколко мига изчезна сред дърветата. Вуйчо Андрю се извърна, за да последва примера й, препъна се в някакъв корен и заби нос в малко поточе, което течеше към реката. Децата не бяха в състояние да помръднат. Впрочем не бяха съвсем сигурни дали искат да го сторят. Лъвът не им обърна никакво внимание. Огромната му червена паст зееше отворена, но от нея се носеше песен, а не рев. Мина така близо край тях, че можеха да докоснат гривата му. Ужасно се страхуваха да не извърне глава и да ги погледне, а същевременно по някакъв странен начин искаха да направи точно това. Подмина ги сякаш бяха невидими. След няколко крачки се извърна, мина повторно край тях и продължи на изток.

Вуйчо Андрю се надигна, като кашляше и пръскаше слюнки.

— Хайде, Дигъри! — подкани той. — Отървахме се от оная жена и ужасният лъв изчезна. Дай ръка, надени кръгчето и веднага да тръгваме!

— Не се приближавай! — предупреди го Дигъри и отстъпи. — Пази се от него, Поли! Ела до мен! Вуйчо Андрю, да знаеш, направиш ли само още една крачка — ние изчезваме.

— Веднага направи каквото ти казвам! — кресна вуйчо Андрю. — Ти си едно непослушно, зле възпитано хлапе.

— От какво се страхуваш? — попита Дигъри. — Искаме да останем още малко и да видим какво ще стане. Нали и ти беше любопитен какво има в другите светове? Не ти ли харесва сега, когато си тук?

— Да ми харесва! — възкликна вуйчо Андрю. — Само виж в какво състояние съм. Та това е най-хубавата ми жилетка, най-хубавият ми фрак. — Действително, той представляваше ужасна гледка. Нищо чудно — колкото си по-издокаран, толкова по-лошо ще изглеждаш, след като изпълзиш от строшен файтон и цопнеш в кален поток. — Не казвам — продължи той, — че мястото не представлява интерес. Ако бях по-млад… Вероятно бих успял да придумам някой енергичен млад мъж, за предпочитане опитен ловец, да дойде по тези места пръв… В тази страна има изгледи да се направи нещо. Климатът е възхитителен. Никога не съм дишал подобен въздух. Дори щеше да ми се отрази добре, предполагам, ако… обстоятелствата бяха по-различни. Ех, защо нямаме пушка!

— Забрави за пушката! — обади се Кочияша. — Отивам да разчеша Стробери. Конят ми има повече здрав разум от някои хора, дето мога да назова.

Приближи до Стробери и започна да му говори успокоително, както правят конярите.

— Да не си въобразяваш, че този лъв може да бъде убит с пушка? — възрази Дигъри. — Та той сякаш въобще не забеляза удара с железния прът.

— Независимо от всичките й недостатъци мичето е храбра, момчето ми — отбеляза вуйчо Андрю. — Постъпката й беше доста смела.

Той потри ръце и кокалчетата му изпукаха, сякаш отново забрави страха си от Вещицата.

— Постъпката й беше отвратителна — отсъди Поли. — Какво лошо й направи той?

— Ха, какво е това? — Дигъри се втурна напред да види какво се бе появило само на няколко крачки от него. — Хей, Поли, ела да погледнеш!

Вуйчо Андрю също пристъпи, но не от любопитство, а защото искаше да е близо до децата — в случай че се появи възможност да открадне кръгчетата. Но след като забеляза какво разглежда Дигъри, дори неговият интерес се пробуди. Пред тях бе съвършено умалено копие на уличен фенер — няколко педи високо. То растеше и се оформяше, докато го наблюдаваха. Точно както дърветата преди малко.

— И е живо… Искам да кажа, светна — посочи Дигъри.

Беше самата истина. Ярката слънчева светлина, разбира се, пречеше да се види ясно малкото пламъче във фенера, освен ако не го засенчеха.

— Забележително! Наистина забележително! — мърмореше вуйчо Андрю. — Дори аз не съм сънувал подобна магия. Попаднали сме в свят, където всичко, дори уличните фенери, оживяват и растат. Чудя се от какво ли семе пониква уличен фенер?

— Не виждаш ли? — попита Дигъри. — Именно тук падна железният прът. Онзи, който тя откърти от фенера в нашия свят. Прътът потъна в земята и сега се появява като малък уличен фенер. (Но вече не беше толкова малък — на височина стана колкото Дигъри.)

— Удивително! Удивително! — не преставаше да изразява смайването си вуйчо Андрю и все по-усилено потриваше ръце. — Ха, ха… А те се присмиваха на моите магии. Глупавата ми сестра ме смята за луд. Чудя се какво би казала сега? Открих свят, в който всичко прелива от живот и растеж. Колумб… Какво ще ми разправят за Колумб? Какво е Америка в сравнение с това? Потенциалните търговски възможности на тази страна са неограничени. Докарай няколко стари парчета желязо тук, зарови ги и ще поникнат чисто нови локомотиви, бойни кораби и каквото си поискаш. Нищо няма да ми струват, а в Англия ще ги продам на действителната им цена. Ще стана милионер. А и какъв климат! Чувствам се с години по-млад. Мога да отворя санаториум. Ще си докарвам по двадесет хиляди годишно. Разбира се, ще се наложи да посветя неколцина в тайната. Но първо трябва да се застреля звярът.

— Вие сте досущ като Вещицата — обади се Поли. — Само за убийства мислите.

— А що се отнася до мен — продължаваше вуйчо Андрю щастливите си мечти, — не се знае до каква възраст ще доживея, ако се заселя тук. А този въпрос не е за подценяване, когато човек достигне шестдесетте. Не бих се изненадал, ако в тази страна не остарея дори ден повече. Изумително! Страната на младостта!

— О! — възкликна Дигъри. — Страната на младостта. Наистина ли мислиш, че сме попаднали в нея? — Той веднага си спомни какво каза леля Лети на жената, която донесе гроздето и отново го завладя сладка надежда. — Вуйчо Андрю, мислиш ли, че тук има нещо, което би изцерило мама?

— За какво приказваш? — стъписа се вуйчо Андрю. — Та тук да не е аптека? Но както обърнах внимание…

— Ти не даваш две пари за нея! — възмути се от вдън душа Дигъри. — Така и предполагах. Ала тя ти е сестра и моя майка. Няма значение! Ще попитам лъва дали ще ми помогне.

Обърна се и бързо се отдалечи. Поли изчака миг и се втурна след него.

— Ей! Спри! Върни се! Това момче полудя! — разкрещя се вуйчо Андрю.

Старият мъж тръгна предпазливо след децата, като спазваше известна дистанция — нито искаше да се отдалечи прекалено много от зелените кръгчета, нито имаше желание да се озове прекалено близо до лъва.

След малко Дигъри стигна до края на гората и спря. Лъвът продължаваше да пее. Но и този път песента звучеше по друг начин. Приличаше повече на нещо, което ние бихме нарекли мелодия, но звучеше по-диво. Караше те да тичаш, да скачаш, да се катериш. Идеше ти да викаш. Пораждаше желание да се втурнеш към другите хора и да ги прегърнеш или да се биеш с тях. От песента Дигъри се разгорещи, а лицето му почервеня. Тя оказа въздействие и върху вуйчо Андрю, защото се чуваше как си мърмори:

— Темпераментно миче! Жалко, че такъв й е нравът, но е дяволски привлекателна жена независимо от всичко.

Ала онова, което песента правеше с двете човешки същества, бе нищо в сравнение с онова, което правеше с природата.

Представете си огромна тревна площ, която кипи като вода в казан. Няма как по-точно да опиша какво ставаше. Докъдето поглед стига по повърхността, се появяваха малки издутини, всичките с различен размер: някои колкото къртичини, други — колкото колело на каруца, две — колкото малка селска колиба. Издутините се движеха, набъбваха, разпукваха се и от тях потичаше пръст, а от всяка издутинка се появяваше животинче. Къртиците пропълзяха точно както би ги видял да се показват в Англия. Кучетата показаха глави и залаяха, провирайки се нагоре точно както си виждал да минават през тясна дупка. Най-любопитни за гледане се оказаха елените, понеже рогата им, естествено, се появяваха много преди останалата част от тялото. В началото Дигъри дори реши, че отново вижда дървета. Всички жаби се появиха близо до реката и с „ква-ква“ шумно скочиха право във водата. Пантерите, леопардите и другите подобни животни на мига се захванаха да изближат пръстта от хълбоците си, а после — да подострят нокти в дънерите на дърветата. Огромни ята птици накацаха по дърветата. Прелитаха пеперуди. Пчелите трескаво се засуетиха около цветята, сякаш нямаха секунда за губене. Но най-великият момент бе, когато се пръсна най-голямата издатина, сякаш стана малко земетресение, и оттам се появиха извитият гръб, едрата мъдра глава и четирите набръчкани крака на слона. Сега вече песента на лъва почти не се чуваше. Наоколо се носеше грачене, гукане, кукуригане, мучене, цвилене, лаене, виене, блеене и тръбенето на слона.

Дигъри вече почти не чуваше лъва, но го виждаше така едър и бляскав, че не можеше да откъсне очи от него. Останалите животни очевидно не се страхуваха от него. В този момент Дигъри чу тропот на копита зад гърба си. После край него препусна старият файтонджийски кон и се присъедини към животните. (Въздухът очевидно му понасяше, както и на вуйчо Андрю. Вече не приличаше на окаян дръглив лондонски кон. Вдигаше високо крака и държеше главата си изправена.) И едва сега лъвът млъкна. Движеше се напред-назад сред животните. От време на време приближаваше до някоя двойка животни (винаги към две едновременно) и докосваше носовете им със своя. Докосна по чифт представители на бобрите, на леопардите, на елените (един елен и една сърна). Някои животни подмина. Ала двойките, които докосна, незабавно се отделиха от себеподобните си и го последваха. Спря и докоснатите същества образуваха широк кръг около него. Другите, недокоснатите, започнаха да се разотиват. Шумът от стъпките им постепенно заглъхна в далечината. Избраните животни стояха в пълно мълчание с вперени в лъва очи. Тези от семейство Котки размахваха от време на време опашка, но иначе и те стояха неподвижно. За пръв път през този ден настъпи пълна тишина, ако изключим ромоленето на водата. Сърцето на Дигъри заби лудо. Очакваше да се извърши нещо много тържествено. Нито за миг не забравяше за майка си, но ясно осъзнаваше невъзможността дори заради нея да прекъсне събитието.

Лъвът не мигаше — гледаше животните втренчено, сякаш готов да ги изгори с поглед. Постепенно с тях настъпи промяна. По-дребните — зайци, къртици и други такива — станаха доста по-големи. Най-едрите — забелязваше се особено ясно при слона — станаха по-малки. Много от животните се изправиха на задните си крака. Някои наведоха глава на една страна, все едно полагаха усилие да разберат нещо. Лъвът отвори уста, но не се чу никакъв звук. Бавно издиша топъл въздух. Всички животни се разлюляха, както силният вятър разлюлява редица от дървета. Високо над главите им, скрити отвъд синевата на небето, звездите отново запяха чиста, студена и сложна мелодия. Последва бързо проблясване като от огън (но никого не изгори) или от небето, или от лъва. Кръвта в жилите на децата се смрази, когато най-гърленият и най-дивият глас, чут някога от тях, изрече:

— Нарния, Нарния, Нарния, събуди се! Обичай! Мисли! Говори! Нека дърветата вървят! Нека зверовете говорят! Нека водите бъдат божествени!