Клайв Стейпълс Луис
Племенникът на Магьосника (13)

Глава единадесета
Дигъри и вуйчо Андрю са в беда

Вероятно ще помислиш животните за глупави, щом не забелязаха, че вуйчо Андрю е от същия тип същества като двете деца и Кочияша. Работата обаче е друга: животните не знаеха нищо за дрехите. Възприемаха рокличката на Поли, костюмчето на Дигъри и шапката на Кочияша както собствената си козина или пера. Дори тримата не биха отнесли към един вид, ако не бяха разговаряли с тях, а и Стробери помогна — нали той смяташе така. От друга страна, вуйчо Андрю някак се различаваше: доста по-висок от децата и доста по-слаб от кочияша, целият облечен в черно с изключение на бялата жилетка (по това време вече не чак толкова бяла), с буйни сиви коси (сега наистина доста буйни). Всички белези го отличаваха от тримата. И това естествено ги озадачи. И най-лошото — той сякаш не умееше да говори.

Но, да бъдем справедливи, опита. Когато Булдога го заговори (или както му се стори — изръмжа), той протегна трепереща ръка и едва поемайки си дъх, каза:

— Добро кученце. Горкичкото.

Ала животните не го разбраха, както той не ги разбираше. Те не различиха никакви думи — само някакъв съскащ звук. И може би бе за добро, защото никое от моите познати кучета — най-малко говорещо куче от Нарния — не обича да го наричат „добро кученце“. И на теб не ти допада да те наричат „млади ми момко“, нали?

След това вуйчо Андрю се строполи и припадна.

— Нали ви казах — обади се Глигана, — това е просто дърво. Помислих си го от самото начало. (Не забравяй, че досега те не бяха виждали нито припадък, нито строполяване).

Булдога подуши вуйчо Андрю от главата до петите и вдигна глава:

— Животно е. Със сигурност. Вероятно от вида на онези, другите.

— Според мен не си прав — възрази една от мечките. — Никое животно няма просто така да се катурне. Ние сме животни и не се катурваме. Стоим прави. Ето така.

Изправи се на задните си крака, отстъпи крачка, препъна се в нисък клон и тупна по гръб.

— Третата смешка! Третата смешка! Третата смешка! — провикна се Чавката, силно развълнувана.

— Продължавам да твърдя, че е някакво дърво — не се предаваше Глигана.

— Щом е дърво — досети се другата мечка, — в клоните му положително има гнездо на пчели.

— Не е дърво, сигурен съм — намеси се Язовеца. — Не ме напуска чувството, че преди да се строполи, направи опит да заговори.

— Ами! Чул си как вятърът шуми в клоните му — държеше на своето Глигана.

— Нали не искаш да кажеш — обърна се Чавката към Язовеца, — че това е Говорещ звяр? Та то не произнесе нито дума!

— Но все пак — взе отношение Слона (по-точно Слоницата, защото съпругът й, както помните, бе извикан от Аслан) — не е изключено да е друго животно. Защо бялото петно да не е лице, тези дупки — очи, а това — уста? Няма нос, както се вижда. Но пък… Хъм… Не бива да сме тесногръди. И без друго малцина имат нещо, което може да се нарече нос — завърши тя и присви очи, за да плъзне поглед по дългия си хобот с разбираема гордост.

— Напълно възразявам срещу подобна бележка — скочи Булдога.

— Слоницата е абсолютно права — не се стърпя Тапира.

— Чуйте ме! Чуйте ме! Чуйте ме! — взе енергично думата Магарето. — Вероятно е животно, което не умее да приказва, но мисли, че може.

— Защо не го изправим? — зачуди се Слоницата замислено.

Тя нежно вдигна отпуснатата фигура на вуйчо Андрю с хобот и го изправи. За жалост наопаки — с краката нагоре, и всички монети се изсипаха от джоба му. Усилието й се оказа безполезно. Вуйчо Андрю отново се свлече.

— Та това въобще не е животно — чуха се няколко гласа. — То дори не е живо.

— Казвам ви, животно е — не отстъпваше Булдога. — Подушете го и ще се убедите.

— Подушването не е всичко — обобщи Слоницата.

— Ха! — сопна се Булдога. — Та, ако не вярваш на носа си, на какво друго да вярваш?

— На ума си — подсказа тя внимателно.

— Напълно възразявам срещу подобна бележка — повтори Булдога.

— Е — подхвана Слоницата, — наложително е да предприемем нещо. Защото това може да е „Проникназло“. Тогава трябва да го покажем на Аслан. Какво е мнението ви? Това вид животно ли е или по-скоро дърво?

— Дърво, дърво — чуха се десетина гласа.

— Добре — прие Слоницата. — Щом е дърво, редно е да го посадим. Да изкопаем дупка.

Двете къртици уредиха въпроса доста чевръсто. Последва спор как да сложат вуйчо Андрю в дупката. На косъм му се размина да не го забодат с главата надолу. Според някои животни краката му бяха клони — следователно сивкавото пухкаво нещо (имаха предвид косата му) бяха корените. Ала други посочиха, че раздвоената му част е по-кална и по-разперена, значи повече прилича на корени. И така, в края на краищата го закопаха с главата нагоре и отъпкаха пръстта чак до над коленете му.

— Ужасно е увехнало — отбеляза Магарето.

— Нужна му е вода — реши Слоницата и продължи: — Може би (без да имам намерение да засегна някой от присъстващите) за такива работи нос като моя…

— Напълно възразявам срещу подобна забележка — не пропусна да се обади Булдога.

Ала Слоницата спокойно отиде до реката, напълни хобота си с вода и се върна да се погрижи за вуйчо Андрю. Тя добросъвестно повтори това няколко пъти и върху главата на стария човек се изляха литри вода, която обливаше раменете му и се стичаше по пешовете на фрака — все едно беше влязъл в банята с дрехи. Ала това го свести от припадъка. Какво събуждане! А сега да го оставим да разсъждава върху лошата си постъпка (сякаш бе способен да стори подобно нещо) и да се насочим към по-важни неща.

Стробери препускаше с Дигъри на гърба. Постепенно шумът на животните заглъхна, групата на Аслан и съветниците му се виждаше съвсем наблизо. Дигъри съзнаваше, че не е редно да прекъсва толкова сериозно съвещание, но положението не търпеше отлагане. Аслан каза само една дума и Слона, Гарвана и всички останали се дръпнаха встрани. Дигъри се плъзна от гърба на коня и се озова лице в лице с Аслан. Лъва се оказа по-голям, по-красив, по-златист и по-страховит, отколкото бе предполагал. Не смееше да го погледне в големите очи.

— Ако обичате… Господин Лъв… Аслан… Сър… — подхвана Дигъри, — бихте ли могли… Умолявам ви… Можете ли да ми дадете вълшебен плод от този свят, който да изцери мама?

Отчаяно се надяваше Лъва да рече „Да“. Ужасно се страхуваше отговорът да не е „Не“. Остана обаче напълно изумен, когато той не каза нито едното, нито другото.

— Това е момчето — Аслан не гледаше към Дигъри, а към своите съветници. — Това е момчето, което го направи.

— Олеле! — неволно възкликна Дигъри. — Какво съм направил?

— Сине Аврамов — продължи Аслан, — една лоша Вещица броди из моята нова страна Нарния. Разкажи на всичките тези добри зверове как попадна тя тук.

На Дигъри му хрумнаха куп неща, но прояви достатъчно разум да каже истината:

— Аз я доведох тук, Аслан.

— С каква цел?

— Исках да я отведа от моя свят и да я върна в нейния. Мислех, че я водя там.

— А как попадна тя в твоя свят, сине Адамов?

— Чрез… чрез Магия.

Лъва мълчеше и Дигъри се досети, че очаква да чуе още.

— Всичко започна от вуйчо Андрю. Посредством вълшебните кръгчета той ни изпрати от нашия свят. По-точно изпрати първо Поли и аз я последвах. Така срещнахме Вещицата в двореца на Чарн и тя се хвана за нас, когато…

— Вие сте се срещнали с Вещицата? — едва не изръмжа заплашително Аслан.

— Тя се събуди — обясни отчаяно Дигъри. Изведнъж неимоверно пребледня, но продължи: — По-точно аз я събудих. Гризеше ме любопитство какво ще стане, ако ударя камбанката. Поли беше против. Тя няма вина. Аз… Аз се наложих. Знам, не биваше да го правя, но изглежда бях малко омагьосан от написаното под камбанката.

— Наистина ли смяташ, че не е бивало да го правиш? — попита Аслан с ниския си плътен глас.

— Да — увери го Дигъри. — Сега разбирам, че всъщност ни най-малко не съм бил омагьосан. Само се преструвах.

Последва дълга пауза. През цялото време Дигъри се тюхкаше: „Всичко развалих. Вече нямам никакъв шанс да получа лек за мама.“

Лъва отново проговори, но не на Дигъри:

— Виждате, приятели. Новият, чист свят, с който ви дарих, още не е навършил седем часа, а в него вече проникна зла сила, пробудена и доведена тук от този син Адамов. — Всички животни, включително и Стробери, изгледаха Дигъри и той закопня земята да се разтвори и да го погълне. — Ала не се отчайвайте! — продължаваше да говори Аслан на зверовете. — Това зло ще породи друго зло, но то е още далече. Ще направя така, че най-голямата част да се стовари върху мен. А междувременно призовавам да въведем такъв ред, че още стотици години това да бъде щастлива земя в щастлив свят. И понеже представител на рода Адамов напакости, негови представители ще ни помогнат да се справим. Приближете се, вие двамата!

Последните думи се отнасяха за Поли и Кочияша, които току-що бяха пристигнали. Със зяпнала уста и широко отворени очи Поли гледаше вторачено Аслан и силно стискаше ръката на Кочияша. Кочияша хвърли поглед към Лъва и почтително свали шапка. Дотогава никой не го бе виждал гологлав. Без шапка сякаш изведнъж се подмлади и стана доста по-привлекателен. Приличаше повече на човек от провинцията, отколкото на лондонски файтонджия.

— Сине — обърна се Аслан към Кочияша, — отдавна те познавам. Помниш ли ме?

— Ами не, сър — измънка Кочияша. — Поне не както се очаква. Но ако ми разрешавате такава волност, сякаш сме се срещали и преди.

— Това е добре — кимна Лъва. — Всъщност познаваш ме по-добре, отколкото подозираш, а тепърва ще ме опознаеш още. Харесва ли ти тук?

— Много е приятно, сър — призна Кочияша.

— Искаш ли да живееш тук завинаги?

— Ами, разбирате ли, сър, аз съм женен мъж — смути се Кочияша. — Ако можеше и жена ми да е тук, не бихме искали да се връщаме в Лондон. Ние по душа всъщност сме от провинцията.

Аслан отметна рунтавата си глава, отвори уста и издаде един-единствен дълъг звук: не особено силен, но пълен с мощ. Сърцето на Поли подскочи. Беше сигурна, че е призив, и всеки, който го чуе, ще се подчини незабавно. Нещо повече — ще има желание да му се подчини, независимо колко светове и векове го делят. Затова тя не бе нито изненадана, нито шокирана, когато внезапно се появи млада жена с приятно, открито лице. Изникна отникъде и застана до нея. Поли начаса се досети, че това е съпругата на Кочияша, доведена от техния свят не посредством досадни магически кръгчета, а бързо, лесно и весело, както птичките летят към гнездата си. Младата жена очевидно бе прала, защото носеше престилка, ръкавите й бяха навити до лактите и имаше пяна по ръцете. Ако разполагаше с време да облече официалните си дрехи (най-хубавата й шапка бе с изкуствени черешки) щеше да изглежда ужасно, а сега всъщност изглеждаше твърде привлекателна.

Тя естествено реши, че сънува. Само по тази причина не се спусна към съпруга си с куп въпроси какво точно става с тях двамата. Ала щом видя Лъва, вече не беше много сигурна дали е сън. В същото време някаква неясна причина я караше да не се страхува. Направи лек реверанс — в онези дни някои селски момичета все още знаеха как се прави — пристъпи, хвана Кочияша за ръка и се заоглежда срамежливо.

— Деца мои — обади се Аслан, вперил поглед в двамата, — вие сте първите Крал и Кралица на Нарния.

Кочияша зяпна от учудване, а жена му силно се изчерви.

— Ще управлявате и ще дадете имена на всички тези същества. Ще раздавате справедливост и ще ги защитавате от враговете им, когато се появят такива. А те ще се появят, защото в този свят броди зла Вещица.

Кочияша преглътна два-три пъти с усилие и прочисти гърлото си.

— Извинете, ако обичате, сър — подхвана той, — аз, разбира се, ви благодаря много, както и моята госпожа, но не съм човек за тая работа. Нямам кой знае какво образование…

— Умееш ли — попита Аслан — да използваш мотика и рало, за да накараш земята да ражда?

— Да, сър. Ще се справя с такава работа, израснал съм с нея.

— Можеш ли да ръководиш тези същества с доброта и справедливост, без да забравяш, че не са роби като животните в света, където си се родил, а Говорещи зверове?

— Такива са, сър, виждам — отговори Кочияша. Ще се постарая да бъда справедлив към всички.

— А ще възпиташ ли децата и внуците си в същия дух?

— Готов съм да опитам, сър. Ще направя всичко, което зависи от мен. Нали, Нели?

— И няма да имаш любимци нито сред децата си, нито сред другите същества, няма да допуснеш някое да издевателства над друго или да се отнася зле към него?

— Никога не съм харесвал такова поведение, сър, и това е самата истина. Направо ще ги ступам, забележа ли подобно нещо — увери го Кочияша. (През целия този разговор говорът му ставаше по-бавен и по-изискан. По-скоро приличаше по тон на момчето, което е бил, а не изпълнен с острите, груби и бързи нотки на градски човек.)

— Ако врагове се насочат срещу страната (а те непременно ще се появят) и се стигне до война, ще бъдеш ли пръв в атаката и последният, който ще се оттегли?

— Ами, как да кажа, сър — бавно отвърна Кочияша, — човек всъщност не знае как ще постъпи, докато не опита. Може да се окажа и страхливец. Никога не съм се бил освен с юмруци. Ще се постарая… По-скоро ще се опитам да направя онова, което се очаква от мен.

— Тогава — обяви Аслан, — ще си сторил всичко, което се очаква от един Крал. Скоро ще те короноваме. Ти, децата и внуците ти ще бъдете благословени. Някои от тях ще станат Крале на Нарния, други — Крале на Арченланд, която се простира отвъд Южните планини. А ти, малка дъще — той се обърна към Поли, — си добре дошла. Прости ли на момчето за обидата, която ти нанесе в Залата с фигурите в изоставения палат на прокълнатия Чарн?

— Да, Аслан, сдобрихме се — увери го Поли.

— Това е добре — отсъди Аслан. — А сега да се занимаем с момчето.