Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (8)

8.

Абел Карсън живееше с осиновената си дъщеря в едно голо, скалисто кътче в планината Марикопа. Не беше лек животът, който водеха досега, но допреди няколко седмици бяха щастливи в своя малък, отдалечен от всички, скромен свят. Междувременно над тях бяха надвиснали заплашителни облаци. Старецът винеше себе си за нещастието, което ги бе връхлетяло. Защо бе толкова любопитен и така усърдно се бе ровил в миналото?

Апачите, които също живееха в тези планини като негови съседи, бяха мълчали дълго. Но той винаги се бе опитвал да разчупи тяхното мълчание. Те сякаш се страхуваха от призраците на някакво тъмно минало. Вярата им в тъмни богове на отмъщението и демони затваряше устата им. Но дойде денят, в който Лупо, един от вождовете на апачите от Уайт Маунтийн, легна на смъртно легло. Лупо бе баща на Таракума, което на езика на белите означаваше „трънлив цвят“. Случайно тя се запознала с един бял, който бил на лов в планините. Той се казвал Финдли. Двамата се влюбили. Мъжът искал да се ожени за нея и да я вземе в ранчото си, но нейният баща, вождът Лупо, казал, че белият мъж Финдли се е пошегувал с нея, тъй като никой бял, колкото и могъщ и богат да е, не може да си позволи да взема жена от племето апачи вкъщи. И той й забранил да се среща с Финдли, понеже това щяло да й донесе нещастие. Тя се подчинила на баща си, но след това разбрала, че очаква дете от белия си любовник. Това не можело да бъде крито повече от останалите. Скоро дъщерята на Лупо била подигравана от жените на племето и някои дори заплашвали да убият копелето, щом се роди. Когато тежкият час за нея дошъл, тя избягала в пустошта и изоставила новороденото в едно върбово кошче край Гила Ривър. След това се върнала в селото си, изрекла ужасни клетви, хвърлила се от една скала и намерила смъртта си. Направила го пред очите на всички, но никой не успял да я отклони от ужасната й постъпка. Преди това тя заплашила да пребивава между тях в различни образи, да наблюдава всяка тяхна стъпка и да чува всяка тяхна дума. Това било наказанието на боговете над племето, което я било отблъснало.

Тази ужасна случка се бе запечатала дълбоко в сърцата на тези обикновени, свързани с природата хора. И всеки път, когато се случеше нещастие, то се свързваше по някакъв начин с проклятието на Трънлив цвят.

Тази бе причината, поради която хората бяха мълчали толкова дълго. Едва на смъртния си одър Лупо бе доверил всичко на един демон, който най-накрая решил да облекчи душата му. Този демон бе Абел Карсън. Неговото любопитство бе победило страхопочитанието от смъртта. Днес той се проклинаше за това. Гризеше го гузната му съвест. Отправяше си все по-големи упреци. По-добре да не беше ходил при тази вдовица! Да не беше издирвал въобще този адвокат и нотариус от Феникс, който след смъртта на Ейбнър Финдли се бе разпореждал с наследството му.

Сега обаче камъкът се бе търкулнал и бе повлякъл след себе си лавина, която причиняваше ужасни опустошения и разрушения.

Беше късен следобед и брадатият старец седеше пред малката си къща, която бе построил от камъни със собствените си ръце. Беше се разположил удобно на пейката и четеше дебелата библия с кожена подвързия, която представляваше най-голямото му богатство. Всеки ден, ако времето позволяваше, в този час той седеше навън и тогава не само четеше, а и проследяваше най-съкровените си мисли. Гила бе вътре в кухнята и приготвяше вечерята. На двора и около малкото стопанство се мотаеха кокошки и от време на време някой от петлите пропяваше в настъпващата вечер. В долината и горе между скалите пасяха кози и овце. Беше мирна вечер както всяка друга.

Гила донесе хляб, сирене и мляко и постави всичко на масата пред пейката. Момичето бе станало много сериозно след ужасното преживяване в Гила Бенд. Вече бяха изминали четири дни, но Абел Карсън нито веднъж не бе я видял радостна.

Това преживяване така се бе запечатало в нея, че тя щеше да има нужда от много време, за да го изживее. Но, изглежда, никога нямаше да го забрави.

— Винаги мисля за нашия спасител — каза тя, след като седна срещу Абел. — Страхувам се за него! Дали въобще е жив?

— Твърдо съм убеден в това — отговори старият човек, въпреки че в действителност не бе така сигурен. — Ласитър е най-големият боец, когото съм познавал някога. Бандитите не могат да го победят така лесно. Моля се всеки ден за него и знам, че господ е прострял закрилящата си десница над главата му.

Старецът беше извънредно вярващ, поради това дори се срамуваше малко, че не бе казал на Гила това, което мислеше в действителност. И след като изговори думите си, той хвърли скрито поглед нагоре към небето и го помоли тайно за прошка за принудителната лъжа, която бе изрекъл.

— Да се надяваме, че ще получим скоро новини от съгледвачите апачи — каза тя с безпокойство. — Ако само имахме малък знак от него, че е жив!

— Трябва да сме търпеливи — каза той сериозно. — Всичко става така, както е записано в голямата книга. Ние сме безсилни, Гила. Никой не може да се намеси в хода на съдбата. Нека се доверим на нашия господар и пастир.

Те хапнаха хляб и сирене и пийнаха мляко. Небето бе тъмносиньо. Птичките пееха. Бе мирна вечер.

Тогава чуха шум, който не идваше от природата. Беше конски тропот.

— Жребецът е подкован — каза Абел Карсън. — Може да е Ласитър.

— А ако не е той? — попита изплашено Гила. — Не трябва ли за всеки случай да донеса някакво оръжие?

Старият мъж поклати отрицателно глава.

— Не се притеснявай, дъще, само един е и аз не вярвам, че е тръгнал на път с враждебни намерения. Иначе не би се приближил така открито на кон. Хора, които са замислили нещо лошо, се промъкват коварно като хищници или змии.

Ездачът се появи на оголения вход на долината. Приближи бавно. Не бе човекът, чието идване те очакваха. Беше непознат. Правеше добро впечатление, беше облечен в обикновени каубойски дрехи и имаше младежко лице с открит поглед. Млад мъж, който не излъчваше и полъх от заплаха.

— Добър вечер — каза той учтиво и леко разхлаби раздърпаната си широкопола шапка. — Надявам се, че не преча. На път съм за Гила Бенд и мислех, че ще стигна по-бързо целта си, ако мина напряко през планините, но като че ли съм се излъгал. Вече смятах да си търся място за пренощуване. Нямах никаква представа, че в тази област има заселници — той се усмихна открито и приятелски. Изглеждаше безобиден. Но това бе напълно погрешно впечатление. Ездачът изрови от джоба на седлото си една много прокъсана карта и я разгъна с доста труд. — Може би ще ми обясните къде се намирам сега — каза той учтиво. — Мога ли още днес да стигна?

Абел Карсън поклати глава.

— Невъзможно е — каза той. — Най-добре е да останете за през нощта тук. След това ще ви обясня накъде да яздите. Разбира се, че сте наш гост — старецът не изпита и следа от подозрение. В мислите си въобще не се съмняваше, че тук нещо не е наред. Беше голяма случайност, че младият каубой е намерил пътя за тази отдалечена долина. Момчето правеше добро впечатление. Как може човек да си помисли нещо лошо!

— Благодаря ви, сър — каза ездачът и слезе от коня. — Много сте гостоприемен.

Абел Карсън направи поканващ жест с ръка.

— Седнете, приятелю.

— Ще донеса чаша — каза Гила и се отправи към вратата на къщата.

В следващия момент я прониза ужас. Спря като вкаменена. Безобидният момък държеше в дясната си ръка револвер и каза с режещ глас:

— Стой на място, бейби! Или ще изографисам един от хубавите ти крака с парче олово.

Физиономията му се бе преобразила изведнъж в сатанинска маска. Сините му очи излъчваха жестока твърдост. Гила трепереше като подгонена сърна. Очите й блестяха. Тя искаше да направи спасителен скок към къщата и да грабне някакво оръжие, за да стреля в него. Неволно се сви, подготви се за скок и в следващия момент се стрелна към отворената врата.

Чужденецът се изсмя ехидно.

Абел Карсън затвори неволно очи. Той не се съмняваше, че младият бандит ще стреля.

Но не се чу изстрел.

Вместо това Гила извика пронизително. Беше викът на човек, който е изпаднал в още по-голям ужас.

Тя се бе блъснала в един тип, който току-що се бе появил в отвора на вратата. Той бе индианец. Пима-апач, както можеше да се разбере от пъстрата превръзка на челото му. Той хвана Гила и я задържа. Тя се бранеше и отчаяно се опитваше да се отскубне. Апачът се изсмя ехидно и я удари силно с отворена длан. Главата на момичето политна настрана, а апачът я удари още веднъж и я хвърли грубо на земята.

Абел Карсън скочи и искаше да се притече на помощ на Гила. Но младият бандит се изпречи на пътя му и заби цевта на револвера в тялото му.

Старият човек се приведе напред от болка и негодникът го удари зад тила с дулото.

Абел Карсън рухна без звук на колене, след това се отпусна на една страна и остана неподвижен.

Широкоплещестият апач, който държеше момичето, се наведе над жертвата си и бръкна под обикновената синя ленена рокля, която носеше Гила. При това издаде похотливо ръмжене. Очите му блестяха заплашително. Той гледаше на Гила като на своя плячка.

— Остави това, Чарли! — прозвуча глас зад него. Той погледна враждебно през рамо мъжа, който току-що бе влязъл през вратата.

— Аз съм Лапата на пума — изръмжа той, — а не Чарли.

Високият, сух бял мъж с кокалесто лице се изплю презрително близо до мокасините на апача. Това бе голяма обида и индианецът се сви неволно, преди да нападне.

Белият беше Алеман, бившият легионер, който след мексиканската война против французите се бе озовал в Америка. Той беше хладнокръвен негодник. Един поглед в сивите му очи бе достатъчен, за да полазят тръпки по кожата на човек.

— За мен си Чарли — каза той високомерно. — Всички вие за мен сте Чарли. Все още ли не сте разбрали това? Предупреждавам те. Който не се подчинява, може да изчезва. Пусни сега жената!

Индианецът беше раздразнен до крайност. Той пусна момичето, но в същата секунда мълниеносно извади един нож и поиска да го забие в сърцето на белия с голямата уста.

Алеман беше обаче още по-бърз.

Неговият револвер изтрещя и индианецът бе отхвърлен назад от куршума. Ножът му описа полукръг във въздуха и падна пред ботушите на бившия легионер.

Апачът направи още две-три колебливи крачки и се строполи на колене.

Другите пима-скаути изскочиха от къщата, където бяха започнали да плячкосват. Бяха им обещали тържествено, че могат да правят това. Също и че метиската ще им принадлежи, ако те успеят да намерят тази долина.

Те бяха успели. Бяха наистина най-добрите следотърсачи, които човек можеше да си пожелае. И сега искаха да им отнемат наградата за техния труд?

Не! Само това не!

Те разбраха това, когато видяха, че Алеман нямаше и намерение да прибира пистолета си обратно в кобура.

В техните очи това бе смъртна присъда.

Тези бели кучета ги бяха излъгали. Вече бяха убили и един от техните. За другите трима това бе решителният момент. Като светкавица ги прониза сляпа, убийствена ярост, която зовеше за борба и отмъщение. Те знаеха, че са обречени на смърт. Искаха поне да загинат в бой и да вземат една част от предателските бледолики със себе си във Вечните ловни полета. Това беше една кратка безмилостна борба. Един от белите бандити бе улучен смъртоносно, двама други бяха ранени.

Тримата пима бяха убити от изстрелите на белите. Алеман зареди отново с безразлично лице револвера си.

— Така може би е по-добре — каза той цинично. — Дори съм им благодарен, че ни дадоха повод. Така и така не можехме да ги оставим живи. Един ден те щяха да ни предадат, така както предадоха своите съплеменници. Такива койоти не ни трябват.

С това въпросът за него бе приключен. Мъртвите бяха извлечени настрани. Алеман отправи студения си, сякаш змийски поглед към Гила, която бе дълбоко разтърсена. Тя седеше сломена и бе притиснала ръце към лицето си.

Абел Карсън лежеше все още като мъртъв пред пейката.

Момичето със смесена кръв потръпна като от болка. За Гила цял един свят се бе срутил. Сега всичко бе станало много, много лошо.

Това трябва да е краят.

Тя почувства как някой постави ръка на рамото й. След това чу Алеман да казва:

— Не се дръж така, бейби! Няма да ти направим нищо.

— Пуснете ме! — прошепна тя. — Махнете кървавите си ръце от раменете ми!

Неволно мъжът погледна дясната си ръка.

— Не виждам кръв — ухили се той.

— Много добре знаете какво имам предвид, Алеман! — каза тя с такова презрение, че дори този бивш легионер потръпна. Това отново го накара да изпадне в ярост.

По дяволите! Какво си въобразява тази вещица!

Той я вдигна и я вкара в къщата. Имаше една удобно подредена всекидневна. Тук той блъсна Гила върху твърдия килим и постави крака си върху нея.

— А сега ме чуй внимателно, бейби! Тази игричка може да завърши добре за теб и стареца, ако сте разумни. Не сме заинтересовани да ви убиваме. Имате шанс да живеете отново тук мирно. Ще ви оставим на спокойствие, щом ни издадете тайната си.

В очите й блесна подозрение. Тя вече не бе в състояние да мисли съвсем ясно.

— Каква тайна? — изстена тя. — За бога, ще ви кажа всичко, каквото искате да знаете. Но оставете мен и баща ми на мира. Какво сме ви направили? Защо в Гила Бенд вашите хора нападнаха нас и нашите приятели? Какво искате?

Тя хлипаше. Алеман махна крака си и се засмя примирително. Той се наведе към нея като джентълмен и внимателно й помогна да се изправи. Бе разбрал как трябва да се отнася с нея. Изведнъж му стана ясно, че бе направил редица грешки. Той би бил вече много близо до целта, ако бе опитал с добро. Но Пийт Мърфи бе провалил всичко, този глупав негодник. Алеман го бе избрал специално и го бе пратил напред, защото младежът изглеждаше мекушав и честен. Така никой не се досещаше, че в действителност той бе брутален, безмилостен убиец.

Алеман му бе казал да спечели доверието на стария овчар и на осиновената от него полуиндианка. Едва тогава Алеман щеше да реши по-нататъшните събития.

Но глупакът Пийт прекалено рано се бе вслушал в инстинкта си на убиец. Само защото безобидното момиче искаше да му изнесе от къщата нещо за ядене и пиене, Пийт бе изпуснал нервите си и помисли за някаква хитрост.

Всички тези глупаци бяха еднакви. Те страдаха от един вид мания за преследване, виждаха зад всеки ъгъл и зад всеки храст неприятел само защото съдеха за другите по самите себе си.

Но дори и момичето да е замисляло нещо, за Пийт би било детска игра да я обезвреди.

Алеман изправи едно кресло за Гила и леко я накара да седне. Той бе променил изведнъж тактиката си и момичето забеляза това. Тя отново бе станала странно тиха. И сама не можеше да си обясни защо, но почувства, че мислите й течаха ясно. Към това се прибавиха спокойствие и самоувереност.

— Как е баща ми? — попита тя. — Може би той ще успее да ви помогне за изясняване на тайната. Ако крие нещо, то досега не ми е казал нищо.

Тя се учуди сама на себе си, че каза тези думи.

И при това беше съвсем спокойна. Какво е станало с нея?

Изпълни я дори дух на съпротива и желание за борба.

Не! Няма така лесно да се предаде, както си представя този негодник! Но е нужно да го заблуди. Не би трябвало да се разкрива ни най-малко. Беше важно да подхване играта му.

Той й се усмихна. Този подлец! Дори успя да придаде приятелско изражение на сухото си, кокалесто лице, въпреки че сърцето му бе леденостудено.

— Умно е, от ваша страна, Гила — каза той, — че започнахте да мислите реално относно вашата ситуация. Ясно ви е, че сте в наша власт — вие и старият мъж, когото наричате свой баща. Сама знаете това, Гила. Не се мъчете да скриете тайната си. Аз принадлежа към водачите на една голяма, силна организация. За нас нищо от онова, което става в този район, не е тайна. Поради това ние имаме и всички информации, които се отнасят до вас и Абел Карсън. Поради това въобще не се опитвайте да ни заблуждавате. Безполезно е. Надявам се, че сте ме разбрали, Гила.

Тя бе подпряла лакти на масата и отново бе скрила лицето си с ръце. Бе направила това, за да може да се концентрира по-добре.

— Попитах за баща си — каза тя уморено. — Защо не получавам отговор?

— Старият мъж е сравнително добре — каза бандитът с цинична усмивка. — Той все още е в безсъзнание, но все някога ще се свести. Не трябва да се притеснявате. Вече разпоредих на хората ми да се отнасят добре с него, когато той се свести. Засега и косъм няма да падне от главата му. Но това зависи най-вече от него. И до голяма степен от вас, мис Гила — само колко вежлив можеше да бъде Алеман!

И Гила се престори, че е облекчена.

Тя дори успя да му се усмихне. Почувства, че притежава силата да устои на този подлец и да го примами по грешна следа. Тя се престори на отчаяна.

— Но какво мога да направя аз? — извика през сълзи. — Аз въобще не знам какво искате от мен.

В престъпния мозък на Алеман в последните минути се бе оформил един, колкото и дързък, толкова и необикновен план. Беше покълнало семето на дяволско хрумване и бе започнало да дава носещите гибел плодове.

— Внесете стария мъж вътре! — каза той. — И внимавайте с него! Иначе ще ме опознаете добре!

Малко по-късно Абел Карсън лежеше на кушетката в дневната. Той отново бе в съзнание.

Алеман му остави време да си почине.

Те пиеха уиски, докато хитрият бандит с много фантазия разказваше на стареца какво всъщност се бе случило тук „в действителност“.

— Момчето, което търсеше при вас подслон, мистър Карсън, бе един безчувствен убиец. Ако не бяхме нападнали в подходящия момент, той щеше да се превърне в кръвожаден вълк. Вие знаете колко брутално ви преби той. Тези четирима пима-апачи бяха негови съюзници. Искаше на своя глава да направи голям улов. За това той си получи заслуженото от нас. Аз дадох заповед да го разстрелят. В този момент го закопават някъде заедно с приятелите му — пима-апачите. Аз спасих живота на вас и на вашата дъщеря.

С тези думи той обобщи всичко, което уж бе станало през последния половин час.

Старият овчар, философ и мъдрец Абел Карсън бе търпелив слушател. Той бе погледнал няколко пъти Гила. Разменяха си тайни сигнали, за които Алеман нямаше и най-малката представа.

Въпреки че негодникът притежаваше остър и логичен ум, липсваше му инстинкт. От него майката природа му бе дала доста малко.

Абел Карсън прие играта.

Той трябваше да се опита да спечели време.

— Готов съм да преговарям с вас, Алеман — каза той. — Но, изглежда, ще е по-добре, ако обсъдим подробностите без слушатели. Отпратете, моля ви, хората си навън! И се погрижете никой от тях да не ни подслушва.

Кокалестото лице на бившия легионер придоби израз на хитра лисица.

— Това е добро предложение — каза той. — Съгласен съм.

Последваха няколко кратки заповеди към мъжете, които се радваха на особеното му доверие. След две минути бяха сами: старият мъж, момичето и Алеман.

— Готов съм да ви направя мой партньор и съдружник, мистър Алеман — каза Абел Карсън. — Но аз поставям някои условия. Трябва да съм сигурен, че не играете някаква фалшива игра с мен и че мога да разчитам стопроцентово на вас. Поради това очаквам доказателство за добрата ви воля — той погледна напрегнато в очите на негодника.

— Какви са условията? — попита Алеман. — Но аз ви предупреждавам, мистър Карсън. Не поставяйте много високи изисквания! Ако ме разярите, ще плюя на златото и ще направя кълцано месо от вас и от дъщеря ви. По-добре да не се опитвате да играете нечестно с мен.

Абел Карсън си позволи още едно малко уиски.

— Става въпрос за най-добрия приятел, когото имам — каза той. — Щом той застане тук пред мен, ще сключим нашата сделка, мистър Алеман.

— За кого става въпрос?

— Ласитър.

Долната челюст на сухия мъж увисна.

— Не искам да имам нищо общо с този тип! — изсъска той. — Ласитър е едно бясно кръвожадно животно.

— Той е моят най-добър приятел — каза Карсън спокойно.

— Откога?

— От цяла вечност. Аз го извиках, защото трябваше да ми помогне да разработвам на спокойствие златната жила. Ако не видя отново жив моя приятел Ласитър, няма да съобщя мястото на находището. Можеш дори да ме убиеш, Алеман. Ще умра с чувство на удовлетворение и с увереността, че ти никога няма да достигнеш целта на мечтите си — физиономията на Алеман отново излъчваше коварство.

— Нищо ли не означава за теб, Карсън, ако Гила умре?

Старият мъж и момичето си размениха само един кратък поглед.

— Ако Ласитър е мъртъв, и аз не искам да живея повече! — извика Гила с решителност.

— И твоят шеф Лафизо ще те накаже, понеже си се провалил, Алеман. Тогава няма да имаш съвсем нищо. Той ще те изтезава по ужасен начин до смърт. Ти знаеш как той прави това.

Алеман се захили дяволски.

— А аз научих много от своя шеф! — каза той. — Искам да видя все пак колко сте силни в действителност.

Той издаде заповед. Във всекидневната нахлуха мъже.

Абел Карсън и дъщеря му бяха изведени навън в хладната нощ.

Те знаеха, че ги чака адът. Но решиха да останат твърди…