Джек Слейд
Лешоядите от Гила Бенд (10)

10.

Ласитър още не бе стигнал до него, когато в долината прогърмя тропот от много коне. Ездачите сякаш извираха през малкия проход между скалите от северната страна. Ласитър не можеше да ги преброи, но прецени, че са около двадесетина човека.

Те започнаха веднага да стрелят, въпреки че знаеха, че от това разстояние нямаше да успеят. Искаха да покажат само, че са тук, и да го накарат да се паникьоса, за да направи грешка. Но Ласитър не им направи тази услуга. Той остана напълно спокоен. Брадатият свещеник се олюляваше и Ласитър му помогна да се върне обратно в нишата, от която бе дошъл.

Групата ездачи се приближаваше застрашително бързо. Куршуми отскачаха от стените и летяха наоколо.

Бандитите стреляха, въпреки че не можеха да видят вече Ласитър и стария монах.

— Ела, сине, ще ти покажа пътя! — изстена свещеникът.

Те влязоха в едно голо помещение, което вероятно преди е било монашеска килия. До едната стена имаше нар, застлан с чувал.

Ласитър придържаше стареца, за да може той да легне внимателно. Черното расо бе прогизнало от кръв.

— Върви и се бори! — изпъшка свещеникът. — Аз мога сам да се погрижа за себе си…

Ласитър изтича до мястото, където бе оставил своя „Уинчестър“, когато трябваше да се погрижи за свещеника, който бе на път да припадне.

Ездачите вече бяха слезли от конете си и ги бяха разгонили, за да не бъдат улучени от заблуден куршум. Животът на един кон тук често бе по-важен от живота на някой човек.

Ласитър не се колеба нито за миг и им показа, че той е тук и ще приеме боя. Той обаче бе достатъчно благороден и стреля само в краката на бандитите. В много случаи това имаше значително по-деморализиращо въздействие, отколкото веднага да бъдат убити няколко от тях. Доста изнервящо бе за останалите, когато чуеха стенанията и виковете на ранените си приятели.

Ласитър стреляше като обезумял, като държеше дулото наведено. Така той улучваше краката и ходилата и ранените подскачаха наоколо като подплашено стадо кокошки.

Пет, шест или може би седем души бе улучил вече Ласитър и това бе едно постижение, с което можеше да се гордее. Освен това бе доволен, че досега няма един-единствен убит, тъй като подобно нещо не влизаше в намеренията му. Достатъчно му беше, ако успее да набие в главите на тези негодници необходимия страх от бога.

Всички бяха потърсили бързо укрития, доколкото това им бе възможно. Част от ранените се придвижваха на ръце и крака. Настъпи кратко затишие. Ласитър изтича обратно при свещеника. Той бе съблякъл черното си расо и притискаше няколко бели кърпи към раната, която не бе далеч от сърцето. Кърпите също бяха прогизнали от кръв, но това невинаги означаваше, че раната е много сериозна.

— Как сте, отче?

Старият мъж се усмихна търпеливо.

— Върни се обратно на поста си, сине мой! Там си по-нужен, отколкото тук.

— Ще можеш ли да издържиш още малко, отче?

— По-дълго, отколкото мислиш, че е възможно. Има някой, който се грижи за мен.

Той посочи нагоре към тавана. Имаше предвид небето. Ласитър се възхищаваше на хора, които бяха изпълнени с такава дълбока вяра.

— Отивай, сине мой! — настоя свещеникът. — Аз ще се моля за теб.

Големият мъж излезе отново бързо и безшумно. Бандитите не бяха забелязали, че той бе отсъствал. Те още дебнеха зад укритията си. Вероятно се подготвяха за обсада.

Ласитър се огледа за дон Неро. Но той вече не лежеше там, където бе паднал. Изглежда, негодниците го бяха отнесли, за да го погребат. Дали той наистина беше шеф на тях и на Алберто? Това, което му беше разказал, звучеше правдоподобно.

Прозвуча ехиден смях. Ласитър настръхна. Никой друг, освен Неро Лафизо, не можеше да се смее така злокобно.

— Ей, Ласитър! Ти наистина ли помисли, че съм мъртъв?

— Изглежда, е станала голяма грешка — извика Големият мъж. — Предполагам, че носиш ризница под расото.

— Умно момче си, Ласитър. Отдавна ми стана ясно. Изглежда, ще ми сервираш още доста ядове. Но това не е толкова страшно. Имаме много време. Все някога гладът и жаждата ще те пречупят. Моите хора не трябва повече да рискуват кожите си.

— На твое място не бих бил толкова самонадеян! — извика Ласитър и се засмя презрително. — Ще се браня, докато в мен има и искрица живот. А това ще продължи дълго. Хей, Неро, по-добре би било да се споразумееш с мен.

— Не си прави труда, Ласитър. Няма да променя намерението си. Знам съвсем точно как да постъпя с теб.

Веднага след това отново изтрещяха изстрели. Над позицията на Ласитър се изсипа градушка от куршуми. Той просто се прикри и изчака.

Искаха да го държат на едно място. Не мислеха да опитат още веднъж открито нападение.

Те имаха време. Ласитър използва хладнокръвно затишието, за да погледне още веднъж какво става със свещеника. Неговата съдба го интересуваше повече от всичко друго. Дано да остане жив!

Отец Франциско си бе направил сам превръзка. До него бе поставен глинен съд, от който се разнасяше силен мирис. Изглежда, в него имаше смес от билки и алкохол.

— Собственоръчно приготвеното ми лекарство — усмихна се монахът. — Не се притеснявай за мен, сине мой. Но ти изглеждаш уморен. Пийни си една глътка от този еликсир. Ще видиш, че той прави чудеса. След това се върни отново на поста си! Ти си последната ми надежда, Ласитър.

— Откъде знаеш името ми?

— Подслушах част от разговора ви. Скоро трябва да се махаме оттук, сине мой. Под тази мисия съществува таен тунел. Но за това ще говорим по-късно. Ти трябва да отвличаш вниманието на тези хора, докато се възстановя.

Ласитър кимна в знак на съгласие. Той мислеше, че този човек бе по-скъп от злато. В сърцето си винаги бе харесвал такива хора. Когато отново зае позиция, забеляза, че навън нещо се бе променило.

Наистина нещо бе променило нещата из основи.

Докато Ласитър беше при свещеника, той не видя, че в долината дойдоха двама куриери.

Неро Лафизо, който все още беше облечен с кафявото расо на отец Франциско, изслуша с напрегнато внимание това, което му съобщиха куриерите. Според казаното в Гила Бенд всичко се объркало. Лицето на Неро ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Всяка следваща новина бе по-лоша от предната. Очевидно Алберто бе загубил контрола в Гила Бенд. Вероятно бе доста напечено, иначе не би изпратил куриерите, за да осведомят възможно най-бързо Неро.

По принцип гордостта на Алберто не би му позволила да постъпи така. Но сега той признаваше поражението, не направо, но Неро разбра истината, която се криеше зад съобщенията. Алберто бе отпуснал прекалено юздите. Сега бе на път да загине в бурята, която бе предизвикал.

Първо се бе стигнало до силен спор с Марко заради русата Френчи. Неро през цялото време се бе страхувал от нещо подобно. Русокосата използваше мъжете като фигури за шах и ги разиграваше с пресметлива, смъртоносна интелигентност един срещу друг, когато ставаше въпрос за нейни интереси. Тя беше жена, която би се съюзила и с дявола, дори ако става въпрос за човек, който й е близък. Тя беше едно от чудовищата, които изяждаха собствените си деца. Още от началото нейният план е бил да накара бандата да работи за нея само за определено време. Поради това тя се бе съюзила и с Ласитър. Веднага бе разбрала, че той бе един необикновен човек.

Неро бе чувал досега за Ласитър, но за него бе ясно от самото начало, че той излизаше извън тези рамки, иначе не би се опълчил още с пристигането си в Гила Бенд против превъзхождащия го противник. Но темата Ласитър бе приключена. Бяха го хванали натясно. Все още можеха да вземат скалпа му. Беше достатъчно само една част от хората да продължи да го обсажда тук. Неро обаче трябваше възможно най-бързо да се върне в Гила Бенд. Трябваше да се погрижи за реда там, иначе всичко, което той, Неро Лафизо, бе постигнал, щеше да рухне.

— Този проклет глупак! — изръмжа той и всички разбраха, че се отнася за доведения му брат Алберто.

Сега заради тази вещица се бе скарал с опасния Марко Гутиерес, а Алеман, също толкова опасният бивш легионер, бе изчезнал от доста дни в Марикопа.

Какво всъщност ставаше?

Неро знаеше, че от него имаше нужда. Необходимо бе да се върне бързо в Гила Бенд. Той огледа хората си, след това избра десет човека, които трябваше да останат тук.

— Няма нужда да се оставяте да бъдете въвличани в други престрелки — каза той. — Просто дръжте позициите и внимавайте да не опита да се измъкне. Трябва да бъде задържан тук, докато се върна от Гила Бенд. И в никакъв случай не му позволявайте да разбере, че вече не съм с вас. Много е важно той да не знае това.

Той остави десет човека при старата мисия. Седмина от тях бяха леко ранени от куршумите на Ласитър.

— Може да си почивате — добави той. — Не трябва нищо друго да правите, освен да сте нащрек. Една изморителна езда вие така и така сте неспособни да издържите. Роберто, ти ще поемеш командването тук. Помни винаги, че носиш голяма отговорност.

Роберто Дакоста се усмихна гордо и с благодарност. За първи път му поставяха специална задача. Това се възприемаше като особено отличие и бе голям шанс за него. Ако се прояви добре, израстването му бе сигурно.

— А ако се опита да пробие, Джеф?

Неро Лафизо го погледна неодобрително.

— Защо питаш, Роберто?

— Преди около час вие казахте, че го искате по възможност жив, дон Неро.

Предводителят на бандитите си спомни.

— А, да. Добре, че ми го напомняш, амиго. Това много ми харесва — той потупа по рамото младия мексиканец и го дръпна няколко крачки встрани. Неро нямаше какво особено да му каже, но правеше всичко това от тактически съображения, като че ли му доверяваше тайна.

Така негодниците от тази банда от закоравели престъпници биваха респектирани.

Не бива да се захващаш с този, когото големият бос е приел в сърцето си — можеше да има много болезнени, дори смъртоносни последици.

— Слушай, Роберто — каза дон Неро сдържано. — Ако можеш да го хванеш жив, то тогава ще извършиш едно голямо дело. Можеш да опиташ, но бъди предпазлив. Не рискувай ненужно. Ласитър е опасен — той погледна втренчено младия бандит: — Обещай ми, че ще предприемеш нещо, само ако си сигурен, Роберто. Закълни се.

— Заклевам се в живота на майка си, сеньор.

Джеф кимна одобрително. Най му харесваха такива младежи, изпълнени с усърдие. Човек можеше да ги дресира правилно и от тях ставаха кръволоци. Чистокръвни кучета, които се подчиняваха на заповедите и никога не се замисляха за тях. Роберто Дакоста бе един от този надежден сорт. Неро прочете това в блестящите очи на младежа.

— При мен ще направиш кариера, Роберто. Когато си разчистя сметките с Марко, ти ще бъдеш неговият заместник. Но всичко зависи от това, как ще се представиш тук.

— Ще се бия като лъв, сеньор!

Дон Неро бе доволен. Той знаеше, че не трябва вече да се притеснява за това бойно поле.

— И не се впускай в празни разговори с него, Роберто — предупреди го той накрая. — Ласитър е не само ужасен боец, но е и хитър като лисица. Ще се опита да те примами с думи в клопка. Освен това знае и безбройни трикове. Все някога ще разбере, че не съм наблизо. Ще ви нарича с всевъзможни обидни имена, но вие трябва да останете спокойни. Разясни това и на хората си. Имаш разрешение от мен да разстреляш на място всеки, който предприема нещо без изричната ти заповед. А ето и пръстенът…

Младият бандит се опули от изненада.

Усмихвайки се, дон Неро му сложи рубина на пръста. Всички го видяха. Това бе най-голямото отличие вътре в бандата. Марко и Алеман също притежаваха такива пръстени.

— Всъщност трябваше да го получиш по-късно — усмихна се Неро. — Но аз отсега знам, че ти ще бъдеш наследникът на Марко.

След това той се обърна и се отдалечи. Роберто го гледаше почти благоговейно. Това със сигурност бе най-тържественият миг в неговия млад живот и той се закле в себе си да бъде верен и да премине дори и през огън за този човек…

 

 

В долината бе станало неестествено тихо. Ласитър бе седнал на глинения под до леглото на стария монах.

Внезапно отец Франциско се ослуша.

— Чуй! — изшептя той. — Отиват си. Много са.

Най-малко петнадесет ездачи. Сякаш се оттеглят.

Той бе допрял ухото си до стената. Ласитър направи същото и чу приглушен неравномерен тропот.

— Прилича на отстъпление — прошепна свещеникът. — Преди малко дойдоха двама куриери. Струва ми се, че не са донесли добри новини за дон Неро.

— Или напротив! — изръмжа Ласитър озлобено. Той внезапно помисли за стария Абел Карсън и хубавото момиче със смесена кръв.

Какво ли става сега в Гила Бенд? Нетърпението опъваше нервите на Ласитър.

— Аз трябва да изляза оттук, отче. Можеш ли да ми покажеш път, по който незабелязано да се приближа до бандата?

— Почакай, докато се стъмни — посъветва го старият заселник. — Не трябва да губиш търпение. Те само чакат да направиш грешка, за да могат да те убият.

— Трябва да разбера какво се е случило — каза Ласитър. — Притеснявам се за двама души, които са ми скъпи. Обещах им нещо.

— Разкажи ми историята си, Ласитър.

Ласитър кимна. Той започна с това как „случайно“ дошъл в Гила Бенд. Съкрати колкото е възможно разказа си. Свещеникът бе внимателен слушател.

— Смятам, че бандата е в затруднение — каза отец Франциско, когато Ласитър свърши. — Иначе не биха тръгнали така неочаквано. Ти сигурно си разбрал това по конския тропот. Те бързаха.

— Вярно е.

— А малкото хора, които останаха, трябва да те обсаждат тук — каза свещеникът. — По-късно Неро ще се върне с основните сили и ще довърши работата си, щом се справи с трудностите в Гила Бенд.

— Въпреки това трябва по възможност най-бързо да узная какво става, отче.

Навън отново се стреляше. Сякаш бандитите се подготвяха за щурм. Ласитър изтича напред и погледна към развалините вдясно от църквичката, където се бяха окопали противниците му. Те стреляха напосоки. Всичко това бе маневра за отклоняване на вниманието му. Просто се целеха над укритията и стреляха.

Ласитър набеляза едно определено място и се прицели много прецизно. Той натисна спусъка в същия момент, когато оттатък се появи малко облаче барутен дим. Ласитър се бе прицелил наистина добре. Сигурно бе улучил дулото на пушката на бандита и той може би бе ранен от осколките или прикладът го бе ударил в лицето. Във всеки случай зад остатъците от стената се показа една фигура, размаха ръце и се строполи на земята. Отговорът бе яростен, но не прицелен огън.

Ласитър смени позицията и избра нова цел. И този път имаше успех. Изглежда, бе улучил много болезнено бандита. Това можеше да се заключи по вика на мъжа.

Постепенно всичко утихна.

— Хей, амигос! — извика Ласитър. — Искам да говоря с вас. Правя ви едно предложение. Чуваш ли ме, Неро? Искам да изпуша лулата на мира с теб. Разбрах, че трябва да отстъпя. Е, какво има, Неро? Не искаш ли да говориш с мен? Толкова ли те разярих? А, разбирам, ти се преструваш сега на обиден.

Никакъв отговор.

Но сега той можеше да бъде почти сигурен, че Неро Лафизо не е вече тук.

— А ако се предам? — извика Ласитър. — Тогава какво? Слушай, Лафизо. Свещеникът има още някакъв шанс да оцелее, ако мога да се погрижа на спокойствие за него. Поради това съм готов да се откажа от борбата. Е, Неро? Няма от какво да се страхуваш.

Все още беше тихо. Но след това прозвуча гласът на млад мъж.

— Излизай тогава, Ласитър! Без оръжие!

Беше доста развълнуван. Той, изглежда, изпълняваше първата си по-голяма задача.

Ласитър се усмихна доволно. Бе разбрал играта.

— Защо с мен не говори дон Неро? — извика той.

— Той е… — гласът на младия мъж заглъхна. Той разбра първата си грешка. — Дон Неро легна да спи — младежът опита да се поправи. — Каза, че не иска да бъде обезпокояван.

— Е, тогава ще чакам, докато се събуди — извика Ласитър. — Искаш ли дотогава да прекратим огъня, амиго?

— Не съм твой приятел.

— Добре, кажи името си.

— Роберто Дакоста.

— Заместник си на Неро?

— Да — извика Роберто гордо. — Приемам предложението ти за прекратяване на огъня. Ще чакаме, докато шефът се събуди. Тогава той ще реши дали ще преговаря с теб.

— Съгласен съм. Съобщете ми, когато се събуди. Сега трябва да се върна и да се погрижа за свещеника.

Той се отдалечи внимателно, но не назад, а наляво, където имаше доста развалини. След половин час бе почти заобиколил мястото. Той се намираше зад бандитите, които спокойно лагеруваха. Някои сменяха превръзките си. Бяха общо десет, но повечето бяха засегнати, имаха наранявания по ръцете и краката и при сериозно сблъскване нямаше да бъдат сериозни противници, тъй като те трябваше да се придвижват много бързо, когато Ласитър се развихреше, а освен тримата здрави, другите едва ли бяха в състояние да го направят. Ласитър се промъкна по-близо. Само двама от тях наблюдаваха входа на ниската сграда, в която лежеше отец Франциско и в която, според бандитите, все още се намираше Ласитър.

Върху една ниска стена седеше млад, жилав момък. За разлика от другите имаше поддържан външен вид, а и лицето му излъчваше интелигентност.

Това трябва да е Роберто Дакоста.

Ласитър се промъкна по-нататък. Нямаше нужда да се опитва да бъде особено тих, тъй като негодниците вдигаха достатъчно шум. Те си разказваха всевъзможни преживявания, преди всичко приключения с хубави жени.

Лъжеха на поразия. Повечето бяха прекалено млади, за да са имали в тази област големи завоевания. Ласитър чу част от думите им и се усмихна доволно. Изглежда, навсякъде по света бе едно и също, когато младежи бяха заедно. Без съмнение Неро Лафизо бе оставил тук по-младите си хора.

Все още Роберто Дакоста не бе забелязал нищо.

Ласитър опря дулото на пушката между плешките му. Той тъкмо си свиваше цигара и тютюнът и хартията изпаднаха от пръстите му от уплаха. Той се вцепени, сякаш бе станал на камък като стената под него.

— Ето ме, Роберто — каза Ласитър тихо. — Мисля, че трябва да си поговорим разумно.

В лявата си ръка държеше уинчестъра, в дясната — ремингтъна, насочен срещу останалите бандити. Но те досега не бяха забелязали нищо. Дори и двамата постови гледаха в посоката, в която според тях се бе скрил Ласитър.

Роберто все още си бе глътнал езика.

— Няма нужда да се страхуваш, амиго — продължи Ласитър тихо и с мек глас. — В никакъв случай не искам да устроя тук кървава баня, но ще бъда принуден, за съжаление, ако сега направиш някоя глупост.

Роберто обърна бавно глава и преглътна. По почернялото му от слънцето лице блестеше пот.

— Ласитър, аз… аз…

В очите му проблясваше страх. Изненадата все още го бе сковала. Внезапното появяване на Ласитър бе за него като шок. А при това си бе представял как ще излезе като победител от всичко.

Едва сега един от другите млади бандити ги забеляза. Той предупреди останалите. Всички се разпръснаха и посегнаха към оръжията си. Ласитър изстреля два куршума пред краката им и в следващия момент се чуха изстрели и зад тях.

— Мир вам! — прогърмя гласът на отец Франциско, който междувременно се бе възстановил учудващо бързо. — Чуйте какво имам да ви разкажа!

Старият свещеник стоеше там, облечен в черното си расо, и държеше в ръцете си една стара пушка „Спрингфийлд“ от времето на Гражданската война. Той представляваше респектираща гледка.

Но освен това не бе сам. С него се бяха появили половин дузина тъмнокожи мъже. Мексиканци. Носеха пончо и остри сомбрерос. По външния им вид си личеше, че са мъже, които живееха в околността като селяни или овчари.

Бойният дух бе напуснал младите бандити. Бяха напълно объркани, понеже бяха така изненадани. Те се предадоха без никой от тях да помисли за съпротива.

Ласитър считаше, че тази безкръвна победа на първо място се дължи на смелата проява на стария свещеник. Тези млади момчета, които не бяха възпитавани да станат бандити, изпитваха много голямо уважение пред един божи служител. Вярата все още имаше дълбоки корени в тях, поради това се отнесоха към белобрадия старец в черното расо с необходимото почитание.

А отец Франциско бе един надарен оратор. Той говореше прекрасни неща и те слушаха смирено думите му. От една страна, не им оставаше нищо друго, тъй като страхът все още ги владееше. Само заради това те бяха принудени да слушат почтително.

От друга страна, въздействащите думи на стария, обигран в словото свещеник не останаха без последствие. Потиснатостта на младите бандити постепенно се стопи и отстъпи място на едно голямо облекчение.

Старецът в расото им бе начертал път, по който да се откажат от злото. Те имат сега още един-единствен шанс, увери ги той. Но това е най-последната им възможност, допълни отец Франциско с гръмовен глас. Младите бандити се замислиха. „Дори и половината от думите на свещеника да останат в съзнанието им — помисли Ласитър, — то старецът в черното расо щеше да постигне много.“

Големият мъж издърпа Роберто Дакоста настрана и поговори с него не като победител, а като мъж с мъж. След известно време Роберто Дакоста започна да говори. Той разбра, че мълчанието няма да му помогне. Преди всичко обаче Ласитър го бе убедил, че рано или късно ще свърши живота си на бесилката или в затвора.

Ласитър се разтревожи, когато разбра какво се е случило в Гила Бенд. Загрижеността за Абел и Гила го подтикна да бърза. Съвсем скоро след това яздеше към града. Той бе взел още два коня със себе си, за да може по пътя да ги сменя, което щеше да му позволи да напредва значително по-бързо.