Метаданни
Данни
- Серия
- Ласитър (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Geier von Gila Bend, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Георги Караиванов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vens (2010)
- Корекция
- vesi_libra (2011)
Издание:
Джек Слейд. Лешоядите от Гила Бенд
Поредица: Ласитър
Превод: Георги Караиванов
Редактор: Андрей Илиев
Коректор: Мая Арсенова
Технически редактор: Стефка Димитрова
Издателство „Калпазанов“, 1993
Отпечатано от „Полиграфия“ АД — Пловдив
ISBN: 954-8070-80-4
Формат: 84/108/32
© SINGER MEDIA CORPORATION USA
C/O QUELLE PRESSE — FREIBURG
История
- — Добавяне
4.
Ласитър отново се промъкваше през нощния град, който се бе превърнал в лудница. Навсякъде търсеха Олсън. Негодниците систематично преравяха уличките и къщите, без да изпускат и най-малкото ъгълче. Ласитър бе принуден да се движи постоянно. Никъде не можеше да се задържи дори и за пет минути. За щастие бандитите вдигаха достатъчно шум, така че той бе предупреждаван всеки път, когато групичките търсачи го наближаваха заплашително. Негова цел бе отново барът на Джейкъб. Надяваше се, че Ал Лафизо все още бе там. Бандитите се разбираха чрез високи подвиквания. Това, от една страна, бе добре, тъй като поддържаха по този начин контакт. От друга страна обаче, те предупреждаваха човека, когото търсеха. Сякаш не бяха помислили все още за това. И това бе добре за Ласитър. Той бе подробно информиран за всички планове на бандитите. В един момент дочу, че търсенето ще се разшири и в околностите на града. Малко след това много мъже на коне се отправиха на път. Трябваше систематично да обиколят Гила Бенд. При това вероятно щяха да намерят и мъртвия Олсън.
Ласитър бе достигнал задната част на бара. Той надникна предпазливо през малкия прозорец. На една маса в средата на помещението бе седнал Ал Лафизо. Той беше един от типичните източни денди от комиксите. Неговото сухо, енергично лице бе доминирано от дебелите черни вежди. Горната му устна бе украсена от тънки мустачки. Очите му бяха студени като на змия. До масата стояха двама мъже, които заедно с Олсън преживяха кървавия сблъсък с Ласитър. Единият имаше превръзка на главата. Неговият другар бе улучен в дясното бедро. Под панталона му личеше дебелата превръзка. Мъжът се подпираше на едно дърво и тъкмо се оправдаваше плачливо:
— Какво можех да направя, шефе? Бях в безсъзнание. Свестих се едва по-късно. Но тримата вече бяха изчезнали от Гила Бенд.
Ал Лафизо се засмя цинично.
— Не съм видял още някой да изпадне в безсъзнание от безобидна мускулна рана. Ти си се престорил, понеже си страхливец. Изпитвал си кучешки страх от този Ласитър. Поради това си изоставил позорно в беда твоите приятели. Наказанието за това е само едно, Харис: смърт. Изведете го и го обесете до червенокожите!
Гласът му бе леденостуден. Лицето му излъчваше неподражаема жестокост. Ласитър си спомни какво му бе разказал Олсън. Сега липсваше само дон Неро, този лъжедуховник, който беше изпълнителят на такива присъди. Ласитър с удоволствие би разгледал този тип, но никакъв мъж в черно расо не се появи. Осъденият викаше и плачеше, молейки за милост. Шефът му остана непреклонен. Харис бе почти изпаднал в безсъзнание от страх, когато двама мъже го извлякоха от бара.
— А сега към теб, Паркър — каза с леден глас облеченият в черно бос. — Както се установи, един куршум те е засегнал по главата. Поради това съдът счита изявлението ти, че си бил в безсъзнание, за истинно. В резултат на това съдът реши да те освободи от обвинението за страхливост. Това е обаче освобождаване под гаранция. Знаеш ли какво означава това, Паркър?
— Не, сър — отвърна Паркър, който през цялото време стоеше мирно. — Аз принадлежа едва от една седмица към групата, сър.
Ал Лафизо се засмя иронично.
— Ти си бил войник, нали, Паркър?
— Да, сър.
— Дезертирал ли си?
— Не, сър. Изхвърлиха ме.
— Защо?
— Имах връзка с жената на един офицер. Когато ме разкриха, аз и майорът се сбихме, сър. Разбира се, на последвалия процес бях обявен за виновен и трябваше да напусна службата.
— И сега си дошъл при нас, Паркър — Лафизо се захили. — Направил си добър избор. Но преди отново да те приема за пълноценен член, трябва да докажеш невинността си. С настоящето си разпределен като доброволец за следващата група с опасна задача. Приемаш ли присъдата?
Паркър отдаде мълчаливо почест.
— Да, сър. Благодаря ви.
— Тогава излез сега навън и гледай внимателно това, което ще се случи с Харис! Запомни го добре. Никога не трябва да забравяш тази гледка.
— Да, сър. На вашите заповеди, сър.
Той отново отдаде чест и поиска да напусне.
— Момент, Паркър! — каза Лафизо. — Искам да знам какво мислиш за другата присъда. Според теб справедливо ли е това, че твоят приятел Харис ще бъде обесен?
— Разбира се, сър — увери го някогашният войник, на когото от страх трепереха колената. — Такава страхливост трябва да се наказва.
— А какво според теб трябва да стане с Олсън? — осведоми се Ал Лафизо приятелски. — Ти преди малко чу показанията на кръчмаря. Според тях Олсън се е оставил да бъде разсеян от Ласитър, като е бил заслепен от пачка банкноти. Какво мислиш за това, Паркър? Много ме интересува!
— Без съмнение Олсън се е провинил, сър — отговори като ужилен бившият войник.
Неговият „съдия“ се усмихна доволно. Той бе получил точно този отговор, който искаше да чуе.
— Добре се представяш, Паркър. Такива мъже ми харесват — каза той и стана от стола си. — А сега нека да погледаме заедно какво очаква предателите.
Той напусна бара начело на хората си. Ласитър се промъкна в пролуката между бара и съседната къща и погледна към площада, огрян от лунната светлина. Двама мъже тъкмо донесоха една стълба и я опряха на клона, на който се полюляваха мъртвите апачи.
След това започна най-отблъскващото, жестоко, безпощадно представление — човек да изпраща на смърт друг себеподобен.
Престъпникът все още виеше за пощада. На палачите му не им беше лесно да го изкачат по стълбата. След това Алберто Лафизо излезе от бара и даде заповед. Стълбата бе издърпана. По редиците на зрителите премина потиснат стон. Някои отвърнаха лица, тъй като не можеха да гледат повече ужасната картина.
— Това ще се случи със страхливците и предателите! — извика Ал Лафизо.
— Надявам се, че това ще е предупреждение за всички вас.
Извън града се чу учестен конски тропот.
Двама ездачи приближаваха бързо.
— Намерихме Олсън! — извика единият от тях. — Мъртъв е. Сякаш се е самоубил. Когато го открихме, лежеше по очи и в гърдите му бе забит собственият му нож. Все още стискаше дръжката. Всичко сочи самоубийство, шефе.
Лицето на Лафизо трепна. Това бе лоша новина, която въобще не му харесваше, тъй като сега вече не можеше да се прояви като господар над живота и смъртта. Олсън бе объркал сметката му. Трябваше първо да преглътне това.
— Ще погледна лично! — извика Лафизо, след като се овладя. — Надяваме се, че не сте пипали нищо.
— Оставихме всичко така, както си беше, шефе.
— Това е добре. Конят ми! Бързо!
Не изминаха и две минути и той бе седнал на украсеното със сребро седло на породистия си черен жребец и се отдалечи величествено начело на внушителна група ездачи.
За първи път от толкова часове Ласитър почувствува глад. Това беше проблем, по който той не бе мислил досега. Трябваше непременно да си намери нещо за ядене и да се огледа за подслон през настъпващия ден. Вече не беше така сигурно дали ще може да плени още тази нощ боса на лешоядите от Гила Бенд. Ако нямаше късмет, скоро бандитите щяха да разберат, че Бърт Олсън не се е самоубил. Следите от борбата щяха да се забележат най-късно при настъпване на утрото. И тогава Ласитър трябва да е подготвен за хайка. Отначало мислеше да отиде в бара и да се обърне към съдържателя Джейкъб. След това обаче реши, че е по-добре да опита в частните домове. Тук в Гила Бенд със сигурност нямаше нормален гражданин, който да не проклина тази банда. Ласитър бе сигурен, че ще получи необходимата подкрепа за своята борба. И така той тръгна, за да разучи най-добрите възможности за подслон. Не беше вървял и пет минути, когато от юг в града влезе открит файтон с два расови коня, които бяха управлявани от жена. Изпод плоска черна плитка се вееше дълга руса коса. Но не за дълго. На най-много двадесет метра от Ласитър от една странична уличка изскочиха двама мъже и препречиха пътя на файтона. Единият хвана сбруята на водещия кон. Другият се качи на капрата и измъкна грубо русата жена. Тя крещеше за помощ, но никой не се интересуваше от това, което ставаше. Сега и вторият бандит се спусна върху жената и Ласитър видя как той натъпка в устата й една кърпа. Секунди по-късно двамата негодници въвлякоха жертвата си в уличката, от която бяха излезли. Ласитър не се колеба нито за момент и изтича отзад, покрай къщите. Нямаше нужда от много време, тъй като вече познаваше мястото. Той влезе безшумно в уличката, в която изчезнаха двамата типове с жената. Много скоро чу гласове.
— Не се преструвай! — изръмжа единият от мъжете. — Лафизо ни постави тази задача. Трябва да те заведем при него.
— Какво искате от мен?
— Чул е, че си доста богата — каза другият мъж. — Мисля, че иска да се откупиш. Притежаваш едно ранчо и няколко сребърни мини, които ти носят доста пари.
— Няма да получите нищо от мен! — изфуча жената.
— Можеш и сама да му кажеш това! А сега нека първо видим какво можеш да ни предложиш…
— Пусни ме, проклет да си…
Гласът на жената заглъхна в хрипове. Звукът от разкъсани дрехи достигна до ушите на Ласитър. Жената виеше така, сякаш отново й бяха натъпкали парцала в устата. Явно, че я изнасилваха. На Ласитър му бяха необходими само няколко секунди, за да стигне до мястото. Двамата негодници и жената се намираха зад една ниска стена. Лъч лунна светлина осветяваше сцената. Те бяха хвърлили жената на земята и усърдно се занимаваха да разкъсват всичките й дрехи. Големият мъж се прехвърли през стената. Престъпниците оставиха жертвата си и понечиха да извадят револверите си. Но Ласитър вече бе вдигнал уинчестъра си, така че те пуснаха дръжките на пистолетите.
— Обърнете се! — заповяда им той. Двамата не се помръднаха. Те го гледаха злобно.
— Какво ти става бе, човече! — изръмжа единият. — Изглежда, нямаш представа кои сме ние!
— А пък вие не знаете кой съм аз — каза Ласитър студено. — Аз съм човекът, който създаде доста затруднения на вашата банда.
— Ти си Ласитър?
— Познахте.
— Разказваха, че си избягал със стария глупак от Марикопа и с вещицата със смесена кръв!
— Касае се, изглежда, за заблуда — каза Ласитър. — А сега се обърнете най-после!
— Искаш да ни застреляш в гръб?
— Разбира се.
Двамата се разбраха с кратък поглед. След това нападнаха. Те, изглежда, считаха това за свой последен шанс, защото за тях този мъж след всичко, което бяха чули за него, бе един звяр, който не се спира пред никакво убийство. Поради това и вярваха на неговите думи, че иска да ги застреля веднага. Смятаха, че е по-добре да продадат колкото се може по-скъпо живота си, отколкото да се оставят да бъдат заклани като овце. Ласитър, който нито за секунда не бе имал намерение да убива двамата мъже, разбра това. Той пусна уинчестъра и се хвърли към тях. Юмруците му задействаха безмилостно. Уцели първия с прав удар точно в брадичката и го повали. Междувременно русата жена се бе изправила и бандитът падна в краката й, без да издаде звук. Но за това Ласитър не можеше да се грижи. Той имаше достатъчно работа с втория си противник, който обаче не му създаваше особени затруднения. На Ласитър му се стори, че негодникът го нападна с нежелание. След миг с едно кроше той изпрати и него в страната на сънищата. Ласитър се учуди. Всичко стана значително по-просто, отколкото си представяше. Той вдигна своя уинчестър и се обърна към жената. Тя го гледаше като същество от друг свят.
— Много благодаря! — изстена тя. — Какво правите в Гила Бенд? Да не би да се борите против бандитите, които тероризират нашия град? Господи, какво става тук? Преди малко видях обесените. А и на площада лежат мъртви мъже. Току-що се връщах от един излет. Кажете ми, моля ви, какво означава всичко това! Вие се казвате Ласитър, нали?
Тя бе чула един от бандитите да назовава името му.
— Да, аз се казвам Ласитър, госпожо. В Гила Бенд ли живеете?
— В бялата къща в северния край на града.
— Имате ли нещо против, ако ви посетя, госпожо?
Тя бързо се досети.
— Разбирам. Имате нужда от скривалище. Да, елате при мен. В къщата ми ще бъдете в безопасност.
Тя изтича, като че ли я гонеха. След няколко секунди Ласитър чу как подкара файтона си по улицата. Той също тръгна. Спомняше си голямата бяла сграда от камък, която му бе направила впечатление още при първата му разузнавателна обиколка. Беше най-голямата и най-хубавата къща в Гила Бенд и свидетелстваше за богатството на притежателката си.
Тя беше интересна жена, без съмнение. Ласитър мислеше за думите на единия бандит. Според тях Ал Лафизо искаше да изнуди русата жена за значителен откуп. Но Ласитър доста му развали апетита. Поне засега. Но дали Лафизо няма да разбере много скоро кой й е помогнал? От това изтънченият бандит веднага ще заключи, че противникът му се е скрил при блондинката. От друга страна обаче, двамата негодници ще предпочетат да премълчат. Хора, които губят и са страхливци, не могат да имат големи надежди за оцеляване в жестоката банда на Ал Лафизо. Ласитър разчиташе, че пребитите негодници обичат живота си. Просто трябваше да рискува. Ако сметката му бе правилна, щеше да има късмет. В противен случай трябваше да види как ще измъква главата си от примката. За размисъл така и така нямаше вече време. В Гила Бенд отново стана шумно. Ал Лафизо се бе върнал с по-голямата част от бандата. От всичко, което си подвикваха негодниците, той разбра, че Лафизо не е направил правилно заключение. Всички, изглежда, бяха на мнение, че Ласитър отдавна е изчезнал заедно със стареца и метиската. Големият мъж трябваше да се покатери по една доста висока ограда, за да влезе в имота на русата жена. Той дори не знаеше как се казва тя. Но тя вероятно бе доста богата, тъй като бяха споменати едно ранчо и няколко доходоносни сребърни мини. Освен това Ласитър заключи, че тя сигурно живее сама. Ако това е вярно, то може би тя е вдовица. Една толкова привлекателна жена не остава дълго сама в тази страна. Или Алберто Лафизо вече й е хвърлил око? Ако беше така, двамата негодници със сигурност щяха да мълчат и нямаше да кажат на своя шеф какво позорно поражение са претърпели. Изведнъж Ласитър доби чувството, че може да гледа с надежда в бъдещето. Но едновременно с това няколко въпроса не му даваха мира. Въпроси, които се налагаха, без той да желае това. Промъкна се до голямата бяла къща и потърси възможност да проникне незабелязано в нея. Изведнъж се стресна и вдигна уинчестъра, когато в храстите се дочу шум и след това — шепот:
— Не се тревожете, мистър. Това съм аз. Чакам ви тук вече известно време. Елате. Никой от моя персонал не трябва да забележи нещо. Вие разбирате, нали?
Да, Ласитър разбираше това. След няколко минути той беше в къщата заедно с русата жена.