Емилиян Станев
Повест за една гора (6)

6

През нощта започна виелица. Горите забучаха с дълбок, непрекъснат рев. От четирите ъгли на сградата вятърът мяучеше като котка. Понякога се чуваше шум, като че някой търкаля навън празни бъчви. Всичко изчезна във вихрения въртеж на снежните роища.

Янко лежеше в затоплената стая и като гледаше червеното петно от печката, отразено в стъклата на единия прозорец, мъчеше се да различи какво става навън. Зад стъклото се виждаше матова стена от сняг и от мъгла. Той чу, че Вълко излезе и пак се прибра в съседната стая, дето спеше със семейството си. После вятърът затвори с трясък единия капак на прозореца и в стаята сякаш стана по-топло и по-тъмно. Янко заспа, изморен от днешната обиколка.

Когато се събуди, беше светло. Навън снегът продължаваше да вали. Барометърът, закачен между външните и вътрешните стъкла на прозореца, се поклащаше на телта, с която бе привързан.

Вълко стоеше до прозореца и се бръснеше, а запалената от него печка започваше да се зачервява.

— Наспа ли се? — попита той и Янко трепна от бащински мекия тон, с който бяха казани тия думи… Стана му срамно и съвестно, че се е успал.

Той скочи и започна да се облича.

На южния прозорец беше се натрупала пряспа. От покрива висеше друга, извита като свод.

— Ти забрави, че трябва да отидеш в махалите за овца — каза Вълко, зает с бръсненето, което му пречеше да говори свободно. — Аз ще те придружа донякъде и ще остана при хранилките. Вълците няма да закъснеят да се появят там. Не се знае докога ще трае това време.

Янко мълчаливо се облече и се стегна за път. Вълко взе храна за два дни, откачи чифт снегоходки от стената, прегледа вървите им и ги мушна в раницата. После той отиде в своята стая, отключи едно шкафче и взе оттам черно стъкълце, в което имаше стрихнин.

Жена му донесе закуската — солена сланина и чай, и докато закусваха, Вълко й каза:

— Довечера няма да се върнем. Ти, Гюрга, ще останеш сама. Както ти рекох и снощи, пусни Жар в коридора. Той ще те пази по-добре от нас.

— Нима мислиш, че се страхувам? — усмихна се жена му.

Тя се залови да нахрани децата и да им помогне да се измият. Янко я гледаше. Колко спокойна и храбра изглеждаше тая предивременно застаряла жена.

— Облечи се добре и си намажи дебело ботушите с меча мас — каза Вълко, като му подаваше една бутилка.

Той уви ушите си с шалчето, сложи ръкавиците и като взе карабината от станока до вратата, тръгна. Янко го последва. Виелицата ги пое още от вратата. Те се спуснаха право надолу по една стръмна рътлина, която извеждаше на запад от Тихата долина. Снегът продължаваше да вали — дребен като прах. Вятърът го въртеше на всички страни и събаряше кита от клоните. Понякога двамата хлътваха в пряспа до пояс. Но снегът беше пръхкав, лесно се газеше. Спущаха се без път надолу или, както казваше Вълко, „събаряха се“.

След десет минути се озоваха на затрупания горски път. Тук се разделиха. Вълко пое към Тихата долина, а Янко продължи по рътлината към махалите.

— Прегледай пушката и я дръж винаги готова. Може да срещнеш глутницата — посъветва го Вълко, преди да се разделят. — Гледай да вземеш овца на всяка цена. Ако не намериш болна, вземи здрава. Тъй де! Без нея да не се връщаш. И разпитай колибарите виждали ли са вълците.

Янко се загуби в мъглата. Още няколко минути Вълко чува пукота на снега под ботушите на младия човек, после всичко заглъхна в бялото мълчание. Той тръгна по пътя. Снегът стигаше до бедрата му. Пътят пресичаше няколко рътлини, навлизаше в долове и вървеше успоредно с гребена на планината. Тук вятърът не се усещаше и снегът валеше равно и тихо като из сито. Между стъблата на дърветата, привели натоварените си клони, прилични на клоните на плачущи върби, се виждаха коритата на потоците. Сред меката белота рязко се очертаваха лишеите по стъблата и жълтите праханици, поръсени от снега. Стъпките на Вълко пълнеха доловете с пукот и ехо.

Той се приближаваше към навеса от дъното на един дол. Оттам никога не идваше дивеч.

По пътя не видя никакви следи. Големите горски зайци спяха и според обичая си не смееха да напуснат своите скривалища, докато снегът не престане да вали. Лисиците дремеха в дупките си, а сърни и елени рядко минаваха по пътя.

Но щом премина втория дол и навлезе в Тихата долина, Вълко попадна в следите на стадо елени. Те бяха пресни и водеха към навеса.

Присъствието на дивеча го развълнува. Вълко раздвижи плещите си, оправи карабината, да не трака о халката на раницата, и с дебнещи крачки тръгна напред. Лицето му стана сериозно и напрегнато, в очите му се появиха весели и страстни пламъчета. Старият ловец се пробуди в душата му. Той достигна гърба на бараката и надникна зад нея.

През падащите снежинки под навеса се виждаше голямо, тъмно петно. Вълко се дръпна назад, разкопча шубата и от пазвата си извади окачен на шията му далекоглед. Със самодоволна и лукава усмивка го постави на очите си и погледна към навеса.

Там лежаха две тъмнокафяви кошути и едно теле. То беше сложило глава върху гърба на майка си. И трите животни гледаха бараката — сигурно бяха усетили присъствието му. В обектива на далекогледа ясно се виждаха техните големи очи, изпълнени с тревога.

Ако се опиташе да влезе в бараката, щяха да го видят и да избягат. Това беше неизбежно. Ала на Вълко се искаше да ги погледа и да им се полюбува.

Щом се показа зад стената, трите животни скочиха и избягаха с бързи и гъвкави скокове. Вълко се престори, че не им обръща внимание, и влезе в бараката. Запали малката тенекиена печка, премете пода и приготви леглата за нощес.

— Нека сложа всичко в ред, та когато дойде Янко, да види, че е подредено, и сам да привикне на ред — мислеше си гласно ловният надзирател.

Снегът продължаваше да вали. Вълко използва времето до обед да напълни с овес коритата под навеса и да сложи фий в яслите. Снегът щеше да засипе стъпките му и животните щяха да идват по-спокойно.

След това обядва и понеже топлината в бараката го накара да се отпусне, той поспа.

Когато се събуди, снегът беше престанал. Часът бе четири. Мъглата се сгъстяваше и времето като че се готвеше да поомекне. Но старият ловец не се мамеше. Той знаеше, че покачването на температурата в такова време значи нов и обилен снеговалеж. И наистина снегът отново заваля. Късият декемврийски ден беше към края си.

Вълко си спомни за своя помощник. Сигурно момъкът щеше да се забави, докато намери овца.

Той не се реши да предприеме обиколка наоколо, макар че силно се безпокоеше от вълчата глутница. Щеше да остави пресни следи по снега и да изплаши идващия към навеса дивеч. Тъй като наближаваше времето елените и сърните да дойдат, той се приготви да наблюдава появата на животните. Това удоволствие оправдаваше целия положен труд край постройката. Вълко се радваше, че дивечът привикна така скоро с навеса и че идваше на яслите. Старият ловец обичаше тия трепетни минути, когато дебнеше някоя сърна или елен. Видът на дивеча го вълнуваше дълбоко и караше сърцето му да бие по-силно. Но неговата ловна страст сега беше отстъпила пред задоволството на пазача, който се радва на числеността и на красотата на животните. Тая година той идваше тук за пръв път и гореше от любопитство да види какъв дивеч ще дойде на яслите. Дали нямаше да се появи някое болно или осакатено животно? Той се взираше навън през малкото прозорче на бараката, да не пропусне нищо от появата на дивеча, и ето че острите му очи различиха едрата маса на стария елен, който идваше пръв.

Еленът вървеше спокойно, ала предпазливо. Като излезе на полянката пред навеса, спря се и цяла минута стоя неподвижен. После подуши снега. Оттам бяха минали кошутите и телето. Еленът душеше засипаните им стъпки. След това тръгна към навеса. Вълко го виждаше как дърпа фия и чуваше шумоленето на сухия фураж. При всяко дръпване старото животно се вслушваше. Изведнъж то трепна и обърна глава. Тежките му рога се раздвижиха, ала в следния миг еленът се успокои. Дойдоха две сърни. Те изглеждаха необикновено малки край самотника и почти се губеха в здрача на зимната вечер. Като погледаха недоверчиво към бараката, накъдето през цялото време все поглеждаше и еленът, сърните отидоха до яслите и започнаха да ядат.

Неочаквано еленът пак вдигна глава. Сърните побягнаха. Но не мина и минута, Вълко отново ги видя на яслите. Сега заедно с тях там имаше цяло стадо кошути. Ловният надзирател не забеляза откъде бяха дошли. Сигурно бяха се промъкнали зад постройката. Погълнат от вида на дивеча, той се мъчеше да прочете животните. Преброи осем, без да е сигурен в числото. Кошутите се виждаха като силуети и се сливаха в тъмна маса. Очите му се измориха от взиране — мракът ставаше все по-гъст и само белината на снега му позволяваше да ги вижда.

„Необходими са още три такива навеси — мислеше си Вълко и си представи местата, където щеше да ги построи. — Я виж ти, те се блъскат край коритата. Види се, намериха овеса.“

Но животните се разбягаха като сенки, пръснати от светлина. Това стана тъй внезапно и тъй бързо, че Вълко примига и напрегнато се втренчи в мрака. Ясно видя празния навес. Учуден, той продължаваше да се взира през прозорчето. До слуха му достигна тропотът и пращенето на бягащия дивеч.

„Янко идва“ — мина му през ума. Той отвори вратата и излезе навън. Тропотът продължаваше да се чува по насрещния бряг на долината. Съборен от стръмнината камък плесна в близкия поток.

Вълко настръхна и цял се обърна на зрение и на слух. Очакваше да чуе стъпките на своя помощник, но вместо това чу уплашения рев на елен. Не, момъкът не можеше да създаде такава паника в стадото!

Обзет от лошо предчувствие, направи няколко крачки пред вратата и в същия миг му се стори, че една дълга сянка премина между дърветата.

— Вълците! — високо каза той, втурна се в бараката и грабна пълната карабина. Но тутакси се отказа да стреля. Изстрелите нямаше да накарат вълците да оставят своята плячка. Те щяха да изплашат повече преследваните елени и да ги заставят да избягат нагоре, дето снегът беше по-дълбок.

Вълко се почувства безпомощен. Не знаеше какво да предприеме. Изхука веднаж-дваж и яростно започна да ругае. Ако това беше се случило през деня, щеше да се завтече по долината да преследва глутницата, дори ако тя се състоеше от стотици вълци.

Неговият вик заглъхна в глухотата на зимната нощ, дори ехото не му отговори. Той запали ветроупорния фенер, окачи го под стряхата и застана под нея, да слуша какво става. Не се чуваше вече нищо. Мрак обгръщаше огромната маса на планината. Само плясъкът на потока се носеше като тих ропот.

От безсилие и от гняв Вълко започна да ругае вълците и себе си, задето не обърна по-голямо внимание на тая опасност още през есента. Той се разхожда неспокойно до полунощ, като тюхкаше и мърмореше. Утешаваше го донякъде пръхкавият сняг, който позволяваше на елените и сърните да бягат толкова бързо, колкото и самите вълци.

Вълко си легна, когато неговият голям часовник с арабски циферблат показваше един и половина след полунощ.

„Добре че снегът не е замръзнал“ — помисли си той, преди да заспи.