Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1948 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Емилиян Станев. Повест за една гора
Българска класика за деца №32
Илюстрации: Т. Шишмарев
Редактор: Корнелия Лозанова
Формат 16/56/84
Издателска къща „ПАН ’96“, 2005
Предпечат: ЕТ „Катерина“
Печат: Инвестпрес АД
ISBN: 954–657–547-X
Цена: 3,50 лв.
История
- — Добавяне
15
Кантонерът дядо Васил, който обичаше да чете библията, се събуди тая сутрин призори. Той спа доста неспокойно в нечистата стая, окадена от дима, и сънува неясни сънища, които не можеше да си припомни по никакъв начин. Това го съкрушаваше.
„Не е дадено всекиму да запамети какво му се казва насън — мислеше си старецът, като разравяше затрупаната с дебела пепел жар в печката и триеше с лакът възпалените си очи. — Ето, тая нощ някой ми показа бъдещата карта на света и ми рече: «Гледай, Василе, и запомни. Ама нали не запомних. Не ми е значи дадено.»“
Той се чувстваше огорчен и обиден, че беше лишен от способността да запомня пророческите си сънища, но все още не губеше надежда тая работа да се поправи един ден.
Като откри рубиненочервените въглени под пепелта и сложи няколко тресчици в печката, дядо Васил почака да се събуди неговият внук Кольо, който му беше дошъл на гости от село. Кольо спеше на одъра, завит в чергите, отдето се подаваше острото му носле. Момчето дишаше тихо и както изглеждаше, нямаше намерение да се събуди, а на стареца много се искаше да изкаже своето огорчение. Той почака няколко минути, дано хлапето отвори черните си, живи очички, после сложи очилата си, облече окърпената с бели конци връхна дреха, прилична на кафтан, наложи продупчената си фуражка, направена от същия износен плат, и излезе да рине снега.
Засипаното шосе се губеше на завоя сред белотата на горите. Някъде под кантона крякаше сойка. Дворът беше нашарен от къдрави заешки следи, а на изток, зад планината, прозираше мътночервената заря, плисната в сивите облаци.
Дядо Васил измете стъпалата с голяма метла от вършини, нагледа кокошките и петела, запрени в дама, после взе лопатата и по навик ривна тук-там да оправи пъртината към дола, но отведнъж забеляза вълчите следи и се наведе да ги разглежда.
— Я гледай, имали сме гости — измърмори той с провлечения си говор и се върна назад да внесе дърва и да види дали Кольо не е станал. Нарочно стовари цепениците върху пода, дано събуди внука си.
Момчето се размърда и подаде веселото си лице над чергата.
— Стига спа, бе Кольо — каза дядо Васил. — Я стани да видиш какви гости сме имали нощес. Минали по пътеката. Прочели надписа, че пътеката е затворена, ала не му обърнали внимание.
— Какви гости, дядо? — трепна момчето и черните му очички светнаха от любопитство.
— От ония, дето си ходят по тяхната работа. Не се ли сещаш? Вълци, бе!
Кольо отметна чергата и скочи на пода.
— Къде са, дядо, къде са минали? — бързо рече той и се приготви да изтича с босите си крака навън.
— Е, къде са? Минали и заминали. Чакай, къде тръгна? — обезпокои се старият. — Най-напред се облечи, че тогава ще отидем да ти покажа. И стомната ще вземем да донесем вода.
Кольо се залови да се облича. Навлече шаячното си панталонче и от нетърпение не закопча всичките копчета, метна дебелия вълнен елек и сложи цървулите на краката си.
— Ех, дядо — говореше възбудено той, — колко пъти съм те молил да донесеш пушката от село. Ето на, щяхме да убием някой вълк.
— Тъй се убива то вълк! Пък и защо да се убиват зверовете? И те са създадени от бога да си живеят. Ти се остави, Кольо, от тия мераци да ставаш ловджия. Не е хубав тоя занаят, ти по-добре стани инженерни. Залегни да учиш и ще станеш.
— Ти донеси пушката, пък аз ще стана, какъвто кажеш. Само я донеси. Моля ти се, дядо, вземи я от село. Кажи на мама да ми я даде — страстно се помоли Кольо.
— Не може — отсече дядо Васил. — Малък си, няма да ти издадат патент.
— На теб ще издадат, пък аз ще гърмя. Ако вчера я имах, можех да убия заек. Ще застана на двора през нощта и като дойде — бум!
— Ти да видиш, Кольо, какви чудни сънища сънувах тая нощ — мечтателно каза старецът, като си увиваше цигара с вестник.
— Все с твоите сънища — нетърпеливо рече момчето. — Хайде да видим вълците.
— Сънищата показват какво ще се случи — забеляза старецът, като плюнчеше грамадната цигара.
— Показват, вятър! Колко пъти съм сънувал, че ходя на лов, а ето и до днес не съм ходил. Ех, татко да беше се върнал жив от Унгария, щеше да ми донесе ловджийска пушка — въздъхна момчето.
— Такъв му бил късметът — поклати глава дядо Васил и възпалените му очи се овлажниха. Той запали цигарата, взе голямата стомна и тръгна. Желанието му да разказва сънищата си изчезна. Неговият син, баща на Кольо, беше загинал във войната срещу немците и никой не знаеше къде лежат костите му из равната унгарска земя. Кольо бе останал сирак на тринадесет години. Момчето учеше добре в училище, както се изразяваше старият, „учителите му захваляха“. Но то обичаше страстно дивите животни и колчем се откъснеше от школото, тичаше в кантона при дядо си. Скиташе из планината да дебне дивеч, да залага клюси и да лови диви гълъби из хралупите на дъбовете. Дядо Васил му разказваше разни истории за дивеч и то слушаше със зяпнала уста.
Двамата вървяха полека из пътечката. Напред вървеше Кольо и приведен гледаше в снега по-скоро да види вълчите следи.
Висок северозападен вятър раздвижи облачната маса. Тук-там по небето се появиха пролуки. Слънцето се канеше да се покаже и над планината светеше златисто сияние. Очилата на дядо Васил святкаха от зарите, а червеното му лице, покрито със сива, отдавна небръсната брада, изглеждаше мораво.
— Ей ги! — извика Кольо и се наведе над пътечката. — Ей че са големи следите им!
— Можеш ли да ми кажеш колко вълка са били? — попита старецът, който остана прав до внука си.
— Един — отговори Кольо, без да мисли.
— Аха, един. Не е един, ами са най-малко пет-шест. Видиш ли, че не разбираш.
— Ами ти откъде разбираш, че са пет-шест?
— Те, вълците, като вървят, се нареждат един зад друг — поучително каза старецът. — И всеки стъпя в следата на другаря си, да не им се узнае числото. Ама като се взреш по-добре в дирята, ще разбереш, че не е минал един, а няколко.
— А как позна колко са? — попита Кольо, все още наведен над следите.
Дядо Васил остави стомната в снега.
— Гледай сега — рече той, като се приведе и намести очилата. — Видиш ли колко голяма е тая следа. А в нея се е отпечатала друга, по-малка. Че и ноктите не са същите. На, и друг е стъпил на същото място… Нали ти казах, пет-шест са минали по пътеката — обърна се старецът и взе стомната.
— Хайде да вървим, Кольо, може да видим някой заек — каза той.
Момчето се изправи и без да откъсне погледа си от вълчите следи, тръгна напред.
Двамата стигнаха до дола.
— По дола са завили — обади се дядо Васил, като проследи с поглед следите на глутницата. Изведнъж той хвана внука си за рамото и го дръпна към себе си. По лицето му се изписа силен страх. Стомната падна от ръката му.
— Да бягаме, Колчо! — прошепна той и посочи с ръка към насрещната поляна.
Там бяха наклякали вълците, а срещу тях, затворени във вълчия кръг, също така клечаха десетина сиво-кафяви животни с дълги муцуни. Те бяха обърнали глави към вълците. Други две малки животни и две по-едри стояха между обсадените и тревожно гледаха към стареца и момчето.
— Дядо — извика Кольо, — какво е това?
— Да бягаме, да бягаме! — прошепна старият кантонер, като дърпаше момчето към себе си.
Но малкият съвсем не мислеше да бяга. Зрелището го приковаваше и той се измъкна от ръцете на дяда си.
— Какво е това? — продължаваше да пита той. — Какви са тия животни? Вълци ли са? А тия, дето стоят в средата. Ах, дядо, кажи де, защо ме дърпаш?
— Вълците, сине, проклетниците… Ще ни нападнат!
— Ху-у-! — извика момчето и замаха с ръка към зверовете.
Някои от тях извиха глави и погледнаха хората. Но никой не помръдна от мястото си.
Дядо Васил хвана внука си за ръката и го повлече след себе си. Момчето се дърпаше, но старият не го пущаше.
— Да отидем в кантона, Колинка, там ще ти разкажа… Опасно е, сине, опасно е. Проклетниците, ще ни нападнат — повтаряше дядо Васил, приведен от усилия да влачи момчето.
Кольо се откопчи от ръката му и се върна. А старецът, съвсем изплашен, се затири да го гони. Внукът му достигна дола, оттам размаха ръце към поляната и силно се развика. Изненадани от тоя необикновен устрем, а може би от приближаващия се старец, вълците се поколебаха и развалиха кръга. По-страхливите се оттеглиха към гората. Кольо продължаваше да вика и неговото ясно гласче пълнеше белите гори с ехо.
— Ах, да имам пушка! — въздишаше и възбудено викаше момчето. — Щях да ги избия, до крак щях да ги избия!
Старецът се поуспокои. Като видя, че вълците се оттеглят, той се развика на свой ред, измъкна изпод снега една вършина и я размаха към зверовете.
— Какви са тия животни, дето стоят там! — не питаше, а вече заповядваше гласът на момчето.
— Диви свини — каза старецът. — А между тях има две сърнички и два елена.
Той се прекръсти с разтреперана ръка.
— Ако не бях видял с очите си, нямаше да повярвам… Как си помагат гадините горски.
Щом вълците се отдалечиха, дивите свини се наредиха една зад друга и тръгнаха към гората, успоредно на дола. Двете сърни и елените ги последваха. Напред вървяха най-слабите и най-малките свини, а най-отзад тежко пристъпяше грамаден глиган, който силно грухтеше.
Когато животните изчезнаха в бялата гора, дядо Васил взе стомната и слезе да я напълни на чешмичката в дола. Момчето остана горе, като продължаваше да вика възбудено и да се кара на стареца, че не иска да донесе на кантона поне старата си кабзалийка.
В кантона Кольо се умълча и потъна в тъга. Напразно дядо му се стараеше да го утеши. Малкият мрачно мълчеше, обърнат към прозореца, и все още продължаваше да се взира в планината.
Навън изгря слънце и снегът весело блесна — ослепително бял и синкав в падините. Планината се показа като огромна сребърна грамада и цялата светна. Една чинка кацна на прозореца, наклони хубавата си главица и като забеляза момчето, уплашено хвръкна. През стъклото се виждаха далечните махалички, засипани със сняг и сякаш направени от захар.
Някой отупа краката си пред вратата и покашля.
Старецът приготвяше сутрешната попара за закуска. Той повдигна глава и учудено погледна вратата. Кой можеше да дойде тук в такова време?
Вратата се отвори и в кантона влязоха Вълко и Янко.
Дядо Васил се ухили, намести очилата си и гръмко извика:
— Хайде, бе ловци, хайде, че вълците ни изядоха!
Кольо изгледа любопитно двамата мъже, потънали в сняг. Те снеха пушките от плещите си и ги подпряха зад вратата. Лицето на момчето трепна и засия.
— Бай Вълко — обади се то, — добре дошъл! — и радостно се завтече да се ръкува.
— О, Колинка — засмя се надзирателят и го повдигна със силните си ръце. — Какво правиш тук? Я виж ти колко е пораснал. Цял юнак е станал!
Но момчето заговори за вълците и надзирателят тутакси стана сериозен. Той сложи Колинка на пода и внимателно започна да слуша несвързания му разказ. С блеснали очи и с изпънато от напрежение лице Кольо му описа картината, която бе видял тази сутрин. Старецът добавяше по нещо и от време на време одобрително кимаше с глава.
Вълко погледна своя помощник, който се грееше край печката, сложи ръкавиците си и взе късата карабина. Надзирателите се приготвиха да тръгнат.
— Вълците са се върнали. Те няма да оставят такава плячка току-така — заяви Вълко, като сложи ръка върху бравата на вратата. Кольо се вкопчи в шинела му.
— Къде, поразнико! — скочи старецът и хвана внука си. Но да се отдели момчето от Вълко не беше лесна работа.
— Пусни ме, дядо — изпищя то. — Ще отида с бай Вълко, пусни ме! Пусни ме де!
Вълко се опита да го успокои, но Кольо не искаше да слуша и се разплака. Започнаха да го увещават, дано го склонят да остане. Най-сетне Вълко се съгласи да го вземе. Старецът му даде своята качулка, стегна добре вървите на цървулите му, уви един шал на врата му и го изпрати загрижено. Внукът му тръгна след двамата надзиратели със светнало лице, заруменяло от студения въздух, върху което още светеха две едри щастливи сълзи.